Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.08.2010 19:24 - Спомени на Христо Цачев от лагера "Белене" 1956 - 59 г. от книгата Срещу течението, Четвърта част, Комунизмът - дела и документи
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 6274 Коментари: 3 Гласове:
2

Последна промяна: 27.08.2010 22:13

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

В първи отряд, на Старозагорския затвор се сближихме с Христо Цачев от с. Долна Липница, Търновско.  Когато вече пишех спомените си и  се опитвах да спомена с по неколко изречения, повече хора, се оказа, че за Цачев, а и за Илия Минев, не знаех основни факти, макар да бяхме най-добри приятели!  Затова, по мое искане, при едно от посещенията ми при него, само неколко седмици преди да почине, пролетта на 2004 г., Цачев ми продиктува главните факти и дати, от биографията си.

             През онези фатални месеци не можах да намеря или да купя касетофон, за да запишем всичко, което Цачев можеше да разкаже, а той помнеше много добре всичко и всички, макар да беше тежко болен. 

             След смъртта на Цачев, заедно с неговата изключително добра и грижовна съпруга, Мария, прегледахме оставените от него писмени документи, сред които намерих саморъчно написани спомени за периода 1944 – 1959 година!   В тези спомени, "за щастие", влиза и беленският лагер!      От спомените на Цачев, тук помествам само частта, за трите години в лагера Белене (1956 - 59 г.).

             Цачев е роден 1934 г.  След 9-ти, 1944 г., до началото на петдесетте години, като активист на Земеделския младешки съюз, разпространява написани на ръка позиви и заедно с други активисти на БЗНС от околията, създават нелегална земеделска съпротивителна организация, заради което два пъти е осъждан и до 1956 г. прекарва 5 години в затвора.  През това време многократно, жестоко е бил пребиван! 

 

Следват спомените на Цачев, за лагера "Белене":

 

                На 3 ноември 1956 г., на трите врати, на главния вход на "Висшия партиен дом" в София, залепих три еднакви плаката, с размери: 1, на 1.20 м., със следния текст:

 

ДА СЕ ОСИГУРИ СПОКОЕН И СНОСЕН ЧОВЕШКИ ЖИВОТ

ЗА ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ ГРАЖДАНИ !

ДА СЕ ДАДЕ ПЪЛНА И БЕЗУСЛОВНА АМНИСТИЯ

НА ВСИЧКИ ПОЛИТИЧЕСКИ ЗАТВОРНИЦИ !

 

            Същия ден Унгария скъса с "Варшавския договор"!

След като ме арестуваха и вкараха в сградата на партийния дом, първо ми направиха обиск.  Тогава почнаха да скачат с токовете на обувките си по пръстите на краката ми, да ме блъскат в гърдите, а след това ме закараха в един голям кабинет. 

Там бяха трите плаката и трима човека, като единия беше генерал.  Човека със светлия костюм, ме запита:  Какви са тия плакати и къде са другите хора? 

Отговорих му, че исканята написани на плакатите са ясни. 

В това време генерала каза, че били хванали половината хора, да съм признаел за другата половина!  Обърнах се към него и му заявих:  Щом сте успели да хванете половината, помъчете се да хванете и другата половина! 

Човека със светлия костюм, който явно беше най-главният на следствието (по-късно разбрах, че бил "зам министърът на вътрешните работи, по ДС - Кумбилиев"), пламна от злоба и ярост; бавно тръгна към мен, повтаряйки: 
– "Да се опитаме да хванем и другата половина ...    Да се опитаме да хванем и другата половина!"

              – Помня само, че два три пъти, ме удари в слепоочието, с юмрук.   Като се свестих, разбрах, че един ми е надигнал главата, като ме дърпаше за косата и държеше под устата и носа ми голяма кърпа, за да предпазва килима от кръвта, която течеше.  

(Цачев допълнително ми разказа и следната полукомична подробност:

"Въведоха милиционера, който охраняваше входа, и го питат:

           – Ти защо не го арестува бе?  А милиционерът отговори:

           – Ами...  вие не видяхте ли камионите с войници и картечници?!”

