Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.05.2012 19:08 - КАК ЗОМБИ-ДЕМОКРАТИТЕ НАДМИНАХА КОМУНИСТИТЕ. гл. 11 от романа-есе Демократура, на Любомир Чолаков
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 3106 Коментари: 4 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

ДЕМОКРАТЪТ каза: Демокрацията има тази несъмнена заслуга, че спаси света от диктатурата на комунизма.

АНТИДЕМОКРАТЪТ каза: На пръв поглед, след толкова зверства и убийства в продължение на повече от 200 години – убийства масови и на отделни личности, след такова многократно и нагло демонстрирано в продължение на цели два века политическо, обществено и социално лицемерие (да не забравяме прословутата фраза «Свобода, равенство, братство», която струва на Франция в процентно отношение повече кръв и жертви, отколкото дава Русия по време на болшевишкия терор през Гражданската война), би трябвало хората по целия свят да изпитват ужас дори само при споменаването на думата «демокрация». Би трябвало всяка една власт, ако претендира да бъде нормална, да е поставила политическата система, наричана днес «демокрация», извън закона, и нейните проповедници и функционери да се наказват с дългогодишен затвор – както, примерно, се наказват проповедниците на нацистки, расистки и ксенофобски идеи. Впрочем, проповедниците на демокрацията, ако се следва нормалния човешки морал, би трябвало да се наказват дори много по-тежко, с доживотен затвор, защото именно тя дава почвата да разцъфтят нацизмът и комунизмът, а колкото до расистките, ксенофобските и дискриминационни идеи, те са неотменима нейна част; достатъчно е да си спомним основаването на САЩ и изискванията в първата американска констиуция: нямат право да гласуват индианците, негрите, жените и католиците. Е да, после се поправят – когато вече няма индианци, в умовете на жените е втълпена идеята, че са природно онеправдани и затова трябва с всичка сила да разрушават семейството си, за да правят «кариера», католиците са превърнати в малцинство без решаващо значение при гласуването, а негрите са затворени в своите гета с наркотиците и престъпността на всемогъщите улични банди…

Впрочем, като стана дума за нацизма, да не забравяме, че Хитлер е рожба на демокрацията – ако по време на политическия му възход Германия не беше демократична република (дори историята си има специално название за този период: «Ваймарска република»), той никога не би дошъл на власт, съответно светът не би изживял кошмара на Втората световна война. Демократите, щат не щат, трябва да признаят, че Хитлер взема властта през 1932 г. с напълно честни и демократични избори – чиято почтеност, между другото, не е поставяна под съмнение до ден-днешен дори от най-изобретателните агитатори и пропагандатори на демокрацията.

Що се отнася до комунизма, трябва да се помни елементарния факт, че болшевиките идват на власт, с всичките кошмарни последици от това, едва СЛЕД свалянето на монархията в Русия, вече в условията на демокрация, временно правителство, Учредително събрание и всички други първоначални прелести, които съпровождат установяването на демокрацията във всяка една държава по света. Естествено, в условията на запазена монархия щяха просто да бъдат прогонени с няколко картечници – и светът не би преживял ужасите на комунизма...

И така, след всичките злини, причинени от чумата на демокрацията, логично би било хората по цял свят да са я забранили като най-тежко престъпление срещу човечеството и дори самото й споменаване да се наказва, защото травмира психиката на нормално мислещия човек.

Но виждаме, че нищо такова не се случва.

Милиони хора продължават, независимо от всичко, да вярват, че демокрацията била много лошо нещо, понеже имала, според точната забележка на Чърчил, много недостатъци – но по-добро не било измислено. С две думи: колкото и да е лоша, демокрацията била най-доброто нещо, измислено от човечеството.

Естествено, възниква въпросът: защо вярват?

Защо не би трябвало да вярват на тази опашата лъжа, вече илюстрирахме с някои примери в досегашните глави на тази книга. Ще има и още. Така, че защо НЕ БИВА да вярват, е в общи линии ясно.

Но въобще не е ясно защо вярват.

