Все пак трябваше да отговоря на следователя, защо съм искал да избягам.
И му отговорих:
– Исках да се отърва от вас, както и вие – от мен.
По-нататък - същите адвокати, същата съдебна зала в Ямбол.
Присъда – девет години за преминаване на границата, и пак в затвора в Стара Загора, и пак в Разряда, в "тежкия салон".
Дните вървяха трудно, нощите - и те не бяха леки.
Дойде януари 1968 година. На политическата сцена в Чехословакия се появи Александър Дубчек. Започваше Пражкатра пролет.
Затворниците оживено коментираха. Едни казваха, че руснаците този път няма да се намесят, понеже, като се намесили в Унгария, много комунисти на Запад се отказали от комунизма. Други разсъждаваха, че Западът сега няма да е изненадан, като през Унгарските събития и ще бъде по-твърд.
Аз си мислех, че щом това става в една държава, а не в гупа държави от Източна Европа, нищо ново не може да се очаква.
Дните минаваха и напрежението растеше. Затворник, който беше гледал по телевизията срещата на чехословашките ръководители със съветските в Черна на Тиса, казваше, че съветските ръководители, като влизали в залата имали вид, като че ли са ги изкарали от някой окоп.
Един ден сме на карето. Охранява ни старшината Ради. Имаше един затворник шегаджия. Доближи се до старшината и му дума:
– Гражданино старши, нещо май става в Чехословакия?
Старшината му отговори:
Какво кат става? Руснаците ще влязат и... толкоз.
Шегаджията продължава:
– То тъй е лесно. Стане нещо в Унгария – руснаците влизат, стане в Чехословакия – руснаците пак влязат... Ами, я си представи, старши, че някой ден стане подобно нещо в Съветския съюз. Тогава какво ще правите?
Старшината Ради мига, мига, като някоя мишка, когато я изхвърлят от брашното, надига козирката на шапката си и изломоти:
– В Съветския съюз никога няма да стават такива работи.
Не мина много време и срещу манифеста от две хиляди думи на чешкия писател Лудвиг Вацулик тръгнаха две хилди съветски танка. Съветските ръководители не държаха сметка, какво ще кажат комунистическите партии на Запад, а искаха да останат велика сила.
Събитието даде голямо отражение. Започнаха да пристигат в затвора групи, осъдени във връзка с тези събития.
Пристигна група студенти от София, начело с Едуард Генов. После - голяма замаделска група от Пловдив, сред които, Петър Попиванов от с. Куклен, Иван Керемедчиев, братя Петър и Владо Гошеви и Коста Симеонов.
В началото на 1969 г. в затвора в Стара Загора докараха двама души - Петър Бояджиев, математик и Алфред Фосколо - французин, завършил международно право. Тези две личности ще се преплитат в моя разказ по-нататък и ще го съпровождат до самия му край. И двамата са с демократични възгледи. И с двамата се сближих. И с двамата станах приятел.
С Петръ съм бил в една килия и с Алфред съм бил в една килия. Докато аз мечтаех за една свободна България и как тази свободна България ще заеме естественото си място сред свободните европейски народи, То Алфред, моят приятел, израснал в люлката на свободата, казваше: "Аз съм гражданин на света". И в която и точка на земята да има неправди, той би отишъл там да води борба.
Една голяма част от интелегенцията, която пристигаше в затворите, ставаха членове на кулсъвета или имаше един хор - също рожба на кулсъвета - отиваха там и пееха. Наричахме ги "певците". А някои отиваха и пееха в кабинетите на началниците.
Тия двамата - Петър и Алфред не направиха така.
Чувства се, че администрацията им оказва натиск - особено на Петър Бояджиев. Привикват ги, говорят им: "Вие сте интелегенти, нямате работа между тези прости хора"... Предлагат им по-лека работа, но те не приемат.
Пристигат и подкрепления.
Споменах вече името на Едуард Генов. По късно пристигна Хайг Пилигян - адвокат от София (арменец).
И той не отива "да пее", и той не търси лека работа.
Докараха професор Йордан Тодоров, медик. Изглежда, че администрацията не хранеше към него никаква надежда. Още като го докараха и - направо в Разряда.
