Митологията е и майка на големите заблуди. Поне съвременната митология, най-вече политическата. Тя създаде за комунистическото семейство Станишеви една превратна представа, която се ограничава за бащата до „тих, скромен, партизанин „чавдарец”, идеолог, кабинетен плъх, един от архитектите на 10.11., скучно фанатичен  комунист” и общо-взето това знаем за Димитър Яков Станишев-баща. Синът Сергей Дмитриевич Станишев е малко по-цветен – „нежен, млад социалист, съветски гражданин до средата на 90-те, диалогичен, премиер по волята на Гоце Първанов, зависим от силни хомосексуални влечения, от някакви Азер, Вигенин и Кутев, обичал червени прашки”. Общо-взето това е посткомунистическата митология за двамата. А дали е така? Както се пееше в познатия естраден хит.

            Ако митологията е майка на големите заблуди, архивите са бащи на достоверната история, често останала скрита от масовката. Особено в България, щото сме осъдени да вървим все с голямо закъснение след  историята. Но макар и късно все някога „архивите проговарят” и  разкриват потресаващи факти, за които по дифиниция не сме и предполагали, защото ... Абе, просто българите сме си били една номинална съветска република, каквото и да си говорим за последния половин век. И колкото да не ни се ще. Такива размишления ме налегнаха в последно време.

            Комисията за разкриване документите на Държавна сигурност наскоро публикува мащабно документално изследване за взаимоотношенията на българските тайни служби с побратимите от НКВД и по-късно техния наследник КГБ. Тайните власти си сътрудничели по-активно от държавните, били по-свързани даже от официални комунистически първенци. И рухнаха поредните митологеми за българската ДС, усилено поддържани от такива като Митьо Гестапото и Цвятко Цветков, че уж нашенските дейци на тихия фронт се занимавали с някаква „национална сигурност”. Приказки  за наивници, каквито могат да са само българите. Обемистият том с документи ни разкрива истина, която както винаги, освен че е гола е и по-нелицеприятна, отколкото може да предполагат граждани на независима държава. С една дума - КГБ е нареждала, а  ДС е изпълнявала. Понякога е потупвана благосклонно по пистолета, пардон по гърба и получавала следващата задача по „опазване и защита на социалистическия строй”.

            След края на Унгарските събития другарите работят на полето „международното работническо/разбирай – терористично/ движение за налагане на социалистическия идеал”. През 1959 год. в България пристига делегация на КГБ, начело с другаря Сахаровски и в доклада за срещата и инструкцията нечия ръка е добавила ръкописно като първостепенна задача на нашето разузнаване следното: „Създаване агентура зад граница, която в определен политически момент да е в състояние да сложи началото на партизанско движение в Турция и Гърция”.  Стигат дори до такива подробности как да се осъжествява връзката между чекистите и на какъв език да си общуват: „Правителствените съобщения и воденето на преките разговори ще се осъществяват на руски език. Ще се използва за връзка три-регистрова рулонна телеграфна апаратура тип Т-63 /производство на ГДР/.”. Сериозна работа отвсякъде.  Добре, че „службите ни” не са успели в изнасянето на партизани зад граница, защото като нищо щяхме да подпалим нова Балканска война.

            След смазването на Пражката пролет най-верният сателит на СССР окончателно е завършва „приобщаването” към империята на злото. В края на 1969 год. /от 27 до 29 ноември/  в България пристига делегация на най-високо ниво, оглавявана от началника на КГБ другаря Юрий Андропов.  Срещите са подробно отразени в секретна Информация № 724 от 31.12.1969 г. /забележете, че другарите-ченгета грижливо се „информират” дори на връх Нова година/. Та от строго секретната информация научаваме, че делегацията е приета лично от „генералния секретар на БКП” Тодор Живков, който уверил съветските чекисти: „Другарят Живков увери другаря Андропов, че Държавна сигурност на НРБ е филиал на КГБ на СССР”. , т.е. „преходът е приключил” – тайните служби на социалистическата ни родина са де факто и де юре филиал на съветското КГБ. Толкова – нека Митю Гестапото и Цвятко Цветков сега да ни разправят колко полезна работа вършели за родината си. За СССР може, но за НРБ – айде  моля, без извинение.

