След като бях прекарал 5 години с криминални затворници, вече бях при политическите, а това си беше, истински "качествен скок"! Надявах се да се запозная с цвета на българските борци за свобода и демокрация!

В "първи отряд" на старозагорския затвор

Два месеца прекарах с бай Илия, в "тежкия салон", и ме изкараха на работа в "първи отряд". Там вече бяха повечето от приятелите и познатите ми от "седмо".

Първи отряд бе разположен над тежкия салон, на два етажа, като между двата етажа имаше и вътрешна метална стълбичка. По-голямата част от политическите работеха в дърводелната, а другите ковеха щайги. А от "щайгите", 72-ра година са избягали неколко души, през прокопан тунел! Имаше и пет-шест килии, изолирани неработещи, наричани "разряда"

В първи отряд заварих познатите ми от "седмо": Румен Панков, Ангел от Елов дол, моя съпроцесник Христо Угринов и много други. Уважавани от всички, бяха двамата приятели, – Марин "Маркуча", от Перник и Кръстьо от странджанско, както и Едуард Генов от София, – заради участието им в бунта, заради големите им присъди и затова, че не бяха конфликтни, а честни и сериозни!

Само след неколко седмици, разделиха първи отряд, на две. На втория етаж останаха разряда и щайгаджиите, които вече бяха – "шести" отряд, а на третия етаж, – дърводелците, които си запазиха името, – "първи" отряд. Металната стълбичка беше затворена, и така, двата отряда бяха напълно изолирани един от друг. А аз, понеже работех в дърводелната, останах в първи отряд.

Големо предимство за нас политическите затворници бе, че можехме да се абонираме за повечето български и за всички "съветски" вестници и списания. Това беше изборът в ония години. На месец заработвахме около 20 лева, от които 5, до 10 лева, според режима, ни се отпускаха за лавката, а останалите 10 – 15 лева се "депонират". Така, който освен на затвор, не е осъден, и на парична "глоба", може за година, да натрупа стотина лева на влог, и да се абонира за цялата сума. Групирахме се по неколко души и си разпределяхме, кой за какво ще се абонира, и по този начин можехме да получаваме и четем всичко, което представляваше интерес за нас, от българския и съветския (предимно пропаганден) периодичен печат.

Георги Касабов, осъден за взривяване на милиционерски участък, ми даде да прегледам едно руско списание, – "Зарубежное военное обозрение"! Това списание ме шашна! Може би е било предназначено само за висшите съветски военни, защото то бе единственото комунистическо издание, което показваше и описваше, без никаква цензура, част от западната действителност! Описваха се и се показваха в цветни снимки и чертежи, всички видове въоръжения на западните страни, от автоматичните пушки, до бронираните машини, самолети, крайцери и самолетоносачи!

От това списание, за което впоследствие редовно се абонирах, научавах, освен за съществуващите, но и за новите разработки на оръжия, които щяха да се приемат на въоръжение, години след това!

От въоръженията се интересувах поради любов към техниката и техническите постижения, но и за преценка на военната мощ на запада. За мен обаче, основен интерес претавляваха малките, лесно преносими оръжия и екипировки, подходящи за използване в "партизански" условия!!

Редовно се абонирах и четех, всички технически списания и вестници, като: "БТА – Наука и техника", "Орбита" и "Техника Молодёжи". Четех, разбира се, и пропагандните вестници, и списанието, БТА "По света", защото непропагандни политически издания нямаше, но винаги се намираше по нещо, "между редовете"!

В Старозагорския затвор, вече се бях доста поизнервил и нямах това спокойствие, да си позволя да чета развлекателни романи. От книгите четех само такива, от които можех да науча нещо практично. Четех, доколкото имаше, за пътешествия и исторически книги, но не исторически романи. За петте години в Стара Загора, съм прочел не повече от 20 книги, от които сигурно нито един роман! Защото си казвах: Романи четат скучаещите, а за жалост, моя живот е "по-интересен" от роман! Увличах се от всяко четиво, но като четех книга, нямаща отношение към основната цел, за която "живеех", се чувствах, един вид, – дезертьор!

А между другото, докато бях в "седмо", и четех попаднал ми роман на Джек Лондон, – казвах: – "Нема ли и тука да се роди некой Джек Лондон, та да опише комунистическите затвори!"  

В комунистическите затвори, във всяко отделение или "отряд", които не бяха наказателни или изолационни, управата създаваше т.н. "Кулсъвети", от лоялни или преструващи се на лоялни затворници (Впрочеем, самата комунистическа система си беше една голяма "преструвка", за някаква идеология и за някакви добри намерения). Целта на затворническото ръководство бе, кулсъветите да служат за нещо като "трансмисия", между управата и останалите затворници.

"Председателите на кулсъветите" обикновено биваха очи и уши на администрацията и на ДС, но имаше и изключения, като Ганчо Савов, който дълги години беше председател на кулсъвета на първи отряд, и библиотекар на затвора. Той беше един от многото невинни интелектуалци, жертви на комунистическата шпиономания. Не е бил открит противник на комунизма, нито преди, нито по време на затвора, но това не попречи да изкара 11 години в Старозагорския затвор! Ганчо е бил осъден за "шпионаж" и "идеологическа диверсия", затова че разпространявал "буржоазна естетика и ревизионизъм", – от Чехословакия, Полша и Югославия, където, в Загреб, е завършил славянска филология!

В книгата си за затвора, "Капан за контри", която издаде след многогодишни спънки, – Ганчо добре описва, много страни от затворническия живот в Старозагорския затвор, през погледа на осъден без вина, интелектуалец.

