Инструкции за това как да съсипете собственото си дете:

Мислите, че това не се отнася до вас? Мислите, че сте прекрасен родител? Мислите, че детето ви е щастливо и доволно? Тогава не четете – изборът е винаги ваш! Или прочетете, за да научите какво се случва с детето ви, когато мълчи – ако разбира се ви пука за него!

Защото ако видите онова, което аз съм видяла и чуете това, което аз съм чула ще умрете, сърцето ви няма да издържи на тази мъка, гнева, който ще се надигне във вас срещу обществото и неговите норми ще ви помете, болката, която ще изпитате ще ви ужаси...

Скъпи родители, вие нямате право, набийте си го в празните глави, просто НЯМАТЕ ПРАВО да съсипвате психиката на децата си, само защото това са си вашите деца. Или именно за това НЯМАТЕ ПРАВО.

Запознах се със специалист по педагогика, който ми предложи да присъствам на консултациите, които провежда с деца. Какви деца? Изоставени, сираци, социално слаби, със забавено развитие – НЕ! Това бяха нормални деца, това бяха вашите деца. Онези, които играят в двора след училище, онези, които вечер вечерят на вашата маса, онези, които заспиват в леглото, което вие сте им купили. онези, същите нормални, жизнерадостни, чудестни деца, които викат в междучасието и правят бели, и растат покрай нас!

Срещнах се с десет такива деца! С десет нормални, здрави, умни деца!
Плакала съм по цяла нощ след това! Този спомен ще ме държи подпалена, докато съм жива. Ще ви разкажа една среща, с едно дете... (подбирам по-лека)

*Всички имена са подменени. Всяка подробност, фактическа подробност е по действителен случай – ще опитам описанията ми да бъдат максимално безпристрастни. Думите на детето, за което ще ви разкажа са максимално автентични. Разказите са съкратени.

Готови ли сте да се запознаете с вашето дете?!

Той е провеждал няколко срещи с него. Отварям бележника му, за да се запозная с Иван. Има снимка! Русо момче, с много лунички по бузите, къдраво и с тънка малинена устна – ангелче! Чета! Иван живее с майка си и баща си в обикновен двустаен апартамент. Само дете е, няма братче или сестриче. Баба му и дядо му често идват на гости и му носят подаръци. Има няколко приятеля, с които много се гордее, казва, че са най-добрите му приятели на света. Обича да строи кули с конструктор и да рисува с водни боички. Бащата на Иван работи в някаква фирма, където има подчинени. Прибира се винаги ядосан. Иван не знае повече за работата на баща си. Майката на Иван работи в закусвалня, продава банички и боза на хората. Много е уморена, Иван не знае друго за работата на майка си.

Иван влезе и ме погледна въпросително. Усетих, че малко или много се притесни от непознатата ми физиономия. Той се засмя:
- Влизай смело, герой! Тази госпожица е дърво.
Иван се засмя на ужасения ми вид, който явно изкарах на лицето си при това представяне и влезе смело в стаята.
- Тя не е дърво! – малкият герой ме защити
- Така е, разбира се! Има си ръце, уста, очи, тя е човек, но днес тук, в тази стая тя е дошла, за да бъде дърво. Някога е мечтаела да бъде върба.
- Наистина ли? – обърна се Иван към мен, но моята задача беше да съм дърво и само се усмихнах.
- Тя няма да ти отговори, герой!
- Защото дърветата не говорят? – смееше се Иван
- Да, точно така! Браво! И знаеш ли какво друго не правят дърветата?
- Какво?
- Не те съдят, не ти се карат, не спорят с теб... Съгласен си с това, нали?
- Да!
- А какво правят дърветата тогава?
- Нищо! Стоят си!
- Именно! Стоят си! Когато им кажеш нещо, те няма да ти кажат, че грешиш. Когато им споделиш някоя тайна, те на никого няма да кажат. Когато им разкажеш от какво се страхуваш, те няма да ти се присмеят. Дърветата просто си стоят там, срещу теб и мълчат, за да можеш ти да им разкажеш всичко, което ти се иска.
Иван ме глдаше със все по-нарастващ интерес. Аз сега трябваше просто да се вкаменя! Да стана дървото, от което той имаше нужда. Иван дълго ме изучава. Той го подкрепи:
- Хайде, герой! Пробвай нещо! Питай я, ущипи я, сподели й нещо и ще се увериш, че днес тя наистина е само едно дърво, което си стои тук.
Иван се реши най-сетне и ме попита:
- Как се казваш?
(Тези деца, тези отворени и чистосърдечни деца...) Аз мълчах.
- В София ли живееш?
- С доктора гаджета ли сте?
- Знаеш ли, че мога да си пипна носа с палеца на крака?

