Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.12.2009 09:48 - Почина Едуард Генов - 9 г. политически затворник, участник в бунта в затвора 1969 г, един от основателите на Независимото дружество за защита правата на човека
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 1768 Коментари: 2 Гласове:
2

Последна промяна: 17.12.2009 23:12


ИНТЕРВЮ НА АЛЕКСЕНИЯ ДИМИТРОВА с Едуард Генов. в. 24 часа, от 27 юли 2006 г.

През 1968 г. като про­тест срещу съветската ин­тервенция в Чехослова­кия създадохме студентс­ка организация в истори­ческия факултет на СУ... В края на 1986 г. Григор Симов ми предложи да подпиша декларация, която пратихме до виенската конференция за правата на човека. 

 

 

...

– Кога започна диси­дентската ви биография?

– През 1964 г. с Божидар Стриков и Луиджи Росито създадохме първата си организация – “Младежка организация за национал­на свобода”.  Бяхме аресту­вани, но за късмет през 1964 г. имаше амнистия по случай 20 г. от 9 септември и останахме в затвора само ме­сец.

През 1968 г. като про­тест срещу съветската ин­тервенция в Чехослова­кия създадохме студентс­ка организация в истори­ческия факултет на СУ. Арестуваха ни и ни прати­ха в Старозагорсквя за­твор като врагове на на­рода.

На 8 октомври 1969 г. там стана бунт под ръко­водството на Петко Чоба­нов, който загина, и на Ди­митър Влайчев, убит през 1972 г. при опит за бягство от за­твора. Аз получих вътре­шна присъда.

 

Така ми се събират около 10 г. затвор  

– 3,5 г. за създаването на организацията и 8 г. и 2 месеца за бунта. Излязох от затвора през 1978 г.

 

- Какви са спомените ви?

- С нас се отнасяха нор­мално, но условията бяха  много тежки.  Държаха ме 6 г. в наказателното отделение, без да работя, само с 1 час “разходка” на ден.  Беше голям глад.

 

  – Бяхте ли прекършен, изплашен, след затвора?

  – Никой никога не е могъл да ме изплаши.  Хванах се в строителството.  Кой знае какво не можех да правя, но ги дразнех.  Когато имаше конгреси и други важни партийни мероприятия, ме гонеха от София.  Единия път ме пратиха във Видин, втория в Ямбол.  В края на 1986 г. Григор Симов ми предложи да подпиша декларация, която пратихме до виенската конференция за правата на човека.

 

  – Какво пишехте в нея?

  – Декларирахме съществуването на съпротива срещу режима в България.  Помолих го за малко време да помислия.  След два-три дни му викам:  “Грише, всички ще ни изтрепят, но веднъж се мре, така че, давай”.  Той вика: “Няма да ни изтрепят, този път ще победим”.  За наш късмет успяхме да пробием.

  Не правехме нищо оригинално, не бяхме първите, които се опитваха да организират нещо извън страната, но бяхме първите, които успяха да го прокарат.  

  Прес 1988 г. ни арестуваха, държаха ни само 15 дни.  Дотогава, 1986 г. убиха няколко човека, между които Петър Стефанов, който може би щеше да е бъдещият президент на България, и Лазар Лазаров.   

 

  – Как ги убиха?

  – С отрова

 

  – Имате ли доказателства за това?

  – Не, официалната версия е сърдечен удар, но Стефанов никога не е имал сърдечни проблеми, бе спортист.  Не че не е възможно човек като него да получи удар, но и други факти водят към предположението ми за убийство.

Имаше план да бъдем убити още аз и Хайг Пилигян, но случайността ни спаси.  Преди смъртта си Стефанов се бе свързал с една група от по-либерални комунисти, които правеха т.н. английски чайове и обсъждаха политическата ситуация.  Сигурно е имало и доносници в групата.

 

  – Защо вас не ви убиха, а ви екстрадираха в САЩ?

  – Името ми се поразчу и бе късно да ме убиват.  Предпочетоха да ме изселят в родопското село Михалково – прекрасно място с прекрасни хора.  Това стана след като направиха обиск в къщи, за да намерят документи на Дружеството за защита правата на човека.  Понеже не откриха нищо, един полковник от ДС ми каза, че щол да скъса заповедта за изселване.  Викам му: “Ти луд ли си бе, да си пикая на късмета.  Отивам.”

  В Михалково трябваше да се разписвам сутрин и вечер.  Започнах работа в мина, на мелниците, които правят рудата на прах.  Хората ме пазеха, често в ресторанта, като исках да платя, ми казваха че е платено.

  Там останах от март до октомври 1988 г.  Веднъж като отидох да се разпиша, шефът на ДС Мадан ми каза:  “Решихме че ти стига и можеш да си ходиш вече.

  Като се върнеш в София, иди в 6-то районно”.

  Отидох при началника на ДС София град, с когото поддържах връзка и той ме пита:

  – Сега какво мвслиш да правиш?  Казах му, че мисля да се боря за Бълга­рия. Ти, казва, не искаш да живееш в България, и трясна с юмрук по масата. "Както искаш, така го приеми, но е решено от високо място да напуснеш България. Къде искаш да идеш?"  Казах: "Във Вие­на." 
Каза, че ми дават 4 дни да се приготвя, но аз възразих, че за 4 дни и пас­порт не мога да извадя. Отвърна ми, че това е тях­на грижа, аз само снимки да занеса и да си купя би­лети за влака. На 17 ок­томври 1988 г. ме качиха с жена ми и децата ми - 2 момчета на 9 и 7 г., и зами­нах за Виена.  Но не оста­нах дълго там, а реших да замина за САЩ, защото двама от членовете на Не­зависимото дружество за защита правата на чо­века бяха дошли тук.  

