Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.10.2008 18:24 - Погубена младост, Григор Байкушев (Гьига) от гр. Трън. (Публикува се за първи път!)
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 3104 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 01.11.2008 23:22


Пиша страшната история на моята младост, за да остане спомен след менe и за да не се повтаря с никого това, което преживях по комунистическите затвори и лагери.

Отдавна беше това; годините минават и изтриват паметта. Бях написал в тетрадка, каквото помнех, и касета имах със спомени, но времената след "освобождението" (10-ти ноември) не бяха по-добри. Моята жена, Дака, така беше наплашена от властта, та беше готова да ме предаде! И като не издържах, взех та изгорих написаното и изтрих думите.

Затова, сега пиша отново.

...............................
... Братята ми заминаха войници, а аз реших да работя и да живея в София. Майка ми умря млада, на 43 години и затова трябваше да се работи. Тате ме заведе в София и отидохме при Денчо Знеполски, в апартамента му. Баща ми му каза, че искам да работя в казармата до софийския затвор, а комендантът на казармата живееше в същия блок. Знеполски обеща да уреди работата, но помня че говореше високо, началнически, сякаш се караше.

И така, през април 1948 г. започнах работа като ученик – монтьор, в една работилница на казармата. Бяхме 5 ученика: Аз, Михо, Малин, Тодор и Васил, който беше софиянец. Малин беше от Славовица, – Плевенско; Тодор – от Горна Малина, а за Михо, – не помня. Старшина ни беше бай Антон, вуйчо на Тодор.

В тази казарма служеше брат ми Дуля, преди да влезе в затвора, и може би затова постъпих на работа там, и с такова желание учех за автомонтьор.

Спехме с войниците, с тях се хранехме заедно, заедно бяхме и на вечерна проверка.

Веднъж, като поправихме големата кола на командира, Михо ми даде да я покарам из двора и от тогава много ми се искаше да стана шофьор.

Когато ме пуснаха 15 дена отпуска, старшината ми даде нова униформа и ботуши, билет за отпуск, хлеб и шест консерви риба. С един товарен влак стигнах Перник, а с машинистите изядохме храната. В Перник, отидох на Бели брег и с една миньорска кола, стигнах до Филиповци, а от там пеш, до Трън. Радвах се, че ще ме видят в къщи войник, и наистина всички ми се зарадваха. А вечерта и баща ми, като ме видя, също много ми се радва. По чаршията всички се чудеха защо съм във войнишки дрехи, а на мене ми беше мъчно, че и Дуля, брат ми, трябваше да е войник, но е в затвора.

Петнадесетте дена минаха бързо и се върнах на работа. Беше ми мъчно за дома и често ходех на автогарата, на Възраждане, та дано срещна некой трънчанин. Карах велосипеда на Кокиш и със съученика ми Тодор, веднъж ходихме в с. Требич, при бай Стоян, – запасен подофицер. Посрещна ни богато.

Един ден, както си работех, видях малко дете, – Мони. Взех го при мене и после си направихме снимка, която още пазя.

На 15. септември, 1948 г., аз, Васил и Михо, се записахме във вечерно училище, а в казармата ни ушиха ученически униформи и всичко беше наред, и може би щеше да бъде, но...! На 15. ноември, отидох на Възраждане, където имах среща с Тошко от с. Банкя, Трънско, и това ми беше последното излизане от казармата. Преди често гледах към затвора и се питах, как ли живеят там човеците зад решетките, но идеше време и сам да разбера.

Тошко Бански ми каза, че имал нареждане да ме арестува и да ме закара в Шесто управление на МВР, но аз не му се подчиних. Тогава той доведе двама военни офицери и им каза, че не се подчинявам, а те казаха, че и те също са длъжни да се подчинят, ако ги арестуват. Затова и аз се подчиних, и Тошко ме подкара, като ми каза, че до вечерна проверка ще ме освободят. Но ако знаех какво ме чака, веднага щях да избягам.

Като стигнахме, ме обискираха и ме затвориха в едно мазе с един непознат. Бях мниого уплашен, – нямаше легла, само голи стени. А непознатят беше брадясал и страшен, разпитваше ме защо съм задържан и невярваше, че не зная.

Тошко Бански, повече не видях. Сега, ако ме пратеха в Банкя, за него, бих го арестувал, но не е моя работа да го съдя. Чак след 6 години го видях в Трън, – продаваше зеленчуци.

Сутринта ме изкараха, върнаха ми вещите, а един млад милиционер с автомат, ме предупреди, че ако се опитам да бягам, ще ме застреля. А само предишния ден, Митко Ленкин, ме караше да избегаме в Югославия, и бяхме близо, – на Бели браг. Но така ми е било писано, пък и за близките ми беше жал и не го послушах.

Стигнахме с милиционера Възраждане, а аз едва виждах, защото дълго бях на тъмно, и даже един трамвай без малко да ме сгази. Качихме се на автобуса за Трън, а трънчани се чудеха, защо са ме арестували, но нямаше кой и как да ми помогне.

В Трън ме затвориха в килия с Тончо, Стоян Горянов и Симо Тройкин. Но мене ме изкараха веднага на разпит и ме пребиха от бой. Станко от Велиново, водеше следствието и каквото те искаха, от страх, написах и подписах. Подписах си 6 години присъда. Така всички бяхме разпитани и си подписахме присъдите, благодарение на Станко от Велиново и Тошко Бански.

Събраха ни в обща килия: мене, Цоцко, Симо, Мито, и Томчо. Но и до днес се чудя, кой ни предаде в Трън. Сигурен съм, че когато това най-големо зло на човечеството, комунизмът, си отиде, всичко ще се разбере

В нашия процес имаше и други трънчани, но тях, незнам по каква причина, освобидиха. А те беха: Ванчо Щроклев Богданин, Дачко Стойков, Янко Божидаров и Тутумил Арамбашин. А на нас ни дойде идеята да направим опит за бегство от милицията. Тогава в ареста бехме с дедо Страти и един друг, който ни предал. Затова сгъстиха решетките и подсилиха охраната.

След приключване на следствието, един по един, ни изкараха на втория етаж. Мене ме вкараха в една стая, където бяха, дедо Асен от Глоговица и още двама. Станко Кървожадникът, започна да ме разпитва, дали ще призная показанията си в съда, но му отговорих, че ще кажа истината: как ме е пребил от бой и как ми е диктувал какво да пиша. А той заскърца със зъби и нареди на милиционера да ме върне в килията. А аз от страх, хукнах надолу по стълбите и добре че спрях и се обърнах. Станко беше насочил пистолета си в главата ми. Така се бях вкопчил в парапета, че милиционерът едва ме откопчи, но имал съм дни да живея и добре че се спрях, – онзи гад, нямаше да ми прости.

В килията отначало неможех да говоря, а само плачех, но като ме успокоиха, разказах, как се разминах със смъртта. А Симо каза, че и него Станко се опитал да застреля, но чрез милиционера Симо от Врабча. Той нарочно оставил килията отворена и нашият Симо, ходил до клозета, а като се върнал, милиционерът го заварил, че се е прибрал сам и му казал, че ако го е бил завари отвън, щял да го убие на място... Но поне на милиционера, не му се размина. По-късно разбрах, че станал горски и така пребил един човек в гората, че едва оживял. Но после битият издебнал Симо горския, убил го и го нарязал на парчета. Но Станко следователя, от прост милиционер, дослужи на тази власт, до полковник, в София, – за наша сметка и за сметка на нашите изгубени години. Чак тогава умря от рак и се скри под земята.

