Всъщност, като се каже «за пореден път», би било в интерес на истината да се уточни за кой пореден път, какво по-точно в случая означава «компрометиране», кой извършва това «компрометиране», с каква цел?

За да отговорим поне отчасти, нека отново се върнем малко назад във времето, в годините на «студената война».

В тази «студена война» комунизмът непрекъснато губеше по точки. Причината не беше сложна за отгатване: той залагаше на външната, грубата сила, произвеждаше десетки хиляди танкове, хиляди самолети и ракети, снабдяваше де що има терористи по света с надеждата, че ще насочват оръжията си срещу Запада (някои от тях наистина ги насочваха, други обаче гърмяха срещу когото им попадне, включително и срещу комунизма) – а в същото време демокрацията сложи акцента върху обработката на съзнанието на хората; успя да ги убеди, че всичките комунистически оръжия и сили са насочени, за да защитят една диктатура (което беше вярно), а самата тя, демокрацията, е носителка на свободата и «човешките права» (което е, меко казано, под въпрос).

И понеже комунизмът наистина е диктатура, не беше трудно милиони хора да повярват в постулатите на демократичната пропаганда.

А един от основните й постулати беше за свободата на религията.

Комунизмът беше враг на религията и най-вече на християнството. Вече всеки може да намери в интернет свидетелства за комунистическите зверства срещу Църквата: това са десетки хиляди избити свещеници в Русия и след това от комунистическите режими в Източна Европа, разрушени и осквернени църкви, превърнати в складове, кръчми и «атеистични клубове»; и независимо от смекчававането на режима по времето на Брежнев и след това, все така на вярващите се гледаше с лошо око, членството в комунистическата партия беше несъвместимо с вярата в Бога, по Коледа и Великден големите катедрални храмове биваха обграждани от милиция, а за носене на кръстче човек можеше да изгуби работата си.

Демократичните агитатори, естествено, не пропускаха да сочат всичко това – а понеже то беше вярно и хората, живеещи в комунистическата система, го виждаха със собствените си очи, съответно вярваха на агитаторите. Вярваха не само на истините за комунизма, но и на онова, което им биваше представяно като истини за демокрацията. Включително в областта на религията. Вярваха, че когато дойде тя, ще могат свободно да изповядват религията си, преследванията и тормозът срещу християните ще бъдат прекратени и всички ще заживеят така, както агитаторите описваха демократичния рай: със свобода на волята, вярата и убежденията си.

Ето защо, когато след нахлуването на демокрацията зачестиха съобщенията за «католиците-педофили», разобличавани на Запад, все още никой не се разтревожи особено: един вид, така им се пада, щом са мърсували с деца, нека сега да ги разобличават и папата да се черви заради тях. В демократичния свят никой няма, както в комунистическия, да обвинява свещеници, пък и когото и да било, ако е невинен. Това е възможно само при комунизма и при която и да е друга диктатура. А в демокрацията, където властват законът и правото, щом обвиняват някого, значи има защо…

Обаче заедно с обвиненията срещу католическите свещеници в един момент в световното медийно пространство се появи новината за уволнението на Надя Евейда.

Този случай вече доста нашумя, но нека да го припомним с две думи. Надя Евейда е християнка от коптската църква (това са християни предимно от Египет и Етиопия), гражданка на Великобритания. През 2006 г. тя беше уволнена от британските въздушни линии «Бритиш еруейз», защото се противопостави на нарежданията на шефовете си и не пожела да снеме кръстчето, което носеше на верижка на шията си. Мотивите на ръководството на компанията бяха, че носенето на кръстчето било «обиждало» представителите на други религии. Най-интересният момент беше, че същото това ръководство на същата тази «Бритиш еруейз» нямаше никакви претенции към свои служители – представители на други религии, които също носят символите на своята религия, например тюрбаните на сикхите и забрадките на мюсюлманките. Претенции имаше само към християните. Случаят се разви и нашумя, съдилищата се произнасяха, както може би трябваше да се очаква, в полза на «Бритиш еруейз» и срещу християнката. Появиха се още подобни случаи. Накрая се стигна до правителството. И през 2012 г. правителството на Великобритания излезе със свое решение, в която заяви, че «Бритиш еруейз» правилно е уволнила християнката, която не приема да се откаже от символите на своята религия.

