Една зима в бараката докараха младеж на около 23 години, студент, осъден на 20 години по чл. 58 (политически). Още не се беше научил на лагерната житейска мъдрост, защото след присъдата попадна направо от Бутирки (Известен страшен затвор, предимно за политически) в "спецлагера" (безсрочен лагер за обречени да умрат, при най-тежък режим).

Млад, зелен, без да разбира напълно какво му се бе случило, с идването си в спецлагера той веднага се сблъска с криминалните. Момчето беше облечено добре, още не беше се опърпало по етапите. Криминалните, начело с Иван Рижия го видяха и решиха да го съблекат. Седнаха и почнаха да разиграват на карти дрехите на момчето. Всички виждаха, че ще го съблекат, но никой не можеше да каже нищо. Дори Сазиков не смееше да наруши лагерната традиция. Законът тук беше такъв – щом са взели момчето на мушка, по добре си мълчи и не се меси. Ако се намесиш ще те заколят.

Онези, които отдавна бяха по лагерите, знаеха, че ако ти разиграват парцалите, не може да се съпротивляваш, иначе смърт.

Иван Рижия спечели всичките дрехи на момчето, отиде при него и каза:

– Сваляй, приятел, парцалите!

Така се започна. Момчето се казваше Алексей. Отначало той нищо не разбра, помисли че се шегуват, и не си даваше дрехите. Иван Рижия реши да разиграе комедия пред всички в бараката, и на подигравка започна нежно да го придумва, а после взе да го бие. Алексей се съпротивляв аше, но бараката веднага разбра, че момчето ще бъде пребито до безсъзнание, а може и до смърт, и ще има "голям концерт".

Всички мълчат притаили дъх, а Иван Рижия бие и се разпалва. Алексей се опитва да парира ударите, но къде ти, – кръвта се лее, като река по лицето му. Криминалните за майтап се разделиха на два отбора и едните "насърчаваха" Алексей.

По време на този "концерт" отец Арсений подреждаше дървата до печките в другия край на бараката, и не видя началото, но сега стигна до последната печка и видя как Рижия пребива до смърт студента Алексей. Той вече само се прикриваше с ръце, целия в кръв, а Рижия, озверял, не преставаше да го бие. Свършено беше с момчето.

Отец Арсений мълчешком остави дървата пред печката и спокойно се приближи до мястото на боя. Пред изумените погледи на лагерниците от бараката, той хвана Рижия за ръката. Оня учудено го изгледа, после чак изскимтя от радост: попът беше нарушил традицията - намеси се в боя. А за такова нещо се полагаше да го заколи. Рижия ненавиждаше отец Арсений, но не го закачаше, беше го страх от бараката, а сега му се падна съвсем "законна" възможност.

Рижия спря да бие альоша и рече:

– Е попе, и с двама ви е свършено. Първо студента, после ти.

Лагерниците се объркаха. Ако се застъпят, криминалните ще се вдигнат като един. Рижия измъкна отнякъде нож и се хвърли към Альоша.

Какво стана, никой не можа да разбере, но винаги тихия, ласкав и слаб отец Арсений изведнъж се изправи и го удари по ръката, и то с такава сила, че ножът падна. После отблъсна Рижия от Алексей. Рижия се олюля, падна и си разби лицето в ръба на наровете. В този момент мнозина се изсмяха, а отец Арсений се приближи до Алексей и каза:

– Иди се измий, Альоша, повече никой няма да те пипне - и като че нищо не се е случило, отиде да си подрежда дървата (това е било задължението на стария, дребен и изтощен отец Арсений, да внася през деня дърва в бараката, да пали печките и да ги кладе, докато лагерниците са на работа навън).

Всички стоеха стъписани. Рижия стана. Криминалните мълчаха, разбрали, че фасонът на Рижия е смачкан пред цялата барака.

Някой размаза с крак кръвта по пода и вдигна ножа. Лицето на Альоша бе смазано, ухото му радрано, едното око съвсем се бе затворило, другото - мораво. Всички мълчеха. Лошо им се пишеше сега на отец Арсений и на Альошка - ще ги заколят криминалните. Непременно ще ги заколят.

Стана обаче другояче. Криминалните оцениха постъпката на отец Арсений по своему, виждайки в него смел човек и то - необикновен. Не се уплаши от Рижия с нож в ръката, от когото се страхуваше цялата барака. Те уважаваха смелостта и заради нея обикваха по своему. А добротата и необикновеността на отец Арсений те познаваха отдавна. Рижия отиде на нара си, започна да шепне с момчетата, но усети че те няма да го подкрепят, щом не го бяха подкрепили веднага.