В затвора не бях близък с Ганчо, но по мое мнение, въпреки че не бе се дистанцирал от затворническата управа, Ганчо се държа достойно и политическите затворници го уважаваха! А днес, онези, които са го съдили за "разпространяване на буржоазна естетика", са измежду тези, които нагло, безочно и безнаказано разпространяват чалга, насилие и порнография! Например: – рекламата на водка "Екстаз", по БНТ, – 2004 г.! Във въпросната реклама, в продължение на седмица, в най гледаното време, в едър план ни демонстрираха "орален секс"! — Не че съм някакъв краен морализатор, но ме възмущава лицемерието и демагогията, че уж имало закон за неразпространяване на насилие, порнография и какво ли още не. Но законите у нас, и в тази област, както и във всяка друга, за свърх богатите комунистически мафиоти, не важат. Те демонстративно плюят в очите на цяла България, със сервилното съдействие и мълчание на компетентните "органи"!

Политическите затворници и слуховете за амнистия!

В затворите по принцип постоянно се говори за "предстояща амнистия", и на тези напразни надежди, обикновено не обръщах внимание, но в старозагорския затвор, където от скоро бях, се говореше още по-усилено! И понеже за амнистия говореха, авторитетни, високо образовани и имащи връзки хора, – допуснах, че може наистина да има нещо такова!

А в същност, за амнистия говореха по-необиграните и с по-слаба воля затворници, умело подлъгвани от затворническата администрация. Надеждата за "амнистия" бе един вид, спасителна психологична реакция на изненадващо попадналите в затвора, невинни хора, с над десетгодишни присъди, да речем, за несъществуващ "шпионаж", или нещо подобно!

За шпионаж биваха осъдени много невинни хора, само за това, че при пътуване в чужбина, или при среща в България, с чужденци, са споменали къде са служили в армията, или къде и какво работят, или само са коментирали и цитирали факти и данни, публикувани в български вестници! Поне две трети от осъдените за шпионаж, бяха точно такива, а присъдите им обикновенно бяха над 10 години! А над половината осъдени по "глава първа", от Наказателния кодекс, които наричахме "политически", нито бяха извършили нещо против властта, нито са имали намерение да вършат, а бяха просто жертви на комунистическия режим!

За да оправдае действията си срещу невинните хора, властта разпространяваше всякакви слухове пред познатите на арестуваните. Най-честия беше: – "Еди кой си, бил шпионин на американците! У тях намерили радиостанция", – та уж затова го арестували !

Между другото, голяма част от политическите затворници бяха турци и помаци (българомохамедани). За голямо съжаление, поради това че в нашия край няма турци и не бях свикнал с турските имена, – сега помня имената само на неколко души. Естествено, помня Халил Расимов от Кърджали, с когото бяхме в една килия, в продължение на две и половина години.

По онова време, още не бяха започнали "преименуването" на българските турци, но помаците вече бяха по затворите, точно заради насилственото и брутално, – "комунистическо покръстване"! А ето как са преименували помаците: Поредното село се обгражда с войска, включително и танкове. Милиционери, придружавани от местни комунистически лидери, тръгват от къща, на къща и отвеждат хората в кметството, където им "предлагат" нови имена, от утвърден списък!

Извършеното от комунистите, насилствено преименуване, бе голямо кощунство, срещу това кротко и миролюбиво българско население! А върх на кощунството, бе преименуването на починалите им деди!

Помаците бяха по затворите, главно затова, че са се съпротивлявали срещу смяната на имената им, – като, един от начините за съпротива е бил, с тайни делегации, по планински пътеки да изпращат в чуждите посолства в София, своите оплаквания и протести! По планинските пътеки обаче, ги пресрещали въоръжени засади, и следвали, – бой, убийства, затвори !

На дело за "кумулация" на присъдите

Още с постъпването си в първи отряд, подадох молба пред съда, за кумулация на присъдите ми. Кумулация, в моя случай ще рече: – определяне на една обща присъда, от петте присъди които вече имах. От последните ми три присъди, за бегство от затвора, – 3 г., за бегство през граница, – 5 г. и за шпионаж, – 8 г., общата присъда би трябвало да е 8 години, понеже "деянията" са извършени, преди да съм имал окончателна присъда, по нито едно от тези три деяния ! Като към тях трябваше да се добавят 4 г. и 2 м. от първите ми две бегства през граница!

Към края на 76-та или в началото на 77-ма година, ме подкараха на дело за кумулация, за Михаиловград (Монтана). На новата софийска гара нямаше "етапно" и конвоираните до, или през София, нощуваха в софийския затвор.

Онази година, за етапно ползваха една голяма ъглова килия в седмо отделение. В тази килия, при пътуването си към Монтана, заварих Гюлейдин, който се зарадва повече отколкото да е срещнал брат си, и ме разцелува! – "Не съм забравил за обещанието си", каза той! А аз, все едно го залях със студена душ, като му казах:

– "Не бързай! Политическите в Стара Загора, говорят, че може да има амнистия!"

– "И ти ли им вярваш бе? Не съм очаквал това от тебе!" Сепна се Гюлейдин и лицето му помръкна от внезапно разочарование, но все пак, преди да ни разделят, каза,:

– "Това което говорихме, ще стахе!" Но предполагам, в последствие се е отказал, а може и да не е имал възможност. И така бе най-добре, защото Гюлейдън беше женен и имаше дете, а с планираната от него отчаяна акция, с която да измъкне мен и Христо Гамджалиев, най-вероятно беше да пострада и той заедно с нас!