Резултатът е, че в момента, когато се пишат тези редове, със случая Надя Евейда и още три такива се занимава Европейският съд по правата на човека в Страсбург. Дали някой има доверие в решенията и преценките на такова политическо съдебно образувание, е отделен въпрос, но поне засега това формално е най-високата инстанция, призвана да реши проблема.

А сега пак да отскочим до времето на комунизма и да си припомним как беше тогава с кръстчетата.

При комунизма с кръстчетата беше горе-долу същото. Казваме «горе-долу», защото докъм 70-те години на ХХ-ти век е било напълно възможно човек да бъде уволнен от работата си, ако носи кръстче. Но с чиста съвест може да се твърди, че от началото на 80-те години това би било по-скоро изключение, отколкото правило. През пследните десетина години от онази обществено-политическа система никой не уволняваше заради кръстчета.

Паралелът е интересен, нали?

Демокрацията обвиняваше комунизма във всички възможни грехове срещу религията, Църквата и вярващите – и тези обвинения бяха напълно справедливи. Включително и обвинението, че комунистите не позволяват на християните да носят символите на своята религия, макар това обвинение в края на епохата комунизма да отпадна.

Но какво да кажем пред лицето на факта, че демокрацията, както виждаме, също не позволява на християните да носят символите на своята религия?

Тогава каква е разликата между комунизма и демокрацията в това отношение? И има ли изобщо разлика?

Разлика има и тя е твърде чувствителна.

Комунизмът забраняваше на представителите на ВСИЧКИ религии да носят символите на своята вяра.

Демокрацията забранява това САМО на християните.

С други думи – комунизмът се отнасяше към всички като към равни.

Демокрацията дискриминира само християните.

Защо в случая с религиозните права имаме право да обобщаваме, използвайки термините «комунизъм» и «демокрация»?

Обобщението за комунизма е правомерно – там никой не можеше да си позволи такава инициатива «по места», ако тя не беше съгласувана на т. нар. «централно ниво». Не можем да си представим окръжен партиен секретар, наредил на своя глава само в неговия окръг да се води «активна борба» срещу «религиозните заблуди». Такова нещо можеше да става единствено по нареждане «отгоре» и за каквото и да било престараване съответният партиен функционер можеше и да се прости с мястото си.

Ето защо, взирайки се в отделен факт от времето на комунизма, имаме правото да обобщаваме – просто системата беше централизирана до крайност и дадено отношение на партийни органи към определено явление не можеше да бъде друго, освен нареденото «отгоре».

Но дали имаме право, в случая с Надя Евейда и трите други подобни казуса от Великобритания, също да обобщим и да заявим, че «демокрацията» като такава дискриминира християните на религиозен принцип? Все пак това е решение само на една фирма – «Бритиш еруейз». И независимо, че решението е подкрепено от самото английско правителство, дори и така случаят може да се разглежда като изолиран. В края на краищата има и такива демократични страни, където не уволняват за носене на кръстчета – поне засега.

За да решим дали имаме право да обобщаваме в случая с Надя Евейда, нека да видим каква е реакцията спрямо него. Реакцията на английското правителство и съдилища вече я видяхме. Но нека се вгледаме как реагираха т. нар. «правозащитни организации» и медиите. Тоест: да проверим дали демокрацията като система и закономерно в случая е дискриминирала християните – или това е изолирано явление. Ако различните институции, британски и международни, които са призвани да защитават т. нар. «ценности» на демокрацията, сред които ценности е свободата на религиозните убеждения, са реагирали остро и безкомпромисно срещу репресиите против британските християни – значи случаят е изолиран и не може да обобщим, че подобна дискриминация е отличителна черта на демокрацията по принцип.

Ако пък не са реагирали или са реагирали сдържано, просто от кумова срама – значи имаме право да обобщим, че репресиите и дискриминацията срещу християни са вътрешно, иманентно присъщи на демокрацията въобще като обществено–политическа система.

