Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.12.2008 15:48 - С ЛИЦЕ КЪМ ИСТОРИЯТА - Коста Георгиев - НДЗПЧ - 1990г. м. Май
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 4379 Коментари: 6 Гласове:
0

Последна промяна: 25.12.2008 00:32


За човечеството завърши една ера – ерата на студена­та война. В нея, както и в предшествуващите я „горе­щи“ войни, България се оказа на страната на победе­ните; тя излиза политически, стопански и духовно съсипана, на народа предстои да плаща репарации, кои­то не са малки. Свидетели сме на поредната нацио­нална катастрофа.

Но за разлика от предишните катастрофи тази е съпът­ствувана не от национална покруса, а от изблик на оп­тимизъм и радост. След 45 години политическо безв­ремие страната ни се възражда за нормален живот, търси своя демократичен облик. Това възраждане оба­че протича сложно, то е многостранен процес, пълен с опасности. И ако замълчим за тях ние, които отблизо участвуваме в него, бихме изменили на съвестта си и на своята ангажираност като борци за демокрация.

Всеки народ е отговорен за миналото и бъдещето си. А когато пък е управляван от демократично и законно избрано правителство, е отговорен напълно. И сега, в на­вечерието на първите от половин век свободни избори, искаме да изречем някои истини, според нас важни, та при следващия ход на събитията и политическите последствия на съвестта ни да не тежи проклятието на мълчание, от което се пу­кат устните и което не се налага от нищо, освен от зле разбрана куртоазия.

Без опозиция политическият живот на страната ни не може да бъде нормален. Не по-малко важно е и каква ще бъде тази опозиция и дали изобщо е опозиция. За нас този въпрос е двойно по-важен, защото познаваме своя политически против­ник, неговата безскрупулна гъвкавост, склонността му към мимикрия от всякакъв вид, изкуството му да извращава основни понятия до степен робството да се нари­ча свобода, тиранията – демокрация и насилието – избор.

Последната политическа опозиция у нас беше унищожена от комунистите през 1947 г. Без да правим какъвто и да е паралел или сравнение със сегашната (по на­ше мнение и като политическа ситуация, и като приемственост, и като състав те са несравними), все пак трябва да си спомним, че и тогавашната опозиция беше инфилтрирана с комунистическа агентура. Сега, от разстоянието на времето, не е трудно да видим, дори само с оглед избраните в последното Велико Народно съб­рание опозиционни народни представители, че редом с хората с минало и качест­ва стоят случайно попаднали приспособленци, редом с борците – парвенюта, избра­ни заради имената на бащите и близките им, редом с героите и мъчениците – пре­датели и ренегати, които по-късно се отричаха устно, писмено, публично и всена­родно и от идеи, и от демокрация, и от принципи, и от борба, предаваха другари и съратници за служби и постове, с вяра и правда служиха десетилетия на потисни­ците на българския народ.

Паралелът между тия две опозиции и при най-силно желание не е възможен. Тога­вашното прекъсване в континуитета на демокрацията бе само за десет години, ли­дерите и кадрите на политическите сили бяха живи, диктатурата по обхват, мето­ди, потисничество и резултат – несравнима с комунистическата. Дейците в полити­ческия живот бяха трайно свързани, хората живееха предимно в малки селища и се познаваха, и т.н., и т.н. – и всичко това не попречи на комунистическата дикта­тура да проникне агентурно във всички политически сили и на всички нива, което сега се потвърждава от историческите данни. Запознатият с тия данни не може да не се замисли, заставайки пред сегашната опозиция в лицето на Съюза на демок­ратичните сили. В тази връзка не е безинтересно да се посочи, че от споменатите 101 опозиционни народни представители само сред земеделците в миналото 63 бя­ха арестувани, 30 – интернирани, 8 – осъдени на смърт, 16 – на дългогодишен зат­вор, 6 бяха участници във въоръжената съпротива.

