Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.03.2012 21:27 - БЪЛГАРСКИЯТ ПИСАТЕЛ В ПОРТУГАЛИЯ ЛЮБОМИР ЧОЛАКОВ: „ДНЕС ИДЕЕН И ДУХОВЕН ЦЕНТЪР НА СВЕТА СА РУСИЯ И ПРАВОСЛАВИЕТО”. КНИГИ NEWS
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 5569 Коментари: 4 Гласове:
9


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

И какво се случи с Любомир Чолаков – озова се в Португалия, където снимат филм по романа му. Не трябваше ли това да се случи у нас?
-Романът ми «Да сънуваш Портокалия», който беше издаден от Валентин Марков в неговото издателство «Интервю-прес» през 2008 г., разказва за скиталчествата и приключенията на двама нашенци, тръгнали по криволичещите и доста трънливи пътища на емиграцията и стигнали до Португалия, която във въображението им е повече като «Портокалия» - страна почти на неограничените възможности. Разбира се, тяхната представа рухва при сблъсъка с действителността, но най-неочаквано се възражда отново, вече в един по-висш, духовен план. Едно от нещата, които съм написал с доста усилия, тъй като са съчетани, от една страна, реални събития и прототипи с, от друга страна, художествена фантазия – а това по принцип е доста трудно, защото непрекъснато залиташ ту в документалната, ту във фантазната посока. Исках да не се откъсвам от реалността на описваните събития, за да остане романът като един от художествените документи на голямото емигрантско преселение след 1989 г. – но в същото време да си е художествено четиво. Смятам за свое постижение това, че на читателите ту им е весело и се смеят на глас, ту им става тъжно за нашенската си, българската орисия. Като материал за екранизация романът, предполагам, би трябвало да е 50 на 50 процента интересен както за български, така и за португалски кинематографисти. Просто португалците проявиха по-голям ентусиазъм и се възползваха от случая. Като автор съм им признателен, че сметнаха книгата ми достойна за екранизиране.

Всъщност, събитията в романа са първо преживени в реалността, а сетне описани. Това си е просто късмет за един автор: да живееш, както пишеш, и да пишеш, както живееш. Приключения отвсякъде – и в материалния, и в духовния свят. Какво по-интересно? И, естествено, литераторът би трябвало да следва съвета на Марк Твен: «Винаги прибавяйте по малко лъжа за по-голяма правдопободност».

Разбира се, теоретично погледнато, всяко едно интересно българско четиво би трябвало да е материал на вглеждане от страна най-напред и преди всичко на българските кинодейци. Ала не мога да им се сърдя, защото зная какво им е дереджето. Имам един заснет филм още през далечната 1989 г., «Право на избор» с режисьора Емил Цанев, след това няколко години сътрудничих на БНТ като сценарист на различни предавания; заедно с режисьора Марин Градинаров снимахме къси игрални новели на православна тематика за деца, също в националната телевизия през 2003 г. беше заснета телевизионната новела по мой сценарий «Пътуване към Австралия». От 1987 докъм 2004 г. съм постоянно в контакт с хора от киното, затова имам, общо взето, представа за проблемите в тази област. Всъщност най-големият проблем там е в схващането, че големият проблем са парите. Докато големият проблем на българското кино е същият както на българската литература, така и на българската култура като цяло: начинът на мислене.


- Всъщност, какво се случи, според теб, в българската литература през последните 20 години? Не се страхувай да кажеш истината – Португалия е далеч, няма да те стигне ръката на литературната мафия...


- То нямаме вече литература, ти говориш за литературна мафия… Нима може да се смята за пълноценна национална литература такава, в която тиражите на художествените произведения на авторите й клонят към 300-500, а напоследък вече и под 100 – просто за приятелите и за собствено самоудовлетворение?

Случи се това, че след 1989 г. българската литература, както и въобще българската култура, загуби смисълът на своето съществуване. Това е дори не културен, а философски, екзистенциален проблем – липса на отговор на въпроса: «Защо?» Защо творим, защо пишем, защо изобщо живеем? За литераторите по времето на комунизма отговорът на този въпрос беше пределно ясен: пишем, за да свалим Системата. Е, други пишеха, за да кярят от Системата, заради келепира, за «уреждането» - известен е случаят с един литератор, който заряза трабанта си, мисля, в Габрово, само и само за да се възползва от случая да се повози до София заедно с Любомир Левчев в мерцедеса му. Но такива не са интересни, тях ги е имало, както се казва, винаги… Важното е, че за истинските творци задачата, смисълът на съществуването и на творчеството бяха ясни: съпротива, борба срещу Диктатурата. За мен и досега един от най-добрите романи тогава, ако не и най-добрият, си остава «Чайки далеч от брега» на Евгени Кузманов. Ето нещо, достойно за екранизация. Невероятна, великолепна метафора. Над световно ниво. За да не ме упрекнат и мен в «литературна мафиотщина», бързам да уточня, че Евгени Кузманов нито го знам, нито го познавам… Въобще, по принцип гледам да се държа малко встрани от литературните среди, понякога ме упрекват в прекален индивидуализъм, но изглежда е въпрос на характер.

