ДЕМОКРАТЪТ каза:
- Разбира се, може да се каже: да, демокрацията е дошла на власт, газейки в морета от кръв, прекрачвайки планини от трупове, с ужасни, кошмарни средства, каквито нормалното човешко въображение трудно си представя. Но все пак нека да зададем въпроса: ами ако си е заслужавало? Може би все пак резултатът от демокрацията оправдава всички нечовешки деяния, които тя отприщва?
АНТИДЕМОКРАТЪТ каза:
- Вярно, че според Достоевски: “Цялото щастие на човечеството не струва една детска сълза”, но може би това е просто литературна фраза. Още повече, че този писател е силно привързан към ценностите на християнството, при това не на кое да е християнство – а на Православието. Знае се, че Православието е религия на Русия, а Русия е недемократична държава, “тюрма на народите”, в нея имало нечовешки царски режим, после Сталин, сетне комунизъм, и сега май пак е нещо подобно... Въобще на Достоевски може да не се обръща внимание. Ленин също мисли така. Според него на Достоевски и разстрел му е малко.
Затова, вместо да дълбаем в миналото, нека да видим прекрасните резултати от демокрацията. За известно време да оставим на мира историята. Може би демокрацията ни е довела до такова състояние днес, че няма смисъл да се вглеждаме назад – нали сега всичко е чудесно, прекрасно и материално задоволено...
Не ще се увличаме и натрапваме тълкувания кое е добро или лошо. Никога не може да се достигне до еднаква оценка на едни и същи събития, защото различните хора имат различни интереси, съответно и оценките им са различни. Например, за всички антихристияни по света създаването на САЩ е изключително прогресивно събитие, защото представлява кулминацията, реалният, видим израз на световната антихристиянска идеология – в лицето на САЩ тя вече има своя държава. Съответно пък за християните обратно: това е мрачно събитие, което полага началото на глобалната антихристиянска диктатура. Поне видимото начало. Дори преди гореспоменатата Велика френска революция, цели 13 години по-рано. И ако все още има християнин, който не разбира, че САЩ са върха на антихристиянския айсберг и си позволява лукса да бъде подвеждан от американската пропаганда, нека попита какво мислят по въпроса например сърбите? Да му разкажат това-онова за демократичните снаряди с обеднен уран...
Всъщност, защо не погледнем самите американци? Резултатът от демокрацията най-много личи при тях – нали живеят в най-демократичната държава на света? Държава, превърнала се в символ на самата демокрация. САЩ са не само нейният символ, но и най-сигурната й опора. Я си представете, че ги няма американските самолетоносачи, атомни подводници, бомбардировачи, “тюлени”, снайперисти, безпилотни самолети-убийци “Прайдейтър” (“Хищник”), прочутите морски пехотинци, шпионски спътници, шпионски фондации за защита на “правата на малцинствата”, шпионски “отворени общества”... Ясне е, че без тяхната закрила народите с отвращение и ужас ще отхвърлят демокрацията.
Но важни са не само самолетоносачите, бомбардировачите и другите машини за убиване – тази в буквален смисъл желязна опора на демокрацията, без която опора тя ще рухне за броени дни. Не по-маловажни са и претенциите й, които са се запазили все същите, както в началото: да я смятат за най-справедливото и най-хуманното общество в човешката история. Неслучайно Държавният департамент на САЩ си е присвоил ролята на световен морален полицай и всяка година публикува опис на собствените си претенции към другите държави, маскиран като “доклад за спазването на човешките права”. Очевидно претенцията е, че в най-демократичната държава положението с човешките права е толкова цветущо, та тя вече има правото да надзирава останалите по въпроса.
Какво пък, да погледнем тогава най-образцовия резултат от демокрацията – САЩ. Още повече, че, поднесени като модел за развитие на цялото човечеството, в тяхното огледало може да видим до голяма степен бъдещето, към което демокрацията тласка света.
И така, какво представляват днес САЩ? Докъде ги е докарало демократичното развитие?
Днес САЩ се намират на ръба на гибелта. Тази гибел се изявява като всеобхватно, абсолютно, тотално разпадане – на националната идентичност, на моралните ценности, на религиозното самосъзнание, на самата държава.
През февруари 1998 г. играят националните футболни отбори на Мексико и САЩ. Близо 100 хиляди души развяват мексикански знамена, освиркват американския химн и замерят американските играчи с бутилки минерална вода и всичко, каквото им попадне под ръка. Замерят и американските запалянковци, които развяват американски знамена. Това не би било странно, ако действието се развива в Мексико.
Но действието се развива в САЩ. В Лос-Анжелес.
Тогава един запалянко-американец заявява, че щом в своята страна не може да вдигне знамето й, значи със страната се е случило нещо.
Можем само да се съгласим с безименния запалянко. Ще добавим само, че това “нещо” се е случило още на 4 юли 1776 година, когато бива създадена робовладелската държава САЩ. Защото не бива да забравяме, че неслучайно създателят на т. нар. Декларация за независимост Томас Джеферсън е робовладелец. Създадената въз основа на тази “декларация” държава САЩ също е робовладелска. И остава такава 90 години – до 1865 г. А ако се имат предвид някои замаскирано господстващи религиозни учения, според които последователите на всички други религии са повече добитък, животни, отколкото хора, това означава, че в определен социално-обществен, морален и религиозен смисъл тази държава е робовладелска и до ден-днешен.
А колкото до ежегодните доклади на Държавния департамент за “човешките права”, излишно е да се впечатляваме от тях – няма да сгрешим, ако ги възприемем като официализиран израз на класическото поведение на крадеца, който вика: “Дръжте крадеца!”.
През 1993 г. на церемонията по встъпването на Бил Клинтън в длъжност като президент една декламаторка прочита стихотворение, в което въобще не споменава думите “Америка” и “американци”. Тя изброява 27 етнически и религиозни групи: азиатци, евреи, мюсюлмани, индианци поуни, латиноси, ескимоси, араби, ашанти и т. н., живописва техните мъки под “кървавата пета на държавния цинизъм” и заявява, че “Америка навеки е оплетена в страх и жестокост”.