Ако се опитаме да анализираме фактите около възникването на сегашната опози­ция, организирането, афирмирането и налагането є като феномен и сила в общест­вения живот, то неминуемо стигаме до неща, които изненадват, смущават и пла­шат, до бели петна, до политически енигми и парадокси, които по наше мнение предвещават малко добро за демокрацията и бъдещето на народа. Историята на периода, свързан с тези факти, прилича на Евангелие, което може да бъде разка­зано по много начини. То несъмнено и ще бъде разказано по много начини, но в него на твърде много места ще личат следите от копитата на Лукавия. И без да се сърдим на лековерните хорица, за които трите букви на син фон са формулата „Се­зам, отвори се“ и които може да се почувствуват засегнати в най-интимните струк­тури на своята битово-политическа запалянковщина, ако ни наругаят, ние, създа­телите на този Сезам, трябва да оповестим деянията – апостолски и бесовски, свои и чужди, за да сме начисто със себе си и с историята.

Не ще обидим никого с констатацията, че след пълната победа на тоталитаризма, след като определени среди на Запад предадоха първо борбата на Обединената опозиция начело с Никола Петков, а по-късно и опитите за организиране на въста­ние и въоръжена съпротива с надежда за помощ отвън, след като голяма част от политическата и духовната субстанция на народа беше унищожена в хода на нечу­ван терор, а значителна част от политическата емиграция загуби себе си в бездейс­твие, апатия или потъване в европейския бит и култура – народът ни на всички равнища изпадна в конформизъм, приспособленство, политическа летаргия – в та­зи инерция, в чийто унес единствено е възможно да се преживее кошмарът на роб­ството.

През това време имаше хора, които извършиха подвиг – те са малко и всички ги знаем, за тях историята тепърва ще говори. Имаше и други, които, превръщайки се във вътрешни, духовни емигранти, съхраниха идеалите и вярата си, своята ек­зистенциална същност, неучаствувайки в делата на тоталитаризма – те също бяха малцина. Но имаше и такива, които бяха обявени за герои, попълващи един етно­социален вакуум, без да бъдат такива – на базата на случайни деяния, епизодични прояви или просто нестандартност, чудатост или шутовщина. И те извличаха най-спокойно дивидентите от тази си роля, бидейки най-често щедро платени държан­ки на същия тоталитаризъм, който чрез тях получаваше политическата си изгода. Пониженият номенклатурчик, умрелият внезапно гавазин, забягналата нанякъде естрадна певица, изпадналият в немилост журналистически лакей, смъмреното професорско синче – се превръщаха в поредния герой на безгеройното време, защо­то историческото битие на малките и бедни народи не може без герои, както няко­га Балканът не е можел без комити. Оставяме настрана хората от т.нар. творческа интелигенция, тия, по един сполучлив израз „разгевезени примадони на режи­ма“, които се изхитряха хем да пият кафето си в кабинета на Генералния, хем да се радват на привилегии и доходи, на луксозен живот, какъвто в свободния свят имат малцина от милионерите, хем да минават за честни, критично настроени и даже за... дисиденти. Тираните винаги са имали своите любимци и приближени, а у нас не един мърморко се кичеше със званието „дисидент“. Без преувеличение може да се каже, че у нас нямаше организирана официална политическа опозиция или нещо, което може да бъде наречено с това име.

На този мрачен фон се зададе изгревът на започналото в империята на „Големия брат“ преустройство. Започна да става ясно, че вълната на демократизацията ня­ма да отмине и Балканите. От началото на 1988 г. вече и у нас имаше дисидентс­ка правозащитна организация, чието ядро бяха дългогодишни политически затвор­ници. Тя играеше някаква роля в обществения живот с изявите си в страната и в радиовремето на някои станции, но си оставаше крайно малобройна – така напри­мер в София до 10.11.1989 г. членовете є не надвишаваха 28 човека, хора предим­но възрастни и от средното поколение. Причини за това бяха не толкова репресии­те, колкото робските инстинкти, вроденият конформизъм и притъпеното човешко достойнство у сънародниците ни, липсата на чувство за историческа отговорност, тоталната лумпенизация на младото поколение. Всичко това не предвещаваше добро за страната, а и за управляващия режим, който от началото на 1989 г. се ви­дя принуден да приложи и други подходи, освен репресивно-превантивния, към дисидентските прояви, с което всъщност се сложи и началото на организираната официална политическа опозиция в страната ни. Оттогава и започнаха някои, най-меко казано, странни явления в опозиционния живот, които тук ни се ще само да маркираме.