Явно милиционерът е помислил, че се извършва преврат и не е посмял да реагира!)

             След това ми поставиха белезници и с джип ме откараха в следствения отдел на ДС, който се намираше в софийския затвор.  Там ме вкараха в една килия, през която минаваха 20-30 см. дебели тръби от парното и беше много горещо.  – Имах чувството, че изгарям и дробовете ми се пръскат от горещината и липсата на  въздух! 

             Там ме държаха десетина дни, през което време многократно съм изпадал в безсъзнание от голямата горещина и задухата.  Следователите ми бяха идиоти!  Сменяха ги няколко пъти, като единия от тях, не разбрах как се казва, беше по-човечен и пред мен дори изказваше възмущение от властта за трудния живот в България, и т.н.  Незнам дали така мислеше или това казваше с някаква цел, пред мен. 

             По едно време, около два месеца след арестуването ми, следователя ме извика в кабинета си и ми даде очилата, които Георги Кумбалиев (зам. министър по ДС) ми счупи, при боя в партийния дом, и ми каза, че щели да ме освободят и много да съм внимавал, къде какво говоря.

             И действително, привечер ме освободиха, като ме накараха да се подпиша че съм си получил всичките вещи, и в колко часа ме освобождават от ареста.  Аз смятах че с това правеха някакви трикове, с цел да ме проследят, или нещо друго!  И така излезе.

             Заминах за "Баташкия водносилов път", където работех, за да си взема багажа, а след това мислех да си отида на село.  Но пак ме арестуваха и ме откараха отново в София.  От етапния арест, заедно с други 10-15 човека, ни откараха в Белене, като от софийското етапно, само мен и Александър Пършев, от София, ни вързаха един за друг с белезници, и така ги стегнаха, че до Белене ръцете и на двама ни, се подуха и силно ни боляха. 

             Прекараха ни през един понтонен мост и около 12 км. вървяхме пеш, до втори обект.  Лагера беше ограден с бодлива тел, като на всеки 80-100 м. имаше вишки, кучета и силно въоръжена охрана.  Дадоха ни стари окъсани войнишки дрехи и по две изтъркани одеала.  Бараките бяха плетени от пръти и измазани с кал, а покрива, със стари турски керемиди, като на много места бе продънен и сутрин върху нас имаше сняг.  Наровете бяха на два етажа, също плетени и покрити с папур. 

             Особено лете, неможеше да се спи от дървеници и комари, които ни смучеха кръвта.  Храната беше помия, колкото да се каже че ни дават някякво ядене.  Хляба уж 500 грама, но нямаше и 400. 

             От начало, близо година ни лишаваха от всякаква кореспонденция, колети и т.н.  После разрешиха да получим от близките, по 4 кг. храна и 4 кг. плодове, на три месеца, и доколкото си спомням, – по 8 лв. на месец и по едно писмо. 

             Нас политическите лагеристи, ни държаха отделно, преградени с бодлива тел от т.н. "хулугани".  Между тия хулигани, по-голямата част също бяха политически, но понеже преди това не са лежали по затворите и лагерите, с политически обвинения като нас, –  затова  ги отделяха, за да не се дава вид, че има много политически лагеристи!  А те с нищо не можеха да докажат, че не са хулигани, криминални и т.н.  В България няма законност, човечност и морал! Това е то комунизмът! 

             На около 400 – 500 метра от нашия лагер, беше лагера на жените, – също като нашия, ограден с бодлива тел, вишки, кучета и добре въоръжени милиционери.  Доколкото можехме да разберем, там имаше около 600 жени, чийто режим и живот, също беше трагедия!  – Откъснати от живота, побоища, смърт и т.н.   

"Празнуване на нова година"

             В помещението бяхме около 170 човека.  Имаше една иззидана печка, отгоре с дебела ламарина, но тя нищо неможеше да затопли, понеже на много места покрива беше пропаднал, небето се виждаше и върху нас навяваше сняг.  Но върху печката поне можехме да си затоплим вода в кутии от халва. 