            Уверението на Живков е изиграло ролята си, защото почти две десетилетия не сме удостоявани с делегации от КГБ, водени от най-важните началници – така, както се полага на протекторат. Едва през август 1985 год., когато се усещат някакви повеи на „перестройка”, а в България начева възродителния процес пристига внушителна делегация на КГБ воглаве с шефа Владимир Крючков.  В справката от срещата се разбира, че са обсъждани дори събитията в Афганистан – „От 30 000 служители на сигурността в Афганистан 14 000 са обучени в СССР”. Делегацията пак е приета от първия държавен ръководител, който във връзка с 60 годишнината на другаря Владимир Александрович Крючков му връчва орден „Народна Република България – Първа степен”. След това на съветските другари е организирано посещение в Мавзолея на Г. Димитров, Музея на революционната бдителност /не знаех, че имало и такова учреждение/, Гарнизонното стрелбище, гр. Правец/разбира се/, но имали да вършат още важна работа и да посетят ... Варна. Какво са правили там ли?  Ето какво пише в отчета на Първо главно управление: „Във Варна др. Крючков беше приет от др. Димитър Станишев, Секретар на ЦК на БКП. Същият  го запозна с основни въпроси на международната обстановка, комунистическото и работническото движение и политиката, която провеждаме.” Опаааааа!!!

            Как така делегация на КГБ ще се вдигне от София до Варна само и само да види др. Станишев и да чуе мъдрите му размисли за „комунистическото движение и международната обстановка”?! Той дори не е в правителството, не е формално в структурите на сигурността, не е фактор съизмерим с ранга на делегацията. Какво е наложило специалното внимание? Как така един куп генерали от всемогъщата КГБ ще се вдигнат  след забавления с водка, сельодка и черен хайвер та да посети „на крака” някакъв партиен секретар, па макар на „братската” БКП? Нещо не се връзва, ако ... Консултирах се с хора по-сведующи от мен в комунистическия протокол, показах им документите и всички, повтарям всички, бяха категорични, че другаря Станишев-старши трябва да е бил на много, много високо ниво в йерархията, но не в българските служби или държавен апарат, а в ... съветските. Само по този начин, според тях, може да се обясни странното нарушаване на протокола. Поне на пръв поглед.

            Делегацията отпътува едва след като са интимничели със Станишев-баща  – на 16 август 1985 год. Сведението е в единствен екземпляр от 23 август и е подписано лично от началника на ПГУ на ДС генерал-лейтенант Васил Коцев /организирал убийството на писателя Георги Марков, а неговият син сега ни представлява в ЕС и НАТО/.  Другарят Коцев завършва оптимистично: „посещението на другарите от КГБ ще доведе до значителен мобилизиращ фактор за постигане на по-нататъшни резултати в работата на ПГУ, учейки се от съветските чекисти.” И още...  На срещата с другаря Дмитрий Яков Станишев се постигнал конкретен резултат: „Общата констатация на двете делегации бе, че трябва да се търсят нови прикрития и най-вече по линия на частните фирми, смесени фирми, собствени /финансирани от разузнаването/ фирми, културните връзки с чужбина и пр.” Нали разбирате кое е най-същественото от съвместната среща – капиталите, фирмите, прикритието за комунистическите агенти като капиталисти. Идват нови повеи.  Значи др. Станишев и др. Крючков заседнали в правителствената резиденция на брега на Черно море/вероятно Евксиновград/ и обмислят ... бъдещето на тайните комунистически служби и фундаменталната им роля в новите времена. Кагебистите не го правят с Луканов, Дойнов или Живков, а отскачат да провидят бъдещето и получат благословията на „сухия и скромен” другар Дмитрий Станишев. Нещата се обясняват, нали?! Включително и настоящето битие на синчето, което бе писало дипломна работа за ролята на унифората в съветската армия.

            Вие, драги читатели и съблогъри, след прочетеното как мислите - дали високопоставеният в съветските служби другар Дмитрий Яков Станишев се е погрижил за синчето съветски гражданин по онова време Сергей Дмитриевич, за неговото бъдеще и светли перспективи? А може и да го е оставил сам в бурното море на живота? Ей така, да се лута без помощта на „международното комунистическо движение” ?