Щом го казват самите американци, няма какво да възразим. Те си знаят най-добре. Още повече, че нашите наблюдения напълно съвпадат с техните. А подобно разчленяване на обществото на етнически и религиозен принцип, без да се използва обединяващата дума “американци”, означава, че Америка се разпада. Кога ще завърши този процес, е друг въпрос. Важното е, че часовникът тиктака. Процесът е в ход.
Но понеже на встъпването на Бил Клинтън става дума за “кървава пета”, трябва да добавим нещо, което припомнихме в една от предишните глави – за да не забравяме, че думите “демокрация” и “кръв” са неразделно свързани. Няма демокрация, която да е заграбила властта без кръв и смърт.
Американската също.
Кръвта и смъртта е символизирана от прочутата т. нар. “Статуя на свободата”.
Вече споменахме, но все пак нека повторим, че величествената скулптура, която познават като символ на Ню Йорк, а и на самата Америка, не е оригинал. Тя е копие. Оригиналът се намира в Париж и е доста по-малък. Едричкото копие е подарено на САЩ от Франция. На една демократична страна от друга демократична страна.
А под оригинала, под истинската Статуя на свободата, по време на революционните кланета през 1789-94 гг., които поставят началото на френската демокрация, се намирал центърът на демократичната касапница. Там е бил ешафодът с гилотината. Отрязаните човешки глави падали буквално в краката на Свободата. Манон Ренан – една от парижките скучаещи дамички, които преди революцията дават в салоните си терен за ораторските и сексуални способности на бъдещите демократични палачи, а после глупаво се напъхват в междуособните им борби, въздъхва патетично, преди гилотината да отреже и нейната глава:
- О, Свобода, колко престъпления се извършват в твое име!
И пак няма какво да възразим. Може да се добави само, че подобни прозрения е по-добре да идват преди извършването на въпросните престъпления.
Така, че “петите” на Статуята на свободата са потънали в кръв в съвсем буквалния смисъл на думата.
А случката при встъпването в длъжност на Бил Клинтън през 1993 г. показва само едно: САЩ се разпадат. Дали това ще се случи и външно, видимо, географски (да не забравяме, че сред мексиканците в Тексас вече се издигат искания този щат да бъде върнат на Мексико, защото несправедливо е заграбен след война), е подробност. Важното е, че подобни шокиращи изявления като онова през 1993 г. показват, че фактически САЩ вече са се разпаднали вътрешно. Психологически. Засега това се изявява предимно като заместване на американската идентичност с множеството национални идентичности, които тя би трябвало да е съчетала в неразделима сплав. Би трябвало, но не ги е съчетала.
Простичко казано: в САЩ китаецът се чувства китаец, мексиканецът – мексиканец, африканецът – африканец. Онези, които се чувстват “американци”, стават все по-малко.
Съзнанието на съвременния американец се люшка между хипотезата, че принадлежи към някаква “универсална нация”, която е стъпила върху общочовешки ценности с мисията да налага с огън и меч тези ценности в цял свят – и смътното усещане, че може би все пак тази нация е част към европейското културно наследство. Така някои смятат, че американците са “изключителна нация-месия”, със “суперидентичност”, призвана да донесе на цял свят свободата и... прословутата демокрация, разбира се. Има и привърженици на хипотезата, че съществува оригинална “американска култура”. Трети възразяват, според тях Америка е “мултикултурно общество”.
Независимо от многобройните проблеми и въпроси, всеки запознат с презрителната оценка на Русо за демокрацията лесно долавя правотата му, която в това отношение вече признахме: “... никое управление не е така изложено на ...вътрешни размирици, както демократичното или народното управление... А в Америка “размириците” са в изобилие: асимилация против идентичност, “позитивен” срещу “негативен” расизъм, нахлуването на испанския език в образованието, за и против задължителните предмети и молитви в училище, за и против националните лобита в политиката (по време на косовската война, например, беше забранена дейността на сръбското лоби).
Според някои изследователи напълно е възможно през 2025 г. САЩ да се разпаднат на няколко държави. Не бива да забравяме впрочем, че думата “state” всъщност означава не “щат”, както се превежда обикновено според фонетиката й, а “държава”. И наистина, САЩ са съюз не на “щати”, а на “държави”. Колкото и на някои да им изглежда невъзможна перспективата за тяхното разпадане, не би било зле да си припомнят, че и СССР, който също беше твърде неразумно построен върху принципа на механичното събиране на национални държави (в царска Русия, впрочем, не са допускали тази политическа наивност – там границите на отделните губернии са били очертавани така, че да включват територии с различно по етническия си състав население) рухна почти светкавично, погледнато в исторически ракурс. Освен за САЩ, подобна перспектива се допуска и за Великобритания, припомняйки аспирациите на все по-засилващите се автономисти в Северна Ирландия, Шотландия и Уелс.
Обаче най-истинският проблем бива дълбоко замитан нод килима, определяйки го най-общо като “криза на идентичността”. Зад този високоучен термин обаче не стои нищо. Той се опитва да покаже и да внуши само едно: че съвременният американец не знае какъв е.
А всъщност проблемът е, че съвременният американец много добре знае какъв е като раса, пол, националност и прочие характеристики, които определят една личност.
Проблемът е заложен в Декларацията за независимостта, която прокарва равноправието като основа на обществото. Независимо, че този тезис е прокаран лицемерно, фалшиво и неискрено в нея с очевидната цел да бъде изтласкано християнството на заден план, като с християните бъдат “изравнени” представителите на всички други религии и култове, той, макар и само теоретичен, се превръща в основа на вътрешната противоречивост на американското общество. Повече от лесно е да се установи къде е проблемът – опитът на Декларацията да прокара една утопична, изкуствена идея, взета от теорията (в случая тази теория е най-добре изразена, както вече видяхме, от Русо).