А Стоян, на Здравка баща ъ, също милиционер, ни беше съсед и когато ни пазеше, беше много строг, а като ме освободиха, все се заяждаше за три метра от нашия двор. Но и той падна в реката от албанското мостй (мостче) и водата отнесе съжалението му, че не бил ни изтрепал някога. Но със Здравка, дъщеря му, и тогава, и сега, си помагаме като комшии и приятели, защото децата не са виновни за бащини гхрехове.

Наближаваше да ни карат на съд в София и ние започнахме да репетираме, как ще се държим, какво ще говори и как ще отречем показанията си, изтръгнати с бой. Не бяхме участвали в никаква организация, която с оръжие искала да сваля властта, както ни обвиняваха, затова се надявахме на справедливост и свобода, но напразно.

На 25 октомври 1948 г., ни предупредиха да си стягаме багажа. Само на Симо Тройкин разрешиха да се види с баща си, а на нас не ни дадоха свиждане. На втория етаж ни чакаха 10 милиционери, въоръжени до зъби, като че бяхме най-опасните престъпници в България. Затова, от страх да не избягаме, докараха празен автобус до милицията и ни качиха, и по заповед на Станко Кървопиеца, ни вързаха ръцете с белезници. Набутаха ни най отзад, заобиколиха ни милиционери и чак тогава автобуса излезе на площада за пътниците. А там се беше събрал народ и нашите близки. Видях баща си и сестрите си, как плачат за мен, та и аз заплаках с тях.

В Брезник имаше 15 минути престой, но не разрешаваха на пътниците да говорят с нас. После в Перник, старшината бай Гочо, ни свали белезниците, на своя отговорност, защото обещахме, че няма да бягаме. И така, стигнахме по обед в София, където започнаха патилата ни. И преди бях задържан в милицията, покрай сбиването на ветеринарния Леко Попов и началника на милицията. И тогава ме бяха карали в София, с Лено Попов и Тошо, но мене ме освободиха, а тях пратиха в лагер в Ножарево. Бях непълнолетен но после ме осъдиха "за лъжесвидетелстване", защото казах истината, и след дълго разкарване ме освободиха. Но сега чувствах, че нещата са сериозни.

Закараха ни в Централния затвор, провериха ни багажа, а старшината бай Гого се ръкува за довиждане с нас, сбогуваха се и милиционерите, и ни дадоха кураж. А надзирателят от затвора, попита нашия старшина: – защо ни карат тук? Не е ли можал Славчо Трънски да ни избие още в Трън, но бай Гого нищо не му отговори и си тръгна с милиционерите.

Изкараха ни на четвъртия етаж, където от едната страна бяха осъдените на смърт, а от другата – следствените. Надзирателят затвори Симо Тройкин в първата килия, в следващите, – Цуцулана, Тончо, Мишо Кузмин, а накрая и аз попаднах в една от килиите на "осмо" следствено отделение, в която имаше четирима души.

Отначало ме беше много страх, но после, като ми направиха място на нара, се поотпуснах, но още неможех да говоря, понеже устата ми се беше сковала. Затова мъжете от килията ме оставиха на мира, и аз заспах отведнъж.

Сутринта разказах историята си на дедо Михо от Скравена, дедо Слави от София, комендантът на полицията Георгиев от София и негов подчинен стражар. После последните двама ги взеха в Сливенския затвор и нищо не се чу за тях, а за мене започна затворническия живот.

Сутрин не ни даваха закуска, а обед и вечеря беше студена чорбица, – гола вода и половинка хлеб, дето и за едно хранене не стигаше и много ме мъчеше гладът, а дедо Слави и дедо Михо ме жалеха, но и те гладуваха.

До тоалетна ни пускаха сутрин, и то набързо, а дежурният надзирател шибаше силно закъснелите, с големия ключ. Имаше право да наказва, – да не ни пуска до доалетна, а с тебешир пишеше по вратите, кой колко дена е наказан. Затова тичахме да излеем чугунените кофи с мърсотия, а той се смееше доволен от себе си. Тази процедура беше сутрин, обед и вечер, но не му омръзваше, защото беше тъп. Блъскаше с големия ключ по парапета и крещеше с пълно гърло, да тичаме по-бързо.

Вършеха си каквото поискат с нас, – вързаните човеци. Не ни пускаха на карето да подишаме чист въздух, а с другите затворници нямахме никакъв контакт. Дори вестниците бяха забранени, та криминалните ни оставяха скришом в умивалната.

Тясно и тягостно ни беше в килия 238. Прозорецът е до тавана, а беше и забранено да гледаме навън. Но понякога дедо Слави заставаше с гръб към шпионката, а аз се повдигах на ръце, да погледна навън, – стената на затвора и ъгловата кула с часовоя. Но дедо Михо и дедо Слави все ми се молеха да слизам бързо, за да не ме застреля часовоят, ако ме види, защото стреляха веднага.

След време посвикнах с режима и реда, а и не си струваше да рискувам да надничам, защото надзирателят наказваше, – да ходим по нужда в кофата, без да я изхвърляме, или пък с карцер. В ъгъла на стената нарисувах карта на България, с границата при Стрезимировци, и все ме беше яд, че не избягах с Митко Ленкин в Югославия, а се оставих да ме затворят за цели 6 години. Но, съдба човешка. Така ми било писано.

Не ми даваха свиждане, но брат ми беше донесъл 2 одеала, много храна и 1000 лева. Парите върнах, че не ни пускаха на лавката, но баницата и саламът, бяха богата трапеза за мен и двамата ми другари - съкилийници. Но не помня брат ми да е идвал повече. Веднъж ми дойде на свиждане Малин, мой съученик. Сменихме си обувките, че неговите бяха по-здрави. Като му казах, че съм политически затворник и че ми искат смъртна присъда, целият прежълтя. Обеща да каже на всички приятели и познати, че съм в Централния затвор и че съм жив и здрав. После надзирателят го подкани да си ходи и повече не го видях, нито чух нещо за него.

Макар че си чукахме по "морзовата" азбука с другите килии, беше ми много тежко. Кореспондирахме си с бележки с моите съпроцесници, зад една закачалка в умивалната, защото се готвехме за делото, понеже вече ни бяха връчили обвинителните актове. Но надзирателят, незнам как, беше разбрал за бележките и ме хвана тъкмо като вземах една. След което ме би с пестници, като боксьор, и все в лицето, дотогава, докато спрях да усещам болка и паднах в безсъзнание.

Как са ме свестявали, не знам. Бях целия мокър. Изкараха ме, биячът и други двамя, които го пазеха, и ме подкараха по коридора, но докато стигнем до килията, лицето ми отече. А докато разказвах на старците за станалото, биячът гледаше през шпионката, затова се държах, но по-късно, се разплаках а и другите с мен. Дедо Михо ми прави компреси с мокра кърпа, но тя съхнеше бързо. Десет дена ме налага с нея старецът, а цял месец имах силни болки, но нямаше на кого да се оплача, защото никой началник не идваше при нас, освен надзирателите, – истински престъпници!