Предвид шокиращата фрапантност на случая може да се каже, че реакциите бяха доста сдържани. Колкото от кумова срама. Надя Евейда беше подкрепена предимно от синдикални организации, тоест най-вече в сферата на трудовото право – но правозащитните организации, които се ангажираха с нейния случай, бяха малко и то предимно с ограничени ресурси. Нито прословутата «Хелзинки уоч», нито също така прословутото «Отворено общество» реагираха по някакъв начин. За медиите да не говорим – тяхната реакция беше предимно информативна, без особено вземане на отношение. Същите медии, които надълго и нашироко коментират и анализират носенето на религиозни символи от представители на други религии, достатъчно е да си припомним шумът, който се вдига периодично около такива религиозни символи като мюсюлманските забрадки и фереджета. Но когато става дума за демократичните репресии срещу християните, настъпва някаква странна сдържаност, граничеща с мълчание. Следователно, имаме основание да обобщим.

Друг пример. След установяването на демокрация в Ирак, преследванията срещу християни взеха лавинообразен характер – и от 800 хиляди преди нахлуването на американците там днес са останали не повече от 50 хиляди, другите бяха прогонени чрез насилия и убийства. В Египет нападенията срещу християни се превърнаха в ежедневие, и то отново, след като беше установена демокрация. Но не само в Ирак и Египет – Ватикана изнесе данни, според които днес християнството е най-преследваната религия в света. 80% от хората, преследвани на религиозна основа по цял свят, са християни. На всеки 5 минути един християнин бива убиван заради вярата си. Нещата стигнаха дотам, че през 2011 г. Европейската комисия реши да приеме декларация срещу «християнофобията» – но представителите на Гърция и Португалия се противопоставиха на тази формула и тя беше заменена с абстрактно-мъглявата фраза «против преследванията на религиозна основа».

Държавната институция на най-могъщата държава, която институция пряко се ангажира със спазването на т. нар. «човешки права» по целия свят до такава степен, че всяка година публикува доклад на тази тема – Държавният департамент на САЩ, до ден-днешен не е обелила дума по въпроса за масовите преследвания на християни: нито за изгорените живи в Нигерия, нито за прогонените от Ирак, нито за нападенията в Египет, нито за смъртните присъди в Иран (да, дори от любимите си нападки срещу Иран се отказват; дали само защото става дума да защитят християни?). Държавният департамент на САЩ запази пълно мълчание и във връзка с преследванията на християни в люлката на демокрацията – Великобритания, включително по вече цитираните случаи на Надя Евейда и другите три такива, стигнали до съда в Страсбург. Доста странно мълчание, като се има предвид колко активен е иначе Държавният департамент на САЩ в защитата на въпросните «човешки права», между които уж било и правото на религия…

Ето защо имаме право да обобщим следното: уволненията на християни във Великобритания, недоказаните обвинения срещу католически свещеници в някои европейски страни, искането да бъдат забранени разпятията в класните стаи в Италия – при които случаи нямаше никаква реакция от страна на т.нар. «правозащитни организации» на демократичната общност, масовите преследвания на християни в държавите, където се установяват демократични диктатури, хунти и режими, липсата на реакция от страна на демократичните институции и «правозащитни» (наричани вече присмехулно «полузащитни») организации доказват, че на демокрацията като политическа система са присъщи християнофобията, дискриминацията, преследванията и насилията срещу християните.

Разбира се, пак може да се възрази: цитираните случаи са от последните десетина години, но може би все пак това е временен етап, обществени сътресения, които ще отминат и нещата пак ще си дойдат на мястото, тоест преследванията и дискриминацията на християни ще отслабнат, а може би и съвсем ще бъдат преустановени?

За да разберем дали това възражение е основателно, ще се върнем отново в славните времена на благородните пирати и злия испански губернатор.

Всъщност, тези времена не са чак толкова далечни – началото на 20-ти век, когато Рафаел Сабатини пише романа си «Капитан Блъд», прославил го по цял свят.

