“Веднъж четох едно интервю с момиче от чужбина, (мисля, че беше от Австрия) което живее в България.
Та тя казваше: "Тук е много по-интересно (от Австрия), защото дори когато отивам до пощата, никога не се знае как ще завърши посещението ми. Могат да ме обслужат моментално, да си почакам или въобще да няма възможност да си свърша работата" :-)”  
Из писмо на Янко  
За лошото обслужване в Българските учреждения сами си разказваме легенди. И сме убедени, че то е специфичен нашенски синдром. В Австрия, да кажем, такова нещо няма. Изключено е.   За Австрия ще ви разказват други. Убедена съм, че би имало какво. И че въпросната австрийка преиграва мъничко.
Аз ще се заема с Америката - от гледна точка на моя едногодишен житейски опит тук. (“О, ти си тук само от година!” – изненада се вчера един американец – “Та ти си още бебенце! Добре дошла в Америка!”)   Когато пристигнах в Ървайн, една от първите ми радости беше наличието на два ирански магазина за хранителни стоки, в които се чувствах, все едно съм си у нас. Българско сиренце и кашкавалец, олио, лютеничка, кисели краставички, мариновани чушчици, сокове с български надписи “Ябълка”, “Праскова”, “Кайсия”... швепсове, сокове, коли... всякакви благинки, все едно си в български супермаркет. То и така се казва единият магазин: “Супермаркет Ървайн”. О – тука нямаше да остана гладна!
Когато споделих празничната си емоция с Габанди, той неочаквано обля ентусиазма ми със студена вода.
“Че тогава защо трябваше да ходиш толкова далече” – попита ме, – “ако ще е същото?”   От тогава насам в доста случаи си припомням тази фраза и навярно изненадвам американците с ухилената си физиономия...
Седя, например, на гарата в Оушънсайд, където едно семейство негърчета (то толкова стига) си оставя по пейките кутийте с недоядена храна и боклуците... а влакът закъснява и е препълнен до степен да няма къде да се седне...   Той въобще този влак – “Амтрак” – закъснява. Не знам защо. Не съм сигурна дали в България тези возила не са вече по-точни. Но веднъж ми се случи, чакайки го на една гара, да чуя следното съобщение по висоговорителя: “Изненада! Изненада! Изненада!... “Амтрак” пристига по разписание!”.
В петък вечер е нагъчкан до безобразие и понякога седим прави. На никого не му и хрумва да пусне допълнителен влак – или пък да увеличи композицията, ако това е технически възможно... За това пък понякога отварят само две врати за влизане – за удобство на кондукторите, които проверават билетите още на вратата...а ние се скупчваме да си чакаме с багажчетата под ръка... Удобство и комфорт.   Ремонтаджийските услуги...
То въобще тази страна като че ли нарочно е направила така, че да се постига максимален оборот на стоките. За сметка на този вид услуги. Когато заразявам комптъра на племеницата с вирус и изпадам в ужас, се оказва, че съм напълно безпомощна. Въпреки доброто им желание да ми помогнат, хазяите ми не са достатъчно компютърно грамотни. Засилвам се да викам специалист...  което те не ме съветват. Този вид услуга се заплаща на час по 115 долара. Преинсталирането трае часове. По-евтино би ми излезло да си купя нов компютър. Хазяинът ме довършва окончателно с разказа си за това, как веднъж имал проблеми с програмата, която ползува за своя бизнес; съответният така наречен специалист дошъл, стоял два часа, не оправил нищо, но си прибрал двеста и тридесет доларчета!
Изобщо не мога да го разбера този мой хазяин: как така ги е платил? Може би действа някаква специфична американска логика – загубил си е специалистът два ценни часа – значи заслужава. Нещо такова.   А компютърът го оправят наши момчета – две българчета, които изобщо не им е това занаята. Без пари.   Новата ми хазяйка пък скоро смени кабелния оператор. И по едно време се оказа, че телевизорите не работят. Този в хола хваща сателитнита телевизия, но не и кабелната. А другите ептем ги няма. Пристигна едно момче от сървиса. Тръгна да обикаля по стаите и да докладва по мобилния си телефон: “ Телевизори има в хола и стая едно и две. В хола е свързан с разпределителна кутия едно. В стаите са свързани с кутия две. Телевизора в хола номерирам с едно. В стаите са телевизор номер две и три. Телевизор номер едно не работи. На телевизор номер две не работи дистанционното. Дистанционните са тип едно и две. Телевизор две работи с дистанционно тип две. Взех такова дистанционно от телевизор три и го пригодих за телевизор две”. “Ох”, - чува се измъчен женски глас отсрещната страна - “съвсем се обърках. Телевизор номер две в хола ли е?” “Не, телевизор номер две е в стая номер едно” – бодро я поправя техникът и продължава с обясненията си в същия дух. От централата получава съвети и напътствия как да процедира.   “Ти знаеш ли какъв е резултатът от посещението на техника?” – пита ме на следващия ден хазяйката. – “Аз трябваше да излеза и оставих Ширин (една от дъщерите) с него. И тя подписала документите, без въобще да погледне. А телевизорът в хола не приема вече и сателитните програми, не само кабелните.” Смея се гръмогласно (може би до някъде и защото обитавам стая номер едно с телевизор номер две, свързан с разпределителна кутия номер две, който, след като му смениха дистанционното номер две с това от телевизор номер три, си работи нормално), но тя не споделя много чувството ми за хумор: “Една служителка се обади да ме попита наред ли е всичко вече и доволна ли съм от услугата. Остана и да съм доволна.
Та техникът ще дойде пак в неделя”. Брей, неделя! Поне нямат умора. А и питат.   И на мене веднъж звъняха по вечерите да ме анкетират доволна ли съм от услугите на фирмата Kinko’s, която ми потвърза аблумите-портфолио. Много бях доволна – наистина. И, което е типично за човешката психика, просто щях да забравя за съществуването им без това обаждане. За нула време изключваме тези, които са били перфектни и не са създали проблеми. Елементарно. На първите два-три въпроса от телефонната анкета обясних подробно и вежливо. Насвятках им десятки по всички показатели. За американците това е много важно. При тях оценките трябва да са “изключителни” – иначе все едно си им поставил двойка. Нататък обаче взе да ми писва. “Ама лейди, много съм доволна от всички аспекти на услугата” – казвам й. – “Направо им напишете десетиците.” “А, не, аз трябва да се убедя, че сте разбрали смисъла на всички въпроси” – любезно ме уведомява в отговор. – “Бяха ли усмихнати по време на обслужването?”
