Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.08.2009 23:41 - Свидетели на Българския Гулаг. - Трифон Силяновски
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 4543 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 31.08.2009 17:49


Новогодишно пиршество

Беше на 2 юли 1949, по смъртта на Георги Димитров. Правехме репетиция в зала България, на другия ден трябваше да има акт-концерт на консерваторията, щях да свиря Бетовен - пети концерт. Дирижираше Марин Големинов, концертмайстор беше Владко Аврамов. По време на репетицията влезе човек, прекъсна ни и каза, че Г. Димитров е починал и изобщо няма да има концерт. Слязохме от сцената, там отзад имаше портрети: на Димитров, на Ленин, на Сталин. Аз в един по-тесен кръг казах така: тези двамата си умряха, а кога ли ще си отиде и оня, третият?

Сталин имах предвид. Това може би е било добре дошло за тези, на които са донесли, защото и преди това правех подобни изказвания и недоволствувах.

На 6 юли в 6.30 сутринта пристигат един милиционер и двама цивилни. Обиск и така нататък, както си му е редът. И след това: елате за кратка справка. И ме набутаха в 6-и участък, в едно мазе ме набутаха. Отначало нямаше никой, после почнаха да хвърчат хора, да прииждат. Дойде Жорж Цилев, после Богдан Бошнаков дойде и така разбрахме, че става нещо. Като влезе Богдан Бошнаков, каза: „Не бойте се, най-много да ни пратят в лагер, е, чудо голямо.."

А плъховете и мишките щяха да ни изядат още там. Можете ли да си представите - едно тъмно мазе, в което нямаше къде да стъпиш даже - като стъпиш, или ще ти джвакне нещо под краката, или след малко ще ти пролазят два-три плъха.

В три часа посред нощ ни натовариха на камиони да ни водят някъде. Камионите открити, от четирите края милиционери с шмайзери. Като седнахме, викнаха: „Сечи глава и надолу гледай." И ни откараха в 5-и участък, а оттам с още един камион арестанти чак през Школата - Стрелбището, за бъз. Беше с мен един от фамилията Гендович - Сашо Гендович. Вика: „Сега в школата на стрелбището ще ни очистят." А Богдан Бошнаков казва: „Айде стига бе, кой ще си цапа ръцете с нас." Мина и това, стигнахме 3-и участък - на бул. „Прага". Оттам дойде трети камион с набрани през нощта хора - набор по случай смъртта на Георги Димитров. И оттук като хванахме - право в Богдановдол - край бившето село Батановци, сега Темелково.

Там беше лагерът, имаше мини и се работеха тухли. Пристигнахме към пет часа на присъмване. Посрещна ни един страхотен тип - капитан Гершанов се казваше. Бияч и пияница - еша си нямаше. Всички - камион по камион, ни вкараха в една стая, доста малка, плътно натъпкани. И отгоре пускат някакви пари за обезвъшляване. А ние помислихме, че сме в газова камера. Ще се издушим - вътре седиш по 40 минути.

След това ни удариха по едно псуване и по един бой. „Здравейте, гадове мръсни! Лейбгвардията на Хитлер, авангарда на Труман!..." И след това бой, бой, бой ... Като мина и тоя сеанс: „Айде сега, вие сте марципани, ще носите клечки за зъби." Какво значи клечки за зъби? Горе на възвишението - линията за Кюстендил. Оттам вагони, пълни с трупи по 10-12 метра - с по двама души, гол те събличат, само по гащи - и оваляхме трупите на рамо и ги редяхме на фигури. Това беше първото запознаване с лагера.

Там видях Стефан Савов, съученика ми, на Димитър Савов син, видях Иван Шарев, много добро момче, също мой съученик, те бяха току-що докарани също по случай погребението на Георги Димитров. Свинтила го видях там, видях Георги Мицков, преводача, още Руси Иконописов, лекар, беше завършил американски колеж и работеше в американската мисия, та той обслужваше там лагера като лекар.