Така например дошлият на посещение у нас френски президент, въпреки отправе­ната покана за среща с дейци на Независимото дружество за защита на правата на човека, изведнъж и в последния момент се срещна не с тях, а с представители на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, и по-точно с хора от привиле­гирования елит и с няколко наказани партийци, преподаватели по марксизъм в Со­фийския университет. Те трябваше да представят пред Запада аракчеевското село на българското дисидентство. Достатъчно е да кажем, че един от тия „дисиден­ти“ из академичните среди беше някогашният секретар на Вълко Червенков. По-късно други партийни „дисиденти“ заминаха за Париж с български правителствен самолет.

Все по това време и малко по-късно започнаха да се появяват странни „дисидент­ски“ организации, чиито имена с нещо напомняха за такива „конспиративни“ ор­ганизации като „Неутрален офицер“ и което е още по-странно, никой не можеше да се запише да членува в тях. Успоредно с това до края на лятото на 1989 г. служ­бите за сигурност интензивно поощряваха членовете на първата дисидентска орга­низация да емигрират и наистина почти всички от основателите й напуснаха стра­ната. Бяха предприети и вяли опити, поради напредналото историческо време, с гръмко устроени шумотевици около кратковременното задържане на някои новопо­явили се опозиционери спешно да им се изработят липсващите политически биог­рафии. На някои от лицата с тия експрес-биографии все още се отрежда някаква роля. Все в края на това политическо лято от Запад пристигнаха и първите журна­листи от предаващите на български задгранични радиостанции. И би могло да се заключи, че този, който ги изпращаше, е чел постановката на Ленин, че всяка гот­вачка може да се занимава с политика... Все тогава и все със същата биографична цел бе устроен и оперетният спектакъл с побоя над дисиденти в градинката пред кафене „Кристал“.

Всички опити, предприети от членове на първата дисидентска организация в Бъл­гария от пролетта на 1989 г. да обединят съществуващите организации в един Съ­юз на демократичните сили (името беше определено още тогава), се сблъскаха с отказа (несъстоятелен и немотивиран) на ръководителите им. Толкова по-странно е, че когато това беше предложено от прокомунистическия Клуб за гласност и преу­стройство, изведнъж всички приеха. И нещо, което е съвсем странно за една опо­зиция – почти веднага затвориха плътно вратите за приемане на нови членове. Не могат да не будят учудване и имената на влъхвите – проф. Чавдар Кюранов, проф. Иван Николов, Анжел Вагенщайн и др. – всеки знае кои са тези люде и къде са се­га. Тук му е мястото да отбележим, че Ч. Кюранов е който ръководеше подписване­то на споразуменията по протокола на преговорите на „Кръглата маса“ от името на СДС. По странен начин цялото ръководство и важните постове се оказаха в ръ­цете на прононсирани комунисти – бивши и настоящи, и на отявлени номенклатур­чици.

Една от първите прояви на новоучредения съюз бе тази на 14.12.1989 г. – да се пре­насочват хората, дошли да протестират пред Народното събрание, към храм „Св. Александър Невски“; с кончината на акад. А. Сахаров да се измести стрелката на народното негодувание. На това открито се противопоставиха само двама от члено­вете на Координационния съвет. След това се положиха много усилия да се анга­жира СДС с документ, осъждащ акцията на САЩ в Панама. В речения Координацио­нен съвет представителите на БЗНС „Никола Петков“, БСДП, Клубът на репресира­ните след 1945 г. и прочее бяха сведени до второстепенно присъствие и фон, на който да осъществява дейността си комунистическото ръководство.