Мина нощта. Сутринта тръгнаха на работа, а отец Арсений се захвана с бараката: пали печките, чисти, стърже мърсотията.

Вечерта лагерниците се върнаха от работа и изведнъж, точно преди да се затвори бараката, влетя началникът по режима с няколко надзиратели.

– Строй се в редица! – разкрещя се той веднага.

Скочиха, строиха се, а началнмикът тръгна пред редицата, стигна до отец Арсений и почна да го бие, а надзирателите извлякоха от редицата Алексей.

– За нарушаване на лагерния ред и за побой - попа 18376 и Р281 в студения карцер Nо1, две денонощия без храна и вода - изрева началникът.

Рижия беше направил донос, беше ги на наклепал, а това сред криминалните се смяташе за най-долната, най-позорната псотъпка.

Карцер Nо1 беше малка къщурка до входа на лагера. Там имаше неколко единични килии и една килия за двама с тясна постеля - дъска с ширина 40 см. Подът истените на килията бяха плътно облицовани с желязна ламарина. Самата килия беше с дължина 2 метра и ширина 75 см.

Навън - минус 30 градуса, вятър, диша се трудно. Ако излезеш на улицата, вкочаняваш се веднага. Лагерниците разбраха - това е сигурна смърт, Ще замръзнат в карцера за два часа. Няма начин да не замръзнат. При такъв студ не изпращаха в този карцер. При минус 5 - 6 градуса пращаха за едно денонощие. Оживяваха само онези, които цели 24 часа подскачаха на място. Спреш ли да се движиш - замръзваш, а сега е минус 30. Отец Арсений е старец, а Альошка е пребит и двамата са изтощени.

Надзирателите ги помъкнаха. Авсеенков и Сазиков излязоха от строя и се обърнаха към началника:

– Гражданино началник, ще замръзната на този студ, недейте в този карцер, ще умрат там.

Надзирателите така ги емнаха, че полетяха като шашардисани, от единия до другия край на бараката.

Рижия беше свил глава в раменете и усещаше, че за него нямаше повече живот в тази барака – своите ще го пречукат заради доноса.

Заведоха отец Арсений и Алексей в карцера.

– Ще измръзнем, отец Арсений – простена алексей – заради мене ще измръзнем. И двамата ще умрем, трябва да се движим, да скачаме - цели две денонощия. Нямам сили, целият съм пребит, студът вече започна да ме обхваща. Краката ми се вкочаниха. Толкова е тясно, не можеш и да мръднеш. Смърт ни чака очец Арсений. Това не са хора! Нали? Хора не могат да направят това, което направиха с нас. по добре разстрел.

Отец Арсений мълчеше. Алексей се опита да скача на място, но това не го стопляше. Безсмислено беше да се съпротивлявата на студа. Смъртта щеше да настъпи след два-три часа, точно затова ги бяха изпратили тук.

Защо мълчите? Защо мълчите отец Арсений? почти викаше Алексей и сякаш през дрямка, сякаш някъде отдалече прозвуча отговор:

– Моля се на Бога, Алексей!

Какво има да се молите, като замръзваме? - промълви Алексей и млъкна.

– Сами сме с теб Альоша! Две денонощия никой няма да дойде. Да се молим. За първи път господ ми дава възможност да се моля в лагера с пълен глас. Да се молим, пък да бъде Божията воля.

Студът вече вцепеняваше Алексей, но той разбра ясно, че отец Арсений полудява - застанал в млечната лунна светлина, отецът се кръстеше и нещо тихо мълвеше.

Ръцете и краката на Алексей се вкочанясаха, нямаше сили да се движи. Замръзваше. Всичко му стана безразлично.

Отец Арсений замлъкна, но изведнъж алексей чу ясно думите, които произнасяше отецът, и разбра - това бе молитва.

В църква Алексей бе влизал веднъж, от любопитство. Баба му някога го беше кръстила. Семейството му не беше вярващо, или по-точно, беше напълно безразлично към въпросите на религията, не знаеше какво е това вяра. Алексей беше комсомолец, студент. Каква ти тук вяра?

През вцепенението, през съзнанието за наближаващата смърт, през болката от побоя и студа, отначало смътно, а след неколко мига все по-ясно до Алексей започнаха да достигат думите: "Господи Боже, помилуй нас грешните! Многомилостиви и Всемилостиви Боже наш, Господеи Исусе Христе, заради великата Си любов Ти си слязъл и си се въплътил, за да спасиш всички. По неизказаната Своя милост спаси ни и ни помилвай, и ни избави от жестоката смърт, защото вярваме в Тебе, защото Ти си наш Бог и наш Създател..." И думите на молитвата потекоха, и във всяка дума която произнасяше отец Арсений, се съдържаше най-дълбока любов, надежда, упование на Божията милост и непоклатима вяра.