Тук опитът, който имаме от диктатурата на комунизма, отново ще ни помогне да се ориентираме и в диктатурата на демокрацията. В демократурата.

Случвало ли ви се е да спорите с комунист? Не, не с новоизлюпените червени мафиоти. С тях няма какво да се спори, те са ясни. Те дори и не влизат в кой знае какви спорове, защото знаят, че са ясни – и на другите, и на самите себе си. Единственото, което ги интересува, е да им се даде възможност да легализират и изперат парите си (всъщност, повечето вече са го направили, разбира се!) и ако човек успее да ги въвлече в спор, лениво процеждат нещо за «левица», «социалдемокрация» и прочие шикалкавения, с които да замаскират бандитското си забогатяване.

Въпросът ми е: спорили ли се с истински комунист? С фанатик? Който, когато му споменеш за свинете в Белене, хранени с човешко месо, се ококорва яростно: «Ами, че това са били врагове!» Ако го притиснеш повече за концлагерите, за ГУЛаг и за червения терор, свива рамене: «Грешки». Ако не е забравил терминологията, остава само да добави: «… на растежа». По религиозни въпроси: «Няма Бог», а намекнеш ли му, че просто замества в съзнанието си думата «Бог» с «Материя», веднага изстрелва прочутото «опиум за народите».

Не е особено интересно да се спори с комунист. И не защото комунистите са непременно лоши хора. Напротив, сред тях има и свестни, дори идеалисти, и то немалко. Както и сред демократите, разбира се; става дума за обикновените, наивните демократи, както и за обикновените, наивните комунисти. Но тук говорим за спор… А с комуниста, убедения комунист няма територия за спор по една много проста причина.

Комунистът не мисли, а вярва.

Вярата и мисълта са различни неща. Дори противоположни. Прочутият възглас на свети Тома Аквински: «Господи, вярвам, помогни на неверието ми!» само на пръв поглед е парадоксален – а всъщност носи в себе си категорична закономерност. Вярващият човек няма нужда да подпомагат вярата му; той се нуждае от помощ за неверието си, което се поражда само и единствено в процеса на мислене. Тоест – помощта за «неверието» е всъщност помощ за мисълта, нуждаеща се да бъде насочена по пътя на вярата, от който път тя непрекъснато се отклонява и блуждае.

Затова и с вярващия човек няма смисъл да се спори. Може да се спори с мислещия, тоест анализиращия; и един такъв пример е прословутият диалог между Никита Хрушчов и свети архиепископ Лука Войцех-Ясенецки.

Хрушчов:

- Ето, казвах ли ти? Гагарин беше в космоса и не видя там никакъв Бог.

Свети Лука:

- И аз като хирург на фронта съм отварял много черепи, но никъде не видях ум.

С Хрушчов в случая може да се спори, защото той не само вярва, че няма Бог, но се и опитва да анализира защо точно вярва. Не е фанатик. Фанатикът няма нужда от доказателства, от Гагарин и от космос. Но анализът вече е мисъл и с тази мисъл може да се спори. Ако обаче Хрушчов просто беше казал: «Аз вярвам, че няма Бог» (респ. «Аз не вярвам, че има Бог») – човек оттук нататък не може да спори: точка по въпроса, щом не вярваш, проблемът си е твой; и му остава само да свие рамене…

Проблемът на комунистическата вяра (както и на вярата в която и да е друга идеология, включително в демократичната; всъщност най-вече в демократичната!) е, че това е вяра в нещо, сътворено от хора. Вяра в идея. Или в система от идеи – идеология. Тоест, вярващият комунист вярва на дадени хора: основателите на идеологията, нейните последователи, разпространители, агитатори, пропагандатори и т. н.

Но защо и откъде-накъде да вярваме на хора, пък били те най-честните, почтените и достойните? Нали всеки човек може да сгреши? Да бъде излъган? Съвсем добросъвестно и без никакъв зъл умисъл да се самозаблуди? Та самият Карл Маркс казва в залеза на живота си: «Аз не съм марксист»!