Какво се случи… Изведнъж се оказа, че в условията на робството преди 1989 г. – или на диктатурата, или на комунизма, или на «соцлагера», кой както предпочита, сме имали великият шанс да се борим за една духовна категория – свободата. Е, връхлетя ни «свободата» и се оказа, че в условията на свобода няма вече за какво да се борим. Нали я постигнахме? И борбата в цялото общество продължи вече не за духовната категория «свобода», а за материалната категория «пари». Който нямаше – за да припечели поне за оцеляването, който припечели – за да ги опази, който ги печелеше по незаконен начин – за да остане жив и да си ги харчи на воля. Иначе казано, материята замени духа. Това винаги е гибелно за едно общество. Защото връща човека по еволюционната стълбица надолу, към животинското състояние - животните са същества, които се интересуват само от материя: бърлога, храна, вода… а хората са хора, защото, преодолявайки притеглянето на материята, ги интересува духът. Така постигането на мечтата «свобода» се превърна в най-голямото разочарование, защото се оказа, че пътят КЪМ свободата – е път Нагоре, а пътят СЛЕД свободата – е път Надолу. Озовахме се в историческия парадокс, че комунизмът със своите идеологеми превръща хората в роби, а демокрацията с нейните идеологеми ги превръща в животни. Кой каквото предпочита… Честита ни свобода на избора, другарки и другари, дами и господа!

Просто трябваше време, за да прозрем, че свободата не е и не може да бъде цел, а е само средство, начин на съществуване, което средство или начин трябва да бъдат използвани за нещо друго, по-висше. Но какво може да е по-висше от свободата?

Ето, в този въпрос: кое е по-висше от свободата, се препънаха и литературата, и киното, и културата, и държавата, и цялото ни общество барабар с всичките му писатели, режисьори, художници, интелектуалци и прочие нашенски претенциозни тути-кванти.

Дълго и мъчително прозирахме истината, че свободата е само средство, но не и цел. А повечето се опитваха да я превърнат именно в цел. Но това подменяне на целта със средството обрича обществото на гибелен застой в мисленето, а оттам и на чисто физически застой в развитието, защото развихрянето на необузданата, неконтролирана от духа, хаотична и поради това безсмислена свобода причинява разрушаване на морално-етичните ценности, и веднага следва разрушаване на основната структурна единица в човешкото съобщуване – семейството, появява се задължително демографски спад, агония и гибел.
Един по-конкретен пример: прословутата еманципация на жените, която нали също е форма на свобода? Ако една жена превърне еманциапацията си в цел и спре дотук, като резултат се получава просто невротизирана личност, а в по-крайния случай – проститутка. Ами да, каква по-свободна жена от проститутката: да може да разполага със себе си както намери за добре, че и да печели пари от тази си свобода? Какъв обаче ще е резултатът: липса на семейство, липса на деца, липса на любов, в края на краищата непълноценен или направо унищожен живот – ако, разбира се остане жива в трафика между сводници и прочие перипетии на «свободния» й живот. Разбира се, това е крайният пример, но ескалиращото движение към него, дори със спиране на някое от междинните стъпала, причинява все същото – объркани, изкривени, съсипани от прекомерни или просто незадоволени амбиции женски съдби, оттук по-малко пълноценни семейства, оттук по-малко деца… и ето ви агонизиращата Европа с коефициент на раждаемост 1,6, ето ви умиращата в буквалния смисъл България с коефициент на раждаемост на етническите българи в нея 1,4.
Ето ви я Смъртта.

Далеч не е случайно че, по данни на ООН и на Евростат именно България е държавата с най-бързо застаряващо население в света.

И далеч не случайно София е единственият град в света, в чийто център се издига статуя на Смъртта: жена, облечена в траурно черно, държаща погребален венец в една ръка, а в другата – монети, с които се закриват очите на мъртвите, с кукумявка – птицата на смъртта в българската народна митология, върху лицето й – златна погребална маска. Каква по-добра метафора за все по-наближаващата гибел на обезумялото ни, побъркано от липса на духовност и от преплитане на критериите общество, взривено от изригналата като вулкан и неовладяна свобода?