Но не всички бяха лоши. Имаше и хора между тях, като бай Иван, от Ботевградско, който беше земеделец по убеждение. Той ми намери нови затворнически дрехи за делото в Трън.

Скоро след това ме извадиха от моята килия и със сълзи се сбогувахме с дедо Славе и дедо Михо. Прехвърлиха ме при смъртните отсреща, дето чакаха изпълнение на присъдите, а в килията, – двама затворници, – само кожа и кости, а на краката им, дебели железни вериги. И ако през нощта ги поведеха да им изпълнят присъдата, нямаше да издържа това зрелище. Но след 15 минути ме прехвърлиха в Томовата килия. Там той беше с двама войници – политически. Но и от там бързо ме преместиха и ме отведоха в килията на Симо Тройкин и един войник – горянин, на когото дедо Михо бил ятак.

Същия ден докараха при нас Томчо, Митко Кузмин и Цоцолана. Бяхме много радостни, че пак сме заедно. Викахме "ура" и се прегръщахме. С войника Любо, бяхме 6 човека и понеже нямаше нарове, вечерта си послахме на цимента.

Историята на войника горянин беше кратка. Трима били те, но двама убили, а него хванали жив. Живеел в София, на ул Вишнева, № 8. Молеше ни, като излезем от затвора, да разкажем всичко на сестра му, но и досега не намерих кураж, ала на пролет ще я потърся.

След време, войниците от Томчовата килия, осъдиха на смърт и изпълниха присъдите...

Бяхме близо до умивалната, но щом ни отвореха, бягахме да се състезаваме. По-ни беше добре заедно, а Любен ни пееше песен, измислена от него:

"О мила – любима, любима; притварям, затварям очи;

виждам те весела, щастлива, унесена в пролетни мечти.

Косите ти вятър пилее, – разкошни кат черна свила.

Устата ти тихичко пее, – любими, любими, – ела!

Щом чуеш ти, мила, любима, че аз съм осъден на смърт,

недей да плачеш горчиво, притиснала с болка, гърди!"


Един ден се случи истинско събитие,– отведоха ни на баня в затвора. Дрехите ни изпариха, бельото сами си изпрахме и се изкъпахме на воля. Викахме от радост, като деца и сигурно целият затвор ни е чул. Сякаш отново се родихме!

Като се прибрахме в килията, Цоцко си прегледа дрехите за въшки, след паренето и каза, че няма, а Симо го убеди че поне стотина е изтрепал. Цоцко се разплака, че не вижда въшките. Симо взе една клечка, та да вади въшки от дупето ми, и каза че е извадил, ама аз нищо не видях, – докато не се усетих, че ме лъже. Голям смях падна и тогава.

Дните си минаваха, – отдавна бяхме получили обвинителните актове и репетирахме, как да се държим и какво да говорим на делото. Надявах се, като непълнолетни, да ни освободят с Цоцолана и Симо, но не стана така.

Разбрах и подробности за горянството на Любен. Той и двама войници – танкисти, от Горна Баня, се организирали и избягали с оръжието си. Единият имал рода в с. Скравена, затова отишли там, а мало и големо им били ятаци, като дедо Михо. А братът на едно от убитите момчета, също беше следствен в нашия затвор

Когато в цяла България се разчува за войнишката чета, стотици милиционери, въоръжени до зъби, тръгват да ги заловят. Обграждат ги и се почва люта битка, в която двама загиват, а Любен бил издебнат и ударен с пистолет, отзад по главата. Свестил се в милицията в Ботевград. Когато се пооправил, решил да бяга със съкилийника си Борис Петрунов от с. Зелениград. Планът бил: Борис да мине до вратата, да повикат със звънеца поста, да го удушат, да вземат оръжието му и да бягат. Но когато Любен бил почти удушил войника от поста, Борис не издържал и натиснал бутона, за да дойдат и другите войници от охраната. Така войникът от поста бил спасен, бягството не успяло, а Любен и Борис преместили в Софийския централен затвор.

Мисля че за случилото се, никой няма вина. Войникът е бил на пост, а двамата са искали да избягат на свобода. Фактически Бора е спасил един невинен човешки живот.

В нашето 8-мо отделение, освен нас, следствените, – бяха и смъртните, но неможехме да ги видим, нито да разберем, какво става стях. Присъдите им изпълняваха в 12 през нощта. Тогава в тяхното крило се вдигал голям шум, но аз спях много тежко и не чувах нищо. А щом ние не ги виждахме, дето сме в едно отделение, какво остава за другите затворници, камо ли за външни хора. Ние които останахме живи, дочакахме да видим как ще си отиде комунизмът от България и света, но жалко за тези, които ги умориха от глад и болести, или ги застреля охраната из многото лагери.

Чудя се как нашият народ не се вдигна, та да спре този тормоз и убийства. Само в сливенския балкан бяха излезли доста горяни, но едни успяха да избягат в Гърция, а другите, които не ги избиха, починаха по затворите. Но терорът беше страшен, затворите и лагерите – препълнени. Имаше лагеристи без присъди, и много младежи. Някои избягаха през южната, други, през западната граница, но и техният живот не е бил лесен. Моят приятел Митко Ленкин и Кирчо, – синът на брат ми, сигурно няма да се върнат в България.


Бавно вървят дните в затвора, а условията бяха много лоши, но се надявахме, че мене Цоцолана и Симо, ще ни оправдаят, като най-млади, а Томчо и Митко Кузмин, ще минат с минимални присъди. Търпяхме студа, но въшките бяха безброй. Не пишехме повече бележки, даже и морза спряхме. Мислех си за приятелите, за Митко Ленкин, немил – недраг в чужбина; за онези жертви на комунистите, които после разбрах, че са около 100 000.

Един ден надзирателят ни връчи призовките. Делото беше скоро, – на 25. 12. 1948 г. в Трън. Поисках пак, от бай Иван, нови дрехи и той ми донесе необличани, както и ново шарено одеало. Облякох ги и всички ми се радваха, а аз дори спех с тях, че ме топлеха, а и ми стоеха добре, сякаш цял живот все раета съм носил.

На 24. декември, ни одкараха в Трън. И нашите пазачи, и трънските милиционери, бяха въоръжени до зъби. В общата килия в милицията, ни дадоха храна и хляб от нашите близки, и вечеряхме добре. Бяхме твърдо решили да отречем "признанията", изтръгнати с нечовешки побоища.

Сутринта, нас 5 човека, ни пазеха 60 милиционери. Всеки от нас, го водеха двама. Предупредиха ни, че трябва да гледаме само напред и да не бягаме за да не ни застрелят. Не помня кои бяха, но мръсният следовател Станко, беше с тях. Беше се събрал целият град. Не ме беше страх и гледах навсякъде. Видях баща ми да плаче; сестрите ми Мида и Веса, – също. Разплаках се и аз. Водеха ни на съд, като страшни престъпници, а трябваше така да водят Тошко Бански.

Вкараха ни в стария съд, в един коридор и започнаха да ни викат един по един, – да ни съдят. Първо извикаха Томчо, след половин час, – Митко Кузмин, а после Симо Тройкин и Цоцолана. Най сетне извикаха и мене. Не знаех какво са говорили другите и дали са признали нещо. Чак след края на делото разбрах, но беше късно.