Разбира се, на практика дори в самите САЩ този тезис не се прилага. Но самото му съществуване се превръща в постоянен разрушител на обществото. Защото всеки, който залага на противоречията, а не на единството на обществото, претендира да бъде равен с онзи, който залага на единството. Така носителите на идеологията на дезинтеграцията се изравняват с тези на идеите на единството. Защото противоречия може да има навсякъде – в схващания за икономиката, финансите, външната политика и т. н. Но без единство в мненията относно морално-религиозните ценности развитието на общество води само до разпадане.
Изравняването на антихристияните с християните като обществен статус, което изравняване автоматично следва от идеите на Русо и последователя му Джеферсън, превръща едно християнско общество в антихристиянско. Защото, я да си представим, че бъдат изравнени като официален статус носителите на демократични идеи с тези на антидемократични идеи. Например, да бъде позволено да съществуват като официални политически формации, например, неонацистите. Или, също така официално, да се разрешат партии, които официално да издигнат в политическите си онова, което се нарича на неодемократичния език “ксенофобия”, или “расизъм”, или език на омразата”, или каквито още неологизми там си измислят демократите. Такова общество веднага ще престане да бъде “демократично”, нали? Щом официално се разрешава “антидемокрацията”...
По същия начин стои и проблемът с определянето на едно общество като “християнско”. Щом в него официално бъде разрешено съществуването на антихристиянство, и не само това, ами антихристияните получат равни права с християните – това общество престава да бъде християнско. Оттук нататък подклаждането на непрестанни конфликти срещу християнския елемент в това общество протича изцяло по схематта на Русо за “вътрешните размирици”.
Схващането на Русо, че демокрацията не може да съществува без конфликти, се потвърждава от съвременни американски политолози, които залагат своите надежди на “сериозните предизвикателства”, за да бъде “отсрочен ”упадъка” и предотвратена “дезинтеграцията”. Такова предизвикателство за тях е 11 септември 2001 г. Тоест, това, което американската администрация нарича “война срещу тероризма”, в момента е спасителният пояс за Америка.
Ами ако нищо не се беше случило на 11/09/01?
Отговорът е повече от ясен: щеше да бъде измислено нещо друго. Нещо подобно. Защото иначе Америка отлита в небитието. Именно нейната съдба днес потвърждава категорично тезата на Русо, че демокрацията не може да съществува без раздори и конфликти.
Което всеки може да види, дори без да чете стари и нови философи.
Демокрацията залага еднакво както на вътрешните, така и на външните конфликти, редувайки ги, като се опитва да не пропуска “празни”, безконфликтни интервали между тях. Защото спокойствието, липсата на конфликт, я унищожава. Тя не може да вирее без сблъсъци, междуособици и войни, защото в нормалното спокойно общество веднага проличава нейната пълна безполезност. И наистина, ако едно управление е стабилно и осигурява на гражданите спокоен живот – защо трябва да бъде сменено след 4, 5 или колкото години е съответният мандат?
Тук може да се възрази, че самите граждани ще преценят това и ако наистина управлението им е осигурило живота, който искат, тогава няма никакъв проблем – ще гласуват отново за същите управляващи, които ще продължат да управляват по същия начин, който се е харесал на избирателите.
Теоретично е така. Но ако продължим с теоретичните постановки, нали може да се появи заинтересована политическа сила, която да внуши на гражданите чрез съответните манипулации на общественото съзнание, че настоящето управление не е толкова добро, колкото си мислят? Тоест, че ако въпросната политическа сила дойде на власт, ще им осигури още по-добър живот – като в подкрепа на тезата си приведе и съответната аргументация. А аргументацията е въпрос на ловко боравене с думите, което демократите са усвоили доста добре.
Всъщност, именно това е не теоретичният, а съвсем практическият механизъм на функциониране на демокрацията – различните политически образувания (“партии”), както управляващи, така и опозиционни, съобщават на избирателите как ще ги управляват следващия мандат и оттук нататък думата е на самите избиратели. Просто, ясно и логично.
Всичко щеше да е наистина много лесно, ако не бяха някои подробности.
Първо: в истинската, античната демокрация, всички избиратели имат възможност да чуят “програмите” на всички кандидати. Причината е много проста: тогава избирателите са малко. Площадът в Атина, където са ставали изборите, “агората”, побира 6000 души. Това е тя, демокрацията. Кандидатите говорят, надвикват се – накрая слушателите гласуват, за когото поискат. Пак няма гаранция, че ще изберат най-достойния, защото най-гласовитият, най-лъжливият или най-убедителният не означава автоматично най-достоен – но поне избирателите пряко и “в реално време” се запознават с избраниците си.
Второ: повече от ясно е, че когато се прекъсне тази реална, пряка, визуална и слухова връзка с кандидатите за избраници се слага край и на самата демокрация. Защото без пряката връзка между избирателите и кандидатите, с установяването на непряка, виртуална връзка между тях започва нещо, което в съвременната терминология се нарича “манипулация на съзнанието”. Появяват се посредниците между избиратели и кандидати – “медиите”. Отначало, докато демокрацията е само една застрашителна перспектива отвъд хоризонта на масовото обществено внимание – от ХVІ-ти до началото на ХVІІІ-ти век, това са антихристиянски книги и брошури. Но с появата на вестниците се слага началото на това, което днес се нарича “медийно пространство”.
Разбира се, непрестанни опити за манипулация на общественото съзнание са правени и в античната демокрация – но тогава това се е извършвало с не толкова ефикасния механизъм на словесно разпростаняваните слухове. Обаче когато този механизъм се модернизира чрез едновременно, масово разпространявани вестници и брошури, а по-късно посредством убийствената ефикасност на електронните медии, тогава манипулацията на съзнанието на милиони хора придобива технологични, индустриални мащаби. Това така и се нарича – политически технологии, “политтехнологии”.