След серия ексцеси „демократите“ от това ръководство наложиха в гласуването на важни решения да участвува само по един представител на организация – най-проверения и доказал своята сервилност, и за да се избегне всяка „евентуал­ност“... непослушните членове на този съвет бяха изтикани встрани с типично ко­мунистическа нетолерантност, принудени да мълчат и впоследствие отстранени. Към Съюза бяха създадени, неизвестно от кого и на какъв принцип, вътрешни служби, според някои сведения комплектувани почти изключително от хора, свър­зани със службите за сигурност. Някои от тях бяха публично разпознати пред це­лия Координационен съвет като служители на бившето VI управление. Още по-го­лямо недоумение буди съставът на самия Координационен съвет, в чиято пъстра фауна личат:

– потомствени, отговорни, активни, доказани, привилегировани, тайни, бивши и дявол знае още какви комунисти;
– бивши членове на казионния БЗНС – секция на комунистическата партия;
– преподаватели, научни сътрудници, лектори и пр. по марксизъм-ленинизъм;
– разностепенни номенклатурчици;
– партийни журналисти;
– комсомолски активисти;
– влезли във ВУЗ с привилегии;
– послушници с началника си;
– съветски възпитаници;
– съветски граждани.
Синове на:
– членове на Висшия партиен съвет на БСП;
– зав.-отдели в Министерския съвет;
– зам.-министри на МВР;
– прокурори;
– професори по марксизъм;
– полковници от Държавна сигурност.

Много интересни неща биха се открили и ако проследим в две измерения значени­ето на роднинство, семейна свързаност, служебни отношения, землячество и пр. Трогателна бе загрижеността, с която в самото начало на „Кръглата маса“ всена­родно бе поставен въпросът за жителството и апартаментите на „нашите момче­та“. Службите в сградата на ул. „Раковски“ 134, редакцията и прочее отсега са се превърнали в роднински гнезда. Някои от „лидерите“ вече са довели и приближе­ните си от провинцията. За брой на бракове, разводи и прочее в службите на съ­щия адрес (това, което в мрачните сталински времена се означаваше с предвеща­ващата репресии квалификация „битова разложеност“) някак не е редно да гово­рим – не се връзва с духа на времето, но все още впечатлява средния българин, ка­то атавизъм от патриархалната му чистота – и редно е да се знае и това за полити­ческите мъже и жени, претендиращи за народното доверие.

Едва ли е нужно да се спираме и на организирането, делата и значението на т.нар. „Кръгла маса“ – по този повод е казано вече достатъчно. Едва ли някой хра­ни илюзии относно нейната легитимност, след като повечето от опозиционните си­ли не бяха допуснати до нея. За народа беше устроен театър със заучени речи на псевдоопозиционни политически шутове. Знае се, че политическата Немезида за­бавя, но не забравя и един ден България ще има своята истинска „Кръгла маса“, на която някои от тъмните герои на днешната ще бъдат поканени да дадат обясне­ние за резултатите є.

Координационният съвет на СДС за съвсем кратко време успя да прояви себе си ка­то сговорна дружина, като мафиотско Кубе и бастион на тоталитарното мислене и действие. Достатъчно е човек да прегледа рекламното книжле с интервюта на „ли­дерите“ – такава посредственост, инфантилно самохвалство и добре пресметнато взаимно „плакнене“ има там, че последният живковски ласкател би им завидял, а героят на Алеко не би сдържал своето „Ашколсун, кьопоолар“ пред тепегьозлука им.

Този съвет не само че не способствуваше, а най-активно и брутално се противопос­тавяше на демократичните процеси в организациите, влизащи в СДС. Независимо­то дружество за защита правата на човека проведе национална конференция с участието на близо 400 делегати, на която избра и ръководство, и представителст­во в Съюза. Координационният съвет изобщо не взе под внимание нито протоколи­те, нито решенията, нито делегацията є – като продължи да държи изключения му „председател“ и неговия личен комисар – съгражданин на бащата на народите. Бе­ше проведен конгрес на Демократическата партия– решенията на който също не на­мериха резонанс в ложата на СДС – продължавайки да държи един никого непред­ставляващ триумвират начело с бивш активен ликвидатор и сътрудник на комунис­тите в борбата срещу опозицията през 1946 г., на свой ред „ръкоположил“ другите двама.