А пък ако се замислим, въпросните времена изобщо не са и съществували. Никога не е имало времена и епохи на благородни пирати по една съвсем проста причина: никога не е имало благородни пирати. Достатъчно е да разгърнете не приключенски роман, а която и да било история на пиратството. Историците са единодушни: това са били обикновени разбойници. Бандити. Мутри. И да твърди някой, че са били «благородни» или да го внушава чрез художествени описания, е все едно да внушава, че днешните мутри, бандити и мафиоти са благородни. Да, вярно, че и в бандитските, мутренските и разбойническите среди има драми, трагедии, сблъсъци на характери. Дон Корлеоне е забележителен художествен образ. Но, независимо от това, си остава обикновен мафиот. А може и да не е съвсем обикновен… Но пак е мафиот. Разбойник. Бандит. Мутра.

И като се разговорихме за пирати, нека мимоходом да вмъкнем и друг многозначителен факт. Общоприето е мнението, че класическото пиратско знаме е черно с изрисувани череп и кости. Само, че колкото и да е общоприето, това мнение е погрешно. Класическото пиратско знаме е червено – цветът на кръвта, която ще бъде пролята, щом някой го зърне. И никакви череп и кости не е имало по пиратските знамена, а най-използваните символи са били пясъчен часовник – знак, че времето на нападнатите е изтекло, или пък рисунка на ръка със сабя. А фактът е многозначителен, защото черепът и костите се появяват върху пиратските знамена през 18-ти век – когато в Европа се появяват открито и първите масонски ложи. Каква е връзката ли? Ами връзката е, че черепът и костите са не класически пиратски символ, а класически масонски символ. А връзката на масонството с демокрацията е пряка – да не забравяме, че френската «революция» е организирана и проведена от масонски ложи. Чак по-късно, от втората половина на ХIХ-ти век, черепът и костите се превръщат в широко употребяван знак и символ на готовност да се загине в името на нещо, на някакви идея – и оттогава се появяват върху множество емблеми на военни части или военизирани формирования. Известна е например снимката на Христо Ботев, Никола Обретенов и Христо Иванов-Големия до маса с череп и кости, а пред тях кръстосани кама и револвер. Свобода или смърт.

Но това между другото…

Започнахме и продължаваме със злия испански губернатор и прочутите романи на Рафаел Сабатини за капитан Блъд, защото тези романи прекрасно не само се вписват, но дават и съществен принос в художественото манипулиране на съзнанието на милиони хора за ролята и значението на християнството в една голяма част от света, при това в решаващ момент от световната история – откриването и усвояването на американския континент, Новия свят.

Разбира се, лесно е да се обясни пристрастието на Сабатини с негови лични религиозни възгледи – може би е просто атеист или протестант, или последовател на каквато и да било друга религия, и затова рисува католицизма в неблаговидна светлина чрез отрицателните персонажи на неговите представители. Да, несъмнено личните убеждения на човек оказват влияние върху цялата му дейност, включително художествена при един творец. Но ако избрахме Сабатини за пример, то е защото представлява един от най-популярните случаи на манипулативна тенденция чрез силата на художествената литература, която тенденция, особено в наши дни, набира все повече сила: атаката срещу християнството. На Запад това намира израз най-вече в нападките срещу традиционната западна религия – католицизма. Някои ще кажат: но нали протестантството също е разновидност на християнството, защо няма такива нападки срещу него? Въпросът е, че по самата си същност протестанството, което намира израз и в наименованието му, е опозиция, «протест» срещу официалната религия на Запада по време на възникването му. То така и възниква: със заковаването на прочутите «Тезиси» на Мартин Лутер върху вратата на катедралата във Витенберг, «протестиращи» срещу действията на папата и католическата църква. Освен това е и твърде разпокъсано – само в САЩ се наброяват няколко хиляди протестантски секти, следователно се лабо, и по тази причина е нормално да бъде предпочитано от антихристияните в случай, че по някакви причини не могат открито да заявят антихристиянските си убеждения...

А в популярната литература на ХIХ-ти и началото на ХХ-ти век, която литература в голяма степен оформя възгледите, представите и мненията на тогавашните подрастващи поколения, представителите на католицизма неизменно са рисувани в негативни краски. Така например, единственият по-известен образ на португалец в приключенската литература на Европа е този на Негоро от романа на Жул Верн «Петнадесетгодишният капитан» - и отново католикът Негоро е представен като злодей, предател, измамник, търговец на роби, жесток, подъл, коварен и каквото още лошо се сетите.