Може да се вярва само и единствено в Бога – тоест в онази сила, принцип, начало (или каквито и други образи и метафори, безпомощни в своята човешка ограниченост, да измислим), който принцип, наричан Бог, е дал началото на този свят с цялото му многообразие от създания, явления, феномени, природни и социални закони.

Затова и комунистите, независимо дали самите те си го признават или не, останаха излъгани. Просто защото практиката опроверга основната им идея – че хората може насила да бъдат направени щастливи, според прочутия израз на Троцки: «С желязна ръка ще заведем народите при щастието!» И практиката опроверга тази идея по същата елементарна причина – защото това е човешка идея, измислена от хора. Е, заведохте народите – при концлагерите и границите, оградени с бодлив тел…

На всичко отгоре днешният пример на Китай доказа убедително, че за да постигне превес в чисто материално, икономическо – а оттам и в останалите материални отношения, като военно, стратегическо, геополитическо и т. н., на комунизма му е оставало твърде малко. Да позволи на хората да пътуват свободно – голяма част от китайските емигранти по света днес се превърнаха в капиталисти, дребни или по-едри, но въобще не мислят да престанат да се чувстват китайци. Да разреши частната инициатива; при това под сериозния контрол на държавата, което всъщност запазва един от най-силните комунистически елементи в икономиката – строгото централно регулиране. (Доколкото този елемент е комунистически, разбира се, защото регулирането е основен елемент и в съвременната западна икономика, достатъчно е да си погледнем такива записани със златни букви в историята идиотизми на брюкселските чиновници като кривите краставици и щастливите кокошки...) Да си запази ръководната роля на комунистическата партия – и ето ви един комунизъм, взел най-силните елементи на Запада като свободата на частната инициатива и свободата на движение, но запазил прословутата «ръководна роля» на прословутата «Партия». Комунизъм обаче, който се е отказал от идеологията – тоест, престанал е е да бъде самия себе си. Затова и китайците днес печелят: отказаха се от фалшивата идея, но оставиха практическите й предимства.

Комунистите в СССР, а и цяла Източна Европа останаха подведени от сляпата си, сведена до механичен фанатизъм вяра в овехтялата, неотговаряща на реалността идеология. Пазеха като свещени крави и затворените граници, и глупавото ограничаване на икономическата активност на отделния човек – и загубиха. Бяха подведени от вярата си в една човешка идея.

Китайските комунисти се оказаха гъвкави – захвърлиха идеологията като износена дреха, съобразиха се с реалността и най-вече с елементарния човешки егоизъм, претворен в икономическа активност на индивида, тоест вмъкнаха елементи от т. нар. «капитализъм», съвсем правилно се отказаха от сляпото следване на една човешка, а не божествена идея – и спечелиха.

Ето защо, когато вече днес разговаряш с комунист на идеологически теми, разговорът протича напълно нормално, независимо, че може да прерасне в спор и дискусия. Фанатиците сред тях останаха малко. Комунистът на собствен гръб се е убедил, че неговата идеология се е разминала с действителността, затова е склонен не на полемика – под която дума древните гърци са разбирали желанието непременно да наложиш на другите собственото си мнение, а на дискусия – тоест, на такъв спор, при който и двете страни търсят не как задължително да се окажат прави, независимо дали са прави или не, а просто да достигнат до истината, независимо кой доколко в началото си е мислел, че е прав.

Поражението е научило комунистите, че може и да не са прави.

А сега се опитайте да спорите с демократ…

Честно казано, гледката е доста неприятна. Спорейки с демократ, обикновено бързо се стига до извода, че колкото и да е странно, напълно е възможно разумът на човек да бъде манипулиран до такава степен, та просто да е престанал да функционира по предназначение. Тоест: престанал е да мисли. Зомбиран е. До такава степен, до каквато нито един комунист никога не е бил фанатизиран.