От тогава, края на 76-та или началото на 77-ма г., не съм чул нищо повече за него! Във всеки случай, на хора като него, трябва да се помнят поне имената !

Веднъж, пак ме вдигнаха внезапно за някъде, без да знам за къде и за какво! Качиха ме в закритата кабина на една арестантска "УАЗ-ка" и цял час, шофьора – милиционер, ме разкарва из Стара Загора. Първо излязохме извън града за да зареди в някаква бензиностанция, после се отби в къщи за половин час, и най-накрая ме закара в етапното на гарата! И понеже не ми казаха къде ме карат, пак допуснах че най-вероятно ще е за някакво следствие в ДС.

Нямах никакво желание да започвам отначало, защото и тези присъди ми бяха повече, затова съжалих че не съм пушач, та да имам в себе си кибрит. Ако имах, щях да се опитам да подпаля уазката, както бях заключен в нея!

Оказа се, че пак отивам на дело за кумулация, този път в София.

Но от делата за кумулация, така и не разбрах колко ще ми е общата присъда.

В пловдивското "етапно" преспивах многократно, на път за, или от дело. Запомних го с това, че беше много мръсно. Докато в некои други етапни, милиционерите умишлено се престараваха да ни карат да чистим, да мием, да сгъваме и подреждаме одеалата под конец, то в Пловдив изглежда никога нито се миеше, нито се тупаха одеала. Затова одеалата постлани в килиите, както и неколкото сгънати за завивки, бяха страшно мръсни и прашни. А с тях се налагаше да се завивам през глава, поради студа нощем!

Отказвам да работя !

Вече бях изкарал година в първи отряд, но не бях много очарован от политическите затворници, понеже бях очаквал повече! Свестни и сериозни хора имаше, но те бяха малцинство, а мнозинството бяха в затвора, само "по ирония на властта", или както се казваше до скоро: – "за кеф на Офйто"!

Все пак, климатът тук беше много по-благоприятен. Имаше какво да се чете, имаше с кого да се споделя и обсъжда. Но обсъждането и споделянето бе желателно да става само на четири очи и с повишено внимание, защото освен доносници, се предполагаше че има и подслушватели!

Аз не съм много контактен. Мненията си изказвах открито, по всички въпроси, само когато некой ме питаше или когато станеше дума, но самият аз, не обичах да разпитвам хора с които не съм близък. Това е поради характера ми, а и поради естествената за онова време шпиономания, когато всеки се съмняваше в другите. Такова поведение и такъв характер, естествено, не са подходящи за бързо установяване на контакти, но отдавна бях забелязал, че които са много "контактни", в повечето случаи, са по-лекомислени и не особено сериозни.

А върху мен тежеше големата присъда, и най-вече, подтискащият факт, че една трета от света, страда под комунистически гнет, без никаква реална надежда за "близка свобода".

С подобни мисли, като прецених, че в случая нищо друго немога да направя, реших да откажа да работя. А за отказ от работа, обикновеното наказание бе, – 14 дни карцер, и ако пак откажеш, – още 14. На мен обаче ми се размина само с 10 дена карцер!?

Сигурно е било Октомври, но времето беше много студено, а аз болнав и затова много "зиморничав". Килиите в карцера бяха единични, около 2 на 1.20 м. Вътре имаше само един гол тесен нар, от шперплат, и от едната му страна оставаха свободни около 60 сантиметра, където поради студа, по цял ден ходех напред-назад. Вечер даваха едно много мръсно одеало, което сгъвах "от четри", постилах го, и свит на кълбо, се увивах с него отвсякъде, през главата и краката, без да събувам гумените галоши! Така, максимално свит, не трябваше да мърдам неколко часа, за да не изпусна некой от краищата на одеалото, които стисках в ръцете. И само така можех да се постопля и поспя малко.

Понеже след побоите бях зле със здравето (беше ми студено и настивах, и при стайна температура), още първия ден настинах и започнах да се потя. Летните дочени дрехи се навлажниха и ми ставаше още по-студено. След два-три дни, обаче, от почти непрекъснатото движене, напред-назад, преодолях настинката, която в нормални условия би ме държала най-малко седмица!

На ден, даваха по половин хлеб, но аз не го ядех, а го събирах. Не правех гладна стачка, но от напрежение и емоции, не ми се ядеше въобще.

Незная дали поради психическото пренапрежение и физическото изтощение, или по друга причина, но един ден усетих, че рязко започна да ми се променя емоционалното състояние, през интервали от около половин час. Безпричинно ми ставаше безкрайно тъжно и даже ми капеха сълзи, а след това ме обхващаше еуфория (силна безпричинна радост)! Това се повтаряше неколкократно. Бързо осъзнах състоянието си и можех да се контролирам, но известно време се "забавлявах", с неестествено променящото ми се състояние! Все едно че бях под влияние на някакъв наркотик!?

След десетте дни карцер, въпреки че пак отказах да раборя, не ми повториха карцера, както бе практиката, – най-вероятно заради крайно изтощения ми вид!? Така се озовах в "разряда", при петнадесетина изолирани неработящи. А между другото, "отряд и разряд", са руски, комунистически заемки, копирани, както и почти всичко друго, от затворническата система на СССР!