След което аз самата чувствам, как усмивката започва да изчезва от моето лице. “Бяха не само усмихнати, ми направо озъбени” – ми иде да отговоря. Тука всички са такива. Не скъпят белотата на зъбите си. Отделна е стойността, която имат тези усмивки. Тя е малко спорна, като се замисли човек. Как да е, успявам възпитано да запазя любезния тон. Но все пак се опитвам да й понамекна, че се е обадила на моя мобилен телефон и всяка минута ми се таксува по 10 цента: най-високата тарифа (но за това пък нямам задължителни месечни такси)...Така е тука – таксува се не само този, който се е обадил, но и този, на когото се е обадил. Като си говорим понякога, че в България са най-скъпите услуги на мобилните оператори, имайте го предвид. Струва ми се, че тя все пак ми влиза в положението и се поразбързва малко. Което не ме спасява от това подробно изясняване накрая, дали бих препоръчала фирмата на други колеги от моя бизнес. Обещавам да я препоръчвам горещо на всичките си колеги от всичките си бизнеси и най-после успявам да се откача от досадната анкетьорка.   По нагоре ви споменах за влака... То транспортът като цяло тука си заслужава отделен разказ... Ама сега ще се ви опиша за таксито.
Веднъж опитах да ползвам такси. Обадих се, поръчах си и в уреченото време зачаках, убедена, че ще дойде някоя и друга минута по-рано. Да, ама не. Звъня на фирмата – пуска ми гласа на автомат и музика. Аз, ако исках да слушам музика, да съм отишла на концерт, не да подскачам нервно из стаята. Почаквам още малко, звъня пак. Гласът на операторката ме пита любезно как съм - въздържам се от искрен отговор, и на свой ред се опитвам да подразбера какво, по дяволите, става с моето такси. При което пак съм включена на музика и гласът на автомат, спокойно и равно обясняващ ми как да си запиша поръчката и как да обясня, ако имам особености на адреса. А часовничето си тиктака. Имам среща в агенция за намиране на работа. Вбесявам се. Звъня отново и със значително повишени децибели информирам диспечерката, че не желая повече да слушам музика, а да разбера кога ще дойде таксито ми, което трябваше да е на адреса ми преди петнадесет минути. Че имам важна делова среща, за която закъснявам. Налага се още веднъж да и изричам буква по буква името и адреса си. При което тя зачезва на проверка...и отново ми пуска автомата с инструкциите и музиката. Крещя и псувам на български. Цялото ми същество се пронизва от съжаление, че не съм кобилка и не мога да хвърлям къчове – защото това е единственото желание, което ме изпълва. Звъня за пореден път и с максимално спокойния възможен за минутата глас подробно се информирам как се казва диспечерката. Десембър (Декември)? Е, да не се чудя, тогава - тя просто още спи своя зимен сън.  Отчаяно любопитствам защо пак ми е пуснала музика. Оказва се, че отреденото за мене такси нещо се повредило (вятър и мъгла, но нейсе) и тя е уреждала друго такси, което в момента е на Юниверсити и Кампус. Точно на още десет минути от мене - ама няма как. Просто нямам друг изход, освен да го изчакам мирно. Негърчето-шофьорче, на което си изливам проблема с ясното съзнание, че то за нищо не е виновно, освен че служи към тази фирма, ми влиза в положението и духва по магистралата с пълна сила. Обещава ми закъснение с не повече от десетина минути.
Все пак в уречения за срещата ми час сме все още на същата магистрала и аз съвестно звъня във фирмата, за да се извиня на служителя, представяйки си как ме чака, поглеждайки към часовника. Андре обаче го няма. Любезен секретар ми обяснява, че той още не се е върнал от обедната си почивка и ми предлага услугите си. Не мога да повярвам! Бързам, нервя се и се притеснявам, а Андре изобщо не ме и чака, дъвчи си някъде. Боже господи!
Така и не идва. Чакам си вече в чакалнята на фирмата, няма Андре, няма дявол. Друг служител ме приема – с по-висок ранг. Е, това вече не е мой проблем, да си се оправят.   Вечерта разговорът със Сайръс, приятелят на хазяйката, се завъртява около изкопа в двора й. Разширават Кълвър в тази и част и на това място излиза някакво подземно съоръжение от комуникациите. Строителите са му обещали да го завършат и да възстановят двора до средата на февруари, а вече доста сме понавлезли в март. Те и улицата са били обещали да завършат през декември, после станало март...
Разказът ми за това, как съм дошла с очаквания, че в САЩ бизнесът е организиран така, че върви по часовник, направо го развеселява. “От седемнадесет години съм в строителния бранш” – казва – “и знаеш ли колко обекта сме завършили в определения пусков срок?” Прави пауза и сам отговаря: “Един!” И дори разказва случаи, в които с дни са седяли, без да работят, чакайки нещо си... само са ходили на време, за да се отбележат присъствие и са бездействали...   Всичко това не значи, че в Америка не работят добре и не строят бързо. Но просто няма земя, в която да няма некомпетентни служители; администрация, която не само да организира и създава уловия – но и да задържа и спира... Никой не е застрахован от грешки, както казва народът ни: “който не работи – той не греши” – а където има сложни отношения и колкото по-сложна е организацията, толкова повече грешките се мултиплицират и отразяват...   Но самата аз продължавам да робувам на представата си, която ме препраща към спомена за България, когато нещо не е наред тука. И всеки път в главата ми звънва гръмограсният смях и гласът на Габанди: “Че защо ти трябваше да ходиш толкова далече, ако ще е същото!”      

