И тази книга на Петър Япов – "Държавна сигурност и аферата „Велички", (изд. "Изток-Запад", С, 2004) бе отмината с добре познатото, прецизно и зловещо организирано, гузно и подло, "либерално" мълчание.

Петър Япов е твърде особен случай, втурна се в българската история и изложи редица хипотези, които така объркаха историците, че те предпочитат даже и да не обсъждат повдигнатите прблеми. Историците у нас решиха просто храбро да мълчат. Макар че всяка една неистина в историческата наука може да се опровергае аргументирано.

Но къде са аргументите срещу тезите и хипотезите на Петър Япов?

Няма нито едно аргументирано несъгласие от български историк!

На какво се дължи това мълчание?

На страх от историята?

Най-вероятно е до известна степен и така. Защото Петър Япов разрушава утвърдените представи за българската история. Друг е въпросът доколко тези утвърдени представи съответстват на историческата истина. И доколко тези удобни представи за българската история могат да бъдат обогатявани, променяни и даже (о, Боже!) отхвърляни.

Българската историческа наука и днес е слугиня на политиката.

„Десният” прочит на историята ни не внесе нищо непознато – действаше се механично, това, което марксизмът оценяваше с положителен знак, десните историци обявяваха за негативно.

Пътят по който се върви е напълно неплодотворен, но кога политизираната наука е давала удовлетворяващи разума резултати?

Изведнъж Петър Япов започна да показва твърде усложнена картина на българската история. Картината на задкулисието, от която става ясно, че чернобялата цветова гама за деятелите ни е напълно фалшива.

Оказва се, че досега историята ни е регистрирала само външните факти, че тя е пресъздавала миналото ни само на базата на официозните документи...

А когато става дума за историята на Третото българско царство историците масово и дисциплинирано избягват определен кръг от факти. Например – ролята на масонството. Петър Япов го изрича в прав текст:

„че царят и обкръжението му са били до един масони”,

„че управниците ни са издигани и сваляни от масони”

Това са все тези, които никой български историк не се опитва да опровергае (защото не може!).

Или твърдението на Петър Япов, изповядвано от все по-широк кръг от хора – „че светът си има отдавна сайбия, т.е. невидим стопанин, корпоративен собственик”. Петър Япов допълва:” Но него (сайбията) не го знаят и не го познават. Почти нищо не се знае за него. Но това не означава, че не съществува”.

А най-стресираща за българските историци е тезата на Петър Япов за съдбата на Никола Гешев след 9.09. 1944 г.

Тази теза, засега, звучи най-правдоподобно - Гешев е изнесъл архивите в Турция дни преди нахлуването на съветските войски в България и после те били пренесени в САЩ. Там Никола Гешев дешифрирал митичните си архиви и ги предоставил за ползване от сътветните служби на САЩ. Това твърдение, явно, парализира говорните и мисловните способности на българските историци. Защото, ако приемем за вярна тезата на Петър Япов (а тя се основавала, според него, на дневниците на митрополит Андрей Велички) излиза, че по време на Студената война САЩ са разполагали с изключително мощно оръжие срещу България – досиетата на Никола Гешев. И така стигаме до причината за стриктното премълчаване на книгите на Петър Япов – те разкриват неподозирани страни от Студената война.

Съвременните български историци, вкупом, са изпаднали в добре познатото ни състояние от времето на социализма, когато нахлуването на съветските войски през септември 1944-та се определяше като дългоочакваното „освобождение”.

Сега се получи огледална ситуация – рухването на социализма, тоест капитулацията на България в края на Студената война, което се осъществи през 1989-та, задължително се представя пак като някакво уж дългоочаквано „освобождение”. И така – през ХХ век – всеки победител се назовава „освободител”. Сега пък съвременните български историци са задължени да представят капитулацията на България след края на Студената война като ново, поредно, едва ли последно, уви, „освобождение” поредната „революция”, аналогична на „деветосептемврийското въоръжено въстание”.

И тъй като изискването е, да се твърди, че поредното ни „освобождение” е едва ли не наше си дело, не се и допуска историците у нас да се докосват до темата за Студената война.

Забелязвате, предполагам, че тази тема е табу за съвременните български историци (е, и за българските писатели, разбира се, съответно).

А времето на Студената война е част от нашето минало.

Нима тези 45 години ще ги квалифицираме единствено като „тоталитаризъм”, „комунизъм” без да отчитаме този основополагащ и определящ ги фактор – че тези години са преминали в състояние на война?..

Тази война, която непрекъснато се игнорира от нашенските историци, се именува Студена война, тя си беше класически тип война – вярно е, не се превземаха територии, не се бомбардираха градовете на воюващите държави.

Студената война бе тотална война за умовете и душите на хората.

България се оказа сред групата победени държави. На хората от тази победена държава бе внушавано – и вчера, и днес, че те са всъщност победители, макар да са живели в победена страна.

Но по-важното е друго – че българските историци напълно съзнателно пропускат това тъй важно обстоятелство и фактически изграждат една не обективна, а изцяло политизирана и манипулирана картина на отминалите 45 години.

Ето тук се крие тайната в тоталното мълчание с което са обградени книгите на Петър Япов.

Позорна тайна, която не е и тайна, а склонност към послушание на съвременните български историци.

Историята на периода от българската история, затворен между годините 1944-1989 –та тепърва ще трябва да се създава.

В книгата на Петър Япов „Държавна сигурност и аферата „Велички”, има достатъчно много твърдения, които могат да бъдат проверени и ако не отговарят на истината, авторът да бъде изобличен в опити да манипулира или фалшифицира историята ни.

Обаче това не сторва нито един съвременен български историк, защо?

Ясно е защо е това мълчание – поради невъзможността Петър Япов да бъде изобличен, атакуван.

Ако следваме логиката би следвало да приемем, че книгите на Петър Япов и конкретно в случая „Държавна сигурност и аферата „Велички”, се основават на истински и неопровержими факти.

А специално в аферата около убийството, както твърди Петър Япов, на митрополит Андрей Велички , има замесени твърде много пари, имоти, даже ако пренебрегнем абсолютната ценност на архивите, документалните свидетелства, базата от спомени...

Става дума за колосални парични средства, чието преминаване от едни ръце в други си е било форма на кражба. А тази кражба, както много други кражби в най-новата ни история трябва да бъде забравена.

Тази книга - „Държавна сигурност и аферата „Велички”, - е едно от най-блестящите доказателства, че върху най-новата ни история са наложени нови табута.

Прочетете „Държавна сигурност и аферата „Велички” на Петър Япов и се опитвайте да разсъждавате.

Останалото ще дойде само – ще си изясните, бавно и постепенно, макар и мъчително какво всъщност се е случило у нас по времето на т.н. социализъм, какво се случи със самия социализъм и защо изживяваме драмата именувана цинично от постановчиците „Преход”...

Стоян Вълев

http://www.knigi-news.com/?in=pod&stat=6629§ion=13&cur=35