Възможностите за манипулация на общественото съзнание обаче означават следното: на милиони хора винаги може да бъде внушено, че не живеят “както трябва”. Именно това се случва през 1789 г. – на милиони хора е внушено, че монархията е диктатура, монархията е деспотизъм, монархията е тирания, която трябва да бъде свалена и да бъде установена демокрация. Вярно, че тогава самата дума “демокрация” не се използва кой знае колко, а е предпочитан терминът “република”, под който се разбира същото – управление чрез избори.
Именно затова днешна Франция празнува на всеки 14 юли кървавото начало на масовите убийства през 1789-94 г. – тогава с тези масови убийства се слага началото на нейната демокрация. Някои изследователи възразяват тогавашните палачи да бъдат наричани “демократи”, както и установената по онова време политическа система – “демокрация”. Тогава, виждате ли, се била установила не “демокрация”, а “якобинска диктатура”.
Бихме се съгласили с това при едно условия: да бъде обяснено защо Франция всяка година празнува на 14 юли установяването на една диктатура, пък била тя и якобинска?
Дали през 1789 г. е установена якобинска или демократична диктатура, е въпрос на терминология. Щом французите си харесват диктатурата, да си я празнуват. Важното е, че демокрацията започва с конфликт, наричан “революция”. И продължава по същия начин. Достатъчно е да си припомним последвалия ХІХ-ти век: войните на Наполеон до 1815 г., революция през 1830 г., революция през 1848 г., Парижка комуна през 1871 г... Между тях безсрамната вакханалия на демократичните новобогаташи, заменили аристократичните “тирани” – отворете Балзак, за да се погнусите веднъж завинаги от демокрацията.
А когато няма въоръжен конфликт, демокрацията поддържа непрестанния вътрешен конфликт, наричан за благозвучие “политическа борба”. Той е нейното гориво, зареждано регулярно всеки 4 или 5 години чрез т. нар. “избори”.
Така, появила се на бял свят чрез конфликт с предишната власт, новата демократична власт непрекъснато се самовъзпроизвежда чрез предизвикване на конфликти вътре в самата себе си. Сблъскването на различни части от обществото чрез тези конфликти позволяват на “демократичните” групировки, заграбили властта в кървавото начало след свалянето на монархията перманентно да маскират това заграбване чрез все благозвучни термини като “демократичен избор”, “волята на избирателите” и пр. Така и ликвидират опасността някоя част от обществото да вземе превес над другите и по този начин да застраши собствената им власт, която започва да се предава по наследство. Тоест, пак генетично. Синът на милиардера още от раждането си е милиардер. Синът на антихристиянина, попаднал в антихристиянска среда, израства като антихристиянин – и това е вече един от ключовете, които при желание от негова страна му отварят пътя към властта.
Американската политика дори официализира властта на групировките чрез системата на “лобитата”.
Ето защо констатацията, че на САЩ е необходим външен противник, открит “враг” при недостатъчност на вътрешни конфликти, е съвсем точно.
Нещо повече, щом се стигне до разбирането, че т. нар. “демокрация” (в съвременния й вариант) е просто най-обикновена диктатура, като единствената й специфика е, че е обхванала прекалено голяма част от планетата, тогава става още по-ясна необходимостта от конфликти. Групата на върха на тази диктатура може да запази властта си само чрез сблъскване на различните части на завладяното от нея общество. Твърди се, че максимата “Разделяй и владей!” била римска, което е доста неправдоподобно – римляните воюват и управляват честно, откровено, почтено. Известен е случаят с предателя на цар Пир (от чието име идва изразът «пирова победа» - когато той отива при римляните с обещание да убие царя, те го оковават, връщат го на Пир и му пишат: «Ние искаме да те победим в честна битка, затова внимавай какви хора държиш около себе си!» Явно е, че фразата «Разделяй и владей!» не е римска, но тя толкова подхожда на демократичния манталитет, че по всяка вероятност е приписана на римляните при някоя от поредните манипулации на историята, извършвани през вековете с цел да бъде отклонено общественото внимание от действителните разрушители на общестхвото. Тази максима е абсолютно, категорично и всеобхватно валидна за съвременната демокрация; и най-ясният й израз е именно в начина на функциониране на политическата система на най-демократичната страна, световният демократичен жандарм – САЩ.
Механизмът на разделение на обществото в интерес на управляващите демокрацията групировки се основава на двоично функциониране, чрез отправяне на положителни и негативни послания.
Към християнската част от обществото се отправят манипулиращи внушения за “толерантност” към другите религиозни общности, за помощ от страна на държавата (най-вече финансова, естествено!) за тяхната “интеграция”, за отказ от защита на собствените интереси и безопасност – която защита се определя като “расизъм”, “нетърпимост” и “ксенофобия”.
Към нехристиянските общности обратното: отправят се послания за запазване на тяхната “идентичност” и против “асимилацията” им, като въобще се забравя за необходимостта от “интеграция”; тази необходимост се припомня само при поява на финансови потоци и припомнянето веднага спира, щом тези потоци биват разделени между фондациите, сдруженията и “неправителствените” организации, оплели в пипалата си т. нар. “малцинства”.
Когато пък се набележи линия на допир на две християнски общности, подкрепата на управляващите демократични групировки, отново чрез “неправителствените” организации, се насочва към по-агресивната от тях, която обикновено е “малцинството”. Резултатът винаги е един и същ – превръщането на “малцинствата” в мнозинства. Така например, от 1983 до 1993 г. 140 хиляди бели американци се изселват от Маями под натиска на испаноезичното “малцинство”, превръщащо се в мнозинство. В Маями се горят американски знамена, развяват се кубински. Сп. “The Economist” от 8 април 2000 г. пише, че Маями прилича на “излязла от контрол бананова република”. “Ню Йорк таймс” от същата година твърди, че окръгът Дейд фактически се е отделил от САЩ, а местните кубински лидери провеждат своя “независима международна политика”. Изследователи твърдят, че белите англосаксонци в Маями имат 3 възможности:
1) да се примирят, че са аутсайдери;
2) да научат испански и да бъдат асимилирани от пришълците;
3) да се изселят.