Разбира се, тези трудности в осъзнаването и анализирането на обществото, в което живеем – в т. нар. «демокрация», далеч не са само стихийно възникнали и естествени, нито пък са оставени на самотек. И не само в България. По принцип съзнанието на цялото т. нар. «демократично» общество - тоест обществото от западен тип, е жестоко и безмилостно манипулирано, и това манипулиране се извършва непрекъснато, 24 часа в денонощието, от всевъзможни медии, пропагандни центрове, «неправителствени» организации, «мозъчни тръстове» и т. н. Най-красноречив пример за резултата от тази глобална манипулация са насажданите всевъзможни демократични идеологически щампи за т. нар. «мултикултурно общество»: «толерантност», «отворено общество», «позитивна дискриминация» и прочие идиотизми… Добре, че отначало Ангела Меркел, после Дейвид Камерън, а съвсем наскоро и Никола Саркози – водещите европейски политици, признаха краха на фалшивата идеология на «мултикултурализма». Защото преди това само отделни гласове в пустиня – Владимир Буковски, Ориана Фалачи и неколцина други в целия западен свят имаха смелостта да твърдят очевидното: че толерантността трябва да бъде взаимна и не можеш да бъдеш толерантен с някой, който е нетолерантен и агресивен спрямо теб. Че «отвореното общество» се отваря, за да влязат вътре враговете на същото това «отворено общество» и да създадат в него свои затворени етно-религиозни гета, където не се признават европейските ценности, жените са безправни робини, а ако в рамките на съответния гето-квартал влезе християнка, просто ще бъде изнасилена и убита – както изнасилиха наскоро американската журналистка Лара Лоугън насред центъра на Кайро, защото беше попаднала сред тълпа изроди, «ликуващи» от току-що получената си демокрация; добре поне, че остана жива след това кретенско «ликуване». Че дискриминацията, която е призната за престъпление дори в Наказателния кодекс, не може да бъде «позитивна», както не може да има «позитивна» кражба, «позитивен» побой, «позитивно» изнасилване, «позитивно» убийство. Меркел, Камерън и Саркози просто констатираха края на една глупашко-наивна вяра, на една фалшива идеология, на една утопия. Ами да бяха ни попитали по-рано, за да им кажем! Та ние ли, които живяхме в комунизма, не знаем колко опасна може да бъде утопията, когато започне да се реализира? Затова винаги казвам: четете Ориана Фалачи, дали и господа, там ще намерите доста интересни факти за «мултикултурната» утопия, в която ни призоваваха да вярваме идеолозите на «отвореното общество». Е, отвориха го - и с това подписаха смъртната присъда на Европа. Защото в цяла Европа в момента тече същият процес, както и в България: измиране на християните и разширяване на анклавите на определени малцинства, чиито представители се отнасят с омраза и агресия към европейските християнски ценности и ни връщат фактически в родово-клановата система на Средновековието, а нерядко де факто в робовладелския и първобитно-общинния строй. Това не са просто метафори, а жива действителност: нали забелязвате колко често се използват словосъчетанията «трафик на хора», «икономическо робство», «сексуални робини»… Като се комбинира тази информация с данните за раждаемостта на европейците и нахлулите в Европа антиевропейци, виждаме как целият континент се превръща в едно голямо Косово – арена на демографска война срещу християнството с увеличаващи се като брой и разширяващи се антихристиянски анклави.
Публикуваните наскоро данни за религиозните преследвания по света са красноречиви: 80% процента от тези преследвания са насочени срещу християни. Не е случайно и това, че британският министър по европейските въпроси Дейвид Лидингтън се обяви срещу споменаването на самата дума «християни» в резолюцията на Европейския парламент от 20 януари «За положението на християните в светлината на защитата на религиозната свобода», която призовава да се прекрати избиването и прогонването на християни в Египет, Нигерия, Пакистан, Иран, Ирак и Филипините. Резолюцията беше приета с болшинство от всички политически партии в Европарламента, но как ви се струва подобно искане на въпросния министър: да се премахне думата «християни» от резолюция в защита на християните?

Изводът е само един: Европа има своите врагове вътре в самата Европа.

По същия начин, по който България има своите врагове вътре в самата България. Обединени в добре известни с омразата си към българите «неправителствени» организации, координирани и ръководени от водещи западни посолства, те упражняват системен психологически терор срещу етническите българи в България, подстрекават и насъскват малцинствата срещу мнозинството, закрилят агресивните представители на тези малцинства, непрекъснато сипят обвинения срещу мнозинството в «нетолерантност» и «дискриминация», за да прикрият агресията и дискриминацията срещу етническите българи в България, дори имат наглостта да се хвалят с насаждането на «позитивна дискриминация». Не мога да разбера защо дискриминацията срещу българи да е «позитивна», тоест нещо хубаво, добро, положително – а дискриминацията срещу други етноси да е «негативна», тоест лоша, отрицателна. Нали в демокрацията хората са равни? Нарочно използвам термина «етнически българи в България», защото с цел размиване на информация нерядко криминално проявени представители на малцинствата биват представяни като «българи», без да се прави разлика между «българин» и «български гражданин». Медиите укриват информацията за нивото на престъпност сред различните етноси в България, без изобщо да им пука, че съгласно нормите на самата т. нар. «демокрация» укриването на информация е престъпление. Подплашено от добре платената и нагла агресия на «правозащитници», МВР също укрива тази информация, с което извършва същото престъпление – и няма «неправителствена» организация от някои иначе доста кресливи подобни «правозащитни» сдружения , която да го даде под съд за нарушаването на това основоно демократично право.