Ако Симо не си беше признал, мене него и Цоцко, нямаше да ни съдят, а Томчо и Митко щяха да са с по-малки присъди. Поне така мислехме.

Застанах прав срещу прокурора и съдиите, с ръце отзад, с изправена глава. Гелдах ги и се чудех, как ще ме съдят, за "минало – несвършено". Ако имах шмайзера на милиционера, за нула време, аз щях да им прочета присъдите.

Прочетоха обвинителния акт, задаваха ми въпроси по делото. Казах, че не се признавам за виновен, че показанията са изтръгнати с бой и моля да бъда оправдан. А прокурорът каза на съдиите, че се държа с неуважение към тях, защото не си свалям кепето и ръцете ми са отзад. Но хората в съда и приятелите ми, бяха доволни и учудени от смелостта ми.

Оттеглиха се прокурорът и съдиите, а за нас и близките ни, чакането беше нетърпимо. До последния миг се надявах, че няма да ме осъдят, а когато се върнаха и всички станаха прави, чух злобните думи:

– Димитър Петров Джерекаров се осъжда на 15 години, строг тъмничен затвор; 100 000 лева глоба и 100 000 лева конфискация на имущество:

– Томчо Георгиев Веселинов, се осъжда на 10 г. строг тъмничен затвор, 100 000 лева глобо; 100 000 конфискация и 8 години лишаване от права. При неизплащане на глобите, – още една година затвор.

– Димитър Владимиров Кузманов, Стоян Иванов Бреянов и мене, – Григор Борисов Байкушев, осъдиха на по 6 години строг тъмничен затвор, същите глоби и лишаване от права.

Само Симеон Иванов Тодоров, осъдиха най-малко, – две години, задето се призна за виновен и стана прокурорски свидетел. Себе си оправда, а за негова сметка, нас осъдиха повече. А преди това, на делото, служебният адвокат Митко Джерекаров, само си затвори папката и каза, че отказва да ни защитава, и всичко свърши по бързата процедура, за да изтърпим в затвора едно несправедливо наказание. А бях на 19 години.

Върнаха ни в Централния затвор и пак по старому, – суровият режим и гаврите на надзирателите. Симо се беше разкаял, плака, но беше късно. Любчо се хвана за главата, като чу присъдите ни, а войника от килията на Симо, вече бяха обесили, като мнозина, дето не ги знае още никой.

Сега като пиша, си мисля и за онези избити в лагерите. Колко са, – знаят само убийците им, дето са хранили с телата им свинете, а със свинете, – останалите живи... Имаше там с присъди и без присъди, и ги държаха колкото си искат, а на тези с доживотни присъди, ако им я намалеха на 20 години, лежаните дотогава, не им се признаваха.

През февруари ме изкараха от Централния затвор и с камионетка ме закараха, с куп непознати затворници, на гарата. Затвориха ни в конски вагон и потеглихме нвзнайно накъде. Нямаше прозорци, чувахме само тракането на релсите и локомотива, и това ме унасяше, но несмеех да заспя, защото исках да разбера накъде отиваме. Мислех си, как ни унижават. За комунистите бяхме като животни, затова не ни качиха в пътнически влак.

Пристигнахме някъде; изнесохме си багажа: – куфари, дюшек, одеяла; подкараха ни и стигнахме до един голям четириетажен затвор. Но къде бяхме, кой беше затворът, – още не знаех. Провериха ни по списък, отвориха голяма желязна врата и влязохме в двора на затвора. Бяхме 50 човека. Вкараха ни в затвора и се изкачвахме, – етаж, след етаж. Беше гробна тишина, сякаш нямаше други, освен нас. На четвъртия етаж спряхме, отвориха една решетъчна врата и пак ни извикаха по имена. Мене ме вкараха в една голяма килия, – 5 на 3 метра. Вътре бяха 12 души, непознати. Спеше ми се, но ме предупредиха, че през деня не може да се ляга, а само вечер, – след камбанката, в 9 часа, а се става в 5.

Когато попитах, в кой град съм и в кой затвор, много се смяха, но ме разбраха. Разказах им, откъде идвам, – за веригите и нощните изпълнения на присъди, – за тежкия режим в централния затвор. Вечерта един криминален затворник, ни сипа в канчетата по един черпак чорба, която може би щеше да хареса на свине, но не и на хора. Аз, ща-неща, я изядох, без хлеб, защото за нас новите, хлеб не беше предвиден.

Сутринта ни пуснаха до умивалнята и бяхме оставени да се разхождаме в коридора 1 час, защото бяхме на свободен режим. Много ми хареса това, защото в София нямаше такава свобода, но непознавах никого от затворниците на 7-мо северно отделение (все политически). Денят минаваше бавно, едва дочаках 9 часа, и след проверката и камбаната, така бързо се съблекох и събух, че учудих всички. Обясних им, че така са ни научили в 8-мо следствено отделение в София. Легнах и веднага заспах, а на сутринта, Тома от нашата килия, едва ме събуди в 5 часа. След сутрешната проверка и умивалнята, пак се разхождах, говорехме си с Тома, но ми беше много мъчно за приятелите от 8-мо следствено, защото аз бях на свободен режим, а тях ги държаха на строг.

В 10 ч. преди обед, ни изкараха в двора на карето за разходка. За първ път от 4 месеца, видях слънце и дишах чист въздух. Мислех за Симо, Цоцко, Мито и Томчо, дано ги докарат тук, при мен, та и те да видят какво е свободен режим, защото и на обед ни пуснаха в коридора. А Тома се зачуди, като му казах, че тук всички живот си живеят, в сравнение със Софийския затвор.

Разбрах че имало още един трънчанин в затвора, но не го познавах. Бил рода на Йоска Евстатиевога. Много по-късно разбрах, че като го пуснали, побегнал в Югославия, но сърбите го убили. Иначе дните си вървяха, даже се записахме 20 човека в хор, – не че ми беше до песен, но беше някакво разнообразие.

Бяха минали 15 дни, когато чух да викат в коридора имената на нови затворници: Симеон Иванов Тодоров, Стоян Иванов Бреянов, Димитър Владимиров Кузманов, Тома Захариев Веселинов. – Сърцето ми подскочи от радост и викнах с пълен глас "ура". Едва изчаках 12 ч. на обед, да ни пуснат в коридора, та да видя приятелите си, след 15 дълги дена. Прегръщахме се и се целувахме от радост! Измолих от метачите да ме преместят в килията на Симо. Разказах на моите приятели, какво е свободен режим. Бяхме заедно и на карето, – на тях им беше за първи път.

Продължавах да ходя на хор, но приятелите ме спряха. Разказаха ми, как осъдили Любен на смърт, чрез обесване и се съгласих, че не си заслужава да пея на тези палачи.

В нашето отделение бяха също, Иван Неврокопски и Петър Дертлиев, но не се познавах с тях и не сме общували. Такава беше комунистическата идеология: Които им пречеха, вкарваха ги в затвора. Които смятаха за опасни, – избиваха със, или без съд, – "в името на народа"!

Времето вече минаваше по-леко, защото бях с приятели, но всички бяхме беззащитни, пред затворническите валасти. Спомням си мъченическата смърт на дядо Кръстьо Пастухов. Бяха сложили при него в килията, един криминален престъпник. Сигурно са му обещали нещо, ако убие стареца, и криминалният го удушил, "при самоотбрана", защото старецът го бил нападнал през нощта!