Очевидна е линията на потискане, изтласкване и заличаване върху цели региони на американците с европейски произход. Причините са две: сравнително по-доброто им материално положение ги прави по-трудно управляеми, а като носители на изконните, европейски християнски ценности е също така трудно да бъдат накарани да забравят своя религиозен и етнически произход.
Това е в Америка, но според някои изследователи в по-далечна перспектива (около 100 години) такава ще бъде и съдбата на европейците, дори да бъде ограничена до минимум всякаква емиграция. Високата раждаемост на африканските и азиатските пришълци ще бъде решаващият фактор за превръщането на “малцинствата” в мнозинства.
Характерно е, че във външната си политика САЩ невинаги се ръководят от принципа да подкрепят непременно и задължително малцинствата. Когато малцинството е християнско и е подложено на агресия, на неговите призиви за помощ Държавният департамент просто не обръща внимание – както е например в Судан, където християнското малцинство в Дарфур беше подложено на зверски геноцид. Бяха избити 200 хиляди християни. В Дарфур съвсем официално функционираше пазар за роби-християни. Няма обаче случай Държавният департамент да е осъдил антихристиянската агресия там. А западните медии се ограничаваха с мъгляви намеци, че в Дарфур били налице “етнически” и “религиозни” конфликти. Тоест, някой с някого влязъл в “конфликт”, значи и двете страни са виновни, и кои по-точно са тези страни не е съвсем ясно... За сметка на това битката при Сребреница, завършила с категорична победа на сърбите, беше определена недвусмислено като “геноцид” – независимо, че така и не се откриха доказателства за сръбските «зверства», за които се твърди, че били извършвани.. А православното сръбско малцинство в Косово не само, че е заставено да живее зад мрежи от бодлив тел, но и директно бива обвинявано от западните медии, че само си е виновно за агресията на албанското мнозинство.
“Правата на малцинствата” тутакси биват забравени, щом става дума за християнски малцинства.
Така поради превръщането на САЩ в световен модел на “демокрация” техният проблем за всеобщото и безусловно “равенство” при демокрацията се превръща в световен проблем. Те не могат да създадат практическо равенство – защото обществото ще рухне. Но използват активно “равенството” в риториката си – защото именно то е най-силният коз в разпалване на конфликти. Достатъчно е да внушиш някому, че не е достатъчно “равен” с някой друг. И конфликтът е готов. В името на демокрацията.
Иначе казано – задължителната вътрешна конфликтност на демокрацията съвсем логично се превръща в конфликтност при налагането й по целия свят.
Трябва да се подчертае обаче, че във властовата йерархия конфликтите на демокрацията се ограничават само до средното ниво на управляващите демократи, без да стигат до демократичната върхушка. Те са инструмент за владеене на слоевете под върхушката; но именно понеже са инструмент за разслояване, конфронтиране и сблъсъци, се прави всичко възможно върхушката да остане монолитна. Това се постига чрез изграждане на строги бариери срещу критиката спрямо върхушката, като нейната етническа и религиозна монолитност се издига в култ. Възможните нападки срещу тази монолитност се пресичат чрез наказателни законови разпоредби навсякъде, където демокрацията успява да разпростре пипала и да укрепи позициите си. Формулите на тези наказателни разпоредби за преследване на критиките срещу глобалната демократична върхушка са познати: наказания за подбуждане към “етнически”, “религиозни” и пр. “омрази”, за определен вид “анти“- изми, “расизми”, “ксенофобии” и прочие термини, които със своята размитост, неопределеност и некоректно формулиране дават широки възможности за наказателно преследване на всеки опит за разобличаване на деянията на демократичните върхушки както сега, така и в миналото.
На американска територия, колкото и да е странно, не по-малко ярко изпъква съвпадението между демокрацията и комунизма по отношение на християнството. Впрочем, именно в този аспект ярко се проявява и главната разлика между тях, която е разлика по форма, не и по съдържание. Както комунизмът по принцип е открита диктатура спрямо всички в обществото, което, между другото се потвърждаваше съвсем официално в неговата идеология – в нея официално беше приет тезисът, че “първият етап в построяването на социалистическото общество е диктатурата на пролетариата”, по същия открит начин той преследваше и християнството. Най-нашумял исторически факт в това отношение е случаят с Псковска губерния в Русия, където от 1800 (хиляда и осемстотин) църкви преди Октомврийския комунистически преврат остават 3 (три). Именно в Русия комунистите разстрелват, бесят, давят в ледена вода, разпъват на кръст, търкалят в бъчви с набити гвоздеи, изгарят, одират живи православните свещеници. Впрочем, точно както постъпват във Франция демократите през 1789-94 г., което е и главната причина за отчаяното християнско въстание във Вандея.
Разликата е, че съвременната демокрация действа прикрито в това отношение. Когато се извършват преки антихристиянски актове, те обикновено се обличат в някаква юридическо-съдебна форма, за да изглежда, че държавата няма участие в съвременното преследване на християните, а всичко е само последица от действия на съдебната власт. Така например през юни 2002 година съдът в Девети окръг на Сан-Франциско излиза с решение, че думата “Бог” в държавната клетва нарушава закона за отделяне на Църквата от държавата. Според съда това е ”подкрепа за религията” и “определя монотеизма като единствена форма на вероизповедание”.
Три години преди това, през 1999 г. се започва кампания да бъдат премахнати християнските кръстове, издигнати на общинска земя в Сан-Диего, Сан-Франциско и Бойз, щата Айдахо. Причината: привържениците на другите религии се чувствали обидени от присъствието на кръстовете, тъй като им напомняли, че са “чужденци в чужда страна”.
Колкото и да е странно, все още се срещат наивни твърдения, че при своето основаване САЩ са християнска страна. Основното позоваване в тази хипотеза е върху обстоятелството, че в Декларацията на независимостта често се споменава Бог. Но ако се вгледаме внимателно, с учудване ще открием, че това споменаване е със същите формулировки, използвани след малко повече от десетилетие във Френската революция: “Бог на Природата”, “Божествено провидение”, “Върховен съдия на света”, “Твореца”. Робеспиер е подходил съвсем радикално и обобщаващо, като издига в аксиоматичен постулат израза “Върховното същество” – пък каквото и да е то...