Но, така или иначе, за всеки, който е преживял комунизма, гледката на зомбирания спорещ демократ е доста позната. Макар и умножена по хиляда. Това е все същият комунистически, религиозно убеден фанатик, който сляпо вярва в своята идеология. Само, дето се нарича «демократ».

Но в основата на манипулацията на съзнанието и на единия, и на другия стои вярата.

Манипулираното от комунистическата пропагатнда съзнание на комуниста го караше да вярва в комунизма.

Зомбираното от демократичната пропаганда съзнание на демократа го кара да вярва в демокрацията.

Зомби-вярата на демократа е много по-силна, фанатична и непоколебима от вярата на комуниста, тъй като агитацията и пропагандата на демокрацията са много по-силни, ефикасни и обсебващи съзнанието, отколкото агитацията и пропагандата на комунизма. В интерес на истината, комунистическата диктатура по отношение на пропагандата беше поставена в доста по-неблагоприятна ситуацията от демократичната диктатура: злините на комунизма бяха сгъстени, концентрирани в сравнително къс исторически период, комунистите просто не разполагаха с технологичното време, за да изградят ефикасна система на пропаганда. В добавък и конкуренцията между двете диктатури – комунистическата и демократичната, която конкуренция остана в историята под названието «студена война», протече главно на територията на пропагандата, където демократите категорично имаха превес поради много по-разгърнатата си в световен мащаб система от средства за нейното водене. Затова и демократичната диктатура победи комунистическата, без да гръмне изстрел (в световен мащаб, разбира се – в локален мащаб се водиха доста войни, останали с местно значение): защото спечели на територията на пропагандата.

Но какво означава пропаганда?

Означава внушаване на идеи. Тоест – манипулиране на съзнанието. И тук стигаме до една от основните разлики в манипулирането на съзнанието от страна на комунистическата и от страна на демократичната диктатура.

Комунистическата пропаганда не се стремеше към всеобхватност – както поради липса на технологичен капацитет (просто тя в глобален мащаб разполагаше с много по-малко и по-слабо влиятелни медии от демократичната), но също и поради ограниченост на мисленето. В сравнение с демократичната пропаганда й липсваше мащабност. За нея беше достатъчно да даде в известна степен оправдание за кървавите престъпления на комунизма в началния му стадий, да прехвърли вината за тях върху неизбежността и необходимостта на тгози първоначален етап, наречен «диктатура на пролетариата» - а после да обоснове продължаващата конфронтация срещу конкурентната му демокрация, срещу «капитализма», чрез мъгляви и неясни внушения за «светлото комунистическо бъдеще» на всички народи. И толкова.

Днес вече е по-ясно защо на пропагандата на комунистическата диктатура не й достигаше фантазията и въображението да развихри манипулирането на съзнанието на отделния човек и на обществото като цяло до такава степен, в каквото днес го прави пропагандата на демократичната диктатура.

Просто комунистическата диктатура съзнаваше, че е обречена. И то не само като икономическо-технологичен потенциал – вече споменатите китайци доказаха и доказват, че в това отношение въобще не е била обречена. Но комунистическата диктатура съзнаваше, че е загубила идеологическите си основания за своето съществуване, и то по съвсем обективна причина – изоставане във времето, загубване на състезанието в областта на пропагандата и на манипулацията в световен мащаб.

А изоставането във времето означаваше на практика, че независимо от внушенията и пропагандните постановки, комунистическите лидери след смъртта на Сталин (а и още преди това, след края на Втората световна война) вече не се стремяха и си даваха сметка, че не е реално да се стремят, към господство в световен мащаб. Беше им ясно, че са загубили играта и им оставаше само, рано или късно, да се пригодят към неизбежното поражение, и да го направят по-приемливо лично за себе си. Блестящ пример за това са средните и висши функционерите в младежката организация на комунистическите партии – комсомола, почти всички от които след 1989 г. се преквалифицираха с по-голям или по-малък успех на «капиталисти». Да не говорим за офицерите от комунистическите тайни служби… Също пример за такова пригаждане (но тук едва ли е уместно определението «блестящ») е съдбата на Горбачов – за когото днес остана жалката участ на храненик на бившите си идеологически противници, възнаграден за отстъпчивостта (или за глупостта си!) с малко, скромно замъче в баварските Алпи и модерен туристически комплекс на дъщеря му в подножието на атинския Акропол. Именно нему, според нашето скромно мнение, принадлежи най-кратката и най-синтезирана оценка на собствените му катастрофални «реформи», обозначени с прочутия термин «перестройка». В едно интервю през март 2010 г. журналист го попита:

- Михаил Сергеевич, излъгаха ли ви американците?