В разряда, некои, като Илия Минев и Стефан Савовски, си излежаха присъдата, а други бяха изолирани по съображения на администрацията. Там беше и Васил Узунов, легионер, с най-дълъг затворнически стаж, между политическите, – 27 години! (Сега знам, че земеделецът Петър Пасков, е "лежал" над 30 години)

В разряда по това време беше и Петър Бояджиев. Преди да излезе от затвора, той ми остави събираните от него изрезки от вестници, в които преобладаваха изказваня на тогавашния американски президент, – Джими Картър. А Картър, по това време, бе доста популярен между политическите затворници, заради застъпването му за "човешките права", а и по негово време за първ път започнаха да публикуват в тогавашните български вестници, малки извадки от речите на американски президент! Чувстваше се вече полъха на "срамежливото", но все пак много важно за нас, застъпване от страна на запада, за човешки права! Затова, поисках от Бояджиев, – ако има възможност, да напомни на западните ръководители, за политическите затворници в България, и да посочи, и моя пример, – как човек може да прекара живота си в затвора, само затова, че иска да напусне страната в която живее!

В разряда докараха и Николай Галев, с когото преди това бяхме в дърводелната, но не бяхме близки. И най-вероятно, понеже от политическите затворници, които имаха мнение и изказваха открито своите разбираня и позиции, – само аз твърдях, че ние българите, според расата и езика, и според историческите сведения, сме славяни, – Галев се бе настроил срещу мен, и в продължение на седмица, щом биваха отворени килиите, открито ме дразнеше и предизвикваше да го ударя, и демонстративно се биеше в гърдите, като Тарзан, и викаше с показна гордост: 
— "Татарска кръв! Татарска кръв"! Но аз, слава Богу, се въздържах и не му посегнах, за да не правим удоволствие на комунистите и да станем за смях.

"Ужас и безумие"
(Популярен затворнически израз, който и бай Илия често използваше)

Бях вече доста подтиснат от политическата обстановка и от очертаващата се перспектива, безропотно да изтърпявам абсурдните присъди. Постоянно мислех какво да предприема, а изборът беше твърде ограничен!. Бях много изнервен и предпочитах да съм постоянно заключен в килията, за да нямам контакт с надзирателите и началниците, – заради честите им заяжданя; заради униформите им, а и за всичко, което представляваха и символизираха! (И сега, все още трудно понасям униформените полицаи, а костюмираните мъже, подсъзнателно асоциирам със следователи и затворнически началници !!)

В разряда, най-вероятно вследствие на побоите, се разболях сериозно от сърце, или нещо белодробно, – все още незнам точно от какво. Имах болки в лявата, горна част на гърдите, ставаше ми все по-тежко, а сърцето чукаше така че неможех нито да лежа нито да седя по-продължително време и се налагаше да ставам, при което, около 5 - 10 минути сърцето ми биеше още по-бързо. Състоянието ми ставаше поносимо, чак след десетина минути леко ходене, напред – назад, в килията.

Плювах кръв още от 74 -та година, но в началото мислех че е от зъбите. В разряда, вече нямах съмнение, че кръвта е от разбитите ми от боя, дробове. Затова вече почти нямах глас и да пея. Може би състоянието ми се влоши рязко, след като в килията ни в разряда започнах да правя стойки на ръце, а може причината да е била друга.

Ставах все по-зле и вече си давах, най-много, една година живот. Това още повече ме подтискаше, защото пропадаха "надеждите" ми, за някаква организирана борба против комунизма! Затова прехвърлях през главата си, какво бих могъл да направя, за да не си "отивам" напразно, и накрая се сетих за нещо, което въобще не би могло да се нарече разумно, но при положението в което бяхме, е обяснимо:

Бях се сетил, че моя колега от бегството ни от затвора, Гошо Чепинеца, бе казал, че ще си извади очите в знак на протест. Това, тогава ми се бе сторило ексцентрично и откачено, но в случая, незнам защо, се спрях на този безумен вариант. Разбира се, можех и да се самозапаля, но това вече го правиха неколко души в затвора, а ефект нямаше. А си и представях, как сляп, ако остана жив, ще разказвам за престъпленията на комунистите (сякаш щеше да има кой да ме чуе). Така, набързо написах една ДЕКЛАРАЦИЯ, с приблизително следното съдържание:
― ДЕКЛАРИРАМ, ЧЕ ЩЕ СИ ИЗВАДЯ ОЧИТЕ, В ЗНАК НА ПРОТЕСТ, ЗАТОВА ЧЕ ВЕЧЕ СЕДЕМ ГОДИНИ СЪМ В ЗАТВОРА, САМО ЗАЩОТО ИСКАМ ДА НАПУСНА БЪЛГАРИЯ !

Не посочих кога ще го извърша и изчаках повече от месец, за да се разчуе добре намерението ми между колегите затворници, а и да дам време на властта да реагира.

Чак сега, 2005 г., се сещам, че най-вероятно, тази декларация съм написал, след като неколко дни пих, "успокоителни" хапчета "диазепам", дадени ми от затворническия фелдшер, вместо лекарство! А при фелдшера се отиваше, само след написване на молба, и след задължителното рапортуване: "Гражданино лекар, явява се лишенят от свобода Григор Симов Божилов Величков, № 45-97". 
Добре си спомням, че не допих диазепама, и даже написах протест до фелдшера (или до началника на затвора?), че ми е дал толкова силно действащо на психиката, "лекарство"! Бях усетил и преценил действието на Диазепама, но явно, не бях се усетил, че под действието му, нетрябва да предприемам нищо сериозно !!

Тогава бях в една килия с Димитър Велков, а малко след декларацията, ме преместиха при бай Илия Минев. Той ми каза, че е обещал на некой от началниците, да ме наблюдава, но нито той, нито некой друг от колегите, ме е разубеждавал. А аз, след като бях декларирал, – умишлено не разсъждавах, доколко разумно е това мое решение!