Иван вече се амбицираше. Той искаше да ме накара да проговоря. Обърна се към него. Той само вдигна рамене:
- Казах ти, дърво е. Тя и смен не говори.
- О, ще я накарм да проговори – той се забавляваше със задачата
- О, пожелавам ти успех. Сега ще ви оставя насаме за няколко минути, точно пред вратата съм ако ти потрябвам за нещо.
- Добре!
Останахме сами в стаята. Той дълго ми прави смешни муцунки, смя се, навеждаше главата си, за да ме изучава:
- Не може да не говориш? Мама се сърди така на тате, но накрая винаги му проговаря. Той започва да я разпитва и да се подмазва. И аз го правя като съм направил нещо лошо. Тя после се сърди и цупи, но все пак говори. Понякога ми се иска да не проговаря повече. Като проговори най-накрая и все ме обвинява, казва ми колко лошо дете съм и как трябва да я слушам. И по татко много се кара. той я слуша, слуша, слуша, а после започва да й вика...
Той млъкна и дълго ме гледа. Не знаете колко е трудно да не покажеш никаква реакция. В ума ми постоянно се въртеше „Аз съм дърво, аз съм дърво, аз съм дърво”
- Много обичам – започна той друга история – да си слагам салам върху филията със сладко. Пробвала ли си? Много е вкусно. Мама все ми казва, че така не се прави. А аз си мисля, че щом дядо ми го е показал значи е хубаво. Тя започва да се кара с дядо на какви неща ме учил и да спре да ми пълни главата с глупости. Мисля, че мама никога не е пробвала колко е вкусно всъщност и затова говори така. Тя все ми забранява някакви неща. Когато се прибере от работа бърза да сготви вечерята, а по телефона с говори с леля Мария и й се оплаква. Мама винаги се оплаква и много лоши неща говори за хората. Последният път с леля Мария обсъждаха, чичо Жоро. Той е мъж на леля Мария. Мама го нарече „тъпанар” Ако аз кажа на някой, че е татко му е тъпанар, той сигурно ще ми се разсърди, а леля Мария не се разсърди на мама. После си говориха за някакви неща, но аз не ги слушах. Мама после затвори телефона и започна да вика, че не съм си прибрал играчките и да съм се задействал малко, защото леля Мария и чичо Жоро щели да идват. После започна да готви и да хвърля някакви неща в кухнята, да мърмори. Мама много мърмори. И звънна на татко, започна да му обяснява, че онези навлеци щели да идват, да си бил прибиралл вече, какво се занимавал с глупости... Знаеш ли, не разбирам възрастните... Защо мама и леля Мария са приятелки като мама не харесва леля Мария и чичо Жоро? Защо трябва да спра да и играя като ще идват те? Но си прибрах играчките и си отидох в стаята, мама си остана в кухнята. Татко се прибраи като разбра, че съм си в стаята и си играя, така и не ме потърси. Започнаха да се карат за нещо, не зная за какво. Татко имал някакви проблеми в работата и не трябвало да се прибира толкова рано, защо мама не го била предупредила по-рано, че леля Мария и чичо Жоро ще идват. Тя започна да му обяснява колко е уморена от работа, а се е прибрала и все пак е сготвила, а той се занимавал с простотии. Той пък и каза, че тези простотии му изкарвали парите, с които ми купували дрехи и ме пращали на училище. Мисля си, че мога да нося старите си дрехи ако това значи тате да спре да се прибира гневен от работа, а мам да си почине малко. Не ми харесва, когато се карат. Искам да си изляза и никога повече да не се върна там!
И знаеш ли, ще го направя! Не искам повече да слушам как се карат. Знаеш ли защо обичам Коледата, защото никой на никого не вика. Мама и баба готвят, татко пазарува, а дядо си играе с мен или гледаме телевизия, после вечеряме, а като заспивам чувам от хола как всички се смеят. Не може ли всеки ден да е Коледа? Аз няма да искам подаръци, нищо няма да искам, само да е Коледа.