По същество това е процес на етническа война срещу етническите българи в самата България. И резултатите са същите както при етническа война: намаляване на българите в цели райони, селата вече почти тотално са обезбългарени, процесът обхваща малките и средни градове, пълзи към големите. Моделът «Косово» се повтаря в рамките на цяла България. Ясно е, че това е елемент на глобалната политика на определена световна супер-сила, която иска да извърши религиозно и етническо прочистване на Балканския полуостров от православни християни, за да може спокойно да го използва като плацдарм през Черно море и Кавказ срещу Русия. Не забравяйте прочутата фраза на Збигнев Бжежински през 1981 г.: «След комунизма нашият най-голям враг е Православието». Та нима това не е подстрекателство към религиозна дискриминация? И все още никоя православна неправителствена организация не го е дала под съд?! А в същото време тогава все същите тези американци по «черните» радиостанции ни оплакваха, че не можем да влезем в «Александър Невски» на Великден, защото милицията на ни пуска. Ето ви образец на демократично лицемерие. Затова и бяха демонизирани сърбите, затова и убиха Милошевич в Хага – след като 5 години не можаха да докажат обвиненията срещу него и оставаше само 1 седмица да бъде освободен по правилата на самия т. нар. «трибунал», той внезапно «почина». Между другото, в Хага са починали 19 следствени на това странно юридическо образувание, наричано от някои «юридическо недоразумение», като от тях 16 са сърби. Посланието е съвършено ясно: «Който опита да поведе православните християни, за да ги защити от религиозния и етнически геноцид, или ще умре в затвора, или просто ще бъде убит преди да влезе в затвора – но няма да го оставим жив.» Нашата подлизурковска политическа класа прекрасно разчете това послание – и вече няма кой да попречи на етническия и религиозен геноцид, на който са подложени православните в България. А този геноцид беше озвучен със съвсем конкретни числа през юни 2010 г. на една конференция в Русе по проблемите на демографската катастрофа в нашата страна, с участието на професори, академици, редови учени. Изнесените данни бяха убийствени в буквалния смисъл на думата: етническите българи в България намаляват всяка година със 70 хиляди души. Но от официалната вече статистика знаем, че като цяло населението ни вамалява с около 40 хиляди. Тоест, от някой етнос има прираст 30 хиляди души, който компенсира разликата. Не е ли ясно кой е този етнос? Нищо, ако не е ясно, нека да предположим, че са марсианците, за да бъдем «политкоректни» - още една куха и безпрецедентно тъпа идеологема, която дори по самото си звучене напомня за «политкомисарите» от комунистическата цензура. Единственото възражение срещу публикуваните резултати от конференцията беше направено от една самообявила се за «правозащитничка» с желязно изцъклен поглед, която заяви, че изследванията били «политическа поръчка». Горката явно просто не съобразяваше, че дори това да е вярно (така и не представи доказателства, че е вярно), то не означава, че публикуваните резултати не са истина. Едно изследване може да е политическа пръчка и да я вярно, както и обратното: може да не е «политическа поръчка» и пак да е лъжа.

А какво се иска от политиците ни, за да бъде спряна демографската гибел на България? Нищо особено. Иска се само българите – етническите българи, да бъдат третирани като животни. Нито повече, нито по-малко. Защо ли? Нали знаете какъв вой се вдига от най-различни екологични организации и дружества за защита на животните, бръмбарите и калинките за някой застрашен животински вид? То петиции, то шествия, Бриджит Бардо прави страшни гримирани гримаси от Париж… И с право, разбира се! Трябва да се спасява застрашения животински вид – без значение дали е насекомо, птица или добитък. Даже не животински, а растителен вид да е – пак трябвап да се спасява. Е, добре – но българинът, етническият българин в България е застрашен човешки вид!!! Измира. Изчезва от историята, и това няма да е както в началото на турското робство, когато половината население е било изклано и откарано в робство, но другата половина е правила деца и така сме оцелели до днес. Този път ще изчезнем веднъж завинаги. А бъдещото марсианско мнозинство в последния български парламент с квалифицирано мнозинство от 2/3 ще промени името на страната, знамето и химна. И пак с право, защо символите да бъдат български, след както етническите българи ще са изчезващо малцинство? И е вече подробност дали ще се нарича Марсигания или другояче, важното е, че България – тю-тю, отиде, изчезна завинаги в историческото небитие.