Целият затвор разбра за престъплението, но не можехме да направим нищо. А и страх ни беше, защото можеха да убият когото си поискат. А в затвора беше и редакторът на вестник "Утро", – Танев. Болен и стар, той не излизаше на каре, защото неможеше да ходи.

Надявах се да срещна познатите от Софийския затвор, – полицейския комендант Георгиев и подчинения му стражар, защото и те бяха в Сливенския затвор, но така и не ги видях, защото бяха в друго отделение.

В нашата килия бяха двама затворници, зет и шурей. Зетят, – бай Атанас и войникът Любен. Бай Атанас беше с доживотна присъда, защото "бил шпионин" понеже разпитвл войника, какво оръжие имат и колко са в казармата. А Любен трябваше да лежи 20 години, задето му казал!? Дано са още живи!

В наща килия бяхме общо 7: – аз на 19 г. Симо на 18, Стоян на 19, Митко и Тома, също бяха млади, но бяха ходили вече войници. Любен беше войник, а бай Атанас, най-голям. Млади бяхме, беше дошла вече пролетта и все небето гледахме, през железата. Нямахме ергенство, нямахме приятелки, вехнеше младостта ни зад решетки и зидове. Понеже бе Великден, на бай Атанас бе дошла майка му, на свиждане и му позволиха да я види за 15 минути. Когато се върна, донесе много храна: агне, червени яйца, козунак, питка и буркан със сладко. И като седнахме всички на обща трапеза, така сладко си хапнахме, че цял живот го помня този Великден. А в буркана със сладкото, беше скрила шишенце домашна ракия, – жълта като восък. И всеки отпиваше; казваше: "Христос воскресе", а останалите, – "Воистина воскресе"! Бях последен, глътнах останалата ракия и главата ми се замая, но и аз казах, – "Христос воскресе"! После се чукахме с яйцата и моето излезе най-здраво. Но винаги един седеше с гръб към шпионката, за да не ни види некой.

Много бяха политическите затворници, много хора съм забравил, но помня, че на долния етаж имаше бивши министри. Помня още и турчина, дедо Ага; Веселин с акордеона, май от Пловдивската конспирация; и други още, но ще е добре живите да се съберем и да се видим.

Най ни мъчеше гладът. Закуска нямаше, все боб и леща, за обяд и вечеря. Едва вървяхме по карето. С глад ни плашеха и измъчваха, но търпяхме, защото карцерът бил много лош, – през него течели каналите от клозетите.

Един ден ме поведоха в съда за информация по друго дело. Водеше ме един много добър надзирател. Вървяхме бавно, та да съм на собода по-дълго време. Видях из центъра много свободни човеци, които се чудеха на нашето ходене. Гледаха ме, – така млад, – но не можеха да ми помогнат. И на надзирателя сигурно му беше мъчно за мен, защото ме разпитваше, как съм станал затворник. Стигнахме съда и на втория етаж ни чакаха двама мъже и една млада. хубава дама, съдийка. Тя ме разпитва за делото на ветеринарния доктор, но все се чудеше, как толкова млад съм влезнал в затвора с 6 годишна присъда. След разпита ми подаде ръка и каза: "Довиждане младо момченце, ти си млад, ще изтърпиш наказанието си и пак млад ще излезеш от затвора".

На надзирателя му стана приятно от човещината на съдийката. Аз ъ целунах ръка и се разплаках като малко дете, и ъ намокрих ръката, а тя също се разплака. И така се разделихме.

На връщане пак вървяхме бавно. За 4 часа бях забравил, че съм затворник, благодарение на надзирателя. Дори му благодарих за разходката, но като наближихме и отново видях затвора, – спрях. Не можех да помръдна, прилоша ми, но нямаше как...

Другарите ми по килия, с нетърпение ме очакваха и дълго им разказвах за свободния свят навън, въпреки че бях уморен и толкова гладен, че обядът не го усетих.

Имаше още един много добър надзирател, бай Васил. Не помня откъде беше, но изнасяше писма на политически затворници. Само че некой от криминалните го беше предал и го осъдиха и него на 6 месеца.

Бавно течеше времето, но поне бяхме заедно и ни беше по-леко, – все другари от отдавна, в една килия. Дойде и месец май, – месец на раздяла. Един ден отвориха вратата на килията и зачетоха имена: Григор Байкушев, Стоян Горянов, Симеон Тодоров. Наредиха ни, веднага да съберем багажа и едва успяхме да се сбогуваме. Мъка ни беше, че не знаехме кога и къде пак ще се видим. И отново по списък, пак в конски вагони, без да ни кажат къде ни карат.

Пристигнахме на една гара. Голяма група бяхме, но милиционерите бяха двойно повече, и със шмайзери, а хората по улицата сигурно са се чудели какви ли престъпници водят. В затвора ни събраха в голяма, обща килия и ни оставиха да си починем. Като разбраха че нямаме храна и сме гладни, взеха трима от нашите, и те донесоха хляб сирене и мармалад, та и хубаво се нахранихме. Казаха ни, че сме в Стара Загора, но ще ни карат в Русенския затвор. Въобще, милицията в Стара Загора имаше по-добро отношение към нас.

Натовариха ни пак в конски вагони и след дълго пътуване, на тъмно и без чист въздух, стигнахме Русе. После пак много вървяхме, докато стигнем затвора. Но той приличаше повече на стар турски конак, – на два етажа, със широки прозорци и двор с калдъръм.

Затвориха ни в голяма килия с общ нар, сякаш бяхме свине в кочина. Ясно беше, че тук условията са още по-лоши, а режимът си беше все строг, – комунистически. Но поне се надявах да видя вуйчо си Георги, осъден на 10 г. като офицер, – член на Военния съюз.

И тука ни мъчеха с глад. Ако изядем хлебчето от 300 грама, на обед, вечерта оставаш само с помията. Добре че като спехме не изразходвахме много енергия, но будни, – все бяхме гладни и все за ядене говорехме.

Един ден ни натовариха на камион и ни закараха на голяма нива с картофи. Трябваше да ги загърляме. Аз и Симо работехме редом, а Цоцко, който недовиждаше, копаеше отпред. Наоколо ни бяха заградили милиционери, но ние и за работа нямахме сили, та камо ли да бягаме. Един надзирател видя, че Цоцко сече често картофите и взе да го бие с еда жилава сопа. Цоцко се гърчи, оня бие, а ние със Симо плачем от мъка и безсилие. Ако дигнех мотиката и ударех надзирателя, и с него и смене беше свършено. Добре че един бивш офицер, затворник, заплаши надзирателя с мотиката и Цоцко се спаси. Викаха на офицера, Ботев, но как се казваше, – не знам.

На обед от ТКЗС-то ни докараха хубава храна и след кратка почивка, пак заработихме, но се изля такъв дъжд, че ни прибраха вир-вода в затвора. Цедихме се, но си легнахме мокри, а офицера вкараха в карцера...