             Понеже беше голям глад, когато копаехме пръст за дигите, събрахме разни грутки, като малки картофчета, и по този начин можахме да съберем няколко кг.  Доктор Сиво Чапаров, от Стара загора и д-р Свинарски (?), които гледаха добитъка, можаха да ни донесат за нова година, и малко царевични зърна.  Сварихме ги и по този начин посрещахме нова година, като за всеки раздадохме по две три супени лъжици грутки и по 1 лъжица царевични зърна. 

             В помещението не бяха случайни хора.  Имаше свещеници, министри, депутати, офицери, генерали, лекари, адвокати и др.  Аз бях един от най-младите лагеристи и като такъв, най-вече аз варех "продуктите".   След като раздадохме поравно на всеки, към 11-12 ч., от големите мъки към семейства и близки, и от неизвестността на съдбата ни, – без никой да е организирал, всички почнаха да пеят разни църковни и новогодишни песни, които продължиха почти цяла нощ.  Това вбеси надзирателите и администрацията, и на следващия ден някой ни е наклеветил (Разбрахме, че един от тях е Милко Домозетов).  Нас ни извикаха и ни съблекоха голи, по долни гащета и ризи с къс ръкав, и ни вкараха, през зимата в карцера, покрит с турски керемиди, през които снежинките прелитаха.  Бяхме наказани: – аз, Страти Димитров, от с. Ново Паничерево бургаско, Стойко Коричев, от Ст. Загора и Иван Титев, от с. Галата – варненско.  И четиримата бяхме по убеждение земеделци.  Обвиниха ни, че уж ние сме били организатори на това "тържествено" посрещане на нова година, което не беше верно.  В карцера, голи, гладни, върху цимента, наказани за 28 денонощия, действително щяхме да умрем и четиримата.  Но по неизвестна божествена сила, или по случайност, не зная, но явно Бог ни помогна, та на следващия ден, един от главните надзиратели ни отключи за да ни изкара за клозета, и като ни видя голи в заимния студ и снежната виелица, разбра че така скоро ще загинем.  И като се прибрахме в карцера, почна да ни пита, кой от къде е.  Последен аз му казах, че съм от Долна Липница.  Оказа се че същият води жена от моето село и шуреят му беше навремето наш човек – земеделец.  Този надзирател е бил някакъв шеф в Ловеч, по търговията, но нещо се провинил по партийна линия и за наказание го докарали надзирател в лагера, с цел да се "осъзнае и поправи".  Така той ни съжали и ни каза, че в съседния карцер било пълно с папурени рогозки.  Каза ни да вземем една рогозка и да я постелем на цимента, за да може върху нея да лягаме, но ни предупреди, че ако случайно дойде някой от началниците и види рогозката, то ние да не го издадем, че ни е разрешил да я вземем, защото и него тогава го чакало най-лошото.  Аз обешах да кажа, че аз съм взел рогозката без надзирателя да види. 

             Този надзирател, казваше се Фильо, обеша да поиска от неговите колеги да им вземе дежурствата, докато изкараме 28-те дни карцер, като се престори, че уж след това имал важна работа, и те пък тогава да го заместват.  Каза ни още, че докато е той дежурен, ще гледа да ни донася мако повече храна от кухнята, под различни предлози.  И така, при условията при коити бяхме поставени, това ни спаси от гладна смърт и от замръзване!  Благодарение на този надзирател, Фильо от Ловеч, ние останахме живи и сега мога да опиша този случай!   