Това може да се избегне с нещо много просто: ако за изчезващия човешки вид етнически българи се полагат поне същите грижи, каквито се полагат за някой изчезващ животински вид. Дето му се осигуряват условия за живот, размножаване и т. н. Не повече от това. Ако еколози, политици и «правозащитници» ни се грижат за застрашените от изчезване етнически българи в България така, както се грижат за някой застрашен от изчезване вид бръмбари – ще се разминем с катастрофата. Но се съмнявам, че ще го направят. Поне досега няма признаци. Етническите българи в България са оставени на доизмиране.
Защо направихме цялото това политическо отклонение?
Защото винаги и навсякъде истинската литература е също и политика.

След подписването на Ньойския договор отчаяният народ се събираше, не пред двореца или парламента – а под прозореца на Иван Вазов.

Палачът на Русия Владимир Улянов – Ленин заявява, похапвайки си хайвер по време на страшния глад през 1921 г.: «Ако Достоевски беше жив сега, непременно щяхме да го разстреляме».

По време на Втората световна война немците разстрелват поляци, у които заловят романи на Хенрик Сенкевич. Да не говорим за изгорените на клади книги във всички времена и епохи…

И на целия този фон нека да се върнем на въпроса ти: какво се случи с българската литература през последните 20 години?

Случи се това, че повечето български литератори не се оказаха на висотата на предизвикателствата пред тях. Не успяха да се ориентират навреме в световните, не просто политически, а духовни процеси. Оставиха се съзнанието им да бъде манипулирано от същите идиотски шаблони за «мултикултурализъм» и криворазбрана «толерантност», както беше манипулирано и на всички останали. Но писателят не е като всички останали, той трябва да бъде един от духовните лидери на нацията – наред с църковниците и учителите. Обаче, притиснати от материалната мизерия, объркани след разпадането на ценностната система на комунизма и пред лицето на явно фалшивите и лицемерни ценности на «демокрацията», повечето наши литератори не намериха сили да се извисят над проблемите на ежедневието и да погледнат отвисоко и напред. Е, добре, но ако един писател не гледа отвисоко и напред – ще гледа отниско и назад. Така съвсем логично се стига до любимия ти за цитиране израз «миризмата на гаджето, което сере пред мен». Между другото, може би съм пропуснал да видя името на автора на този изящен словесен бисер, защо не го споменеш? (бел. ред. Името на автора на този гнусен текст е Георги Господинов) Ти поне си човек, за който вече съм убеден, че не се страхува от «литературната мафия».
И така, някои наши писатели се запънаха като литературни магарета на книжовен мост, останаха си с начина на мислене, темите, персонажната психология, маниерния изказ на времето отпреди зловещия ураган на демокрацията.
Други се залетяха да бъдат «модерни» (все не успявам да разбера какво значи това; ако става дума за госпожица със съмнително поведение, изкачила се на подиума на някое модно ревю, в очакване после да бъде поканена в мерцедеса на някой мафиот – това е разбираемо; но в литературата?). Но понеже публиката не ги призна за достатъчно модерни, за да ги чете, се обявиха за «пост»-модерни: сиреч, ние сме още по-модерни от най-модерните, чак оттатък, «пост-« модерността отидохме, затуй невежата нечетяща публика не ни чете. И въобще не им идва в главите, че ако наистина публиката е невежа и нечетяща, то за това главната вина е тяхна, защото не са просветили тази публика с великите си духовни прозрения и не са я накарали да ги чете. Е, така се стига до «миризмата на гаджето, което…» и прочее дивотии.

Трети, в мечтите си за новия, щастливо-демократичен свят, където в «мултикултурния» рай всички ще пляскат с ръце и ще се прегръщат, се оставиха да бъдат излъгани от демократичните идеологически щампи. И докато се отърсят от лепкавата им паяжина, защото демократичната агитация и пропаганда е много по-майсторска, умела и съответно смъртоносна за духа, отколкото примитивите на комунистическата, макар да й прилича твърде много – просто замениха комунистическия «интернационализъм» с «мултикултурализъм».

Четвърти се затвориха в стъклени кули – докато някое марсианче не счупи стъклата, за да отнесе винкелите от рамките на стъклата в пункт за изкупуване на старо желязо…
Така по различни причини писателите се оказаха в периферията на обществените процеси.

И България умира. Умира физически, след като преди това е умряла духовно – сред гюбеците на чалгата, подмяната на термините в учебниците по история и осквернените, ограбени православни храмове. Твоят сайт е сред малкото духовни бастиони, които все още водят ариегардни боеве и опитват да се съпротивляват на антибългарското нашествие. Във всички случаи това е достойна за уважение позиция.


- И в португалския литературен живот ли доминира псевдомодернизма? И там ли съществува отказ от романовите традиции?


- За съжаление, не познавам чак толкова добре португалския литературен живот, за да правя анализи. Но е сигурно, че романовите традиции тук са силни. Илюзиите за «модернизъм», «постмодернизъм» и всякакви други «изми» доста по-трудно си пробиват път. Например, един Жозе Родригеш душ Сантош, чийто роман «Божията формула» беше преведен от Йорданка ду Нашименто, е доста нашумял не само в Португалия – пише в класически разказвателен стил, независимо от личното ни отношение към неговите идеи и философия. Също Жоао Агийар, който за съжаление почина преди около година.