По едно време, през нощта, ме сви корем. От храната ли, незнам, но ми се ходеше по голяма нужда, а кофите бяха пълни догоре. Добре че вуйчо ми каза да ползвам канчето за хранене и една тенекиена кутия. Така сложих канчето отзад, а кутията, отпред и "спасих положението". И двете напълних, а сутринта първи ги изсипах в тоалетната. Канчето и до сега си го пазя, С него що помия съм изял из комунистическите затвори, – само аз си знам.

И Великден карах в Русенския затвор. Чувахме камбаните, кръстехме се, но Бог бе далеко, а комунистите, около нас. С Цоцко и Симо не се виждахме, защото бяха на първия етаж и по друго време ги пускаха на каре.

Един ден отново ни изкараха с багажа на двора. Симо, Цоцко, вуйчо и аз, бяхме заедно, но докога и накъде, – не знаехме. Натъпкаха ни в един камион и тръгнахме през Пиргово, покрай Дунав. Радвахме се, че ще бъдем край реката, пяхме "Тих, бял Дунав" и се надявахме на новото място да сме по-добре, макар че, хубав комунистически затвор, няма.

Стигнахме в предварително подготвен за нас лагер. Голям двор, ограден с мрежи; бараки с нарове на два етажа; помещения за охраната; кухня. Симо, Цоцко и аз послахме заедно на втория етаж и легнахме, като се чудехме, какво ли ще работим утре. Сутринта ни дадоха закуска, и то, повечко хляб с мармалад. Двама надзиратели се занимаваха с нас, – единият от близкото Пиргово, а другият бе софиянец, – идеше от Централния затвор и беше с жена си. Казаха да се строим по двама и да носим в торбите канче и лъжица. Бяхме 300 души, дойде голяма група зли милиционери с автомати и ни подкараха, сякаш не за работа, а за разстрел!

Стигнахме след 1 км. реката и изморени тръгнахме срещу течението. Бай Гроздан от Пиргово ни водеше към кариерата, където щяхме да работим: – да копаем първо земята и да я извозваме с колички в реката. Работа тежка за гладували хора, а и какмъкът се оказа дълбоко. Милиционерите ни заградиха отдалече, ние работехме и поглеждахме реката, пътническите кораби, хората по другия бряг.

Вероятно съм се виждал отдалече, с моите шарени дрехи, и сигурно пътуващите са разбрали какви сме.

Обядвахме в кариерата с по-добра храна, а вечеряхме в лагера. Веднага щом ни върнаха, умихме канчетата и себе си, вкараха ни в помещенията и веднага заспахме. Нямахме търпение да дойде утрото, да идем на реката, за да виждаме корабите и хората. Румънците са весел народ. На техните кораби пееха, играеха, а хората от нашите, ни гледаха и мълчаха, защото знаеха какво става в България.

Веднъж, както изсипвах количката, един кораб мина съвсем близо. Някакъв човек стоеше на него с фотоапарат и ме снима. Но и този кораб си отмина към Югославия, а ние работихме на кариерата, до късна есен.

Много от затворниците, с които съм работил, съм забравил. Нищо от никого не получавах; незнаех, че брат ми Кокиш, и Дуля, са успели да избягат в Югославия, а баща ми и сестрите ми, са изселени в Ямболско.

Имаше две момчета, осъдени по Асеновградската конспирация, и двамата по-млади от мене: Иван Лозанов и Григор. С Иван обичах да общувам. Бяхме легнали веднъж по гръб в една дълбочина на кариерата, слънцето пече, замечтахме се, искаше ми се да имам крила и да се махана, защото нямаше кой да ни попмогне.

Другите получаваха колети с храна по пощата. Които имаха тенджери, палеха огньове и докато работеха, готвеха чорба. А веднъж, неколко човека, извън кариерата, одраха един едър кон и го хвърлиха във водата. А неколко души от нашите, се хвърлиха във водата, издърпаха го на брега и започнаха с ножове да режат конско месо. И нашият Цоцко се затича с нож към коня и донесе три големи рибици от гръба, та да сварим чорба. След един час, от коня останаха само кокалите. По цялата кариера пушеха огньове и се вареше конско месо. Цоцко свари чорбата и ни покани със Симо да ядем, но ние не посмяхме. Съблякох се, потопих се във водата и извадих много миди, но като ги сварихме, бяха толкова жилави, че не ставаха за ядене, затова се престрашихме и също ядохме от конското месо, което се оказа много вкусно. Така 300 човека, за часове изядохме един кон, а един затворник, ветеринарен доктор, ни каза, че няма опасност от това месо. Макар че пак си ни беше страх, на сутринта се събудихме всички здрави.

Имаше много лоши ди на кариерата. Бяха докарали с един шлеп, тухли и пясък, на брега. Дадоха на всички по количка и трябваше да изкачваме натоварените колички по такъв баир, че друг човек да ни беше видял, три дни щеше да се кръсти! Бай Сандо, от Пензевовци, ни записваше количките, а нормата беше 50 колички. Който го направеше, го освобождаваха, но аз едва избутвах количката. Добре че Симо и Цоцко помагаха, а бай Сандо ни надписваше. Така три дни се мъчихме с пясъка и още три, – с тухлите. Но най-тежко беше, когато ни караха да носим отсечени върби за кухнята. Шест човека носехме една върба, а работниците от шлепа се чудеха, как издържаме на такава тежка работа. И така, общо 9 дена ни мъчиха като грешни дяволи, а вечер бяхме като пребити. Едва се надигахме сутрин. Триста души, ни измъчваха двма надзиратели и 60 милиционери. А тези които идваха на свиждане, сигурно знаеха как ни мъчат, но и те неможеха да ни помогнат.

По едно време познахме старшината, който беше дошъл от Софйския затвор. Там му викахме, Чичето. Но той не ни позна и може би така беше по-добре. Иначе сигурно щеше да ни мъчи повече. И макар, че работата беше много тежка, на каиерата ни бе 100 пъти по-добре, отколкото в затвора.

Още помня некои приятели от лагера в Пиргово: Дедо Тачо от Елешница, – Македония, осъден доживот, защото до 9-ти септември, 44 г. бил кмет. Беше съсипан от тежките години по затвори и лагери, но си оставаше весел човек. Помня и бай Продан от Бургас, също с доживотна присъда. Имаше много с доживотни присъди и като им ги намалеха на 20 г. оттогава им ги считаха, че ги лежат, а предишните години, не ги броеха. И сим сигурен, че никъде по света такова "правосъдие" не е имало, – такива измислени закони и такъв "народен съд".

Имаше един затворник, Георги, от Бургаско. Докарали го бяха от Сливенския затвор. Среден на ръст, набит, рус, много упорит. Не получаваше нищо от вън, макар че имаше право на 1 колет месечно и свиждане на 3 месеца. Нямаше дрехи за преобличане и дори сапун. Беше се напълнил с въшки и бе станал развъдник, та се напълни цялото помещение. С Цоцко и Симо, се мятахме под чергите и се чешехме. Едва дочакахме да съмне, но и на кариерата неможехме да работим, – всеки се чеше и драпа, и по едно време всички се бяхме съблекли чисто голи и трепехме въшките. Само аз, на един ръб изтрепах 50. Симо и Цоцко се чудеха откъде са дошли гадинките, – толкова много за една нощ, и такива едри. Решиха, че аз ги развъждам и казаха, че няма да спя при тях и няма да се завиваме с едни черги. А на мене ми стана така обидно, че се разплаках, но те ми се смееха. Накараха ме да събера дърва, да кипнем вода в тенджерата и да си изпарим дрехите. Другите и те бяха започнали да парят всичко, но чак на третия ден се отървахме от въшките. Разбра се, че всичките са тръгнали от Георги, та му дадоха сапун, да се измие и да се опере. Изпари се и той, а Симо и Цоцко, прибраха и мен под чергите.