В очите на Иван се показа влага. Той ме погледна с тези разплакани, сини очи и сърцето ми изкрещя „По дяволите, не може ли всеки ден да е Коледа?” А после въздъхна:

- Знам, че не може. Иисус се е родил на 24 декември, не може да се е раждал всеки ден. Но ми се иска да го е направил

Той млъкна и ме наблюдава дълго, после се засмя:

- Ти наистина си дърво! Какво друго да ти кажа? Понякога си мечтая да съм супергерой, суперсилен и супербърз. Смъкам одеалото от леглото на мама и татко, намятам го и започвам да тичам из стаите. Веднъж счупих една ваза. Мама плака три часа, защото била подарък за сватбата. После се оплака и на тате. Той каза, че не е станало кой знае какво, а тя започна да крещи колко съм невъзпитан и как никакво внимание не ми обръщал. Сега събирам стотинки и съм решил да й купя нова ваза, за да й мине. Че още не й минало. Преди два дни нещо с моят най-добър прияте си играехме вкъщи, а тя ни каза да внимаваме, че нали съм бил помнел вазата дето счупих. Защо мама държи толкова много на вазята, тя никога не беше я използвала, все си седеше празна. Не разбирам. Нищичко не разбирам, знаеш ли? Защо мама все се цупи и е уморена, защо постоянно се заяжда с татко, защо татко все е бесен за нещо, защо баба и дедо все им шъткат да се карат толкова силно, че хората да не ги чуят и какво щели да си помислят. Те не се ли обичат? Мисля си, че не се обичат, мисля си, че и мен не обичат. Все опитвам да съм добър и послушен, все гледам да ги слушам и винаги намират за какво да ми се скарат. Един ден се прибрах от училище, госпожата ни беше накарала да нарисуваме едно цвете и аз много исках да го подаря на мама. Нея я нямаше като се прибрах и аз сложих картинката под одеалото й, за да я намери като си заляга. Тя спи следобед да си почине. Направих се и аз на заспал, за даси легне по-бързо и зачаках да я намери. Много се радвах. Тя започна да вика от стаята си, че съм й нацапал завивките с водни боички и влетя при мен да ме пита какво е това, а аз не можах да й обясня, че е подарък. Аз съм виновен, такъв тъпанар съм, да не помисля, че не е изсъхнала и да я сложа така в леглото. Но много исках да я зарадвам... И татко после ми се кара или както той го нарича обясни ми, че така не се прави. Явно наистина бях виновен...
Все тъжни неща ти разказвам. Но не мисля, че те ме обичат. Знаеш ли? Даже си мисля, че ме мразят. Ако е така аз ще си ида, няма да им преча... Те ще продължават ли да са такива ако мен ме няма, така ли ще се държат...
Татко веднъж удар шамар на мама. Много се бяха скарали за нещо, никога не знам за какво точно се карат. Нещо татко бил направил, пък мама не го била одобрила, а татко беше подпийнал явно и тоя път не си замълча, тя започна да му крещи, после се чуха някакви трясъци, явно беше бутнала нещо и татко го чух как я зашлеви. Тя вместо да се кротне, продължи да вика още по-силно, каза му да се маха, каза му, че го ненавижда, как бил посмял, после татко си тръгна. Имаше ефект, мама спря да вика. дойде и ме гуша, каза ми, че татко я ударил, пита ме дали я обичам, плачеше. Аз я гушнах, какво можех да направя. После тя ми каза да заспивам и взе да разказва на леля Мария какво се беше случило. После звънна на баба явно, защото обясняваше колко лошо се държал сина й, да му била звъннала, да го види къде е, да го била накарала да се прибере и да се извини... Иска ми се да не се беше прибирал, честно ти казвам. Като се прибра после, те си мислеха, че аз спях, но аз нарочно слушах толкова лоши неща си казваха, заплашваха се, обвиняваха се, как е могъл, как е могла... На сутринта уж нищо им нямаше, ама не си говореха, само няаккви накъсани думички. С мен и двамата се държеха много страноо. Всеки ме глезеше. Исках само да изляза по-бързо за училище и да не им гледам фалшивата обич. Защо ме обичаха сега, а иначе са срещу мен и двамата. Аз виновен ли съм, че те не се обичат. После и баба идва, започна да обяснява на татко някакви неща. Той я слушаше и беше намръщен, но се съгласи с нея. Не знам, като са нещастни защо продължават да се карат, защо просто не спрат, за да мога да ги обичам? Не, аз не знам дали ги обичам, знаеш ли? Не знам дали искам да съм тяхно дете, колко ми е хубаво докато съм на училище...не искам да се прибирам вкъщи, вкъщи е страшно, там не мога да се смея, не мога да рисувам, не мога да играя, каквото и да направя е лошо, каквото и да стане все ми се карат или ако не на мен карат се един на друг. Вкъщи е страшно, казвам ти, никога не идвай вкъщи!
Той въздъхна и дълго ме гледа.
- Не ми обръщай внимание! Знам, че всичко е заради мене, аз съм виновен. Малък съм и не мога да оправя нещата. Те нито ме слушат, нито м разбират...аз съм виновен. Не знам как да ги накарам да ме слушат. Докторът казва, че не съм виновен, че възрастните понякога не знаят какво ми причиняват. Искам да им кажа, знаеш ли? Искам понякога да им кажа колко лошо се държат, как не са прави, как ми е криво да ги гледам намръщени и уморени и раздразнени, но не го правя, защото ми казват, че си измилсям. Държат се с мен като с бебе. А аз знам всичко, всичко ми е ясно...Само да порастна и ще видят те...