Но впечатлението ми е, че португалската литература, както и европейската като цяло, е тотално манипулирана от фалшивите съвременни западни идеологеми, които чрез създаването на една утопична представа за света целят просто да доунищожат онова, което е останало от европейското християнство. Повечето издателства и медии са контролирани от антихристиянски настроени среди и общности. Тоест, определено съществува антихристиянска цензура. Както и в България, разбира се, и в цяла Европа. Превърнала се е просто в придатък на идеологията. Тотално контролираната културна среда в условията на комунизма и тотално контролираната културна среда в условията на «демокрация» далеч не е единствената прилика между тези две уж различни обществено-политически системи - което ми позволява да твърдя, че съвременната западна «демокрация» е много по-тоталитарна диктатура от някогашния наш комунизъм. При комунизма човек знаеше, че е роб. При демокрацията дори това не знае и си въобразява, че е свободен.


- У нас, в България, има поне пет писателски съюза (разбира се, нито един от тях не функционира). И в Португалия ли е така?


- Аз в България гледах да съм настрана от такива организации, та в Португалия ли ще се интересувам? Наистина не съм добре осведомен, отчасти защото и не съм проявявал интерес, не виждам с какво една организация може да помогне за написването на един роман. Но, доколкото зная, съществуват доста училищни и студентски литературни клубове, за което определено си мисля, че е полезно, далеч по-полезно от наличието на «писателски» организации – начинаещият автор има нужда от морална подкрепа, от съмишленици, от общуване с хора със сходни занимания. Самият аз започнах тези си занимания от училищния кръжок по литература в свищовската гимназия «Алеко Константинов» при тогава другарката Юлия Николова, да й дава Бог живот и здраве – по-късно като преподавател в Пловдивския университет «Паисий Хилендарски» тя стана един от водещите ни специалисти по българска възрожденска литература.(Бел. ред. Авторът на това интервю беше студент на Юлия Николова и си спомня чудесните й лекции и упражнения в Пловдивския университет...) После в края на 70-те години в Кабинета на младите писатели-студенти «Димчо Дебелянов» средата също беше полезна, макар да гъмжеше от идеологически ченгета. Такива клубове и кръжоци са като гнезда, откъдето после, вече укрепнал донякъде, излиташ. Но да излетиш от литературното гнездо, само за да влезеш в клетката на някаква организация - благодаря, няма нужда!


- Има ли литературни издания в Португалия – хартиени, електронни? Защото у нас хартиени издания не се допускат от високоуважаемата цензура, освен нейния орган „Литературен вестник”, който публикува текстове според изискванията на цензурата...


- Специализирани литературни хартиени издания има, но поне тези, които аз познавам, са с повече комерческа насоченост – за рекламиране на книги от търговски интерес. Затова и много по-интересни са интернет-сайтовете за литература и въобще за култура. Имайте предвид, че Португалия е изключително наситена с електронна и въобще всякаква техника (веднъж видях зидаро-мазачи използват лазерни нивелири, което доста ме шашна), така, че повечето хора ще предпочетат да търсят литературна информация, също критика, мнения, рецензии в интернет, отколкото да ровят по вестникарските павилиони. Много по-лесно, по-бързо и повече обем информация се получава, отколкото в хартиеното издание. Именно това е перспективата. Мисля, че ако има повече сайтове с такова разнообразие от мнения, какъвто е КНИГИ NEWS, и с такива позиции – ясни в мненията, категорични в оценките и безкомпромисни към пошлостите в литературния ни живот, липсата на хартиените издания просто няма да се забележи. Освен това, днес почти всяко уважаващо себе си хартиено издание има своя електронен сайт-двойник, и почти задължително профил във Фейсбук, така че хартията е просто дан на традицията, отколкото наистина необходимост. Впрочем, ако за една цензура се знае дори кой е нейният орган – това не е никаква цензура, а най-обикновено сборище от литературни клюкарки. Не съм запознат със случая с цитирания от теб вестник, говоря по принцип… Истинската цензура не се занимава с указания, инструкции, издаване на «органи» и пр. Тя само внушава автоцензура – оттам нататък си има други органи, които вкарват в затвора онези, които са си загубили автоцензурата сред глупавите си утопични заблуди за «демократична свобода на словото». Гледай днешна Европа и не питай… Например, Ориана Фалачи така и не посмя да се завърне от Ню Йорк в родната си Италия, защото до самата си смърт беше тероризирана съдебно от «правозащитни» организации.

 

- Насочил си се към такава разновидност на романа, която у нас не се допуска от миличката цензура, която е на такова умствено равнище, че все още не е усвоила значението на фентъзи, на исторически роман... Защо си позволяваш да огорчаваш тъй обичната ни цензура? Ще й се извиниш ли?