Ако некой ни е гледал от корабите, сигурно си е мислел, че гледа голи грешници, да се мъчат в ада, а за нас, ада беше в България.

Караха ни веднъж и да берем и грозде, та се отядохме. Привечер, като ни прибраха в лагера, на проверката, един затворник липсваше. Чичето го намери заспал във второто помещение и го изкара пред всички. Взе да го бие с едно стъбло, колкото сила имаше. Бие го по главата, а той стои мирно и не мърда. Ние гледаме, но не можем да помогнем. Когато Чичето се умори, взе да му говори: – "Защо не побегна, а чакаш да те утрепя бе?" Но това бяха лицемерни приказки, – преструваше се, че уж му е жал за затворника. Добре че жената на Чичето, го укротяваше за известно време, докато не го хванат пак бесовете.

Некои затворници не издържаха на суровия живот в лагера. Веднъж Дунавът беше придошъл мътен, с големи вълни и бучеше страшно. Като изсипвах количката, видях трима затворника да се хвърлат в реката. Гледах ги докато стигнаха до средата, но там течението ги повлече надолу... Веднага ни наредиха да спрем работа и милиционерите ни строиха. Чичето нареди да тръгваме към лагера, а милиционерите ни гледаха зло. А в лагера ни затвориха в помещенията и ни дадоха храна, чак вечерта.

Работата на кариерата продължи, но контролът бе по- строг. Двама затворника, – единият от София, а другият от Сливница, – бяха водари и ходеха сами до един кладенец, и побягнали в една гора. Тъкмо бяхме в обедна почивка, когато ни строиха и пак ни отведоха в лагера, да ни затворят в помещенията. След това продължиха да ни водят на работа, но ни беше страх да не побегне някой по време на работа, защото щяха да стрелят и по тях, и по нас.

Веднъж Симо беше получил колет от баща си и бяхме седнали с него и Цоцко до вратата на оградата. В колета имаше много варена сланина, с червен пипер. Ядохме "като гладни", невидели с месеци, такава богата храна. Имаше баница, курабии, но за три дни изядохме всичко и пак започнахме да гладуваме. Цоцко също получи колет, но по-беден. Имаше и печени семки, та изкарахме още неколко дни.

Една вечер вечеряхме със Симо и Цоцко, като те седяха с гръб към оградата и само аз видях, как към портала се затичаха петима затворника. Казах на приятелите да гледат и видяхме, кяк най-дребният се хвана за вратата, а четиримата се покатериха по него и прескочиха. Последен прескочи дребният. Милиционерът, който беше близо, не стреляше а викаше на помощ останалите. Но докато го чуят и дойдат, мина доста време, а и ставаше тъмно. Тогава дворът се напълни с милиционери. Те пълнеха с патрони автоматите, прекъснаха вечерята ни и ни вкараха в помещенията, но друго не се случи.

Един ден, не ни изкараха на работа. Обядвахме на двора и видях , че има повече милиция. Един от тях четеше вестник. Не беше близо, но видях, че вестника е с черна траурна лента. Чак по-късно разбрахме, че Георги Димитров бил умрял. Имаше много милиционери, а също и цивилни с оръжие, а ние имахме само кирки и лопати. Един от цивилните, кръвеше (куцаше) и с двата крака, но и той имаше шмайзер. Кръвеше се дуземи, ама и той взел оръжие, – срещу българи да го насочва. Струваше ми се, че се готвят да ни избият. И ако имаха заповед, щяха да го направят с удоволствие.

Оставихме за последен път инструментите. Строиха ни бързо, не ни дадоха да обядваме и ни подкараха към лагера. Там ни затвориха, без да вечеряме на двора, а в помещенията. Глутницата ни охранява цяла нощ, а на сутринта, вместо на кариерата, ни изкараха по списък с багажа, на двора. Аз и вуйчо Гошо се случихме в един камион, Симо беше в друг, а Цоцко остана на кариерата, с малко от затворниците.

Тръгнаха камионите, а незнаем къде ни карат и какво ще ни правят. По едно време камионът спря. Вуйчо Гошо ме прегърна, плаче и говори: – "Леле Гьиго, сега ще ни разстрелят"! Много се изплашихме, започнах и аз да плача. Чак когато ни закараха в русенския затвор, се успокоихме.

В затвора разбрахме, че водарите са успели да избягат. Цял месец ходили по Стара Планина, към сръбската граница и успели да я преминат, оставяйки след себе си, домове и семейства. Къде са сега Славчо и Кольо, – не зная. Не зная живи ли са някъде; чакат ли ги близките им?

Заради водарите и петимата други бегълци, в Русе ни наказаха 6 месеца на 300 грама хлеб, без закуска и с малко рядка чорба за обед и вечеря. Умориха ни от глад. Като ни пускаха на каре, залитахме като пияни, а навън беше голям студ, зъзнехме и нямахме търпение да се приберем по килиите, за да се постоплим около печките; да дойде обяд, та да ни сипят по черпак "светена водица" с неколко бобени зърна из нея. А и с хлеба беше мъка, защото 1 хлеб беше 600 грама и го делехме на двама, – единият крие парчетата зад гърба си , а другият избира лева или десна ръка. Така вуйчо ми Гошо, делеше хлеба и се мръщеше, ако ми се падне по-големото, а се радваше, ако случа по-малкото! И така гладувахме, че сипеха ли водицата – чорбица, я разреждах със сълзи и докато почнех да ям, канчето се свършваше.

С много хора бях по затворите, много от тях вече не са живи, други съм забравил. С Цоцко и Симо се разделих на кариерата, след което Цоцко пратили в Белене, и се видяхме чак през 1953 г. като ни освободиха. Но той немб късмет да доживее падането на комунизма. Митко Кузмин, и той не дочака свободата, отнесе го туберкулозата, а Митко Ленкин умря в чужбина, през 1986 г. на 57 години. А по затворите и лагерите, колко народ са изтрепали, – само убийците знаят. Хиляди не дочакаха 10-ти ноември. И Цоцко Бреянов си отиде на 33 г. и остави млада вдовица и син. И така, като се обърна назад, виждам дълги години глад и страдание. – Това е моята младост.


Доста време бяхме с вуйчо в една килия и всеки ден, той делеше хлебчето на две, но един ден, ме извикаха с багажа и се разделихме. Събраха ни, по-млади затворници. Там беше и Симо Тройкин. Бяхме 60 човека в една килия и наровете не стигаха, затова се разбрахме, половината да спят под наровете, една седмица, а после да се сменяме. Аз избрах, първо да спя отдолу. Прах падаше върху ми, тъмно и задушно беше, затова на пръсти броях дните на седмицата, но поне имахме печка и въглища.

Няма да забравя един румънец, осъден на смърт, за шпионаж. Все викаше някого и протягаше ръце към вратата на килията. Имаше много дебела верига, която силно дрънчеше. Но го изкараха веднъж и не се върна повече. Отърва се от веригата, чак като му изпълниха присъдата!