Устните му се свиха в злобна гримаса и побеляха от гняв. Ръцете му се свиха на юмручета:
- Защо не разбират? Срам ме е от тях, не ги искам... лошо ли е да се срамуваш от майка си и баща си. Искам да ги няма, искам да са мъртви, по-добре да са мъртви...Всеки ден се карат, всеки ден едно и също – за аккво да живеят? Мразя ги!

Гласът му беше станал сух и тих, сякаш сам не вярваше какво изрича, а на устните му имаше цинична усмивка, когато ме погледна. Не издържах повече и му се усмихнах топло:
- Искаш ли да те гушна? – попитах
Той се разсмя:
- Накарах те да проговриш, победих – и ме гушна – Дърветата не разкават какво са чули, нали? Не искам докторът да знае, че мразя мама и тате.
- Не, дърветата никога не разкават чужди тайни1 Дърветата само си стоят на едно място и дават да ги гушкаш.
Той се засмя:
- Ти си добро дърво! Аз няма да казвам на доктора, че си проговорила. Хайде! Заставай там, а аз ще го извикам.

Той влезе, разбърка къдриците на Иван и се засмя:
- Е! Хареса ли ти да говориш с дърво, герой?
- Определено да! Но тя нищичко не каза.
- О, сигурен съм! – засмя се той – Хайде, връщай се сега в час. Утре ще се видим, нали?
- Да! До утре!

Погледнах го и от очите ми най-сетне рукнаха сълзи:
- Толкова тежко ли беше? Та стана плачеща върба?
- Беше толкова...
- Нормално? Обикновено? Познато? Обичайно?
- Да, познато до болка... Знаеш ли... Той иска те да са мъртви, не вижда смисъл да живеят така, мрази ги, мисли, че не се обичат, те все се карали...той никога не знае за какво.
- Защото не го интересува, той не е тук, за да решава на чия страна ще е. Той иска само да са щастливи. И ако се замислиш – за какво му е да знае? Единственото, което той иска е да ...
- Всеки ден да е Коледа и те да се смеят! Той нямало да иска подаръци!
- Така ли каза? Голям е умник и е много чувствителен, лесно долавя настроенията на средата... като повечето деца!
- Той ги мрази.
- И ще ги намразва с всеки изминал ден, ще се озлобява, ще се пълни с агресия, ще започнат да го наказват, ще започне да се страхува от това, ще се изпълни със страх...а после ще го възприеме като нещо естествено и ще копира тяхното поведение в отношенията си с хората, а по-късно и със своите деца.