Той мълча дълго и отговори съвсем кратко:

- Излъгаха ме.

Какво да се прави… Бил си глупак – излъгали са те. Както казва още преди около 2 хиляди години един от най-блестящите военни мислители на всички времена, Сун-дзъ: «Тежко на излъгания».

Затова комунистическата диктатура загуби конкуренцията с демократичната – поради ограниченост на мисленето. Ограниченост в мащабите на замисъла. Съответно – ограниченост в манипулирането на съзнанието на отделната личност и на обществото.

Именно в манипулирането на съзнанието демократите надминаха тотално комунистите - и затова ги оставиха на бунището на историята.

Демократите издигнаха манипулирането на съзнанието до следващата, много по-висша степен, която сполучливо може да бъде определена с метафората «зомбиране».

При комунистите голямата част от манипулираните съзнаваха, че са манипулирани. Така манипулацията неизбежно и по принцип се проваляше – просто никой не вярваше в сервираните му манипулативни тези. Робите на комунизма съзнаваха, че са роби. Нямаше как да им бъде внушено, че са сободни.

При демократите голямата част от манипулираните не съзнават, че са манипулирани. Така манипулацията се развива до следващата си степен – зомбирането. Робите на демокрацията не съзнават, че са роби. Идеалните роби – които си въобразяват, че са свободни и са готови до фанатизъм да вярват, че тяхното робство е тяхната свобода. Точно по Оруел: «Робството е свобода».

Защото комунистите манипулираха в доста ограничена степен съзнанието на «масите», според собствената им терминология. Просто колкото с цел да се предотвратят помисли за открити бунтове. А който повярвал на красивите идеи – повярвал. Както се казва: няма лошо. Затова и за комунистическите агитатори и пропагандисти нямаше особено значение дали някой вярва на това, което пишеха и говореха – важното беше хората да се преструват, че вярват. Да бъдат принудени да се преструват, че вярват. Е, бяха принудени. Е, преструваха се. Но това, разбира се, не можеше да продължи вечно. Затова и накрая всичко стана на бъзе и коприва…

За закъснението, изоставането и в крайна сметка, за поражението на комунистическата диктатура в борбата й с демократичната диктатура, естествено, има и още една причина, която е изтъквана неведнъж, затова тук ще я споменем само мимоходом: през 1917 г. именно демократичната диктатура в лицето на банкерите от Уолстрийт начело с прословутия Якоб Шифт и под покровителството на президента на САЩ Уудроу Уилсън организира, финансира и в крайна сметка създаде комунистическата диктатура в Русия чрез главните си емисари Лео Бронщайн (Троцки) – изпратен като емисар в сферата на масовите убийства, и Израел Лазаревич Гелфанд (Андрей Парвус), в областта на финансовата логистика. Е, а сетне по-талантливият Ленин измества от апаратния връх Троцки, който предпочита да се шляе с луксозния си брониран влак по «фронтовете» (така болшевиките наричат превзетите градове и села, където организират ужасите на червения терор), докато накрая Сталин го праща в мексиканската девета глуха, а сетне и по-надалече… Но това са си техни комунистически апаратни игри. Важното е, че опората на световната демокрация, самият символ на демокрацията – САЩ, създават, финансират и организират комунистическата диктатура в Русия; това обяснява и толкова странния факт, който винаги е учудвал човека, запознаващ се тепърва с този отрязък от историята – защо САЩ са първата страна в света, която през 1922 г. признава новата държава СССР? Ами затова я признават, защото те я създават. Който се интересува повече от въпроса, може да разтвори книгата на Александър Солженицин «Двеста години заедно» (излязла на български под заглавие «Евреите в Русия») – там са дадени доста интересни подробности около тези процеси. И е съвсем естествено зловещата рожба – комунистическата диктатура, да изостава във времето от зловещата си родителка – демократичната диктатура. А пък когато започне сериозно да я конкурира, демократичната родителка да направи всичко възможно да й попречи до степен и да я унищожи…