След около месец ме пратиха на тухлите, там те бутват първо в калта, да замесваш кал; ти знаеш ли каква работа е това - това са тонове кал. Имаше един Атанас Македонеца от Петрич - беше антена, т. е. наблюдател в полза на лагера. Псува те, ругае те и те бие бетер милиционерите. Що бой съм изял от него... Щото ето - ти си човек, който няма навик да върши тая работа, а искат норма да изкараш веднага. Първите два дена, като се връщам от работа, ме долагат на капитана и капитанът ме бие, този Гершанов. Това беше така: Гершанов в средата, в ъглите - четирима милиционери. Той те подеме и те боксира, след това те рита и те хвърля на милиционера. Милиционерът рипа по тебе и те прати на другия да те доскача, след това на другия - 40 или 50 минути, почти час така! След това, целият окървавен, отиваш да седиш в карцера до сутринта - и не закусваш, и отиваш пак на работа. Това беше, майката си трака... Ужасно нещо.

След това ... Въртележка има в лагера. На калта стоиш десетина дена, след тава те пращат на банкетите, т. е. да простираш тухли. И така месец и половина. После Гершанов вика: „Айде бе, бандити, идиоти, мръсници, да влезете там, дето нема излизане." И ни разпределиха и по едно време виждам Крум Неврокопски, с него станахме приятели, и ни набутаха в мината. Крум Неврокопски беше в пътеходната мина, която беше много лоша. С вода вътре, до колене газиш и плюс това камък. Мене ме пратиха уж в по-хубава мина, поне нямаше вода, обаче на 80-100 м под земята в газ гризу. Като го дишаш тоя газ, побледняваш и губиш апетит, не ти се яде. И те бутат по забоите. С шилка трябва да направиш метър и осемдесет укар, знаеш какво значи укар - да направиш дупки, да подкопаеш пласта, кюмюрения, да го подготвиш за другата смяна, която идва към 1-2 през нощта и почва да го зарежда с взривове и фитили. И почва бомбардирането на сектор - при тия бомбардирания на хората им се чупеха ребра, падаха подпори, пращяха дървета, въобще нещо страшно.

Тогава бяхме с генерал Янчулев на една смяна. Имаше и един много добър човек, хубав мъж, беше на 29 години, летец-изтребител, Добри Цанчев се казваше. Той избяга от лагера, някъде към сръбската граница го хванаха и пак го върнаха обратно. И в Белене дойде с мен, гол ходеше и през зимата до кръста, на минус 30 градуса така си седи. Пушеше една като саксофон лула такава, холандска, пълни си я, пуши си и вика: „Да, татковци, ще дойда, ще си свърша мойта норма и на вас ще помогна."

Разбира се, побоищата в това дере през ден валяха. Имаше един, Марин Хаджийски се казваше, куц един такъв, беше ни възпитател, А възпитателите бяха агенти някакви, лица от Държавна сигурност, даваха нареждания какви да бъдат отношенията на охраната към нас. Много се затягаше режимът, когато идваха подобни хора. Не само той, идваха и други, но Хаджийски се застояваше най-много в Богдановдол.

На 4 октомври 1949 сме в мината и към 5 часа с генерал Янчулев сме на въжето - на хаспела. И така се случва, че долу по звената някой заспал, не дал сигнал и се сблъскаха празни с пълни вагонетки, излязоха от релсите, разсипаха се въглища. За три дена не можеше да се разчисти мината: значи саботаж, 6ратче, така ще го минат. И го минаха. Връщаме се от работа вечерта и Гершанов излиза: „Мръсници! Саботьори! Вие сега ще отидете там, откъдето няма връщане!" И стоим цяла нощ, не ни пусна да спим в бараките. На сутринта към пет докараха четири конски вагона с телени мрежи. Айде сега във вагоните и отиване там, откъдето няма връщане! Помня го Симеон Пенковски, много добър адвокат, каза му: "Гершане, не говори така, защото утре моя лик ще го носят по митингите, а тебе ще те счукат!" Такъв смелчага беше, и майор Стрихинов също, въобще страхотни хора. Не си пестяха никак думите, говореха, като че ли са си вкъщи.