             Не се мина много време, след това наказание, и мен пак ме вкараха в карцера, без да ми казват за какво, а то било, понеже съм получил обвинителен акт за поставените плакати на партийния дом.  Вкарали са ме в карцера, за да немога да се обадя на някой адвока и на моите близки; да направя възражение и т.н.  Чак в деня, когато щяха да ме конвоират за делото в София, – в карцера дойде надзирател, да ме кара да се подпиша на призовката, че съм получил обвинителния акт, в деня когато ме карцираха, а не в момента когато ми се връчва!  Отказах да подпиша.  Началника на ДС, Борис Митев, който бе причина, много хора да загинат в Белене, каза на надзирателя:  – "Остави го!  Като не иска да подпише, ние ще пишем че сме му я предали и той е отказал да я подпише!  Но щом се върне от делото, една нощ ще го изкараме и ще го залепим на оградната мрежа!" Което ще рече, все едно, при опит за бегство са ме убили.

             Въпреки заплахите, аз не подписах.  Изкараха ме от карцера, накараха ме да се омия и обръсна, и веднага ме конвоираха до София за делото, което щеше да се гледа на следващия ден в съдебната палата. 

             Когато ме вкараха на съдебното заседание, влязоха доста млади хора, които били студенти – слушатели.  Щом застанах пред съда, съдийкта започна да ми чете обвинението.  Аз я прекъснах и исках да се отложи делото, за да мога да си подготвя защитата; да направя възражение; да пиша някои свидетели; да си взема адвокат, който да се запознае с делото и т.н.  Прокурора не ми уважи исканята, което стана причина да влезем в пререканя с него.  Аз го обвиних, че  като  блюстител на закона, – че не си изпълнява както трябва служебните задължения; че елементарните ми законни права не се спазват; че всичко това което правят е незаконосъобразно и затова протестирах!  Накрая стигнахме до споразумение, преди да си дам съгласието че ще отговарям на въпросите на съдията и на прокурора, то, аз да задам на прокурора няколко въпроса и той да ми отговори на тях! 

             И така, – първо го запитах:  Признава ли фашизма, за една от опасните диктатури на света?  Той каза, че е така и че те, комунистите, са били в авангарда на борбата против фашизма.  А аз му казах, че антифашисти са Де Гол, Аденауер, Айзенхауер, Чърчил и т.н., и че когато фашизма е опоустошавал Европа, то Москва и комунистите, вместо да се вдигнат на борба против фашизма, имаха с тях пакт за приятелство и взаимопомощ и не си мръднаха пръста в защита на тия народи!  Прокурора започна да беснее и започна да ме пита какви са другите ми въпроси, а те бяха: –  "През времето на фашизма, имало ли е правосъдие"?  Той отговори, че фашизъм и правосъдие, са две несъвместимости!  А аз му казах:  Диктатурата ви, и правосъдие, са две несъвместимости! 

             Запитах го още:  През 1933г. във фашистка Германия, имало ли е правосъдие или не?  Той ми заяви, че с отговора на втория ми въпрос, смята че ми е отговорил и на този, третя, и ме попита със стиснати зъби, имам ли други въпроси!   Казах му, че имам, но първо искам да се изкажа във връзка с отговорите му и действителността. 

             Казах му:  – Вие казвате, че фашизъм и правосъдие, са две несъвместимости, и че през 1933г. във фашистка Германия, не е имало правосъдие.  През 33.г. фашистите в Германия, съдеха Г. Димитров, Попов, Талев и др., в обвинение, че са извършили голямо престъпление – запалването на Райхстага.  И въпреки всичко, на подсъдимите им е дадена възможност да имат адвокати, и то от чужбина; на делото да присъстват техните близки и т.н.  А сега вие комунистите, когато мен ме съдите, 30 години по-късно, – когато човешката култура и правото, трябваше да са на по-голяма висота; когато само преди една година имахте "Априлски пленум" и отчетохте за грешки, маса престъпления дето са извършвани, като невинно са вкарвани хора по затворите, лагерите и т.н, – ето че сега не се спазват елементарните ми права!  Нито адвокат, нито подготвена защита, нито свидетели, нито близки, да видят и разберат, как беззаконно ме съдят за нищо!  Не че съм палил или събарял сгради, а само защото съм искал, "да се създадат условия за целия български народ да живее спокоен и сносен човешки живот"!  Това какво престъпление е, и по какъв безправен начин ме съдите?   – Ето какво е вашето правосъдие!  