Алексей започна да се вслушва в думите на молитвата. Отначало техният смисъл достигаше смътно до него, беше неразбираем, но колкото повече го пронизваше студът, толкова по-ясно той осъзнаваше значението на думите и фразите. Молитвата обгръщаше душата му със спокойствие, отклоняваше от сърцето му вледеняващия страх и го съединяваше със застаналия до него старец – отец Арсений.

– Господи Боже наш, Исусе Христе! Ти си рекъл с Твоите пречисти уста: ако двама от вас се съгласят на земята да попросят нещо, каквото и да било, ще им бъде дадено от Моя Отец Небесен, защото, дето са двама или трима, събрани в Мое име, там съм Аз посред тях..."

И Алексей повтаряше: "...Ще им бъде дадено от Моя Отец Небесен, защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях..."

Студът обхвана Алексей напълно, всичко в него се вцепени. Той не усещаше лежи ли, седи ли на пода или стои. Всичко беше ледено. Изведнъж настъпи момент, в който изчезнаха и карцерът, и студът, и вцепенението на тялото, и болката от побоя, и страхът. Гласът на отец Арсений изпълваше карцера. Но това всъщност карцерът ли беше? "Там съм Аз посред тях..." Кой може та е тук, сред нас? Кой? Алексей се обърна към отец Арсений и замря удивен. Всичко наоколо се беше преобразило. Дойде му мъчителната мисъл: "Бълнувам, край, замръзвам."

Карцерът се беше разтворил, ивицата лунна светлина беше изчезнала, беше светло, наоколо сияеше ярка светлина и отец Арсений, облечен в бляскави бели одежди, издигнал нагоре ръце, се молеше високо на глас. Одеждите на отец Арсений бяха точно такива, в каквито беше видял някога свещеника в църквата.

Думите на молитвите, които изговаряше отец Арсений, сега бяха разбираеми, близки, родни - и проникваха в душата на алексей. Тревогата, страданията, опасенията бяха си отишли, имаше самоедно желание, да се слее с тези думи, да ги опознае, да ги запомни за цял живот.

Карцера го нямаше, това беше църква. Но как се озоваха тук и защо има още някой, тук до тях? Алексей с учудване видя, че на отеца помагат още двама души, те също бяха в бляскави одежди и сияеха с необяснима бяла светлина. Лицата на тези хора Алексей не виждаше, но усещаше, че те са прекрасни.

Молитвата изпълни цялото същество на Алексей, той се надигна, застана до отец Арсений и започна да се моли. Беше топло, дишаше леко, душата му беше пълна с радостно усещане. Алексей повтаряше всичко, което отец Арсений произнасяше, и не просто го повтаряше, но се молеше заедно с него.

Отец Арсений като че беше се слял с думите на молитвите, Но Алексей разбираше, че той не го е забравил, а през цялото време е с него и му помага да се моли.

Алексей усети че има Бог, че Той е сега с тях, чувстваше, виждаше с душата си Бога, а тези двамата бяха Негови слуги, които Той беше изпратил да помагат на отец Арсений.

От време на време му идваше мисълта, че вече са умрели или умират, а сега бълнуват, но гласът на отец Арсений и неговото присъствие го връщаха към действителността.

Алексей не знаеше колко време беше минало, но отец Арсений се обърна и каза:

– Иди Альоша! Лягай, ти си уморен, аз ще се моля, ти ще ме чуваш.

Алексей легна на ламаринения под, затвори очи и продължи да се моли. Думите на молитвата изпълваха цялото му същество: "...се съгласят на земята да попросят нещо, каквото и да било, ще им бъде дадено от МояОтец Небесен..."

Хилядократно откликваше сърцето му на думите: "...събрани в Мое име..." Да, да! Ние не сме сами!" – си мислеше от време на време Алексей и продължаваше да се моли.

Беше му спокойно, топло, и изведнъж от някъде дойде майка му и, както още преди години, го зави с нещо топло. Ръцете и обгърнаха главата му и тя го притискаше до гърдите си. Той искаше да каже: "Мамо, чуваш ли как се моли отец Арсений? Аз разбрах, че има Бог. Аз вярвам в него."

Искаше ли да го каже или го беше казал, но майка му отвърна:

– Альошенка! Когато те отведоха, аз също открихБога и това ми даде сили да живея.