По този повод, веднъж ме извика отрядния началник в кабинета си и за да ме разубеждава, ме попита и това: – "Какво да кажа на сестра ти (Цонка), която плаче отвън и пита: – "Защо бе..., защо?" А аз му казах (или само си мислех да му кажа, – вече не съм сигурен): 
– "Вие и обяснете! Аз, каквото трябваше, казах!"

На този "разговор" в кабинета на отрядния, присъстваше и Ганчо Савов. А между другото, специално за този отряден началник, който временно заместваше нашия, и чието име не помня, – немога да кажа нещо лошо, понеже почти непознавах началниците, понеже много рядко са ме привиквали, защото не правех отстъпки, а който веднъж отстъпи, все повече бива притискан да прави още отстъпки, – и да доносничи!

В ония години, все още не вярвах в Бога, защото не бях чел и Евангелието (Благовестието), но и без да бях религиозен, безусловно вярвах в доброто!  Но за съжаление не знаех, че и посягането на собствения живот и здраве, е тежък грях.

Все пак, благодаря на Бога, че ме запази и в онази крайно критична ситуация! Благодаря, най-вече за това, че днес, 30 години по-късно, имам възможност да опиша най-същественото, от това което съм преживял и видял, и да споделя своите изводи и заключения! В противен случай, страданията ми по затворите, щяха наистина да са почти безсмислени!

Впрочеем, тогава допусках, че ще живея не повече от година-две; – не само поради силно влошеното ми здраве, а и поради непримиримостта ми.

Не бях решил кога "да го направя", но един от колегите (Боно) ме попита, дали ще е на 9-ти септември, който наближаваше, и аз си казах: – Защо не?

Вечерта на 8 или 9 Септември, 78 г., след като си легнахме, аз станах и потърсих приготвените ръждиви пирони, но се оказа че единият липсва (Вероятно бай Илия го беше скрил) ! Тогава взех единия пирон и едно малко неколкосантиметрово самоделно ножче, което имахме в шкавчето, и многократно се опитах едновременно, с двете ръце, от двете страни на очите, да направя това което бях намислил и декларирал. Но се оказа, че очите "отскачат" и не се двавт лесно. А трябваше едновременно да пробода и двете, но "инструментите ми" не бяха еднакви, затова внимавах да не пробода само едното, след което едва ли бих могъл да "довърша" и другото, и щеше да е голям провал! Така, поне на два пъти, докато правех многократните опити, усетих силно "хрускане", и мислех че е "готово", но отивах до малкото огледалце, и с учудване виждах че пак няма резултат! След още неколко опита, вече бях напълно мокър от пот, и отмалял от напрежение, и се наложи да отложа операцията, защото бях изненадан, че не ставаше така, както бях очаквал. Тогава видях, че бай Илия се бе събудил, и като се досещаше какво правя, също се потеше и пребърсваше с кърпа!

Реших да премисля до сутринта! А аз, вечер мисля много по-интензивно и резултатно, но сутрин, – доста по-трезво. Сутринта, прецених че ще е много по-добре да се откажа, защото така и така, виждах, че бях взел прибързано и неразумно решение!

Позволих си да се откажа, само защото това не обвързваше директно никой друг, а само мен. В противен случай, нямаше да има отказване!

От този "безумен опит", минах само с едно кръвясало отстрани око, което от самосебе си, се оправи за неколко седмици.

В шести отряд

Когато отказах да работя, бях решил да изкарам присъдата си като неработящ, въпреки постоянния натиск и заплахи, от страна на началниците. Но след kато се разболях, и след последното премеждие, реших че ще е по-добре да променя малко обстановката, иначе нямаше да изкарам дълго. Така, след една година "неработящ" в разряда, се принудих да изляза на работа в VІ отряд. Там работата ни бе, главно, запояване с поялник, на "куплунги" към многожични кабели, за ДЗУ "Стара Загора" (а куплунгите бяха френски, въпреки уж съществуващите търговски ограничения!).

В разряда и в шести отряд, бях и с доктор Николай Попов, изкарал най-продължителната гладна стачка ! След един месец гладна стачка в разряда, го закараха в болницата на затворите, намираща се в Софийския затвор. Там го хранели насилствено с маркуч, като три пъти на ден, пет-щест души го хващат, пъхат му насила маркуч в гърлото, наливат му кисело млеко, с фуния, и така неколко месеца! По-късно, Попов повтори гладната си стачка и пак го "хранили", или, измъчвали, по същия начин! Забравил съм колко време общо изкара д-р Николай Попов в гладна стачка, – мисля че бяхя 10 месеца, – но по неговите думи, било "световен рекорд"!

Николай Попов бе осъден по чл 108, за "клевети срещу народната власт". Той казвал че е "еврокомунист" и настояваше да му се разреши да замине на запад. 
В края на краищата, постигна това, с цената на големи изпитания и мъчения, и с решаващата подкрепа от запад. Осемдесет и трета година, доктор Николай Попов замина легално в Западна Германия.

В шести отряд заварих Георги "Гагауза", моряк от Варна, който бе вече "излежал" може би десетина години. Стабилен и сериозен човек, и голям привържрник на прабългарската история. Той ми помогна с доста неща и аз му останах задължен.