- Миличката цензура не може нито да ми забранява, нито да ми позволява. На всичко отгоре официално не съществува. Впрочем, аз смятам, че в нормално уредената държава задължително трябва да има официална цензура, като институтция – с началник, отдели, чиновници и т. н. Тогава нещата ще са ясни. И най-важното: лимитирани, ограничени – дотук може, оттук натаък не може. Всяко едно общество охранява своята морално-нравствена идеология, така че това си е напълно нормално. Именно липсата на официално институционализирана цензура позволява на всякакъв род боклуци от различни «неправителствени» и «правозащитни» организации да си разиграват коня и да тероризират цялото общество с налудничавите си идеологически щампи, шаблони и клишета.

А специално романът ми «Проверка на нощната стража» - Роман 1 от поредицата «Видения в замъка Томар», не е нито исторически, нито фентъзи, макар на пръв поглед като оформление (впрочем, искам да благодаря още веднъж на Димитър Стоянов – Димо за великолепната корица) и като начални страници може да остави такова впечатление. Това е един съвременен роман по мотиви от действителни събития, който се опитва да анализира промяната на психологията при преминаване от реалния във въображаемия свят и обратно. Понеже това звучи застрашително «постмодернистично», бързам да успокоя читателите: в романа има нормални диалози, също така нормален, надявам се, начин на разказване, приключения. Наистина, съгласем с теб – «модерно» би трябвало да е нивото на осъзнаване на достигнатия етап в развитието (в случая със съвременна Европа - в упадъка) на обществото, а не изкилиферченото търсене на оригиналничения от рода на «миризмата на гаджето…» и какво беше още там…


- Признавам си, че аз открих писателя Любомир Чолаков чрез „Фейсбук”. Този факт е още едно доказателство за разкъсаните нишки между писателите в България. Как ще си обясниш, че в България липсват издания за литература?


- Действително, връзките са разкъсани. Най-напред това стана в началото на 90-те години под влияние на силно политизираната атмосфера, после ликвидираха кръчмите и кафенетата, където се събираше т. нар. «художествено-творческа» интелигенция, връхлетяха грижите по чисто физическото оцеляване и осигуряване на прехраната. Но най-важната причина беше загубата на обща идея. Както вече казах, преди 1989 г. общата идея, включително и на повечето от самите комунисти (да не говорим за готовите още тогава да се преквалифицират за една нощ в диви мафиотски капиталисти) беше да се смени тогавашната непродуктивна и блокираща обществото система. И след като това се случи, всеки тръгна по свой идеен и духовен път. Чувството за общност на идеята изчезна – и връзките се разпаднаха. Вече се събираха по случайни кръчми само за да се напият, да питат събеседника си дали знае колко са велики и да се оплакват, че величието им е недостатъчно оценено, най-вече в парични знаци. Впрочем, подобни процеси са характерни за демокрацията – навсякъде, където се установи тя, обществото се разпада на отделни части и онзи, който иска да установи диктатура, получава наготово шанса: просто сблъсква една част от обществото с друга. Чрез медиите, разбира се, как иначе? Няма да търчи от човек на човек и да им шушне на ухо – макар, че и тази техника е използвана в зората на демокрацията, например в кървавата касапница, наричана днес високопарно «велика френска революция»… Самата дума «партии», с чието наличие демократите толкова се гордеят, означава «части». После е достатъчно само да манипулира милионите съзнания все чрез същите тези медии и да ги убеждава, че живеят в най-«демократичното» и «свободно» общество. Готово! Диктатурата е установена. Идеалната диктатура: където робите вярват, че са свободни. Каква по-голяма мечта за един диктатор?


- Мислил ли си как да се установи диалог между българската и португалската литература? Възможен ли е, необходим ли е, според теб?


- Защо пък да не се установи? Ако погледнем картата, ще видим, че България и Португалия са като двете криле на Европейския съюз… независимо какво ни е отрицателното мнение за тази организациая. Дори обмислям подобни прояви – мисля, че най-подходящата форма ще са «театрални екскурзии» от България до Португалия. Тук има невероятни театрални прояви, използващи технологията на екстериорния театър, която е почти непозната у нас. Играе се в замъци, дворци, каменни кариери. Ако успеем да организираме «театрални екскурзии», съчетани, разбира се, с други културни прояви, литературни четения и т. н., както и с нормален туризъм – защото Португалия е вълшебна страна с туристическите забележителности, които предлага, мисля, че ще се получи нещо добро. Тук животът е нормален, спокоен, няма агресивно настроени малцинства и престъпността е ниска. Почти всеки българин, дошъл веднъж тук, се влюбва в Португалия.


- Българите, преживяващи в Португалия, интересуват ли се от българска литература?