Беше хубаво, ужасът изчезна. Майка му и отец Арсений бяха до него. Неразбираемите преди думи на молитвата сега обновиха и стоплиха душата му, поведоха го към прекрасното. Трябваше да направи всичко, за да не забрави тези думи, да ги запомни за цял живот. Трябваше да не се разделя с отец Арсений, да бъде винаги с него.

Легнал на пода, в краката на отец Арсений, Алексей слушаше в полусъзнание прекрасните думи на молитвите. Беше му безкрайно хубаво. Отец Арсений се молеше, а до него двамата в светлите одежди също се молеха и му прислужваха, и сякаш се удивляваха как се моли този човек.

Сега той вече не искаше нищо от Господа, а Го славеше и Му благодареше. Колко време продължи молитвата на отец Арсений и колко време Алексей лежа в полусъзнание, никой от тях не помнеше.

В паметта на Алексей остана само едно нещо – думите на молитвите, сгряващата и радостна светлина, молещият се отец Арсений, двамата прислужващи в одежди от светлина и огромното, с нищо не сравнимо чувство на вътрешна обновяваща топлина.

Някой удряше резето на вратата, замръзналият катинар скърцаше, чуваха се гласове. Алексей отвори очи. Отец Арсений още се молеше. Двамата в светлите одежди благословиха него и Алексей, и бавно излязоха. Ослепителната светлина постепенно изчезваше и накрая в карцера стана тъмно, студено и мрачно, както преди.

– Ставайте, Алексей! Дойдоха – каза отец Арсений.

Алексей стана. Влизаха началникът по режима и началникът на специалния отдел Абросимов. Някой от лагерната администрация говореше зад вратата:

– Това е недопустимо, може някой да съобщи в Москва. Кой знае как ще погледнат на това. Замразени трупове - не звучи съвременно.

В карцера стояха - един старец с ватенка и едно момче със скъсани дрехи, с рани и синини по лицето. И двамата бяха със спокойно изражение на лицата, дрехите им бяха покрити с дебел слой скреж.

– Живи ли сте? - учуден попита началникът на лагера. – Как оживяхте тук, тези две денонощия?

– Живи сме, гражданино началник на лагера – отговори отец Арсений.

Влезлите се спогледаха смаяни.

– Да се претърсят – изръмжа началникът.

– Излез! – кресна един от дошлите надзиратели.

Отец Арсений и Алексей излязоха от карцера. Онези си свалиха ръкавиците и почнаха да ги обискират. Докторът също си свали едната ръкавица, бръкна под дрехите на отец Арсений и Алексей, и замислено, без да се обръща към никого, каза;

– Удивително! Как са могли да оживеят! Наистина са топли.

Като влезе в камерата и внимателно я огледа, докторът попита:

– С какво се топлихте?

А отец Арсений отговори:

– С вярата в Бога и с молитвата.

– Фанатици. Веднага в бараката – разсърдено каза някой от началниците. Докато се отдалечаваше, Алексей чу спора, който се завърза между дошлите. Последната фраза, която стигна до ушите му, беше:

– Поразително! Необикновен случай, при такъв студ трябваше да живеят не повече от 4 часа. Това е поразително, невероятно, като се има предвид температурата - минус 30 градуса. Имате късмет, другарю началник по режима! Можеше да си навлечете големи неприятности.

Бараката посрещна отец Арсений и Алексей, като възкръснали от мрътвите. Всички само питаха:

– Как се спасихте?

На това и двамата отговаряха:

– Бог ни спаси.

Иван Рижия след седмица беше преместен в друга барака, а след още една го затисна скала. Умря мъчително. Имаше слухове, че неговите хора са помогнали скалата да го смаже.

След карцера Алексей се прероди, привърза се към отец Арсений и разпитваше всички в Бараката за Бога и за православните служби.

Записано по думите на Алексей

и други очевидци от бараката.

Това беше заглавие от книгата "Отец Арсений"

Православно издателство "свети апостол и евангелист Лука"

Чудеса се случват. Но по вселенски правила Господ ни е пратил тук да учим и не се набърква, ако не бъде застрашено най-трудно сътвореното и най-ценното във всички вселени - Животът. Той се грижи за истинските ни нужди, не го е еня за пари, вещи и имоти (Земята нас ще прибере, не ние нея)... Но Той е част от нас, усеща ни болката, страха, отчаянието и на тях реагира понякога...
Ще каже някой - няма Бог, щом позволява на изверги да се гаврят с живота на хората. Ами ако не е така, ако е нужно да стигнем до ръба, за да открием чудото в себе си? И защо все искаме чудо, за да повярваме? То си е в нас, но да се благодарим, че не се налага често да се проявява...

Страхотно!
Поздравления за публикуването на това!