Деветдесетте минути за извършването на разузнавателния полет на Минков бяха изтекли неусетно, докато цивилните бяха в полка, така че Ангелов се стресна ужасен, когато разбра, че пристигането е просрочено с три часа. За военните му разбирания беше извън всяко съмнение, че с Минков се е случило може би най-лошото!
„Жив ли е Минков или загина като честен офицер сега, когато офицерската чест е поругана? Дали не е прелетял над немските позиции с бяло знаме? Той видя с очите си завързания на бакъл Тодоров, видя го смазан от бой и знае, че той е невинен. Как му е подействало това? Дали не е решил да се избави от подобна ситуация и е поел тежкия кръст на изгнаник?"
В размътената глава на полковника витаеха мрачни мисли, резултат от една необуздана превратност.
„Минков е патриот, той се е обрекъл да служи на България, клел се е в бойното знаме на полка и ще му остане верен! Закъснението обаче е необяснимо!.."
С повишено самочувствие членовете на войнишкия комитет се събраха в едно помещение и председателят на полковия комитет започна реч с революционен патос:
- Другари комунисти, вие чухте от отговорните другари какво се иска от нас - осъществяване диктатурата на пролетариата в нейните най-точни форми! Това означава смазване на всяка съпротива, от страна на фашистките елементи, даже и пасивна да е тя! На всеки ръководен пост трябва да застане комунист, без оглед на образование и квалификация! Най-важното качество сега е - преданост към идеята на комунистическата партия и вярност към великия СССР! Всичко друго е второстепенно и несъществено! Ние сме призвани да извършим революция по образец на ВЕЛИКАТА РУСКА от паметната 1917 година и от днес, една седмица след като властта е в наши ръце, ще я осъществим, ще я доведем до победен край!
Присъстващите се наелектризираха, станаха прави, вдигнаха юмруци заканително и викаха единодушно:
- Смърт на народните врагове - фашистите! Смърт на богатите! Да живеят сиромасите!
- Другари, трябва да задържим и разпитаме всеки офицер! Това го изисква революцията. Всеки трябва да опише дейността си, особено оная, която е била насочена срещу прогресивните сили, срещу комунистите!
Думата „прогресивни" беше нова в речта на глашатаите и остана неразбрана за много от хората на войнишките комитети, затова един от тях запита:
- Кои са били прогресивни? Ние или фашистите? По какво се познава?
Неуместният въпрос не предизвика съжаление от наивност и смях. Неразбирането беше всеобщо.
- Другари, в нашата реч навлизат нови думи, те дойдоха с новото време, ето що значи прогресивен: всеки, който е преследван като комунист, е прогресивен, който е бил враг на стария строй! - обясни фелдфебелът от Централния войнишки комитет.
- Ами ние, другите, дето бяхме в затворите, за това дето вземахме от фашистите и от мандрите, макар че ни наричаха крадци, ние сме си прогресивни - добави един.
- Разбира се, щом си тормозен от властта, значи си прогресивен! Тези права ви се признават, ама да се разберем - вие трябва да защитавате властта. Иначе...
Не всички от членовете на войнишките комитети бяха живели организационен живот и сега налучкваха пътищата и формите на организационна работа. Това бяха млади хора, всеки със своите житейски неуспехи, отпаднали поради слаб успех ученици, озлобени към всички, които бяха ги изпреварили в своето морално и материално развитие. Тези неуспяващи хора разбраха, че всички прегради и изисквания са съборени, иска се само едно - вярност към идеите на партията, а тя е съвкупност от корумпирани, битово разложени и отежнени с криминални престъпления хора. В името на революцията в онези дни беше позволено всичко! Достатъчно беше да се наречеш прогресивен, да си извършил някакво углавно престъпление и имаш имунитета на прогресивен революционер - можеш да убиваш и да грабиш!
След бурното заседание на войнишкия комитет започна Вартоломеевата нощ в полка. Указанията на председателя на полковия войнишки комитет бяха:
- Във всяко звено (взвод, рота, дружина) комитетите да разчистят сметките си с фашистките елементи, т.е. с всеки, когото пожелае... Всеки трябва да разбере, че се извършва революция, да изпита върху собственият си гръб силата на нашия юмрук - заключи той и думите му бяха изпратени с едно екзалтирано, революционно:
- Смърт на фашистките елементи!
В коридорите и помещенията плъзнаха свирепи, опиянени от дива революционна ярост полуграмотни хора.
Командирът още размишляваше за незавърналия се разузнавателен самолет. В кабинета беше тихо, големият стенен часовник старателно отмерваше времето. Есенният вятър сплиташе клоните на липите, гъсти облаци надвиснаха над сградите и по стъклата започнаха да чукат приспивно капките на тих есенен дъжд. Без да чукат, в кабинета на командира влязоха петимата от полковия комитет. В очите на свирепите хора трепкаха жестоки искри от разпаления в тях огън на революционната страст. По лицата им бяха изписани злоради усмивки на безспорни властници на положението в полка. Ръцете на петимата бяха в близост до кобурите на заредените пистолети, а двама от тях стискаха дръжките готови да действат. Тягостната неизвестност продължи така известно време. Полковникът разбра намеренията на неканените посетители. Всеки опит за съпротива беше невъзможен, той нямаше оръжие. Искреното му желание беше да бъде разстрелян, без да бъде унижаван, гаврата с него го възмущаваше, тя беше непоносимото, с което той не можеше да се примири. Иначе смъртта не го плашеше, но винаги мечтаеше тя да го намери пред олтара на Родината. Тишината в кабинета още властваше, когато в коридорите мъкнеха арестувани и се чуваха удари и псувни. Долитаха стонове на ранени и силно хлопане на врати и прозорци, щракаха затвори на карабините.