Набутаха ни във вагоните и пътувахме три дни от Богдановдол до Белене. Вместо за един ден - за три, защото нали крият - маневри, забутат те в глухи линии, чакат да се мръкне, после те откарват и т. н. И ние не знаем къде ни карат, щото ясно - по лагери някъде, ама къде ще бъде - дали ще бъде по добруджанските лагери, или другаде някъде? А вече в Добруджа имаше Ножарево, Заград, Забуново, Куфалджа - тия лагери бяха прочути, в Добруджа и четирите, бяха страшни.

Както и да е, по едно време, на втория ден, аз подочух, че сме за беленската гара. Стигнахме, отвориха вагоните. Вънка пълно с милиция, с насочени пушки, като че ли бандити пристигат. Бил барабана в селото Белене, то е католишко село: „Тук ще пристигнат касоразбивачи, крадци, айдуци". И онова набожно село, кат се скрило и гледа така, през перденцата, какви, аджеба, идиоти ще скочат от влака. На брега ни направиха преглед, записаха ни на нова сметка имената и почнаха да ни прехвърлят на остров Персин.
Тогава комендант беше Ангел Куртев. Специално аз докато бях, мога да кажа, че Ангел Куртев не удари човек, не би никого, никого не напсува. Човешки се отнасяше с хората, е, човешки, разбира се, в рамките на възможното. Дори беше изтеглил охраната да не ходи с нас по обектите - и фактически ние четири месеца работихме без охрана. Нали нема да бегате - вика, - да не ви главоболят, работете си там. После дойде Китов, той беше майката си трака. Диаметрална противоположност.

Прехвърлиха ни със салове. През юли месец беше отишъл първият ешелон, те бяха вече понаправили землянки. Землянката беше за 70 човека - изкоп квадратен в земята и покрито с леси, с плет, с листа, врата няма. И така през зимата всичко навява - дъжд, вятър, сняг; каквото е вънка, това е и вътре. Но човек свиква с всичко като куче и на 28 под нулата заспиваш - няма накъде.

Първата работа беше бране на коноп. Храната малко. Някаква уж бобена или картофена чорба, а най-често вряла вода с два листа зеле вътре. И малко хля6. 14-15 часа на ден работа, а в Белене, ако не изработиш нормата, оставаш нощно време да доработваш. Вече като нямаше какво, гладни ще умираме и майор Стрихинов веднъж, като бяхме до Дунава, казва: „Я тук в подмолите да бръкнем, смокове сигурно има." Хващаш го смока, мачкаш му главата, набучиш го на клечка и малко на огън да му изпука кожата. Смок с оцет и конопено семе: това си дояждахме четири месеца.

Спяхме като сардели. Аз спях до Стойчо Мушанов, зад мен беше Илия Кайряков, пак демократ, до него Стоян Мавров, и той демократ, и т.н. През нощта не можеш да мръднеш, защото първо си като сардела, а второ, не дай си Боже да ти се допикае. Като се върнеш, вече няма къде да легнеш и оставаш дневален до сабахле. И всички бяхме решили да си пикаем в гащите, а спяхме на по една кълка, щото няма място... Така миришеше на амоняк, воня страхотна.