- Определено се интересуват, но не от всякаква. Интересуват се въобще от всичко, свързано с България, което е естествено. Но определено, поне от тези българи, с които общувам, съм с впечатлението, че не харесват литературните извращения, известни като «модернизъм», «постмодернизъм» - които явления дозакопават и без това полузакопаната ни литература.


- Творбите на кои съвременни португалски писатели би препоръчал да бъдат преведени на български?


- Моите португалски приятели, а и аз самият, бихме препоръчали Жоао Агийар. Но, погледнато глобално, не бих се бъхтал в рамките на съвременната западноевропейска литература. Това е литература без идеи, предъвкваща едни и същи стереотипи, литература на едно агонизиращо общество, все повече осъзнаващо кошмара на собствената си агония, която само си причинява вследствие на утопията, която се е опитало да реализира и която сега го убива. Днес истинският мисловен, идеен и духовен център на света са Русия и Православието. Някои търсят този център в азиатските – индийски, китайски и тибетски духовни системи, които обаче имат, според мен поне, един капитален недостатък: егоистични са. Ако се вгледате, вслушате и зачетете внимателно в тях, ще видите, че центърът в тях е егоизмът: собственото самоусъвършенстване, собственият духовен покой, собствените чувства и помисли. Върхът на източните духовни концепции е схващането за нирваната: когато човек е в състояние на такъв пълен покой, че вече не се вълнува от нищо.

На този фон аз предпочитам идеите на Православието: когато човек винаги се вълнува от съдбата на ближния си, съпреживява заедно с него, страда заедно с него. Както е речено (съжалявам, че цитирам само по памет, което не е много добър тон): «И ако имате много вяра, но нямате любов – нищо нямате.» Именно любовта към ближния, съхранена от всички християнски деноминации най-добре в Православието, отличава нашата религия от материалния егоизъм на Запада и духовния егоцентризъм на Изтока. Затова и твърдото ми убеждение, че ако нещо си заслужава да се превежда, то е от руски. Филмите също – та Холивуд да се съдере, не може да снима филми като «Остров» или «Майсторът и Маргарита». Само Русия – и няма да сбъркате.


- Знам, че българската литература е абсолютно непозната на португалските читатели. Няма да отречеш, нали?


- Няма да отрека. Ще се опитам, доколкото мога и поне отчасти, да променя това положение. Все пак, където и да съм, аз си оставам български литератор и пиша на български – следователно и това, което създавам, принадлежи най-напред на българската литература.


- Какво не ти харесва в КНИГИ NEWS?


- Трудно ми е да говоря в отрицателно наклонение, защото КНИГИ NEWS беше една изключително приятна изненада за мен: и с големия обем информация, и с разнообразието от рубрики, мнения, автори, заглавия – но най-вече с категоричността и безкомпромисността на оценките си. На фона на голяма част от медийната ни действителност, където за добър тон на човек на културата е възприето той да мънка, да се прави на интересен със засукани и обикновено глуповати словосъчетания, да хленчи и обикновено да отстъпва пред войнствената пошлост и посредственост, това прави много добро впечатление. Единствената препоръка, която бих си позволил, е за вида, в който страницата на сайта се появява на компютърния екран – от двете страни остава доста свободно пространство, което би могло да се запълни с рубрики, препратки към автори, заглавия и издания, кратки вести и пр. Но, разбира се, това е съвсем частно мнение на един дилетант в тази сфера – дори не и дилетант, а съвсем обикновен читател и почитател на този сайт.


Интервю на Стоян ВЪЛЕВ




Гласувай:
9
0



1. yuliya2006 - ПОКЛОН ПРЕД ПОСТИНГА! С ОБИЧ ...
24.03.2012 21:51
ПОКЛОН ПРЕД ПОСТИНГА!

С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ
цитирай
2. allvin - !!!
24.03.2012 22:17
Дейвид Лидингтън евреин ли е?
цитирай
3. allvin - !!! - 2
25.03.2012 13:21
allvin написа:
Дейвид Лидингтън евреин ли е?



Потресен съм от думите на Збигнев Бжежински!!! Значи нищо не се е променило от времето,когато през 1878 година при приближаването наа руските и български войски към Цариград тогавашният нинистър-председател на Англия лорд Дизраели(етнически евреин),нареди на английската флота да стреля по българските опълченци и руските казаци,ако влязат в Цариград,и заплаши и с наместа и на сухопътни войски. Така балканският въпрос остана ,,открит",вследствие на което започнаха балканските войни,после първата световна,а вследствие на нея и втората световна . Милиони души загинаха,други милиони умряха от осакатявания,глад или болести,милиони остстанаха без дом. И всичко това благодарение на уроди като Дизраели,Бжежински и Лидингтън!!!
цитирай
4. venziko - Много точно
05.04.2012 16:17
Поздрав за постинга. В края на крайщата Времето ще победи злото
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 12898311
Постинги: 3671
Коментари: 6580
Гласове: 7430
Архив
Календар
«  Октомври, 2019  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031