След комунистическия преврат на 9 септември, от горите и от тайните квартири излизат немногобройните комунисти и комунистически партизани, които преди да хванат гората, са били градски терористи, криминални престъпници и всякакви нехранимайковци, укриващи се от властта и мечтаещи за "съветска комунистическа власт" и в България.

А ето какво е представлявал по това време "Съветският съюз", – комунистическият им идеал: — Десетки милиони избити. Невиждан до тогава в света, масов терор и глад! Системно и брутално се отнема цялата произвеждана земеделска продукция, а всички по-добри земеделски стопани биват арестувани, и ако преживеят издевателствата, загиват в безбройните затвори и лагери на ГУЛАГ, заедно с милиони други невинни жертви на масовия болшевишки терор!

И по ирония, или, по-скоро, закономерно, – голям процент от арестуваните, избитите, или държани повече от 10 години в затвори и лагери, са комунисти, включително и български.

А ето каква е била реакцията на запада, за осъдените на смърт в СССР, – в лицето на един от отдавна превъзнасяните "пролетарски интелектуалци и хуманисти", – милионерът, Бертолд Брехт:
 – "Колкото по-невинни са, толкова повече заслужават да умрат"!?

Този Бертолд Брехт, демагогски се обличал, уж с "пролетарски "дрехи, но скроени от известни моделиери, и ушити от най-скъпия тогава плат ! А в СССР, милиони селяни от поволжието и Украйна, и от цялата огромна страна на "съветите", след като им отнели земята и имуществото, – измират от глад. А и цели народи са интернирани на хиляди километри, и голяма част измират.
 
Ето за такава "съветска власт" са се борили комунистите. Идейната им заслепеност илюстрира следният пример, разказван ни в "разряда" на Старозагорския завор, 1978г., от един много възрастен политически затворник (може би се казваше Бояджиев):

– Аз, – казваше той, – съм най-старият комунист в България. Член съм на Партията, от двадесет и (не помня точно коя) година! Ние комунистите, тогава бяхме толкова заслепени, че когато, след нападението на Германия над СССР, чухме, че в Съветския съюз е обявена амнистия, – бяхме много изненадани и озадачени, защото мислехме, че там неможе да има затворници"!

Този колега от затвора, професионално се е занимавал с класическа музика, и е живял в средите на най-известните композитори и музиканти.

По примера и пряката диктовката на съветските болшевики, българските комунисти и в България "успяват" за неколко години да постигнат почти същите плачевни резултати, като в СССР! На управленски длъжности масово се назначават напълно неграмотни, но верни хора! И това не е само в първите неколко години. На гр. Трън, например, през педесесетте и шеесетте години, кмет е бил Христо Тодоров (Ръста), който през цялото свое, десетина годишно кметуване, не е можел да се подписва, та затова му направили специален печат, вместо подпис.
(По свидетелство на Митко Павлов, от гр. Трън) !

А какво да кажем за старателно укриваните масови зверства?

Починалият преди неколко години, мой приятел, – скулптор, Димитър Тодоров Димитров, разказваше за нарязани на парчета арестанти в трънската гимназия, и парчетата с кофи били изсипвани в минаващата през гр. Трън, река Ерма! Когато попитали един милиционер, за съдбата на един арестуван (имената не запомних), – милиционерът отговорил:
— "Баа, ... ньега одавна га изедоше шатицете у Ерму"!

А братът на наскоро починалия юрист, Юлиян, – е арестуван, като ученик в гимназията, и зверски убит, заедно с още много други, край шосето, в отдалечената планинска местност "Шульин чифлик", – само затова, че е бил член на българска патриотична организация!

Ще цитирам и откъс от книгата на Николай Илиев: "Боян Попов – водач на Горяните в Трънско":

"С утвърждаването на болшевишкия строй, се развихри една нечувана и невиждана кървава вакханалия. По разпореждане на Коминтерна, чрез Съветското посолство, още в първите дни след 9.ІХ. са обявени т. нар. "40 безотговорни дни на революцията", през които червените зверове вилнеят из цялата страна; – без съд и присъда избиват цвета на българската нация, – нейната интелегенция, и вършат какви ли не безчинства и грабежи. А т. нар. "Народен съд", през 1945 г. издава смъртни присъди на безследно изчезналите и избитите, с единствената цел, да има основание за конфискуване на техните имоти, в които се настаняват новите властници. ....................

На 4.X.44г. група арестувани са докарани в месността "Секирица", Трънско, и там са избити: Драгоман Таков Пеев, Стоян Гогин, Ддрагомир Йосифов Тодоров, Кирил Христов Тодоров, Кирил Христов Андонов и Тодор Таманджиев. Подробни сведения за това зверско убийство ни дава и Боян Попов, който като войник станал неволен свидетел при избиването на тези хора. През същия този ден, следобяд, заедно с един началник от управлението на МВР Трън, и още един войник, закарали с рейс оръжие в Брезник. На връщане спрели пред "седалището" на партизаните (групата за прочистване) във Филиповци (трънско), които се били настанили в една къща в центъра на селото, близо до моста. Отговорник на тази група убийци, повечето партизани, бил един партизанин от Радово. Боян влязъл вътре да се види с него (понеже са съселяни) и изтръпнал от ужасяващата картина, която се разкрила пред очите му. В стаята, съблечени съвсем голи, седели на столове, току-що докарани няколко арестанти, чиито имена споменахме по-горе, – посинели, подпухнали и окървавени от побоищата, които им били нанесли техните палачи. Последните се въртяли около тях и не преставали да ги блъскат и ругаят. Между арестуваните бил и неговият съселянин Тако Захариев Радичев. Боян се стъписал от това, което видял. И докато осъзнае какво става, отговорникът радовчанин дал знак с ръка на другите, а те като че ли само това чакали, – присвили телата на арестуваните с главите надолу, привързали ръцете и краката им ниско за столовете и започнали да ги избиват. С прикладите на автоматите си, които държели за цевта, им нанасяли удари, където завърнат и им разбили главите. Боян, въпреки голямата си уплаха и притеснението, което изпитвал, намерил сили в себе си и се застъпил за Тако, върху когото настървено сипел удари радовският партизанин.

– Чакай бе, какво правиш, – хванал го за ръката Боян, – та Тако никому нищо лошо не е сторил и лоша дума за него никой не е казал? Как така ще го убиваш? – убеждавал го Боян. Казал му още много неща, че са от едно село и добре се познават, а и той много добре знае, че Тако е невинен. И дори да е виновен, как така си позволява да убива своя съселянин. Поне може друг да направи това, и т.н. Упорито настоявал да остави Тако на мира, да не го убива... Но вместо да предотврати това убийство, самият партизанин става негов извършител.

– Какво, уплаши ли се? – извърнал глава и му се озъбил. – Ако не можеш да гледаш, махай се! Тако е мръсник! – И с още 2-3 удара по главата го доубил.

След това убийците извлекли телата на избитите, някои от които били още полуживи, завързали ги, както са голи, за краката с по едно въже за рейса и така ги влачили до местността "Секирица", където ги доубили и ги хвърлили в скалистите цепнатини над реката." 

А друга група избити арестанти са били наредени край предпазната ограда на пътя, в същата местност "Секирица",
за ужас на преминаващите от там селяни, ученици и пътници.

(От книгата "Срещу течението")