За разлика от комунистическата манипулация на съзнанието, която именно поради факта на изоставане във времето (появила се по-късно) беше ограничена по интензивност, период и обхват, демократичната се стреми към тоталност и всеобхватност. За демократичните манипулатори далеч не е достатъчно, както за комунистическите, да потиснат възможна съпротива. За демократичното манипулиране на съзнанието е много по-важно да не допусне въобще да възникне мисълта за съпротива. Разбира се, за целта не може да се залага само на заплашителните, силови методи на пропаганда, нито на очертаването на прекрасни, но смътни и неясни перспективи, каквито тактики избираха обикновено комунистическите идеолози.

Не. Демократичните манипулатори на съзнанието избягват основната грешка, допускана от комунистическите (допускана по необходимост, трябва да отбележим – та какво друго можеха да предложат?), и въобще не внушават, че там някога, в далечното светло бъдеще внуците и правнуците ще живеят в построения земен рай. Не, демократичните манипулатори внушават, че ВЕЧЕ човечеството (или поне «просветената», сиреч демократизираната част от него) живее в този земен рай. И единственото, което има да се пооправи още от великолепния строеж, са някои дребни подробности: да се премахнат такива отживелици като независимостта на държавите, да изчезне семейството, да се заличат вехти идеи като патриотизъм – тоест обичта към родината, да се заличат различията между мъжете и жените, религията да бъде осмяна и захвърлена (само християнството, разбира се, да не си помислите, че всички религии?!). И когато се случи това, когато всички станат наистина равни – под термина «равни» вече все по-силно се внушава идеята да се подразбира «еднакви», тогава в глобален аспект ще се постигне наистина прекрасна хармония, която всъщност вече е почти постигната в т. нар. «демократичен» свят.

Идеята за равенството, естествено, е основна в демократичната манипулация. Вече отбелязахме в предишните глави, че обичайният похват на манипулаторите в отговор на резонната забележка, че всъщност де факто не всички са равни и не е възможно да бъдат равни, е да заяват, че под «равенство» се разбирало само равенство пред закона – а за всичко останало се предоставяла пълна свобода на индивида да се развива както намери за добре. Тоест, за всичко останало индивидът се оставя на законите на джунглата. Дребната подробност, че и пред закона не всички са равни, защото няма как да е равен някой, който може да си позволи адвокат за десет хиляди долара, с друг, разчитащ на служебен защитник, се подминава като несъществена; всъщност, такива подминавания на «несъществени» подробности, характерни за комунистическата пропаганда, са взети изцяло на въоръжение и от демократичната.

Актуалният, злободневен проблем на демократичните манипулатори обаче, който те сега, в този исторически момент, решават, е, че идеята за равенството буксува и по друга линия: веднъж изравнени, дори само пред закона, даже само с всичките условности на фактическото неравенство пред същия този закон, вече хората не може да бъдат манипулирани с внушението, че е необходимо още равенство. Колко още? Докога? Нали отдавна вече всички сме равни,? По този начин основата, фундаментът на демократичната манипулация губи значението си, деактуализира се, не може да бъде използван като аргумент в по-нататъшното манипулиране на съзнанието.