Видях всякакви хора: земеделски народни представители, социалисти, протестантски пастори, католишки свещеници, офицери. Бившият пълномощен министър от Вашингтон Сашо Наумов беше, също секретарят на Никола Мушанов - адвокатът Мушунков, много добър, много достоен човек. От земеделците много добро впечатление ми направи Недко Ботев - на около 70 години, никога не хленчи, работеше си, от никого помощ не искаше. Беше Пешо Сърбина - Петър Сърбински, той също добре се държеше там. Най-добрите обаче, най-чистите и топли хора, където нямаше и капка предателство, това бяха анархистите. Трябва да кажа, че в сравнение с тях ние и пет пари не струвахме. Получават колети - той ще вземе една хапка оттам, другото всичко ще раздаде, ще дойде, ще те подкрепи, ще пита уморен ли си. Това само анархист може да го направи. Бяха нахакани и отговаряха, дръзко се държаха. И милиционери биеха, бе! Носеха си черджета под дрехите - ще му направят мечка и ще му хвърлят боя. И се знаеше кой го прави - само анархистите го правеха. Затова всяка вечер поне по един от тях лежеше в карцера. Спомням си Йов Петров, Трифон Терзийски, дедо Ачо, анархист от Добрич, 76-годишен, горд, като че ли си е при бабата, хич не му пука. При мен умря Цвети Иванов, познавахме го добре, хвана го тетанус, от пирон, се набоде и докторът, разбира се, го мина метър.

За хората, което ми направи впечатление, всички бяха изтерзани, всеки по своему понасяше, според своята душевност, но и най-слабите понасяха достойно нещата, хленчове и глезотии нямаше. Вярно, имаше хора тарикати, служеха за "слушалки", за доносници. Малко бяха, по мое време не бяха много. Обаче не правеха кой знае какво, не се стремяха специално да ти навредят, само информираха.

Правехме си и майтапи. Беше дошъл един от Плевен, адвокат, много беше изкукуригал, както им викахме на уплашените. На тези, които идваха за пръв път, им викахме марципани - още са сладки, нищо не знаят. И му казахме така: тук не е много страшно, ще подадеш едно заявление до управителя с десет лева гербова марка и ще му кажеш да ти отпусне една коза и една крава. Ще си ги пасеш, ще пиеш от млякото и останалото ще го даваш на милицията. А, така ли, добре, много добре. И на вечерта подава заявление. Стана голям джумбуш, като се изръби пред строя и като го посрещна оня, като го загря с шамарите - стана само на крава и коза. Имаше ги и такива работи.

Много тежко беше през зимата. Изкореняваш терени за ниви. Нормата беше по три върби всеки да изкорени. Ама не да ги пресечеш, а в замръзналата земя да ги повалиш от корен. Изкопаваш две дървета и виждаш как се смрачава, а какво е през нощта да останеш при минус 20-30 градуса, след като цял ден си бил навън. Тук анархистите много ни помагаха, бяха здрави хора.

Имаше двама германци: Отто Ерхард и Валтер Артур Щьореман, останали още от немските войски. Те си нямаха кой да им прати нещо - боси, по налъми в снега, горките. Аз като получавах, давах им, сприятелихме се. По Коледа 1950 се връщаме от работа и казват: днеска ще има галавечеря. Каква бе? Ударили били заек. Действително опекли заека, сядаме...

И след като се наядохме хубаво, за пръв път така, Валтер се обръща към нас и казва: ама това не беше заек, котка беше. Абе кой ти гледа какво е било...

На 15 февруари 1951 г. се затопли времето и Дунава почна да приижда. Бяха ни прехвърлили вече на дигите, правехме ги, за да не се наводнява островът. Нормата беше 6 кубика пръст на човек и да ги извозиш на 300-400 м с количка. Имаше хора, които припадаха от умора, и, разбира се, получаваха наказанието си на място.

Почнаха да се заливат някои части от острова. Милицията евакуира всички от острова и ги настани на българския бряг по обектите. За зла врага ние, около 40 души, останахме. Нямало място за нас и милицията реши да ни пожертвува. Казаха: „Е, каквото стане с вас, стане ..." Оставиха ни едно чувалче брашно. Останаха Добри Станчовски, авиатор, Нено Шомков, габровските патриотични индустриалци: Конкилев, Моневин, Калпазанов. И дойде така дереджето, че все повече и повече се залива островът, вторият обект беше малко на височина, оставаха 30-40 метра и водата и него ще залее и свърши.