В онзи ден аз бях само върба, една плачеща върба...

анализа и коментарите оставям на вас, аз имам само един въпрос
Как може идеалното общество, за което ми говорят разни моралисти, как може това прекрасно подредено общество да произвежда такива деца, да създава цинизъм на устните им?

А Иван е само първи клас, все още е близо до своята детска мъдрост, все още е чист и слънчев. Следващите ми срещи ще бъдат с по-големи деца или дори с гимназисти. Страх ме е да отида като знам какво ще чуя, страх ме е!

И аз станах плачеща върба... Дъщеря ми е на неговите години...
Колко трябва да си мъдър и добър, за да си добър родител? И мога ли? Дали е достатъчно само да обичаш, защото всички иначе обичаме децата си...Всеки ден се питам, всеки ден...

Децата не говорят с родителите си. Страх ги е от това, че родителите им няма да им обърнат внимание, няма да ги разберат... Децата мълчат и мълчат страшни неща. Представи си за миг, че имаш едно дърво, на което да кажеш всичко - ще го кажеш! Защото то просто ще си стои там, няма да те осъди, няма да ти се присмее.
Децата искат да бъдат чути, всички искаме това, нали?
...
Не зная...наистина не можете да си представите какво е чувството да видиш цинична усмивка и закана в детски очи, да чуеш (това е от другите) "искам мама да е далеч, да е много, много далеч" "искам татко да срещне някой, който хубаво да го набие, да види дали е хубаво" "мразя ги" "защо не съм се родил другаде"..
Децата говорят, ние само трябва да се научим да слушаме. Мисля, че в това се крие важен ключ. Изслушването, вслушването...

Децата усещат настроенията на средата, те знаят какво се случва, не търсят причини, искат решения, но знаят, че са малки, че са безсилни и мечтаят да порастнат, за да имат правото да променят нещата. Но растейки губят своята чистота и мъдрост и нищо не оправят...

А ние уж "бдим", уж градим бъдещето за тях...

много страшно. :(

Аз го преживях - бях и дървото, бях и детето....и плаках...много.....Гушкам те Ами <3

привет! Да, страшно е. Страшно е, че се вижда като нещо нормално, че се гради по такъв начин, че този начин се защитава като правилен - страшно е!
Страшно е за нас, но ние сме дебили и не ни пука вече за нищо! Дано поне ни заболи за децата, дано... за да се променим.

и аз те гушкам много :) То..какво да коментираш. Децата ни го казват толкова ясно, че трябва наистина да сме супер задръстени, за да не гио разберем. Те не харесват света, който създаваме за тях - не го харесват, мразят го, не го разбират, не разбират, а безсилието ги смачква.

В къщи никога не правим така, всички въспорове трябва да се решават интелигентно за да не страдат децата. Трябва да има училище и за родители.

страхотна идея - училище за родители. или училище за хора! Как да бъдем щастливи, как да бъдем съзнателни, как да обичаме себе си, как да бъдем откровени. Защото на децата всичко това им е ясно как се прави и много добре знаят на нас какво ни е. Баба ми ми го е казвала по друг повод: Нямаш право да се прибираш вкъщи намръщена, уморена, отчаяна или гневна. Просто нямаш право - все едно да влезеш с кални обуща и да се разходиш по килима. Ако ще ми носиш бури вкъщи, по -добре не ми се прибирай. Застани малко на входа, помисли, успокой се и тогава си ела.

*Протест 18.02.2013
Умора нова върху себе си обличам.
Усещам трескаво действителността.
Защо все по-трудно ми е да обичам?
Дали обръгна вече моята душа?

Агресия, протести, викове, борби.
Във училище децата ни копират.
Осъзнавайки безсмислието - боли.
Каквото и да сторя - те не спират...

Просветна слънцето, затопли.
Зарадва ме със своите лъчи.
Отвръща Бог на мойте вопли.
Остава ний да станем по-добри!

Прочети още: http://www.stihovebg.com/Poeziya/Grazhdanska/Protest-18022013/170512.html#ixzz2LGg7VwjM