И обратно, когато стане дума дори не за оневиняване на «злите католически колонизатори», а просто за обективно показване на тяхната роля в цивилизоването на част от Новия свят, тогава се вдига вой до небето: само преди няколко години срещу филма на Мел Гибсън «Апокалипто» изригнаха вулкани от негодуващи критики, обвинения в «расизъм», «нетолерантност», «незачитане на чуждата култура» и прочие стереотипни шаблони на демократичната агитация и пропаганда – и то само, защото показа в този филм какво всъщност са прекратили «злите испанци»: човешки жертвоприношения, търкалящи се по ацтекските пирамиди отрязани глави, изтръгнати сърца от гръдните кошове на жертвите… И всичко е основано върху разкази от хрониките, свидетелстващи, че такива жертвоприношения са били редовна практика при ацтеките и е известен случай, когато за един ден са били умъртвени 80 хиляди пленнници чрез разпаряне на гръдния им кош и изтръгване на сърцето. Това е била тя, «културната идентичност», която «злите испанци» са прекратили. Но независимо от това, антихристиянски настроените медии са готови да оправдаят дори масовите убийства на хора само, защото са били прекратени от християни. Да не забравяме как се опитват да опорочат и спасяването на българските евреи само, защото в това спасяване решаваща роля играе Българската православна църква: да, спасихте ги, обаче защо не спасихте и онези от Македония и Северна Гърция, нищо, че там са командвали германците? Ако бяха спасени и онези от Македония, несъмнено щяха да ни впишат във вина това, че не сме спасили евреите в самата Германия. Така де, нали сме били съюзници, защо не сме използвали влиянието си и не сме спасили немските евреи? Демократичните пропагандисти са винаги изобретателни, особено когато става дума за пропаганда и агитация срещу християнството…

И още едно любопитно обстоятелство: там, където са управлявали «злите испански губернатори», местните индиански народи са оцелели и до ден-днешен, а южноамериканските индианци Уго Чавес и Ево Моралес днес са дори президенти. Да не говорим, че в Южна Америка при управлението на «злите испански губернатори» никога не е имало и сянка от расизъм – и тамошното общество винаги е било пример за смесване на различни раси и етноси. Неслучайно венецуелките редовно са първи на международните конкурси по красота…

И обратно: там, където са управлявали «добрите»протестанти и англикани, родствени по религия на «благородните пирати», сражаващи се срещу «злите испански губернатори» - в Северна Америка, не е останал индианец за цяр; историците изчисляват унищожените за 200 години индианци между 15 и 30 милиона. Останали са само томахавките и орловите им пера в музеите. Ама не всички били избити с пушки и револвери, мнозина загинали от болести, донесени от белите протестанти, за което белите протестанти нямат пряка вина – твърдят защитниците на демокрацията в опит да оневинят любимата си политическа система. Сериозен аргумент, няма що – сякаш белите католици в Южна Америка не са донесли същите европейски болести, но там, кой знае защо, индианците не били унищожени…

И в Северна, и в Южна Америка са били използвани роби от Африка (продавани на европейските търговци от собствените им вождове, главатари, емири и султани, както посочва Ориана Фалачи в «Силата на разума») – но негрите в Северна Америка и до ден днешен живеят в гетата, превърнали се в символ на престъпност и наркомания и в любим декор на холивудските продуценти на криминални филм, които продуценти вече са издигнали в правило във всеки филм да има бял и черен положителни герои, за да превъзпитават криво-ляво обществото в дух на расово съжителство; а в Южна Америка всички с всички са се смесили, няма нужда от никакво превъзпитаване и нещата вървят от само себе си в дух на нормално съжителство, без изобщо на някого да му пука за расови различия.

И изведнъж се оказва, че днес териториите, управлявани от «злите испански губернатори», се явяват образец на запазване на местната култура и на хармонично развиващо се многокултурно (да не използваме компрометирания политизиран израз «мултикултурно») общество. А другите, североамериканските територии, попаднали във властта на демокрацията, до ден-днешен носят следите на расизма, сегрегацията и на унижението на човек от човека.