Ето защо на преден план веднага след рухването на комунизма излязоха малцинствата. Беше спешно необходима нова идеологическа платформа – старата с борбата срещу ужасния комунизъм просто вече как да бъде приложена( е, освен срещу Китай и Северна Корея, но те са далече, пък и китайците стават все по-силни и с тях трябва по-внимателно… Сега масово се пласира манипулацията, че има хора, които не са достатъчно «равни», които нямат достатъчно права, както останалите – и това са т. нар. «малцинства». Без значение какви: етнически, религиозни, расови, педераси и лесбийки и пр., и пр. Естествено, гузно и неловко се заобикаля проблемът, че след като и без това вече всички са равни, то, ако се дадат на «малцинствата» допълнителни «равенства», всъщност така те получават не изравняване (което веднъж вече по презумпция се е състояло още с раждането на отделния човек) – а привилегии. Както и, че по този начин се дискриминира мнозинството от хората, които не принадлежат към «малцинствата». Тук вече демократичните манипулатори претърпяха пълен провал и, за да замаскират някак положението, въведоха термина «позитивна дискриминация», означаващ нещо много просто: че да бъде дискриминирано мнозинството, е нещо положително, а малцинството – това е лошо, респективно представнлява лоша, кофти, «негативна» дискриминация.

Именно използването на теорията за «дискриминираните малцинства» издава и насоката, която ще следва и занапред демократичното зомбиране на съзнанието – все по-нататъшно разделяне, раздробяване на обществото на отделни части и насъскване на тези части една срещу друга; напълно според старата забележка на Русо в «Обществен договор», че демокрацията е общество, основано върху вътрешни конфликти и междуособици.

Тези висини на манипулацията, превърнати в зомбиране – да се внушава, че е нормално да се женят (или как да се нарича въпросното действие: мъжат, мъжоженят, женомъжват?!) мъже с мъже и жени с жени, а в щата Тексас човек може дори да се ожени за животно, сега там се обмисля законово да се разреши и женитбата на човек с предмет, определено не бяха достигани от корифеите на комунистическата идеология. И със сигурност някога на външния министър на СССР никога не би хрумнало да провъзгласи, че основен приоритет на външната политика на съветската държава ще е защитата на правата на хомосексуалистите – каквато декларация направи държавната секретарка на САЩ Хилари Клинтън, която явно освен това ще остане в историята с радостното си подскачане пред телевизора при гледката на зверското убийство на Кадафи.

Именно в достигането на такива шеметни висини на зомбиране на съзнанието демократите определено и категорично надминаха комунистите.


 

http://lyubomircholakov.blog.bg/politika/2012/05/
14/kak-zombi-demokratite-nadminaha-komunistite.953685