             Прокурора взе да ме прекъсва.  Нямало да ми позволи, подсъдимата скамейка да съм я правел на трибуна за вражеска пропаганда, и т.н. 

             Но случило се е така, че съдийката която ме съдъ през 1949г. в Павликени, като малолетен, – заради позивите, – сега същата пак ме съдеше в София!  Аз не я познах, но самата тя ми припомни.  И когато влизах в пререкания и спорове с прокурора, понеже виждаше че съм прав, тя каза че ще впише в протокола, че не са ми били спазени законните права и ако не съм доволен от присъдата, можел съм да я обжалвам. 

             От държанието ъ и от погледа, разбрах че иска да ми даде минимална присъда, и аз се съгласих да се гледа делото.  И действително, тя ме осъди на една година затвор, като ми призна предварителния арест.  Фактически аз я бях излежал и следваше да ме освободят от Белене, – но при комунузма няма право и законност!   Въпреки че ме осъдиха на 1 година, 3 години ме държаха в Белене, чак докато на 4 септември 1959 г. лагера бе закрит!

             След делото ме върнаха в лагера Белене.  Не се мина много и началника на ДС – Борис Мутов, ме вижда че си пера дрехите на мястото където беше определено за пране, – до клозетите, и ме запита: – Цачев, защо тук си переш дрехите?  Отговорих му, че нали тук е определеното място за пране.  – "Така ли се отговаря?"  И нареди на надзирателя Минко Цоков, да ме вкара в карцера и да ми съблече дрехите.

             Наказанието ми беше, за нищо, защото той е намислил да ме накаже и каквото и да бях му отговорил, или ако бях мълчал, пак щеше да го стори!  Това беше само повод! 

             В карцера, надзирателя Минко Цоков, ме накара да се събличам.  Аз отказах!  Борис Мутов беше вън до карцера и извика "зам. четния" Жабаров, – криминален лагерист – касоразбивач, а в лагера беше бияч.  Като дойде Жабаров, ме ритна в стомаха.  Аз от болка се свих и през това време те са скачали върху мен, защото бая време – целия ден и през нощта съм бил в безсъзнание! 

             Сутринта съм се свестил и като ме изкараха за клозета, лагеристите видели че целия, и дрехите ми (то какви дрехи – къси гащи и риза с къси ръкави) са кървави, и обадили на нашите полит. лагеристи! 

             Така се е случило, че на следващия ден е идвал някякъв инспектор от София и е привиквал някои полит. лагеристи за "разговор" или за разпит.  Викали са и бившия министър-председател, Коста Муравиев, и на вътрешните работи – Христо Стоянов.  Двамата са протестирали от несправедливото ми карциране и от жестокостта на началника на ДС,– Б. Митов.  Този инспектор дойде в карцера с полковник Куманов.  Като ме вижда целия кървав, ме попита за какво съм наказан.  Обясних му за случая, така както си беше и му казах, че това е нещо обикновено и е редовна практика на Бор. Митов, и че той винаги може да намери повод, когато реши да вземе здравето и живота на някого! 

             Този инспектор (не го знам как се казваше) постъпи човешки.  Накара ме да напиша обяснение, кое как е било, за да ме накаже н-ка на ДС Митов, и ме освободиха от карцера.

             Като излязох от карцера, бай Коста Муравиев и Христо Стоянов, – бившите министри от кабинета на Ал. Стамболийски, ми казаха как са се застъпвали за мен, пред този инспектор, и как са изказали своите възмущения и протести, против своеволията на някои от началниците, по отношение на нас лагеристите!    

Наказателната  бригада!