Много добре помня "групата – комбина", на Кандиларов от София, Боно Жиков от Лом, Асен от Септември и Цветан от Петърч, Софийско. Със всичките бях близък, но с мен най-дружеше, – Цветан. Той се бе върнал от западна Европа и веднъж ми "сподели", че Боно пише характеристики на политическите затворници, и ги предава на отрядния началник!

Нямам никакво основание да се съмнявам в казаното от Цветан, защото той дружеше с мен, от години и го познавах добре, а и защото ми разказа доста подробности! А това което ми каза, съвпадаше с факта, че Боно бе разпитвал и мен, – какво мисля по определени въпроси, – и си записваше! Неговото работно място бе пред моето и го виждах че си пише нещо. Веднъж ме попита, какво мисля за Ленин, а друг път, – за "социалистическата култура"?

Отговорих му, че: "Ленин е най-големият престъпник, в историята на човечеството, защото е идеолог и "родоначалник" на най-масовя терор, виждан някога в света! А за "Соц. културата", казах, че е, – ерзац култура, т.е. "заместител"! Всичко това, Боно си записваше!

Имаше и един възрастен, дребен, леко мургав човек, за когото казваха, че е "земеделски писател", но с него не съм бил близък, а за съжаление не помня и името му. Той също пишел кратки характеристики, но съвсем не с цел да ги дава на управата, а вероятно от професионален интерес. Неговите характеристики, криминални колеги му ги бяха измъкнали от шкавчето, и ги разпространяваха, с цел да го злепоставят. От тези "характеристики", помня лаконичната му "характеристика" за мен: – "Подозрително мълчи"!?

Трябва да спомена и директора на "Златния Орфей", Генко Генов. Познавах го още от осмо отделение на Софийския затвор. В шести отряд, в Стара загора, често ставах от работното си място и вместо да пуша, както другите, отивах до умивалнята, където по неколко минути се разхождах напред-назад, умислен за комунистическата експанзия, и за съдбата на България и света.

Там, веднъж ме завари Генко и ме попита, полу на шега: 
– "Какво си се привел, като че целият свят е върху плещите ти?"

Явно беше доста проницателен, защото точно за това мислех, но не му отговорих, понеже доколкото знаех, Генко не беше противник на комунизма.

На Генко Генов, бащаму е бил в Белене, като земеделец, но както и в много други случаи, и Генко, като син на лагерист, е бил вербуван от ДС. Това, "документално", разкри Иван Янков, който разровил изхвърлените от Генко, в боклука, документи, преди освобождаването му от затвора. (Но и самата кариера на Генко, доказва това!) В боклука, Иван намерил саморъчно написано изложение до държавна инстанция, в което Генко споменавал че е сътрудник на ДС! А иначе, не съм видял нищо лошо от Генко, нито пък съм чул от друг, лошо за него! Напротив, беше човек с добър характер.

Както писах по-горе, в разряда бях известно време и с Димитър Велков. Всички ние бяхме, в някаква степен, "специални модели", но той наистина беше специален модел! 
Или не съм разбрал, или съм забравил, колко години бе лежал по затворите, и колко бегства през граница беше правил, но бегствата му бяха много, и в много държави. Казваше, че е бил в лагери за бежанци и в Гърция, и Турция, но не изчаквал дългите и често пъти, унизителни процедури и издевателства, – и се опитвал да избяга и от там. Залавяли го и го връщали в лагера, и се принуждавал сам да се връща в България, а друг път са го връщали?! Последния път беше се върнал от западна Европа. Нямаше никого, да му дойде на свиждане или да му изпрати малко храна и гладуваше, но беше здрав.

На прозорците ни, в разряда, кацаха гугутки и гълъби, и Георги Велков започна да ги лови, и да ги "вари". В първия опит, му помагах и аз, макар че съм противник на убиването на животни. Купихме олио от лавката; направихме от консервена кутия, "кандило" с неколко фитила, и върху кандилото, в друга кутия, сложихме да се вари, вече оскубаната гугутка. Но само на Велков му се струваше, че гугутката е сварена, а тя си беже почти сурова.

Когато ги хващаше, гугутките пискаха и пърхаха силно с криле, а кандилото с неколкото фитила, пушеше и смърдеше, но понеже бяхме в последната килия в коридора, надзирателите не го усетиха нито веднъж. А той продължи да ги лови и вари, дълго след като бях излязъл на работа в шести отряд. По късно го изкараха на работа при нас и го запомних с многократните му "гладни стачки"! Сутрин обявяваше гладна стачка, а на обед я прекратяваше, и така, неколко пъти подред!

В шести отряд бяхме две и поиловина години, в една килия с:

— доктор Кондоферски от Самоков, осъден за "шпионаж";

— Соломон Йозеф, евреин от София, не лош човек, но "партиен кадър". Помня как при един спор, отричаше, че има специални магазини за комунистическата номенклатура! Но така и не разбрах, за какво бе осъден.

— Халил Расимов, от Кърджали, осъден за шпионаж. Беше стабилно момче, а неговият чичо и съпроцесник, почина в затвора.

Освобождаване от затвора

Когато "излежах" близо 10 години, подадох молба за справка, – колко ми остава от присъдата. Отговориха ми, че някъде след седмица, трябваше да си излизам!?

По мои груби сметки ми оставаше още една година, но както вече писах, така и не разбрах, колко всъщност ми е окончателната присъда. От неколкото дела за "кумулация", нито адвоката, нито некой друг, можа да ми каже, колко, в края на краищата, е общата ми присъда!