Всичко това не беше изненада за нас, които още в края на зимата видяхме как се публикуват декларации „от името на всички членове на СДС“, без да ги е чел ни­то един от членовете на самия Съвет. То само ясно показва, че този Съвет погазва отсега всякакви демократични норми и принципи, дава легитимност на узурпато­ри, гаври се с волеизявлението на хиляди членове на споменатите организации. Ще ни се да свържем тия факти с изявлението на г-н Петко Симеонов относно СДС, че „Координационният съвет ще представлява умален модел, ембрион на бъ­дещия демократичен парламент“. При тия симптоми имаме всички основания да сме убедени, че от този ембрион ще се пръкне чудовище.

Странни чувства обхващат човека, като помисли само, че за близо половин век борба, страдание и робство, при десетки хиляди убити и стотици хиляди техни близки, при близо 200 хиляди политически затворници и концлагеристи, при стоти­ци хиляди в емиграция – изведнъж опозицията, цялата опозиция в България, се представлява от тази именно група от хора, в която има незначително ядро с отко­лешен политически актив, други – без никаква опозиционна дейност до 10.11.1989 г., и останалите – бивши номенклатурчици. Кой, как, защо и по какъв начин изти­ка тия хора на политическия мегдан, по какъв критерий, кого и с какви прерогати­ви представляват те, чий актив, страдания и саможертва обсебват, на гребена на каква социална вълна се крепи техният сал и защо хората с истински заслуги, име и позиция мълчат и ги слушат? И има ли друг отговор на тия въпроси, освен този, че те са филиация, продължение и изчадие на същата тая грозна и отречена тота­литарна система, че силата на тяхната изява се корени в тъмните подмоли на инс­тинкта за самосъхранение на същата тая система, която в тях, чадата и хранени­ците си, вижда своя единствен спасителен шанс?

Още по-мрачни мисли обхващат човека, когато прочете списъка на 200-те утвърде­ни от същия Координационен съвет мераклии за народни представители по листа­та на СДС. В нея правозащитното дружество – доайен (стоящо някога на челно мяс­то по популярност съгласно анкетите), е представено от един привилегирован гале­ник на бившия режим, обиколил света и качил се на покрива му по време на тота­литаризма, станал негов член миналата пролет. Той е кандидат на СДС в община „Червена звезда“ в София. И от още един кандидат – охранен чалгаджия, предвид­ливо станал негов член – забележете – след 10.11.1989 г., също „изтръшнал“ сума западен свят по времето на Живков. Кой, кога и какъв форум и по какъв критерий е предложил тия именно хора, когато в дружеството има доста народ, минал през затвори и лагери, загубил близки, изселван, малтретиран? Има негов член, прека­рал в затвора няколко десетилетия, други двама – по 15 години, друг и досега по­някога плюе кръв, след като е пребит до смърт и прекарал 13 години в затвора след два неуспешни опита да премине границата. Но ще избираме не някой от тях, а този станал „правозащитник“ след 10.11.1989 г., който десетки пъти е премина­вал същата тази граница легално.

Друг един „хималаец“ в Координационния съвет се хвали, че в тоталитарния пери­од е смогнал да посети няколко десетки страни на сума континенти. Знае се, че полицията на режима не пускаше зад граница всеки български гражданин, а само тия от тях, които считаше за лоялни. А лоялността по някакъв начин се доказва и тия активни пътешественици, во главе със споменатия Евлия Челеби на тоталитар­ния режим, очевидно недвусмислено, дългосрочно и ефективно са я доказвали. А сега затваряните, пребиваните, интернираните и техните близки, както и близки­те на загиналите край граничните телени мрежи ще гласуват за тях. Тия господа явно не са чували никога през живота си по време на тоталитаризма турската пого­ворка „Бедбаклар аръсънда елмак аиптир“ (Срамно е да бъдеш щастлив между не­щастни), когато само единици сред хиляди са ходили да гледат белия свят. Не вяр­ваме да се засрамят и да оттеглят кандидатурите си и сега, когато я чуят.