- Господи, що значи това?! - запита той.
- Революция, революция, полковник! Всеки трябва да даде отчет за дейността си като царски, фашистки офицер пред революционния комитет!.. Включително и Вие!
- Ние не бяхме офицери на царя, той умря достойно за Родината, ние сме офицери на България!
- Без много приказки, полковник, не е във Ваша полза. Мълчете и изпълнявайте нарежданията на революцията!
Фелдфебелът извади от шкафа карирани листа, хвърли ги грубо към него и каза повелител-но:
- Пиши!
- Не знам какво искате от мен?
Вместо отговор един от войниците му стовари юмрук в главата и той падна от стола. Другите се нахвърлиха върху него и започна бой с ръце и ритници.
При всеки удар от стола хвърчаха разпадащи се части, които служеха на другите за нанасяне на удари. Отначало полковникът се стараеше да се пази, доколкото беше възможно, но без да охне, без да иска милост. Впоследствие чувствителността на тялото намаля и той не реагираше на ударите, кръвта беше нахлула в горния пласт на кожата и притъпи чувството за болка.
Екзекуторите се измориха и спряха за почивка, това стана без сигнал. Командирът беше проснат на килима с лице надолу. Зад лявото му ухо главата беше спукана и от раната струеше алена кръв. Куртката на гърба беше скъсана на няколко места, като на две от тях бяха се показали кървави петна, които като зловещи очи аленееха па светлината,
- Стани и пиши! - изкомандва фелдфебелът. Полковникът разтърси главата си, като че се събуждаше от кошмарен сън, прекара дланта на лявата си ръка по потното чело. Той се сепна от болка - един подкован ботуш беше го рит-нал на среща и там беше се показала подутина с наседнала кръв.
От раната на главата му кръвта се стичаше под яката. Той усети топъл гъдел и го погали с ръка, както седеше на килима. На пръстите си усети неприятна лепкавост, вгледа се в тях и видя цвета на собствената си кръв. Извади носната си кърпа, изтри кръвта от ръката си и гледаше надолу, отбягваше погледите на инквизиторите. Сгъна кърпата с характерното за него старание. Той всичко вършеше така. После се изправи, като се олюля встрани, опря се в един от ъглите на масата, притегли един стол и седна без покана.
- Какво искате да пиша?
- Всичко, което си вършел против народа, против прогресивните, против комунистите!
Без да възразява, той започна да пише все така старателно, четливо, с красиви, наклонени надясно букви. Изписаните листа слагаше встрани, като ги подреждаше хубаво един върху друг, след като попиваше от тях мастилото с меката попивателна.
Фелдфебелът реши да убие скуката си, като започна да чете написаните показания. Той вземаше страница след страница, прочиташе ги и започна да ги предава на другите, но те бяха полуграмотни, възхищаваха се на хубавите букви и ги връщаха отново.
„Когато разузнаването разкриваше конспирация, не позволявах да бъдат разпитвани заподозрени по обвинения, с оглед ограничаване на разкритията. Така военното разузнаване можеше да манипулира само тези, които по невнимание и недостатъчна предпазливост бяха разкрили своята непозволена дейност. Със специална заповед бях забранил да бъдат бити и измъчвани задържаните."
Фелдфебелът остана изумен от това, което прочете.
- Този човек има по-високи заслуги от всички нас! -помисли си той. Това го ядоса и той търсеше повод да го злепостави. В този момент се досети за незавърналия се разузнавателен самолет и иронично запита:
- Къде ти е Минков? Защо ни подведе? Той е вече при немците! Ще отговаряш с главата си! Пиши за него, пиши, че е заминал по твое настояване.
Полковникът престана да пише за себе си, започна за Минков:
„Познавам го като честен и патриотично настроен офицер. Това е записано и в кадровото му досие. На разузнаване замина по мое предложение, няма в частта по-подходящ от него. Ако съм се излъгал в оценката си, нека това да бъде мое провинение и да бъда наказан за него."
Полковникът приключи страницата за Минков и остави листа върху другите, фелдфебелът го грабна, остана доволен от това, което беше написано.
„Така, сам сложи въжето на шията си, ние само ще ритнем стола, - самодоволно разсъждаваше той. - Това е достатъчно за една смъртна присъда. Минков е вече при германците."
Полковникът пишеше седмата страница от показанията си, когато телефонът звънна остро, фелдфебелът грабна слушалката и автоматично започна да повтаря:
15
- Ало, ало, кой? Тук е войнишкият комитет.
- Скрийте се, фелдфебел! Дайте ми полковник Ангелов! - настояваше отсреща един чист алт, но властолюбивият фелдфебел упорито питаше:
-Кой?
- Тук е главнокомандващият на армията генерал Маринов, махнете се оттам, фелдфебел, иначе ще изпратя да ви арестуват и ви разстрелят за саботаж!
Ръката на фелдфебела затрепера като на маларичен и той сконфузено каза:
- Заповядайте, господин полковник! Генерала...
- Слушам, господин генерал - каза полковникът и направи нечовешко усилие да застане мирно.
От очите на полковника потекоха сълзи на чиста радост. Това бяха сълзите на патриотичния порив...
- Какво?.. Какво казва?.. - питаха обезумелите инквизитори.
- Минков ранен! Самолетът се приземил край София...
- Поправи тук. Пиши, че той е изпратен на разузнаване по настояване на войнишкия комитет.


Следва