Мислех че в справката, са допуснали грешка, но си траех и само на Димитър Велков споменах за съмнението си, защото точно по това време, Велков беше преместен в наща килия. А той пък, беше доста мнителен, и сигурно доста време се е "съмнявал", защо съм му го казал, и какво съм целял с това! Но, така или иначе, един хубав пролетен ден, на 9 Март, 81 година, ме освободиха от затвора. Здравето ми се беше малко стабилизирало и не след дълго, започнах работа в една монтажна бригада, при Камен, приятел на брат ми Борис. Бригадата се занимаваше с монтаж на метални конструкции и семепречиствателни машини, към "Сортови семена",.

Освен борба против комунизма, сериозни лични цели неможех да си позволя, въпреки многото идеи, които имах! Веднага започнах да търся излезлите преди мен от затвора, мои приятели и познати. Търсех и тези, които трябваше да бъдат наскоро освободени.

Мои роднини ми дадоха под наем, техен свободен апартамент в София и там живеех, докато работех в монтажната бригада.

Понеже повечето неща от този период, макар и тенденциозно, са описани в обвинителния акт, от 83 г. който прилагам по-долу, ще спомена само това което в ДС не знаеха:

Пролетта на 82 г., месец Април, по време на "Фолклендската война", – в София ме намери Димитър Велков. По това време, временно не ходех на работа, понеже здравето ми се беше влошило, и по предписания на различни екстрасенси и билкари, опитвах да се лекувам с билки. Велков ми предложи да се поскитаме по планините и да направим неколко скривалища, които да използваме за укриване и за транзитни "бази" за преминаване на границата. Трудно можех да му откажа, макар, че неговата идея не бе напълно съвместима с моите планове за организирана борба, което му и казах, но реших поне да му помогна и да видя не би ли излязло нещо "полезно".

А Велков не бе си плащал квартирата в Пловдив и нямаше възможност да предприеме нещо сам. Така, с малкото мои пари, предприехме за десетина дни, малка "екскурзия" и под град Клисура, близо до подбалканската магистрала и ж.п. лнията, изкопахме една землянка и я маскирахме добре. В землянката, за съжаление излезе вода, защото Велков избра местност със северно изложение, и аз се шегувах, че поне няма да му се налага да излиза навън за вода.

Димитър Велков наистина си беше доста мнителен и при един случай, и тогава, прояви напълно неоснователна мнителност и към мене. Затова му казах, че си тръгвам.

Бяха ми останали 10 лева, от които 5 дадох на него, и се прибрах в София.

Много по-късно, след десети ноември, Велков идвб неколко пъти при мен на село, и каза, че все пак, една зима е ползвал землянката.

Срещи с Илия Минев

Откак бях излязъл от затвора, ходих многократно и при Илия Минев, в гр. Септември. Вече познавах добре бай Илия, знаех и неговите особености в характера, и още в затвора бях преценил, че той едвали ще може да се сработва и с неговите преки съидейници, – легионерите! Но все пак, твърдите и активни противници на комунизма, които познавах, бяха малко, а бай Илия, тогава бе най-авторитетен за мен.

При обсъжданя, с много хора бях привеждал хипотетичния аргумент, че ако България бе разделена, след втората световна война, на "северна и южна", щеше ясно да проличи разликата между комунизма и демокрацията, – в правата на хората, в икономическото развитие на държавата, и в стандарта на живот!

С Бай Илия дотогава не бях споделял за евентуална въоръжена борба, но до него бе стигнал "слухът" че съм говорел нещо в тази насока, и затова при един случай, ми се сопна, че неискал България да е разделена на "северна и южна"! – И аз неисках, но все пак допусках, че ако при онази безнадеждна обстановка, след една породължителна въоръжена борба, се постигне освобождаване поне на южна България, то това ще е много голям успех.

От този ни разговор, разбрах, както и предполагах, че бай Илия е категорично против, да разсъждаваме за мащабна въоръжена борба, заради огромните отрицателни последствия! Разбира се, и за мен това беше голяма дилема, но бездействието и безперспективността, тогава, бяха още по-неприемливи!

По този повод бай Илия сподели, че за него е допустим само следният вариант, който бил обмислял:  Через младежи, да се свържем със студентите и да ги подготвим за една студентска демонстрация. А по време на демонстрацията, когато ще се създаде известен смут, ние пък, да превземен (или да неутрализираме) една много важна според него, държавна (или партийна?) сграда, с което щяло да се стигне до ситуация, близка до преврат! Аз, като цяло, не повярвах че ще успеем да организираме студентите, а и с превземането на една сграда, пък била и най-важната, едва ли ще свалим властта. Затова му предложих, че може да обсъждамe такъв вариант, само, ако при очертаващ се неуспех на предложения от него план, – това да се превърне, от провал, в начало на по-широка въоръжена борба, но Илия Минев не се съгласи. Така отхвърлихме и двата "въоръжени" подхода!

При друга среща, бай Илия предложи, една група политически затворници, да влезем в американското посолство и да поискаме среща с чужди журналисти, за да изложим нашите позиции, идеи и искания! Много добра идея, но тогава аз не се чувствах достатъчно подготвен и самоуверен, за да участвам в едно така важно представяне пред света, на българските противници на комунизма, защото се бях готвил "за друго"!

А веднъж ми каза, че е изпратил изложение до шведския министър-председател Улав Палме. Поправих го, че се казва Улоф, но той, вероятно нарочно, пак го нарече – "Улав"! Цитира ми и последното изречение от писмото си до Палме: – "Помни, че комунистите, пак няма да ти простят!  Бай Илия имаше предвид, че въпреки поддържката за съветския комунизъм, от страна на шведските, а и на всички социалдемократи, – комунистите, накрая пак няма да им простят! И наистина, след неколко години, Улоф Палме бе убит, и мисля, че от комунисти!