Във в-к „Демокрация“ се появи панегирик за кандидат на Демократическата пар­тия, който всъщност не е предложен от ръководството є, избрано на конгреса. Ав­торът му явно отскоро познава своя клиент, иначе трябваше да посочи, че новоиз­печеният демократ до м. октомври миналата година (до 35-годишна възраст) е бил член на ДКМС и цял живот активен комсомолец, че е син на преподавател във ВУЗ, че майка му е работила в творческия фонд на Съюза на българските художни­ци, че е бил администратор по линията на международните връзки в Съюза на ма­тематиците (какъв е този съюз и всички подобни съюзи в тоталитарната държава ще споменем по-нататък), че е придружавал групи при пътуването им в чужбина, че е писал пред службите за сигурност отчети за контактите си с чужденци, че при­тежава прилично за възрастта си имущество, че цял живот е бил послушно момче, този любител на шахмата и утринното бягане...

В друг брой на същия орган – чиято редакция читателите му би било редно да зна­ят поименно и биографично като състав, както и къде са работили по-рано тия хо­ра и по какъв критерий са привлечени там – има още един панегирик за кандидат на Демократическата партия. В него се изкарва „възрожденец“ синът на бившия „фашистки“ министър и с есхибиционистично упоение се изрежда чорбаджийска­та му генеалогия и заслуги. „Светлата дата“ 10.11.1989 г. този „поборник“ и кан­дидат за креслото на баща си дочакал като член на Управителния съвет на Съюза на преводачите (доста хора от Координационния съвет и кандидатите за народни представители са членове на подобни съюзи). А председателят на Координацион­ния съвет на СДС поне, ако не друг, би трябвало да е чел фамозната монография за тоталитарната държава. В нея черно на бяло е казано, че подобни псевдопрофе­сионални обединения в условията на тоталитаризма са „оръдие на държавата за контрол над интелигенцията“, призвано „да поставя твърдо интересите на държа­вата над специфичните интереси на интелектуалците“, че чрез тях този тип дър­жава подчинява интелектуалците на себе си. А самите те са изградени на принци­па „свирепа централизация, безусловно подчинение на нарежданията на по-висша­та инстанция, издигане на ръководни места на политически преданите (заслужи­ли) и послушни и пр. В резултат на всичко това – изтласкване на гениалността, дарбата, таланта, гения на заден план.“ А член на Управителния съвет на именно такова едно държавно оръдие със знанието и съгласието на автора на цитираните заключения е кандидатиран за народен представител в община „Средец“ в София. Или пък монографията изобщо не е визирала българската действителност преди 10.11.1989 г. и е била забранена по погрешка?

Ако българският народ подкрепи със своя глас и доверие тези и подобни им хора на предстоящите избори само защото са под протекцията на фирмата СДС, би проя­вил непростима наивност – каквато частично проявиха някои, наричайки „лидер“ всеки, когото по-дълго е показвала контролираната от политическата полиция бъл­гарска телевизия. Както и подобно на героя на дядо Вазов, който, чувствуващ, че в науката се крие някаква тайнствена сила, някои са готови да правят ихтибар и да приемат безкритично всеки, имащ научна степен или звание, забравяйки, че научните титли в тоталитарната държава нямат стойност, че научните съвети, при­съждали ги досега, не бяха нищо друго освен поделение на Държавна сигурност, че тия звания рядко значат нещо, че са давани на полуграмотни люде с партийни книжки, че повечето от ръководителите на научни институти и звена бяха не дру­го, а лишени от много човешки качества приспособленци. Научни звания и степе­ни се даваха само на лоялните от лоялните – и всеки, който твърди пред народа нещо друго, е подлец. А до момента не ни е известно някой, отхвърлящ мрака на тоталитаризма, да се е отказал и от тоталитарното си научно звание. Напротив, с тях биват титулувани и особи, които не ги притежават. И ако отхвърляме духа на тоталитаризма, не е ли редно една комисия да преразгледа, преутвърди и отнеме, наред с другите звания, и научните и псевдонаучните, включително тия на новоде­мократите. В това си ваймарско преклонение пред научния авторитет България веднъж вече позволи да я управлява един професор и д-р с папионка, „разбиращ от камъни и дилетант в политиката“. Резултатите от „ученото“ му управление са известни и надали някой би желал те да се повторят.