В една стая държаха изпратените колети, но не ни ги даваха, докато не мине наказателният режим. После отвориха склада, но всичко се беше развалило и го изхвълиха. А новополучените колети вече ги даваха. Симо Тройкин получи колет, но беше ортак с други и не ми обръщаше внимание, само вуйчо ми даваше, от време на време, по 10 захарчета, които криеше в офицерския си шинел, без пагони. А Симо ме избягваше, не говореше с мен и ядеше с други. Така правеха и другите, които получаваха колети, а останалите се мъчехме гладни.

Петимата избягали затворници, заради които бяхме наказани, стигнали Видинско. Изморени, гладни, отишли у познати на единия, които ги нахранили и им дали стая да преспят. Но "ятаците" ги предали и довели куп въоръжени до зъби милиционери, които изловили бегълците, докато спят. Докараха ги при нас, в Русеския затвор, но в карцера вечер много ги биеха. Чуваше се как викат. След време вкараха в нашата килия двама от бегълците. Беха им сложили толкова тежки вериги, че едва ги мъкнеха на карето.

Сутрин и вечер ни проверявахя строени, по списък, за да не би некой с веригите да е прескочил високоте стени, с кулите и милиционерите в тях. Директорът на затвора беше тъп като затворнически налъм. Нямаше никакво образование, бил кацар, но голям комунист. И този кацар, – директор, много ни мъчеше.

На вечерна проверка бай Кочо и другият беглец, стояха отпред, а един от надзирателите, такива шамари им удари, че нещастниците паднаха с веригите си. Чак когато мина проверката, те заплакаха, а покрай тях и ние, защото неможехме да им помогнем.

Баня в русенския затвор нямаше и не се къпехме. Понякога се перехме на чешмите в двора, но със студена вода. Дните се нижеха бавно, като в затвор, и само един циганин, ваксаджия, ни веселеше с белия си петел, като го караше да скача на бой срещу ръката му. Така карах дните си, до една сутрин, когато отново ме викнаха с багажа, та се сбогувах с другарите в килията, но при вуйчо не ме пуснаха.

Подкара ме въоръжен милиционер. Извън затвора срещнахме млада майка с момченце, на 5 – 6 годинки. То се загледа в шарените ми дрехи и попита майка си, какъв е този чудноват чичко, а тя му каза: – Мамино мило момченце, това е млад затворник, когото карат на гарата. Стана ми жал, разплаках се и несмеех да се обърна назад... А милиционерът беше студен като шмайзера си и мълчеше, като дебнеше само да не побегна та да ме разстреля като куче.

Качи ме милиционерът във влака, седна до мен в купето, но през целия път не говоръ. В Плевен ме предаде в етапното и гладен легнах на пода, понеже нямаше нарове. А на сутринта ме пое друг милиционер, който пак ме качи на влака, но и той мълча през целия път. А аз виждах как ме гледат хората, със съжаление и плачех от мъка. Умирах от глад, а и вода не ми даде да пия цял ден.

Вечерта пристигнахме в Спфия. В етапното, цяла нощ вкарваха и изкарваха задържани. Беше студено и видях сгушено в мене 12 годишно дете, но го оставих да спи. Чак сутринта, то ми каза, че е избягало от мащехата си, която много го биела по главата с ножицата, но го хванали в Плевен и сега го връщали обратно в София.

От силния студ, сутринта, от големите пръсти на краката ми, започна да тече жълта гъста вода. Бях много настинал, кашлях кръв. Закараха ме в Софийския затвор, на свободен режим. За втори път ми подсигуряваха "безплатана квартира" във второ отделение. Бяха ме докарали заради делото на ветеринарния доктор, който се беше сбил с началника на милицията, по време на един мач. По това дело казах това което съм видял, – че началника на милицията удари ветеринарния. И за това ме осъдиха още на две години, а дотогава много пъти ме бяха разкарвали и разпитвали, а аз повтарях все едно и също, – това което съм видял.

Една неделя, бях легнал да спя и усетих, че некой ме дърпа за крака. Пред мене стоеше непознат човек и се смееше. Познах Асен, а и той ми знаеше името. Беше донесъл сланина и ядохме, а той се чудеше на апетита ми, но като усети че сланината бързо ще свърши, побегна на друго место и не се върна повече.

По едно време съвсем се разболях и ме приеха във болницата на затвора. Биха ми една инжекция в ръката и съм припаднал, затова повече не дадох да ми бият инжекции. Преместиха ме в килията, където бяха работниците от шивалната. Аз почивах известно време, а после започнах работа при тях. Шест човека шиехме копчета на различни дрехи, гледахме през прозорците без решетки, свободни хора по улицата и тъгувахме. Наблизо беше и работилницата, където 1948 г. работех и учех за автомонтьор, но комунистите ме превърнаха в затворник.

Веднъж ни събраха на събрание с десетина жени, затворнички. За първ път виждах жени отблизо. Седнах до една средна на възраст жена, с литак, и я попитах за какво е в затвора. Каза ми, че е отровила свекъра си. Стана ми отвратителна тази жена и добре че събранието свърши.

Трябваше да ме връщат в Русенския затвор, но по това време ме заболя коремът. Тогава един затворник, Георги Байкушев, от нашата фамилия, ми уреди с управата на шивалната, да остана в Софийския затвор, а и ме приеха в болницата на легло, понеже искаха да ме оперират от апандисит. Беше ме много страх, но нямаше накъде. Докторът, казваше се Арнаудов, нареди да ме сложат легнал по гръб, на една дървена маса. Тогава видях в ръката на доктора, голяма инжекция, като конска и на колкото места ме боднаха, все пищях от страх. След 20 минути докторът зе да ме натиска с ръка, там където беше сложил инжекциите, а аз не усещах нищо. Започна да ме реже , а нищо не усещах, но пищях от страх, потех се, вода течеше от мен, а санитарят ме бръшеше.

За да ме успокои, докторът взе да ме разпитва, за какво и на колко съм осъден. Каза ми: – "Така значи, конспирация ще правиш, власт ще сваляш", но аз не отговорих нищо. Когато ме оперира набързо, рече, че още малко и апендиситът ми щял да зарастне за гръбнака. Аз му благодарих, че ме е спасил, а санитарят ми помогна да стана и да стигна до болничната стая. Още неколко дена усещах болки, но после изчезнаха.

До мен лежеше опериран, надзирателят бай Цветан. Неговият случай бил по-тежък, – имал срастване, но Арнаудов бе голям лекар и го беше спасил. Та този бай Цветан, все ме закачаше, да му стана зет, като ме пуснат от зтвора, но повече не го видях.

Един ден, Леля ми Василка, дошла на свиждане, но надзирателите ъ казали че съм опериран и тя ме свари на леглото. Носеше ми храна. Прегърна ме, целуваше ме и ми шепнеше в ухото, че батко ми, кака ми и Дуля, са избягали в Югославия. Но, само така си е мислела.

След 30 минути, леля си тръгна и се разплака. Разплаках се и аз, и дълго неможах да се успокоя, но поне добре си поминах с



Тагове:   път,   Младост,


Гласувай:
3



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 28315871
Постинги: 4287
Коментари: 7547
Гласове: 8239
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031