             След това, в лагера направиха "наказателна бригада"!   В нея първоначално бяхме 15-20 човека, а впоследствие останахме 10-12.  Това бяха Коста Муравиев, Христо Стоянов, Крум Неврокопски, Сашо Пършев, Манол Журналов от Пловдив, аз, и още няколко души.  Отделиха ни в наказателната бригада, не че имаме някакви нарушения на правилника на лагера, а за да плашат с нас, останалите лагеристи.  Например, докато в лагера нормата беше:  да се изкопае и иснесе с тарги на дигата, на разстояние 100 -200 м. – 5 кубика пръст, на човек, – то в наказателната, нормата бе – 10 кубика!

             Понеже не ни даваха колички, а с тарги носехме пръстта, – трябваше да се групираме по двама, и така двамата трябваше да изкопаем и пренесем, – 20 кубика!   

             Естествено, това беше нещо невъзможно, но с това плашеха другите.  – Това е болшевишка тактика на управление. За да се подчиняват и изпълняват, хората трябваше да има от какво да се страхуват!  За цивилизацията, заплаха бяха лагерите, затворите и убийствата,  а за лагеристите, – наказателните бригади, карцерите, убийствата и т.н.   Понеже неможехме да изпълняваме нормата, то винаги имаше поводи да ни наказват.  Най напред ни наказваха с намаление грамажа на хляба, а след това почнаха да ни карат и през нощта да работим: – пълнене на понтоните с вода;  помпане от двете ръчни помпи на ръка и прекарване с колички и бурета в тях, – по 100 литра вода.  Ако не бягахме с количките, криминални биячи ни биеха със сопи, а когато бягахме, водата от буретата се плискаше, и пак ни биеха, защото сме разливали водата!  И в двата случая, боят ни беше сигурен.              

             Така, цели два месеца, денонощно ни караха да работим!  Денем не ни биеха, а вечер, това бе нещо обикновено!  Аз съм издържал две денонощия и след това съм припаднал за неколко часа.  Като дойдох в съзнание, трябваше пак да се хващам да работя! 

             Два месеца не знаехме какво е лягане и спане!  Припадането на лагеристи, беше редовно.  Имаше надзиратели, които, като припаднем, идваха и ни ритаха по главите.  Но имаше и някои по-човечни, които не ни закачаха и ни оставяха докато дойдем в съзнание, и по този начин малко ни се възвръщаха силите. 

             За бой и наказания, винаги имаха повод.  Ние едвам се движехме от изтощение.  Всичко ни тежеше, даже шапките!  Денем не ни даваха да сядаме да починем.  Разрешаваха само на обед, за 50-60 минути да седим, докато се храним, и то, не на сянка, а на слънце!  Така през време на един обяд, бай Христо Стоянов, припадна.  Аз тръгнах да му дам малко вода и да го полея по главата, а мръсника - убиец, – надзирателя Върбан (Мечо), вдигнал автомата и се прицелил в мен.  В това време Стоян Колев, лагерист от с. Полска Могила, Старозагорско, – извика:  – "Христо, залягай!"  Веднага залегнах на 2-3 метра от бай Христо!  Върбан ме изпсува, прибра автомата, извади пистолета си и дойде с насочен пистолет към мен.  Постоя така малко и ми каза, че сега ми се разминава, но ако продължавам така, ще ме разстрелят!

             След някой ден, докато се хранехме, минава край нас н-ка  Ив. Горанов.  Храната която ни даваха в канчетата, освен рядка вода - помия, беше пълна и с малки червейчета.  Това, особено лятно време, беше нещо обикновено, защото за готвене докарваха понякога и дреболии от птицекланницата в гр. Левски.  Вътрешности, глави и крака от пилета, и тази карантия я държеха на открито във варели.  Варелите стоеха на слънцето открити и не ни разрешаваха да ги покрием с нещо, затова веднага ги нападаха зелени мухи.  Първия и втория ден беше по-добре, но третия и четвъртия ден, варелите се пълнеха с малки бели червейчета. 