Много и много още неща могат да се кажат в тая връзка и за Координационния съ­вет на СДС, и за кандидатите за народни представители, и за повечето представи­тели от втория ешелон на противонародната и хищна класа, наречена номенклату­ра, и подновените є апетити за власт. Тревога и смут в душата на всеки истински демократ будят лекотата, с която те обещават най-важни министерства – като това на вътрешните работи и финансите, на БСП, и кадровият им подход, и социалната им безчувственост, и шовинизмът, и стремежът с примитивни антикомунистичес­ки крясъци да се компенсира очевадния факт, че мнозинството от тях са полити­чески парвенюта, чиято биография съвпада с тая на тоталитарния режим и друга не са имали. Може някой да ни упрекне, че в казаното по-горе наливаме вода във воденицата на БСП. На свой ред ще го попитаме: кой е виновен за това български­ят гласоподавател да бъде поставен между Сцила и Харибда единствено на БСП и СДС? Кой не прие в СДС десетки политически партии и с познатата ни от минали времена настървеност твърди, че извън СДС опозиция няма и че само и единстве­но той държи монопола на опозиционната дейност? За да се постигне преход към демокрация в България, по наше мнение е потребно:

– Изборите да бъдат отложени за есента, с каквито и трудности да е свързано по­добно отлагане;

– На Съюза на демократичните сили да не се придава никакво политическо значе­ние извън това на стъпало в развитието на бившата комунистическа партия към со­циалистическа формация от западноевропейски тип;

– Министерството на вътрешните работи и отбраната в никой случай да не остават в ръцете на БСП. Начело на тях да застанат цивилни лица;

– Да се публикуват данни за имущественото състояние на кандидатите за народни представители – на тях и семействата им, размера на влоговете, заплатите, хоно­рарите, валутата и пр. Да се посочи кой колко пъти, къде и за колко време е бил в чужбина през периода на тоталитаризма и с какви средства;

– Досиетата на избраните народни представители, намиращи се в Държавна сигур­ност, да бъдат предоставени за публичен достъп на избирателите по места;

– Да бъде изградена след изборите служба от специалисти в областта на контраш­пионажа, която да се заеме с ликвидиране на сталинските структури и прочиства­не от агентура на бившето Шесто управление и на политическите партии и органи­зации.

Дотогава, докато това не стане, над страната и живота ни ще тегне невидимата власт на тоталитаризма с неговото потисничество, незачитане на човека, неправ­да, насилие и лъжа. На тия честни хора, които мръзнаха зимата със запалени све­щи, а сега им се предлага да гласуват за прегримирани номенклатурни хищници, ще припомним думите на Светото писание, че понякога и сам Сатаната се препра­вя на светъл ангел.

Страната ни се е упътила към свободата и безспорно свободата е избор. Изборът предполага доверие, а доверието много често е несигурност. Нашият народ много пъти е бил лъган, той знае истинската цена и на доверието, и на политическата лъжа, демагогия и цинизъм. Знае, че в старите мехове няма ново вино, че нещата няма да се оправят, ако един номенклатурен ешелон смени друг, синът – бащата, един хитрец – друг хитрец, халваджията – бозаджията, и т.н. Залог за добро управ­ление е начело на държавата да застанат хора с качества и преди всичко – честни. А това никак не е лесно в страна, в която твърде дълго затворът, психиатрията и гробищата бяха единствените места, предоставени от режима за честните. Като част от този народ бяхме длъжни да кажем своята дума и ние я казахме. А сега е негов ред. 