Мен като най-млад ме оставиха дневален, сменявахме се с Добри. Една луна си спомням, грамадна, и едно тътнене, едно носене на водите и декари лед! Накачват се един връз друг грамадни блокове и водата набъбва и се качва. Няма спасение - видях какъв ужас е наводнение с лед. Към три, часа водата дойде на двайсетина метра. Събудих Добри Станчовски и му викам: „Слушай, Добри, сега кво да правим?" „Кво ще правим? Ми ще се мре, ако ще се мре. Дай да събудим старците." И ги събудихме по-старите, накарахме ги да се накачат по дърветата. А Добри вика, чакай сега, ние ще отидем по-натам, ей на онова голямото дърво във водата. А то почти наполовина залято с вода. Ами там не е ли опасно, викам, в скоро време може да падне. Нищо, казва той, като го събори леда, ще яхнем дънера и ако ни отсекат краката ледовете, ще се обърнем надолу и ще заспим навеки, чудо голямо. Обаче го разправя, като че ли те кани на чаша кафе.

А влече водата - ледена. Взе едно въженце, вързахме се, влизаме във водата. Той върви напред, аз като хартийка се люшкам подире му. Докопахме дървото, изтегли ме. Седим в три и половина през нощта на чаталите, а под нас се оттича водата. Той вика: „Здраво се дръж, и трябва да си фиксираш погледа някъде, щото долу върви ледоход и те замайва. Гледай хее там, светлинките на Зимнич в Румъния."

Айде през нощта издържахме, ама като дойде ден и се вижда ясно под тебе - ужас. Седяхме три дена и две нощи.

А в това време, понеже румънският бряг е по-нисък от българския, цялата вада нахлува натам. Румънците не могат да търпят това нещо, и айде десет самолета с бомби - да разбиват леда. Пускат си хайвера самолетите, а ние отдолу седим и пердашат бомбите - можеш да си представиш какво нещо беше!

На Магарец погребваха мъртвите. Той беше малко по-югозападно. Но имаше погребани и на самия Персин. Понякога викаха така: „да излязат четири души за копане на гробни помещения". Мряха - някои отслабват и отпадат, други ги пребиват. А колкото пъти някой се дръпне встрани или пък излезе нощно време и стрелят по него, особено ако му имат зъб. Като на фронта... От управата Китов беше много лош и от милиционерите един старшина Велико. А пък имаше един Атанас, той беше чудесен човек, ще получи от булката колет, например ошав, ще го разпредели на шепи: на ти на тебе, на ти на тебе, то нали и вие сте хора. И такива ги имаше. Но, обективно казано, когато българинът е на зор, е добре, даяни, а когато е свободен човек, няма ги тия качества, самоинициативата да реши да направи нещо, да се обедини. Той трябва да е много на зор - тогава прави. Иначе не.

Мен ми е такова впечатлението, защото все пак да видиш човек в лагер не е като да го видиш на сватба или в кръчма - това са все пак екстремни положения.

Прекарвахме веднъж едър рогат добитък - от брега до оборите, 400 глави, 26 ноември беше, студено. Няма понтон, няма нищо. Говедото плува, обаче докато се събере в талвега - сложно, може на група от 15-20 говеда, иначе не може. Избраха ни група от пет души и ни вързаха с по едно въже за рогата на говедото - и на бруст ги закарахме, с плуване - от 4 до 9 часа вечерта. Бодох се с игли, с карфици - кръв не пускат ръцете ми. Спаси ме това, че приятелите ми бяха сварили едно кюпче вода - и пий, пий. Докато се върна до лагера, се изпарих отвътре. Изпотих се няколко пъти през нощта и на сутринта ми нямаше нищо. И никой от тази операция - на прекарването, не се разболя и не умря.