ми е приятно да чета "пътеписите" ти :-) Благодаря

Аз още не съм качила всичките - тези дни ще го направя.:)

Много увлекателно и интеренсо пишеш!

Хубав ден!

Румка, и в приятеля го казах, и тук ще го кажа Ганчо е бил прав. За какво ти трябваше там да отиваш? Толкова ли зле беше в Бг?

Ами това си е интересно!
Човек трябва да използва възможностите и да опитва - винаги може да се върне-или пък винаги - да ктои на едно място - то е по-лесното.
Животът често ми е правил голями подаръци, а аз съм се или мръщила, или съм ги приемала, без да ги оценя от начало.
За това мисля, че съм писала в "Случки и случайности" - в сайта си. (http://rumi.my-place.us)

Такива бяха и архитектурната ми образование, и наниза от случайности, който ме накара да продължа това си образование в Ленинград - или Санкт-Петербург, както му викат сега...и т.н.
Зелената карта също спечелих по случайност - кандидатствах на шега - писала съм и за това. Не съм тръгнала с някакви илюзии. Но първо и най-важно - мислила съм си за пенсията, която, ако останеше само на 30-годишния ми (до сега) трудов стаж в Бг, би била съвсем скромна и недостатъчна. А не бих желала на стари години да тегна на ръцете на децата си.
Освен това животът е много променлив навсякъде. И колкото повече места като възможност имаш, толкова по-добре. Аз съм в САЩ, бившият ми съпруг е в Русия (и изкарва добри пари, щото руснаците още не са разработили и внедрили американските системи за прибирането им обратно) :)... но за съжаление нямаме визия за Китай, а може би след 10-тина, 20 години там да е най-доброто и едва ли не единствено възможно място за живеене...
Променя се живот, променя се климатът на планетата... Не знаеш какво точно ще стане след 10-тина години, защо и къде... И за това е добре да се разработят всички възможности, които имаш, за живеене на различни места...
Такива разни - и много други съображения - но емоцията, любопитството приди всичко, надделяха, когато се появи възможността да замина.