Добре, но Робеспиер и другите от неговата пасмина са не просто атеисти или антихристияни – те са яростни, войнстващи антихристияни, които използват всички средства на свое разположение за война срещу християнството, чак до смяната на календара. Тогава защо формулите за Бога на християнската държава САЩ съвпадат с тези на яростния антихристиянин Робеспиер?
Американският държавен глава Айзенхауер през 50-те години на 20-ти век декларира:
“Признаването, че има Висше същество е първият и най-важен признак на американизма. Без Бог няма да съществува американската политическа система, нито американският начин на живот.”
Виждаме лекотата, с която се извършва подмяната на Бог с “Висшето същество”. Така се прехвърля и мост във времето от Америка на Айзенхауер в средата на 50-те години на ХХ-ти век към удавената в кръв Франция на Робеспиер от края на ХVІІІ-ти. Нещата идват на мястото си. Антихристиянският път е извървян докрай. Бог е изместен на заден план. Той не е американски. Американско е някакво аморфно, неопределено о откровено идиотско със своята антихристиянска идеологическа насоченост “Върховно същество”.
Странни са твърденията на някои съвременни американски изследователи, че забраната да съществува официална държава религия и “постепенният отказ от националната религия като такава” били увеличили степента на религиозност в американското общество. Може и да са я увеличили, ако си затворим очите за цялата съмнителност на подобно нелогично твърдение – но в такъв случай тази религиозност в никакъв случай няма да е християнска. А щом една “религиозност” не е християнска, тоест построена е върху други, различни религиозни принципи от тези на християнството, значи тя отклонява хората от християнските религиозни принципи, отхвърля християнските религиозни ценности. Тоест, щом една религиозност не е християнска, тя неизбежно е антихристиянска. По същия начин всеки демократ ще ви каже, че ако едно общество е построено върху политически принципи, които отхвърлят принципите на демокрацията, то е антидемократично общество. Какво друго да е, щом отхвърля демокрацията?
Съвременната утопия за “мултирелигиозното” общество, която принуждава християните да се отказват от защитата на собствената си религия и да отстъпват пред агресията на чужди религии, нахлуващи в християнските общества, най-вече в Европа, води началото си именно от основането на САЩ. Откъсването на религията от държавата създава благоприятните условия за появата на буквално хиляди протестантски сектантски групички. Джон Бътлър в книгата си “Awash in a Sea of Faith” директно пише, че “така се сформирало ново общество и нови ценности”.
Изразът “ново общество и нови ценности” означава нещо много простичко – това общество и тези ценности не са християнски. Защото през ХVІІІ-ти век християнското общество и християнските ценности определено не са “нови”.
Самюъл Хънтингтън в книгата си “Кои сме ние?” прави извод, който е потресаващ за всеки християнин: “ТРЯБВА ДА СЕ ОТБЕЛЕЖИ, ЧЕ ГРАЖДАНСКАТА РЕЛИГИЯ НЕ ИЗПОЛЗВА В СВОИТЕ ЦЕРЕМОНИИ, В СИМВОЛИКАТА И АТРИБУТИТЕ СИ ДВЕ ДУМИ: “ИИСУС ХРИСТОС”. АМЕРИКАНСКОТО КРЕДО – ТОВА Е ПРОТЕСТАНСТВО БЕЗ БОГ, А АМЕРИКАНСКАТА ГРАЖДАНСКА РЕЛИГИЯ – ХРИСТИЯНСТВО БЕЗ ХРИСТОС”.
Християнство без Христос... Разбира се, това е глупаво, защото е все едно да кажеш “будизъм без Буда”, “конфуцианство без Конфуций”, “хиндуизъм без Брама” и т. н. Но все пак е интересно наистина: а какво всъщност се получава, когато от християнството премахнем Христос, както е в Америка?
Да помислим.
Ние познаваме Христос от написаното в Новия завет. Всичко, което знаем за Него, е именно оттам, от Новия завет. Другото, преди Него, е първата част на Библията – Старият завет. Старият завет представлява историята на евреите, към която са добавени еврейски религиозни песнопения – псалми, еврейски поетични текстове като “Песен на песните” и пр.
Тоест – когато от християнството, което почита цялата Библия в двете й съставни части: Стария и Новия завет, според американската демократична рецепта премахнем Христос, тоест Новия завет, ни остава да почитаме само писанията на Стария завет. Според наблюдението на Хънтингтън точно това се е случило в САЩ още при основаването на тази държава. И неговото наблюдение е доста точно, ако се вгледаме в религиозните елементи на артефактите, поднасяни ни от съвременната американска култура. Ще забележим, че почти всички тези елементи са поставени в контекста на Стария завет. Що се отнася до християнството, в което “присъства” Иисус Христос, в съвременната американска култура (извън стотиците и хиляди затворени в себе си секти, където образът на Божия син е трактуван просто в изопачен вид и внушения) то винаги и неизменно се представя в негативна светлина: фактите и събитията от християнската религиозна, политическа и социална история неизменно са манипулирани или направо премълчавани. Такава е например прословутата пропагандна трактовка на събитията при превземането на Ерусалим от кръстоносците през 1099 г. – при наближаването на освободителната християнска армия друговерците избиват всичките си съграждани-християни, а кръстоносците при вида на десетките хиляди трупове постъпват по същия начин с убийците. В днешните споменавания на тези събития неизменно се твърди, че кръстоносците били убили всички нехристияни в града, като целенасочено се премълчава масовото убийство на християните преди това. Така се представят и събитията при откриването на Южна Америка от испанците – ужасени от масовите и изключителни по жестокостта си човешки жертвоприношения (познати са случаи, когато ацтеките избиват по 80 хиляди военнопленници за един ден, като разпарят гърдите и изтръгват сърцата на все още живите хора), християните прекратяват тази практика, а това прекратяване днес се трактува като “унищожение” на «оригиналната и самобитна» индианска култура. С изключение на отделни ексцесии именно католическите мисионери успяват обаче да съхранят не само голяма част от оригиналната и самобитна индианска култура (прочутата книга на маите “Попол Вух” е спасена именно от католически църковни дейци в Южна Америка), но да запазят и самото население, като го цивилизоват и интегрират в новото общество. В САЩ проблемът с индианците се решава по-лесно и ефективно: просто ги унищожават. Всеки може да си вземе от видеотеките станали вече класически филми като “Танцуващият с вълци”, “Малкият голям човек” или “Синият войник”, за да почувства частица от великата трагедия на геноцида на североамериканските индианци.