28.05.1990 г.   София 

Янко Янков
Костадин Георгиев
Драгомир Цеков
Д-р Бойко Пройчев

Публикувано в Бюлетин на БТА.
Пресслужба "Куриер"
бр.107 (125)/
1 юни 1990 г. и на стр.130-141 
от книгата на проф. Янко Янков 
ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ. 
Политическа документалистика. 
- С., "Янус", 1994.- 640 с
.................................................................................
копирано от:
 http://iankov.blogspot.com/2007/08/blog-post_8043.html



(Пояснение:  НДЗПЧ е "Независимото дружество за защита правата на човека в България" – първата про-демократична антикомунистическа организация от последните години на комунизма у нас. А Костадин Георгиев, през 1989 г. беше секретар на софийската група на дружеството.)



Тагове:   май,   лице,   НДЗПЧ,


Гласувай:
0



1. grigorsimov - Едно изключително точно и прозорливо становище
24.12.2008 16:13
във време, когато абсолютното мнозинство продемократично настроени български граждани, не искаха и да чуят за подобен "песимизъм и черногледство".
И аз, до голяма степен, виждах и усещах, повечето от тревожните или направо абсурдни факти и ситуации, но вече бяхме поставени пред свършени факти. А свършените факти бяха дело на същата невидима, но всеприсъстваща нечиста сила, срещу която съвсем до скоро се бяхме съпротивлявали и противодействали, доколкото въобще това, тогава бе възможно.
И въпреки че виждах всичко това, оптимизмът ми го приемаше, за нещо временно и "преходно". Защо ли? Поради вярата в запада и убедеността, че с помощта и под влиянието на демократичния запад, всичко постепенно ще си идва на мястото!? Да, ама Не!
– Цитат от книгата ми "Срещу течението":
"Но това което фатално преобърна предвижданята и попари моите, и на мнозинството българи, очаквания и надежди, бе – напълно неочакваното и, на първ поглед, нелогично съюзяване на демократичния запад, с най-висшите кадри на БКП и ДС !
Ето защо, точно тези кадри, днес съставляват т.н. 'икономическа и политическа класа'. Класата, която 'с решаващата подкрепа' от запад, превърна страната ни в мафиотски вертеп!"
цитирай
2. zaw12929 - Записах си текста долу, казано най точно
24.12.2008 16:36
Без опозиция политическият живот на страната ни не може да бъде нормален. Не по-малко важно е и каква ще бъде тази опозиция и дали изобщо е опозиция. За нас този въпрос е двойно по-важен, защото познаваме своя политически против ник, неговата безскрупулна гъвкавост, склонността му към мимикрия от всякакъв вид, изкуството му да извращава основни понятия до степен робството да се нари ча свобода, тиранията – демокрация и насилието – избор.

цитирай
3. zaw12929 - Много често имам съмнения
24.12.2008 18:02
затова приемам че има и такива
"А лидерите на СДС, се оказа, че са неразделна част от мутризацията на България, Зад която (зад които), естествено, стоят комунистите! " нали затова се разми пространството с 300 партии. На кого да вярваме?!
цитирай
4. krassko - Празник е днес
24.12.2008 18:24
Не му е времето за политика!!!
Ако не почиташ бога, уважавай поне хората!

Весели празници!!!
цитирай
5. анонимен - avtorstvo
24.12.2008 19:08
Само едно уточнение преди да се върнем към този най-светъл празник - автор на материала е Костадин Георгиев от НДЗПЧ, а публикацията е от блога на Янко Янков.
И така - Весела Коледа на всички!!!
цитирай
6. grigorsimov - Веднага поправих грешката
25.12.2008 00:15
Благодаря Драго!
Честито Рождество Христово, и приятно празнуване!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 28316724
Постинги: 4287
Коментари: 7547
Гласове: 8239
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031