Про­клет да е денят, в който взех това решение.

 

  – Защо?

  – Понеже често говорим, че България е робска страна, елата да видите какво е тук!  Ние планирахме да се съберем в Америка, за да действаме от тук, но после се оказа, че не ни разрешават.

 

  – Нали има свобода на словото?  

  – Никой не пречи човек да говори каквото си иска, но нас ни разпределиха в 4-те края на Америка, което ни отне възможността ефективно да общуваме.  Парите не ни стигаха, защото първите 5 години в Америка са много трудни.  След 5 години нещата в България се бяха развили по определен начин и нямаше смисъл да правим нещо.  През юли 1989 г. усетих че от Държавния департамент не са толкова отворени в контактите си с мен и разбрах, че сделката с комунистите е направена.

 

  – Защо не заминахте другаде?

  – Защото смениха зако­ните. Преди 30 г., ако си политически имигрант и не ти хареса в някоя стра­на, можеш да идеш друга­де. Сега не е така.

 

  - А мислили ли сте да се върнете в България?

  – Бях изгонен, а новите т. нар. демократи не бла­говолиха да ме поканят да се върна обратно.

 

  – Защо просто не си ку­пите билет и не дойдете?

  – Мога, и никой няма да ме спре, но има нещо, кое­то се нарича гордост. Ос­вен това и новите прави­телства ме смятат за враг, след 18 г.

 

На мен и до ден днешен ми се подслушва телефонът.  

 

  – Кого оставихте в България?

  – Майка ми, братовчеди.

 

  – Не сте я виждали 18 години?

  – Да, но аз не бях я виждал и 10 г. докато бях в затвора. Аз съм суров човек. При мен сантименталните чув­ства не работят.

         

  - Откъде идва този буи­тарски характер?

  – 4-5 годишен учех стихо­творенията на Вазов и Бо­тев и си мечтаех как ще се боря за България. Едно от нещата, които са ме тлас­нали, е комунистическата демагогия. Например ми­тът, който се създаваше около името на Димитров повече от 50 г. За мен той е предател, дупедавец и мръсник. В трудовете си той ратува за автономия на Тракия. Моят род произ­хожда от Тракия - какъв съм тогава аз? Димитров умира от сифилис. Нямам доказателства, но докол­кото разбрах лабораторни анализи, извършени от "24 часа" през 1999 г .. са дока­зали високо съдържавие на живак в мозъка и косата му. Тогава сифилис се е ле­кувал с живачни съедине­ния,

 

  – Близките ви как възприемаха вашата дисидентска дейност?

  – Не бяха много щастливи, защото и те си патеха покрай мен.  Нали знаете – хайдутин майка не храни.  Баща ми бе от комунистите и то от не малките, беше професор, искаха да го правят ректор на инженер­но-строителния универси­тет, но не му позволиха. Той ми каза един ден:

"Знаеш ли колко е страш­но накрая на живота си да видиш, че всичко, което си правил, е напразно." Попи­тах го дали това значи, че моят път е по-правилен, а той ми отговори, че е по­-правилен, но е много те­жък.

Да, знаех това, но то­ва бе моят път.

 

  - Чувствате ли удовле­творение от това, което сте правили някога?

- 90% от нас бяха идеали­сти. Но за съжаление това, което стана, не е това, кое­то мислехме. България е заплашена от етническо и географско унищожение. Не сме искали това и не го одобрявам.

 

  – Как приехте вестта за 10-ти ноември?

  – С радост. Бях един от щастливците да видят това, за което хиляди умряха с отворени очи.

 

  – След 10 ноември про­дължихте ли активната си - дисидентска дейност?

- Около 1,5 г., но разбрах, че нямам думата, а и не знаех какво става. Партии­те се боричкаха, ДС успя да вкара свои в Дружеството за правата на човека. Бяха си създали дисиденти, какъвто е Жельо Желев.  

Той е дисидент, колкото аз съм марсианец.

Дисидент е човек, който е страдал за идеите си.  А Желев написа “Фашизмът”, която комунистите забраниха.  Който я е чел, внимателно, е видял, че Желев въобще не прави алюзии с комунизма. На ДС и комунистическата върхушка й трябваше чо­век, който да поеме власт­та след тях, от когото ня­ма да се плашат и с когото могат да говорят.

 

- Вие познавахте ли се с Желев?

- Не, той не е лежал в затвора - бе изселен при тъща си.


– Планирате ли някога да се върнете в България, поне да умрете тук?
– Аз умирам, имам 2 инфаркта, чакам в най-скоро време да ме удари трети, така че едва ли ще мога да се върна...




Гласувай:
2
0



1. анонимен - Бог да го прости!
17.12.2009 10:26
Току що научих от Веско тъжната новина за Едуард. Голяма личност беше Еди, от тези, малкото, с които всеки народ се гордее.
Някога, преди години, ме посрещна у тях, та имах честа да се запозная с него...
Бог да прости Едуард Генов!
Съболезнования за семейството му!
Драго.
цитирай
2. monarchism - Бог да го прости.
17.12.2009 10:27
Бог да го прости.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 13336652
Постинги: 3687
Коментари: 6611
Гласове: 7539
Архив
Календар
«  Април, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930