Но независимо от това художествената култура на Запада като се започне от началото на ХIХ-ти век, по-специално в областта на литературата, а после през ХХ-ти век – и на киното, се опитва да внушава, че именно католиците са били отрицателните герои в заселването на Новия свят, а протестантите, дори когато са пирати, бандити, разбойници и мутри, са се озовавали в ролята на благородни по дух защитници на справедливостта и свободата. Вярно, че от началото на 70-те години на 20-ти век насам в Холивуд се появиха няколко филма, които се опитаха да разкажат поне част от истината за зверствата срещу индианците в демократичната Северна Америка – «Синият войник», «Малък голям човек», «Танцуващият с вълци»; но, както се казва, след дъжд качулка. Така или иначе, темата за колосалната разлика в усвояването на Новия свят от «ретроградните католици» в Южна Америка – от една страна, и от напредничавата демокрация САЩ – от друга, си остава ненаписана страница и незаснета филмова лента. Което е разбираемо, историята често е неудобна за разказване…

Защо акцентираме върху такива отдалечени на пръв поглед културни факти в нашето есеистично изследване за природата на диктатурата демокрация – от приключенските романи на ХIХ-ти век, през тези на Рафаел Сабатини, българското игрално кино, та до холивудските продукции?

Защото трябва да осъзнаем факта, че манипулацията върху нашето съзнание да възприема исторически фалшификации и лъжи като някакви аксиоматични истини датира не от вчера, нито от преди няколко години, нито дори от един век насам. Нито пък е ограничена само една или няколко отделни сфери: политическа дейност, медии, различни сдружения... Манипулацията е толкова тотална, че твърде често човек просто не може да осъзнае размерите и мащабите й. Както виждаме, религиозната антихристиянска компонента на демократичната агитация и пропаганда е вплетена силно дори в такъв невинен на пръв поглед жанр като приключенската литература. И няма никакво значение дали самият автор осъзнава своето произведение като манипулативно или не. Ако не го осъзнава, е в известен смисъл още по-лошо, защото това означава, че дори неговото съзнание е манипулирано до такава степен, та той не разбира това. Нашето съзнание – обществено и индивидуално, е просмукано от фалшивите аксиоми на демокрацията и затова не само възприема явни лъжи като очевидни истини, но и самото то препредава нататък тези лъжи във формата на истини – така, макар и неволно, ставаме части, елементи, звена от манипулативната пропаганда на демократичните исторически фалшификации. Може би нито Сабатини, още повече пък създателите на българския филм «Йо-хо-хо!» са имали такива намерения: да компрометират християнството. Но неспособността да се отървеш от една лъжа гарантирано те поставя в ролята на разпространител на тази лъжа, още повече, ако си творец, чиито произведения влияят върху съзнанието на хиляди, а и милиони хора.

И още нещо, което е твърде важно: антихристиянството на онова, което с високопарен патос днес наричат «демокрация», не се появява на празно място, не възниква изненадващо с все по-засилващата се сегашна тенденция църкви да бъдат превръщани в барове, дискотеки, джамии и складове. Когато говорим за антихристиянските манипулации чрез силата на писаното слово, не бива да забравяме, че те не се явяват изненадващо като «деус екс махина» - спуснати от неведома сила. И ако проследим нишката на зараждането им, няма как да не стигнем до атеистичните, антиклерикални и антихристиянски зловещи деяния по време на т. нар. «френска революция», за които вече стана дума в глава 10-та на тази книга – «Вандея»; но, констатирайки факта, че теоретичните и интелектуални манипулации винаги намират своята проекция в действителността и се превръщат в съвсем реални, кървави и ужасяващи конкретни събития, трябва да се вгледаме в изворите на тези манипулации. Защото очевидно е, че съвременното европейско антихристиянство като идеология води началото си от Волтер, също както моралното «оправдание» на диктатурата демокрация води началото си от Русо, според констатацията на Бенжамен Констан отпреди близо 200 години; но нито Волтер, нито Русо изникват просто ей така, от нищото.

Ето защо, за да проследим следите на тази до неотдавна замаскирана, но днес все повече изпъкваща като основна отличителна черта на съвременната демокрация – антихристиянството, трябва да тръгнем по кривуличещите пътеки на историята преди Волтер и Русо и да видим, държейки нишката на кълбото от антихристиянски идеи, докъде ще ни доведе тя.