             Когато Горанов минаваше край нас, му казах:  – Гражданино началник, не вярвам това да е било в Диарбекир!  Невярвам и в германските концлагери да са ги хранели с червеи!  И му посочих канчето си, колко червейчета има!  Той се позасмя, а при него усмивката беше рядкост, и каза:  – "Цачев, карайте!  То всичко е минало през огън!" – И замина към женския лагер да се развлича с някоя по-красива нещастница, което бе редовната им практика! 

             А бай Коста Муравиев ми каза: – "Как посмя да му кажеш това, особено дето го сравни с Диарбекир и германските лагери на Хитлер!"   Чудеше се и как Горанов не почна да ме рита и да скача върху мен, а се засмя и тръгна към женския лагер!

             Бай Христо предположи, че не е искал да си разваля настроението, преди обедната среща с "мадамите".   И действително, не се минаха 3-4 часа, и кофтито (затворник, помощник на надзирателите) ме повика за някаква справка в канцеларията, и ме поведе към щабното ръководство, т.е. канцеларията на Горанов, който беше отворил вратата и ме чакаше в коридора.  Още от коридора започна да ме блъска в гърдите, да ме рита в слабините и да удря, където свари. Най вулгарно ме псуваше и се заканваше да ме убие.  – "Вие сте гадове – врагове на народа!  И червеите за вас са много!  Вие сте докарани тук, да ви унищожаваме, а не да ви угояваме!"  Псуваше, удряше и риташе, но неможа да ме повали  (Цачев беше едър и як) и видя наблизо една (дъска) събувалка за ботуши.  С нея почна да ме удря по главата.  Улучи ме в слепоочието и така успя да ме повали.  Започна да скача върху мен и съм загубил съзнание! 

             Горанов беше истински сатана!  Жесток садист – убиец!  Беше решил да ни ликвидира всичките от наказателната бригада!  Един от верните му кофтита беше казал на Коста Муравиев, че случайно дочул как Горанов предлага на някой си инспектор – генерал, да почне да убива, на нощ по 10-15 човека, а инспекторът му казал, че ако пита него, и всичките да ни избие за една нощ, не му мигало окото, но лично той не може да му разреши, понеже това било правителствен въпрос! 

Чудното ни спасение от избиване!

             Ние чувствахме че ни чака най-лошото, но кога и как ще стане, не знаехме!  Казаното от Горанов, пред генерала, още повече затвърди нашите съмнения и бяхме уверени, че ние от наказателната бригада, ще бъдем първите жертви!  И действително, както Горанов е планувал, щеше и да го извърши, но благодарение на Божята закрила, останахме живи!

             За да осъществят пъклените си планове, почнаха да ни изкарвт нощем да работим на 400 метра навън от лагера.  На 25 август 1958 г., цялата наказателна бригада (тогава бяхме около 10-12 човека) ни изкараха в изкопите извън лагера.  Направили ни големи тарги, побиращи 150 – 160 кг. пръст, и ни караха да ги изнасяме на дигата.

             Горанов и милиционера – убиец, Върбан, седнали на една маса.  Над тях от дървото увиснали ел. крушки.  Те пият, а двама цигани, единия с хармоника, другия с тарамбука, им правят увеселение!  След като изпиеха по някоя чаша, – ставаха, и със здрави сопи започваха да ни бият, където сварят, и това продължи цяла нощ!

             Сутринта ни накараха да се измием от кръвта и ни вкараха в лагера да закусим чай от треви, от острова.  Без да е подсладен или, някой път, съвсем малко сладък, с малко мармалад, и седмично, един или два пъти, по 40-50 гр. сирене. През деня работим на обекта, по 10 -12 часа, без да сядаме, освен на обед

             Вечерта на 26, срещу 27 август, 58-ма г. Горанов запланувал, в 12 ч. през нощта, да ни избие всичките от наказателната бригада, и с цел да камуфлира причините за убийството ни, решават умишлено да прекъснат тока, към 12 ч. през нощта.  Тогава да ни разстрелят и да кажат, че когато тока е угаснал, ние уж сме нападнали охраната, и затова те в самоотбрана са ни разстреляли!  Вечерта, с цел малко хора да знаят истината, за охрана на 11 лагеристи, оставиха само трима надзиратели, и то, най-верните им хора, най-големите зверове – убийци, които с убийства са доказали верността си!  Искали са после да кажат, че ние сме използвали намаления състав на охраната и изненадващо сме ги нападнали в тъмнината! 