А новата 1950 година я изкарахме със Стойчо Мушанов. Тогава бяхме вече на нарове. Стойчо ми вика: „Гладен съм." Аз му казвам: „Ами кво да те правим. Я се разходи към кухните да видиш има ли нещо." Отивам в лагеристката кухня - нищо. Отивам в кухнята на милиционерите: една глава лук на масата оставена. А влезеш вътре - р-р-р-т един шев - де да знаеш има ли някой. Престраших се, притичах и я грабнах. Връщам се и я разрязвам на две - ще караме нова година. Оп, и двама други се присламчиха към нас - и ние да хапнем. Айде и на тях - значи по четвърт глава. Помня, че на една дъска бяхме запалили свещ и целите брадясали, обгорели от вятъра и мъките, сме се сгушили в новогодишната нощ. Изядохме я, червата ни почнаха да куркат, щото от лука идва апетит. И като няма какво, спогледахме, се като мартенски котараци и гледаме долу - вестник „Изгрев". Взехме вестника, разкъсахме го. Бай Стойчо взе половината, аз една четвърт, другата четвърт на другите. Изядохме го този в. "Изгрев". Така посрещнахме новата 1950 г.

Това са по-пикантните спомени. А пък колко пъти са ни изпопребивали да бързаме за обектите! Бързаш да стигнеш и те бият с бичове. Имаше цигани с нас, петляркаджии им викахме. Току ще се обърнат: „Абе, бате, аде некаде на бал, та да бързам." Тъй им отговаряха. А боят беше - а кажеш - толкова. Майор Стрихинов нарочно го наказваха. „Майоре, дай тон за към обекта!" А песента беше: „Нашто знаме кат кръв е червено, сърп и чук е наш символ свещен..." И майор Стрихинов дава: „Вашто знаме кат кръв е червено..." Бият го, пада и пак става, и вика: „Вашто знаме..." Той умря преди пет години този човек, ходеше с каручка из София като хамалин.

Загадъчно и многостранно нещо е животът, няма какво да ти го разправям, всеки човек се сеща в какви зъбчати колела може да попадне. Обаче сигурно е едно: че можеш да се познаеш най-добре, ако си даваш отчет кое стои, кое е свято за тебе, къде ти е изповедта и къде ти е съкровено вложеното и заради това готов ли си при всички обстоятелства да го отстояваш. Виж, там е кантарът за подобни неща. Спомням си доктор Пройнов, зъболекарят, който беше на турската авиация зъболекар и затова го бяха докарали като шпионин. Един ден ме боли зъб, ама вече от два-три дена, ще пукна. Казвай, докторе, викам, какво да го правим. Ами хубаво бе, в София да си, аз знам какво да направя, ами тук, тук какво да те правя? И казва: да го чакаме да преболи. Бе как ще го чакаме да преболее, аз ще подлудея, каил съм на всякакви мъки. Помня го, че взе един пирон дюлгерски, изгори го на огън - нямаше спирт, нямаше нищо. Взема едни дюлгерски клещи - и с един чук пирона - разкърти ми венеца, подкопа го оттука и оттука, без упойка, само ми каза: хвани се за нара и стискай. И с клещите ми изтегли зъба.

Във всеки случай има моменти, когато ти се падне живота така и мислиш за Гьоте, за Бетовен, за Бах, за Микеланджело, за Кант - и си кажеш: вярно, че човек звучи гордо. Но в случаи като тоя ти иде да си спомниш думите на Фридрих Ницше и да кажеш: на 20 години намрази човека, на 40 обществото и на 60 живота.
http://www.forum.bg-nacionalisti.org/index.php?topic=5955.0   Автор: zabylgarite

Коментари   1.   gothic - Това обаче продължава да е затворена страница за повечето българи. Уви...
  2.   zabylgarite - Така е Готик.  БКП преименувана нагло и безсрамно на БСП е измъчвала и избивала хора,защото не са били съгласни с политиката и, избивала ги е чрез такива злодеи като Газдов,Горанов,Шахо циганина и т.н.
А младите не са и чували повечето.Тъжно е и срамно.Не знаят кой е Илия Минев,лежал над 25 години в комунистическите затвори,и още и още...

  3. gothic - Те на това разчитат. На късата памет и на това, че тези които помнят, скоро няма да са живи. но ми се струва че грешат...   4. kobata - Грешат, определено грешат!



Гласувай:
3
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 11832416
Постинги: 3602
Коментари: 6456
Гласове: 7300
Архив
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930