Защото все пак е интересно откъде идва съвременната демокрация, нали?

Да, политически тя избухва през 1789 г. и оттогава успява да завладее по-голямата част от света. Но за да изригне в целия си гибелен кошмар тогава, преди това трябва да е била подготвена чрез подходяща идейна атмосфера. Човек не може просто да тръгне по улицата и да вика: «Долу краля!» Или ще го сметнат за луд, или никой няма да му обърне внимание, или с пълно основание ще го тикнат в затвора. Но когато някой крясва «Долу краля!» и подире му тръгват със същите викове няколко хиляди души, въоръжени и с революционна пяна на уста, това означава предварителна подготовка. Не само конкретно-технологична подготовка на тълпата в дадения исторически миг. Но и подготовка на обществото да възприеме тези викове като явление, което не бива да се пренебрегва, а да се влезе в контакт с него по някакъв начин – независимо далиявлението бива приемано или отхвърляно. И като имаме предвид масовите убийства на свещеници малко по-късно, промяната дори на календара и изхвърлянето на християнските наименования и празници, оскверняването на хиляди църкви във Франция (колко лесно, нали: довчера са се молили в тях, а днес ги взривяват?!) – от всичко това става очевидно, че подготовката на зловещия демократичен преврат през 1789 г. задължително включва и антихристиянството като елемент от новата идеология. Нещо повече: като ОСНОВЕН елемент от новата идеология, защото дотогава основа на идеологията на западния свят е било именно християнството, и за да бъде то отстранено от обществения живот и съзнание чрез прословутата секуларизация – отделянето на църквата от държавата, не е достатъчно антихристиянството да е просто един от елементите на новата атеистична нагласа. Не, то трябва да е втъкано в основата на тази нагласа.

Естествено е да се запитаме: но оттогава са изминали повече от два века, демокрацията е победила навсякъде, църквата вече е обезкървена и тотално загубила предишното си значение в обществения живот. Какъв е смисълът борбата срещу християнството да продължава?

Действително, не би имало смисъл тази борба да продължава, дори напротив: демокрацията само би спечелила, ако успее да привлече християнската църква на своя страна и да не си създава противник или най-малкото опонент в нейно лице. Да, би било така, но само при едно условие: ако унищожаването на християнството НЕ Е главна цел на демокрацията. В случай, че това не е нейната главна цел, тогава би имало смисъл и сближаването й с църквата, и разрешението Надя Евейда да носи своето кръстче, и не би се повдигал въпросът за разпятията в класните стаи, нито пък католическите свещеници биха били обвинявани в педофилия със закъснение от 40, 50 или 60 години. Но щом всички тези факти са налице, значи с голяма доза вероятност може да се предположи, че именно унищожаването, и то ОКОНЧАТЕЛНОТО УНИЩОЖАВАНЕ (като се има предвид, че частичното вече е осъществено!) на християнството е основна цел на демокрацията в сегашния исторически момент.

За да проверим основателността на това предположение, както вече казахме, ще направим една експедиция в дълбините на историята. Кой знае, проследявайки един от основните аспекти на демокрацията – антихристиянството, може пък да открием и някои от изворите на самата демокрация…

А «злият испански губернатор»?

Като имаме предвид изложеното по-горе, както и, че в описанията на този образ в пиратската литература (колкото и интересна и увлекателна да е тя) има голяма доза предубеденост, религиозни предразсъдъци и нетърпимост, а пък и, както виждаме, те просто не съответстват на историческата истина, мисля, че е време да снемем обвиненията срещу него. И когато забележим, че някой тийнейджър чете пиратски роман (да се надяваме, че все още има и такива тийнейджъри!), е редно да му обясним това-онова за реалните образи на испанските губернатори и пиратите.

И в никакъв случай да не оставяме демократичните манипулатори да тържествуват и тук, разпищолили се този път над една от класическите си емблеми – череп и кости, и с известния припев: «Йо-хо-хо, и бутилка ром!»

със съкращения, от сайт: http://lyubomircholakov.blogspot.pt/2012/06/blog-post_30.html