             Както го е бил запланувал Горанов, – от ликвидирането са ни деляли 15 - 20 минути.  Чак по-късно разбрахме, как сме били спасени! 

             Началникът на охраната, който е бил и партиен секретар на администрацията, е разбрал че след като ни убият, ще се вдигне шум извън пределите на България, понеже измежду убитите, освен нас, които нямаме политическа известност, има и хора, като бившия министър-председател К. Муравиев и министъра на вътрешните работи от кабинета на Ал. Стамболийски, – Христо Стоянов, и че заради тях ще се дигнат големи протести.  И понеже той (началника на охраната) знае много добре, каква е тактиката на комунистите, че те вършат престъпления, и после вината хвърлят на един или група хора, че уж те са виновни, а не партията им!  И като така, цялата вина ще падне върху партийния секретар и началника на охраната, които постове той заемаше! 

             И за да има, в такъв случай, някакво оправдание, привечер, към 5 ч., той се обажда до ЦК на БКП, че тази нощ в 12 ч. ще бъдат убити 11 човека от политическите лагеристи, сред които, Муравиев и Хр.Стоянов!

             Този началник на охраната и партиен секретар, ни най-малко не се бе загрижил за нашето спасение, защото дотогава, неговите подчинени са убивали, под най-различни предлози, много и много политически затворници и лагеристи, но той се обадил за в случай, че от ЦК на БКП, решат да припишат това убийство, не на партията и държавата, а на отделна отговорна личноет, какъвто е именно той!  Но явно, Природната сила го е накарала така да постъпи и ние да бъдем спасени!

             След вечеря, пак ни изкараха да копаем пръст в траповете, на 400 м. извън лагера, там където първата вечер Горанов и Върбан ни биха жестоко. Тази вечер, на 26, срещу 27 август, 58 г., когато ни конвоираха към траповете и минавахме край стола на МВР, Горанов, пиян, след като ни напсува, каза на охраната:  – "Оставете ги тия гадове да подишат още малко въздух!  Ако ъскат да копаят!"  

             Тая вечер охраната ни действително бяха малко, – трима души.  Като ни закараха в траповете, ни оставиха да копаем, без да ни викат, а между нас беше едно мълчание, понеже всички чувствахме какво ни чака!  Явно щеше да е по-лошо от онази нощ, когато цяла нощ ни биха, Върбан и Горанов! 

             Към 12 ч. без 20 мин., във въздуха се видяха светлини на фарове, които идваха към втори обект, към нас, и бай Христо Стоянов, ми каза тихо:  

               "Адашче, тази нощ, с тези камиони, ще ни изкарат труповете от тука!"   

                  А Сашо Пършев му каза: 

               "Това не са камиони, а леки коли". 



Тагове:   христо цачев,


Гласувай:
2



1. grigorsimov - Неможа да се побере целия текст от спомените на Цачев
27.08.2010 19:41
Продължението и останалите заглавия от четвърта част на книгата ми - Срещу течението, ще публикувам в следващия постинг.
цитирай
2. toross - Хиляди пъти - благодарности!
27.08.2010 19:45
Много е важно да се публикуват тези неща, да се спомнят ужасите, защото хората си отиват , а спомените им са история, факти, които на всяка цена трябва да останат като свидетелства на времето. Очаквам с нетърпение следващите части ! Поздрави и късмет !
цитирай
3. vidrica - На наш познат баща му е лежал 11 го...
27.08.2010 22:01
На наш познат баща му е лежал 11 години в лагери и затвори, и до смъртта си не разбра защо!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 28313110
Постинги: 4287
Коментари: 7547
Гласове: 8239
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031