По различни оценки САЩ за около 100 години унищожават между 10 и 30 милиона индианци.
Да обобщим: САЩ са държава, създадена като робовладелска, която е извършила най-големия геноцид в човешката история. Днес там се провежда етническо и религиозно прочистване на белите хора в десетките гета, където просто ги убиват, ако се осмелят да влязат. 140 хиляди бели хора са прогонени от Маями – и този процес все повече се засилва. Там се извършва публична и масова гавра с християнската религия до степен самият Самюъл Хънтингтън да отбележи, че “американското християнство е християнство без Христос”.
И в тази ситуация САЩ имат дързостта, безсрамието и нахалството да държат сметка на други държави за спазване на “човешките права”? Това може да се определи само като безочлива наглост – което е най-мекият израз. А по-точният е, че САЩ водят постоянна, настойчива и безсрамна информационна война, в която, за да изпреварят и отклонят обвиненията срещу самите себе си, използват най-лесния начин: сипят обвинения срещу другите. Фактът на информационната война въобще не се крие – съвсем неотдавна бяха направени редица изявления на официални американски лица, че САЩ трябвало вече да започнат т. нар. «кибервойна», т. е. Да започнат масова манипулация на съзнанието на огромни маси хора, използвайки интернет. Появиха се съобщения и за сформирането на първите части на американските «кибер-войски».
Впрочем, моралният упадък, намерил своя най-концентриран израз в манипулацията на човешкото съзнание, наричана напоследък “информационна война”, е логичен резултат в развитието на всяко общество, хлътнало в един или друг момент в задънената улица на “демокрацията”.
Този морален упадък в последно време намери своята кулминация в две знакови събития, които западните медии се въздържаха да изнесат на преден план. Явно поради това, че боравят повече с манипулация на съзнанието, която предполага завоалираност, маскиране, двусмислие и размиване на понятията, те не успяват да реагират «правилно и навреме», когато западните политици си позволят откровеност в деянията над обичайните норми.
Тези събития бяха: обявяването в канадския парламент през март 2011 г. на педофилията за «нормално сексуално желание» и заявлението на Хилари Клинтън през май 2011 г. по повод решението на властите на щата Ню Йорк да разрешат т. нар. «еднополови бракове», че педерастията била едно от най-важните движения в защита на човешките права въобще в цялата история.
Хайде сега да помислим…
Парламентът на Канада е политическа институция.
Хилари Клинтън, независимо от странния начин, по който се издигна до сегашната си длъжност (отначало съперничка на Обама, после явно натрапена му по «партийна линия» за държавен секретар, на всичко отгоре присламчила се и семейно чрез съпруга си към върховете на властта), също е политическо лице.
Тоест: педофилията и педерастията, поставени в контекста на политиката на съвременната западна демокрация, се превръщат в политически оръжия.
И след като са толкова важен вече политически фактор, че с тях се занимават такива високопоставени институции, естествено е да се зададе въпроса: а по какъв начин въпросните високопоставени институции използват този фактор? Иначе казано: каква им е целта? Добре, в Канада се разрешава децата да бъдат изнасилвани – но защо? В Америка се издигат педерастите до цел и смисъл на самата демокрация, за украшение на нейните «човешки права», което толериране се разпростира чрез Държавния департамент по цял свят – защо?
Ако се вгледаме в същността и на двете явления, ще видим, че сами по себе си те са такива отклонения, с които трябва да се занимава медицината – има си специалисти по сексуални патологии, на които това им е работата. Но когато едно отклонение бива издигнато до ранг на прокарвана политика, явно чрез неговото натрапване се цели политическа цел. Каква е тя? За да си отговорим на този въпрос, трябва да видим какъв ще е обществения ефект, отзвук, резултат от толерирането на тези явления.
И педофилията, и педерастията са очевидно предизвикателство към обществения морал. Нещо повече, когато те бъдат толерирани, явно е предизвикателството спрямо обществения морал и от страна на институциите, които извършват това толериране. Между другото, след като Държавният департамент на САЩ, който има аспирациите да бъде едва ли не главен защитник на човешките права по цял свят, не реагира по никакъв начин на действията на канадския парламент, значи той като институция освен педерастията, толерира и педофилията. Тоест: Държавният департамент на САЩ следва твърда линия на разрушаване на обществения морал, превръщайки медицинските отклонения в политически инструмент.
Какви обаче са последиците от налагането на педерастията и педофилията в публичното пространство като нещо нормално, като един модел на поведение, който не е укоримо да бъде следван? Последиците са повече от очевидни: това е атака преди всичко срещу семейните ценности, и то срещу това, което се смята за най-ценно от морална гледна точка в едно общество: децата и тяхното възпитание. Тук ролята на педофилията като политическо средство е повече от ясна: да бъде закриляна тя означава всъщност децата да бъдат превърнати в беззащитни жертви на педофилите, на които по съвсем демократичен начин им се признава правото да ги изнасилват, защото това било «нормално сексуално желание». Ударът върху децата обаче представлява удар върху семейството, и то преди всичко върху християнското семейство, тъй като толерирането и на педофилията, и на педерастията се извършва в страни, където все още водещи са християнските ценности. Очевидно е, че натрапването на демократичните ценности, педофилия и педерастия, е удар преди всичко върху християнския морал и нравственост, и най-вече върху християнското семейство като обществена институция.