Гласувай:
2
0



1. raders - Ми добре де. Нямах сили да прочета ...
14.05.2012 20:48
Ми добре де. Нямах сили да прочета докрай всички премъдрости. И какво, всъщност, предлагаш не стана много ясно. Комунизмът /съответно фашизмът/ -лош. Демокрацията още по-лоша. Остават значи военната диктатура, някаква диктатура на религиозен принцип /Иран/, феодализмът и родообщинният строй /за други не се сещам/. Или предлагаш някаква авторитарна монархия от типа на Римската империя, защото съвременните монархии /Англия, Швеция, Холандия и пр/ са също демокрации? А може би си открил някакъв нов политически модел? Ми кажи да видим де; иначе е лесно само да се критикува! :)
цитирай
2. анонимен - На raders:
15.05.2012 00:21
Ако сам не виждаш и не усещаш "прелестите" на нашата "след-комунистическа" демокрация, а и на западната демокрация, въобще, няма смисъл да ти се натрапват насила очевадните факти. Който не се озадачава, меко казано, от лицемерната загриженост на запада за правата на педерасите, и това, че ни се натрапва насила хомосексуализма и всякакви други извратености, вкл. чалгата, а със всички средства се осмива християнската вяра и се разрушава семейството, едва ли има нужда да му се обяснява специално. Но се надявам ти да не си от тази най-безнадеждна категория, и затова ти отговарям съвсем накратко.
Първо, едва ли си се замислял защо е задължително т.н. светско, атеистично образование, а традиционната наша християнска вяра се осмива, забранява и неглижира, и от кого се прави всичко това?
А на прекия ти въпрос, какво се предлага, вместо изброените от теб политически системи, отговарям, че лично аз не предлагам никакъв конкретен модел, а се възмущавам, че е забранено, както и по времето на комунизма, свободно да се обсъждат, предлагат и изпробват модели на ненасилствено нрродно самоуправление, извън контрола на тотално господстващата насилническа демократична или по скоро - демонократична система или - режим.
Защото на практика т.н. демокрация представлява тотална диктатура, която се стреми да се намесва във всичко, и най-вече в семействотом и възпитанието на децата, в частното производство на храни за собствени нужди и за пазара, но най-вече се стрреми да ни внуши и да ни натрапи идеологиите и клишетата, които и ти така прилежно изброяваш, споменавайки уж различни режими и политически системи, а всъщност всички те са продукт на една и съща световна върхушка – от Римската империя, през Турската, през комунизма и последвалата го доунищожаваща държавите и народите, западна демокрация.
А ако ти се стори че съм пристрастен в някаква насока, ще ти отговоря, че по времето на комунизма прекарах 13 години в затворите, защото не исках да живея насила в комунистическа България.
цитирай
3. raders - Това за затвора вече го знам и ти с...
15.05.2012 15:35
Това за затвора вече го знам и ти свалям шапка. Но се опитвам да отгатна, критикувайки всички политически системи, какво всъщност, проповядваш? Имам усещането, че предпочитанията ти клонят към някаква християнска монахия, /а цар е самият Дядо Боже/, с доста безкомпромисно налагане на християнските ценности, без оглед предпочитенията на другомислещите. Но това е заменяне на една диктатура с друга и този период май вече е попреминал още по времето на господин Торквемада. С право някои мислещи хора се отнасят с голяма доза хумор спрямо религиите. Защото като се изключат моралните норми /базирани, примерно, на християнската философия/, всичко останало е пълна лудория.
цитирай
4. анонимен - Торквемада и Лойола, идеолозите на инквизицията, са били евреи, унищожаващи християнството и християните.
15.05.2012 17:52
Срещу Христос, както предполагам знаеш, юдеите водят жестока война от самото начало. Войната е започнала с разпъването на Христа и продължава вече 2000 години
Християнството не се е наложило и не се налага насила, а ако някъде е натрапено насила, това означава със сигурност, че не става дума за християнство а за неговата противоположност.
А за евентуална алтернатива на световния демонократичен тоталитаризъм, демонократите не дават да се издума, затова и няма конкретен пример, който да ти посоча. Само едно е достатъчно зада се съвземе всеки народ и всяка държава: ако успее да изгони частните еврейски банкери и създаде собствена държавна или обществена банка със свои независими от юдеите пари. И както се казва, тук е заровено кучето. Ето това световното сачтанинско юдейство никога никому няма да позволи, и ще унищожи всеки опит и всяка помисъл в тази насока, като освен това, ще сатанизира чрез медиите, тези, които реално опитат да пуснат в обръщение безлихвени нееврейски пари. Такива опити има много, но всичкитш са завършвали с забрана или с унищожаване на цели държави.
Или, с неколко думи, ако я нямаше световната власт на банкерите сатанисти, нямаше да има бедност и мизерия, и нямаше да има безработица, защото работниците и безработните са безимотни "пролетарии", наследници на ограбени, обезземлени бивши свободни независими селски стопани. А такива са били всички нормални хора, само до преди половин - един век, у нас, а на запад, до преди два века. До времето на "просвещението"и "реформацията" на църквата и християнството.
Така че, създадат ли се нормални условия, хората бързо ще намерят начини да се самоорганизират, и то, не насила, както обикновено се внушава, а от самата практика и от самия, наистина, свободен живот.
Тук не се пропагандира някаква идеология и някакъв политически модел, а се посочват умело укриваните сатанински корени и сатанинска същност на съвременния свят, олицетворяван от доскоро боготворената, донякъде, и от мен, западна демокрация.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 10421493
Постинги: 3389
Коментари: 6135
Гласове: 7038
Архив
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930