А сега ще поясня накратко, какво имах предвид, под "въоръжена борба", преди да се бях уверил, че не това е пътят:

През седемдесетте години, и до началото на осемдесетте, бях съставил в общи линии, следния план за организирана въоръжена борба, – за свобода и демокрация в България: Първоначално считах, че ще е нужно в некоя от западните държави да се устрои един малък нелегален лагер за подготовка на доброволци от България и от емиграцията, но ми беше ясно, че това няма дълго да остане скрито за местната власт. Затова, в началото на осемдесетте години, опростих плана и реших че ще трябва да се мине само с елементарна полева подготовка, а основните принципи и методи на екипиране, укриване, преживяване и "връзки" с ръководството, ще трябва да са описани в едно кратко ръководство – наръчник. Бях измислил и една проста но ефектна система за шифроване на кратки радисъобщения, за свързка.

Предвид изключително трудните условия за по-масова борба, счетох, че най-разумно ще е, наличните кадри да се разпределят, на принципа на "максимално разсредоточаване", с цел: дезориентация на властта; затрудняване на преследването ни и минимални загуби при локален провал. Идеята ми бе, във всяка община да имаме поне по един боец. А максималният брой на една група, да е до трима души, и ако станат четирима, задължително да се разделят на две групи, по двама, като предварително уточнят, в съответствие с "наръчника", начините и времето на редките, контакти помежду им, – само за взаимопомощ и за евентуални координирани акции.

В такава посока бяха плановете ми, но с времето все повече се убеждавах, че в условията на "дълбока нелегалност", за подобна форма на борба и оцеляване, няма да е по възможностите ни да отберем достатъчно хора, с нужните високи качества! Затова, 1983 - 84 г., обмислих, много по-прост и по-реалистичен план:

— Като имах предвид, политическото положение в света и в Европа, а и нашите възможности, целях поне да се "демонстрира", че и у нас има организирана съпротива срещу комунистическата власт, и нашите "демонстративни" акции да не могат да бъдат укрити, а непременно да станат известни, и в България, и в света!

И понеже си давах сметка, че трудно ще можем да съберем, да отберем и обучим, много хора, затова се спрях на "акция" която може да се осъществи с десетина човека, – което бе напълно по нашите възможности. Считах че ако се прекъснат международните транспортни трасета, преминаващи през София, поне за една седмица, – това не би могло да бъде прикрито по никакъв начин, – още повече, че щяхме да се постараем да станат известни, – и нашата акция, и нашите подбуди и цели!

Това можеше да стане, с взривяване на ключови, трудно възстановими мостове, около София, понеже тя е главен международен кръстопът на Балканите! При такава акция, нетрябваше да се допусне да пострадат невинни граждани, – особено пътнически влак! Допусках само, евентуални, неизбежни жертви на машинисти на товарни влакове!!

Ако такава акция успее, можеше да продължим да демонстрираме активност, като в началото организирано, а в последствие, и спорадично, – прекъсваме главните електрически далекопроводи, – което също щеше да има ефект и неможеше да бъде укрито! А по-нататъшните ни действия, щяха да зависят, от политическия ефект и от нашите възможности! Но Слава Богу, че така се стекоха нещата, та нито съм взривил, нито убил, нито даже, шамар съм ударил некому !

Дълго бях мислил и как да включа името на Левски, в наименованието на организацията ни, или в нкакъв лозунг, и накрая съставих следния "бунтовнически" поздрав, или девиз (Или – поздрав и отговор): 
— "Само Левски и Гоце Делчев"! 

Трета градска болница
"Национален кардиологичен център"

Ноември 82г., поради влошаване на здравето ми, престанах да ходя на работа. В началото на 83-та, с помощта на доктор Николай Попов и негов колега, – кардиолог, постъпих за изследване в Трета градска болница, в "Националния кардиологичен център". Там, при експеримрнти с апарат за командване на сърдечния ритъм –"пейсмейкър". Експериментиращият доктор, чрез два електрода вкарани венозно в сърцето ми, – му задаваше най-различни команди и ритми. В един от режимите, когато сърцето ми бе принуждавано, чрез подаваните импулси, да бие с ненормална сила, – в един момент, престана да бие, – което веднага усетих.

Доктора, като видя че с апарата неможе да принуди сърцето ми, да заработи отново, дойде до мен и ме удари два пъти със "саблен" удар, в сърдечната област. Сърцето пак не "заработи", а на мен бързо ми причерня пред очите, и секунди след това, изгубих съзнание! Всичко това стана за десетина секунди. В помещението беше само експериментиращият доктор, а когато след незнам колко време, почувствах че все едно върху гърдите ми има един тон тежест, и с изключителни усилия се опитвах да поема "грам" въздух, – край мене вече имаше доста хора! Слагаха ми маска, вероятно за кислород или за упойка, а аз се опитвах да им кажа нещо, но отново изгубих съзнание. Постепенно се свестих в реанимационната зала, като често повръщах, което казаха, било вследствие на упойката!?

От този инцидент, поне разбрах, че при спиране на сърцето, се умура най-лесно. Не се чувства нито задушаване, нито болка, а само, – една "лекота"!

(Продължава в постинга – „Противодържавна организация“)

Линк към книгата "Срещу течението" http://www.4shared.com/account/file/75229281/ff5d77da/Sreshtu_techenieto__2_.html?sId=grCDIIn1E02QBSbG