Но това е все още само моралния, нравствения, обществено-психологическият резултат.
Съществува обаче и един друг резултат, който непосредствено произтича от този и вече се поддава на съвсем реални, материални изчисления.
Защото разрушаването на християнското семейство води до намаляване на раждаемостта сред християните. Деца се раждат и отглеждат преди всичко в семейство. Затова в страни и общности, където семейството е все още съхранено като институция, раждаемостта е висока. И обратно, в страни и общности, където семейството е разрушено, а жената изведена от неговите рамки и превърната в «делова жена», официална или неофициална проститутка или просто изравнена по обществени задължения и статус с мъжа – там раждаемостта е ниска до степен на измиране на дадената общност. Справка – християнската общност в Западна Европа, която със своя коефициент на раждаемост 1.4 деца на жена в детеродна възраст (за просто възпроизводство на населението, тоест за запазване на броя му, е необходим коефициент 2.1) представлява просто една измираща група хора, изтласквана от африканци и азиатци с техните коефициенти на раждаемост от 3 (турците-гастарбайтери) до 7 (пакистанците).
Това са съвсем реалните, цифрови изражения на разрушаването на обществения морал и нравственост, като един от начините за това разрушаване е толерирането на всякакви сексуални извращения, отклонения и заболявания. И щом Държавният департамент на САЩ – институцията, самообявила се за стожер на демокрацията по света и за основен надзирател по т. нар. «човешки права», практикува това толериране, значи целта на същия този департамент е да бъде разрушено християнското семейство навсякъде, където тази институция има влияние.
Ако пък решим, че не това е целта на въпросния департамент, а просто то се постига като резултат, неочакван и за самия Държавен департамент, би трябвало да допуснем, че там работят изключително некадърни хора начело с вече споменатата Хилари Клинтън, които постигат цел, която въобще не са си поставяли за цел. Не можем да допуснем това. Не можем да допуснем, че в Държавния департамент на САЩ работят чак такива некадърници. Напротив, допускаме, че там са хора, които много добре знаят какви цели са си поставили и какви резултати ще постигнат след реализирането на тези цели. И щом един от резултатите е разрушаването на християнското семейство в зоните на влияние на Държавния департамент на САЩ – значи именно това е и целта на департамента. И както виждаме по коефициента на раждаемост в християнските общности, тази цел е постигната. Външната политика на САЩ отбелязва още един успех.
Остава да се установи само защо всъщност САЩ си поставят за цел да разрушават християнското семейство чрез унищожаването на християнските морални и нравствени ценности, като по този начин всъщност обричат и на физическо унищожаване самото християнско общество? Защо САЩ искат да унищожат европейската цивилизация – понеже именно това ще е в края на краищата резултатът от натрапването на демократичните ценности, чиято главна опора те се явяват?
Това, разбира се, е интересен въпрос, който трябва да бъде анализиран.
Засега трябва твърдо и недвусмислено да констатираме, че в актуалната глобална политика на демокрацията именно увеличаването на броя на педерастите и педофилите са две от основните цели, към които тя се стреми.
И които успешно реализира.

Край на Пета глава

Любомир ЧОЛАКОВ

Срещнах, обаче безброй противоречия в тази теза, които самият автор е допуснал. Сега няма да ги изброявам; много са. Освен това е интересно каква е алтернативата на демокрацията. Аз се сещам за няколко такива: Тоталитарна диктатура, авторитарна диктатура, военна диктатура, някаква своеобразна религиозна диктатура, подобна на тази в Иран или Европейското средновековие /общо взето все диктатури/, някаква монархия ли, някаква империя ли що ли? След като се критикува демокрацията, би трябвало да се посочи алтернатива. На мен ми се чини, че такава просто няма; просто законите са премного либерални и затова се получават подобни парадокси, ако ги има изобщо. Някакси много избързваме май да оплакваме американците. Съгласен съм само с тезата за агресията на исляма.

Демокрацията и по-точно, нейните диригенти и реални дикатори, създават измамната представа че няма алтернатива на демонокрацията им, защото така им е най-изгодно. Световните измамници и реални диктатори не допускат и дума да се каже за реална алтернатива на измамната "демокрация". Затова и вие цитирате създаденитеш от тях уж алтернативни идеологии или политически системи. Но при една наистина реална свобода, най-подходящото обществено решение или споразуменое, много бързо ще се намери, защото няма да е нужно да се открива "топлата вода".

Всъщност, не разбрах нищо от това, което искаш да кажеш. Има два варианта: истинска демокрация и истинска диктатура. Нямам предвид фалшификатите. Това, че в България не се получава, не значи, че я няма. И предпочитанията ми са определено в тази посока. Другият вариант е другаря Пол Пот, Другаря Мао, другаря Джугашвили, Другаря, Ким Ир Сен и пр. другари. Което никак не ми харесва. Нито пък управлението на някакви религиозни фанатици... от типа на Светата инквизиция или аятолаха Хумейни.

а и това не е демокрация!! прочетете!
Има още тимокрация и .. други
прочетете Платон поне

Избор м/у Тръмп и Клинтън. Преди тях - два пъти геният Буш Младши. Във Франция - президент геронтофил, с жена педофилка с изтекла давност.
Известната "мисъл" на Чърчил, че няма по-добро от демо, е мисъл на БОГАТ ЛОРД. ЗА НЕГО таистина няма по-добро. Щото като купи медиите, народът ще прогласува всичко. И това не е ново. Още за античната демокрация се е знаело, че рещава "народът", а какво той ще реши, решават ОРАТОРИТЕ. Сего решават МЕДИИТЕ, а те са в ръцете на най-богатите.
В последните години на соца НЯМАШЕ ДИКТАТУРА, освен срещу 1% патологично влюбени в потенциалния военен враг. За тях имаше диктатура. А сега са под диктатура поне 80% от народа. Или сега няма диктатура? Само сляп не го вижда.