Започнаха да вкарват в килията му разни криминални типове, като Алеко Дундич, които го тормозеха. Ние го бренехме.
В този период партийните знамена се посвиха, освободи се енергия, която се насочи срещу администрацията.
Един ден ни прибират от карето. Влязохме в коридора на салона А, и чухме зад гърбовете си глас:
– Пуснете ме да се прибера! Защо ме биете?
Като че ли някой ни изкомандва - заковахме се на място. Обърнахме глави към вратата, през която преди малко минахме. Гледаме - старшината Тильо заключва вратата, а друг старшина държи един младеж от нашите - Георги, от Кабиле, Ямболако, и по всико личи, че ние като се приберем, те ще го бият.
Старшината Тильо вика:
– Тръгвайте!
Никой не тръгва. Старшините, мкоито са на колелото, и те започнаха да викат:
Защо не идвате?
От нас никой не се помръдва. Старшините от колелото усетиха, че ще стане нещо. Разтичаха се. Едни дойдоха при нас и уплашени питаха. какво е станало. Нашите погледи ги насочиха към вратата. Намесиха се и колегите им, отключиха вратата и младежът дойде при нас разтреперан и каза:
– Благодаря ви, благодаря ви, те щяха да ме пребият.
Между тия, кито стояха, като заковани, бяха Едуард Генов, Хайг Пилигян, професор Тодоров, Петър Бояджиев, Стафан Савовски.
На 8 октомври 1969 г. около 21 часа започна бунтът на безумно смелите в Старозагорския затвор.
Ето накратко как стана това:
Затворът в Стара Загора има формата на кръст. В салон "А" бяха настанени политически. И аз бях в този салон. В салон "Б" бяха настанени също политически, но неработещи. В салон "В" бяха настанени криминални затворници. В четвъртото крило е настанена администрацията. Срещу нея е порталът на затвора. В това същото крило, на втория етаж е киносалонът с прозорци към портала.
ОПИТ ЗА БЯГСТВО
Осем политически решават да се сдобият с най-святото нещо – Свободата. Ето имената им: Петко Чобанов, Васил Димитров, Кръстьо Атанасов, Марин Стоянов, Атанас Петров, Димитър Карамфилов, Недю Тодоров и Ганчо Димитров. Всички те са млади, на по двадесет години.
Ето как са решили да избягат.
Четирима от участниците не бяха завършили прогимназия (осми клас). В затвора имаше училище - една стая на последния етаж на салон "А". Те се записват да учат. Учебните занятия продължават до 21 часа. Учителят си заминава, учениците се прибират в килиите. През това време - до 21 часа - на всички затворници е направена проверка и килиите са заключени.
Участниците- бунтари се въоръжават предимно с железа. Планът им е следния: четиримата, които ходят на училище, като се връщат в 21 часа ще нападнат надзирателите, които са на колелото, ще им вземат ключовете и ще отворят килиите на другите участници. Ще отключат вратата към администрацията - там е дежурният офицер. И с него трябва да се справят. И от там – на портала.
Ето какво става. Определят една вечер да бягат, но учениците бунтари, като се връщат от училище, виждат, че на колелото е старшината Господинов. Той минаваше за добър старшина и бунтарите не искат да го удрят. Отлагат бягството. Заплануват нова дата - 8 октомври.
В 21 часа учителят си тръгва. Те изчакват малко в класната стая, тръгват към колелото, виждат, че учителя го няма на колелото - значи е някъде към портала. Това е добре. Виждат, че на криминалните не име е направена още проверка и са извън килиите, но решават повече да не отлагат бягството.
Започват. Коелото на затвора става жестока арена, но този път онеправданите имат надмощие. Надзирателите са изненадани и бързо се предават. Само един от тях - най-младият, успява да се отплесне, хуква по стълбите нагоре, но Кръстьо Атанасов – той е пък най-младият от бубтарите – прави няколко лъвски скока след него, настига го още на първия завой на стълбището, удря го с желязото по главата и го поваля. Грабва му ключа и хуква да отваря останалите четирима участници, които са в различни килии.
На арената остават трима бунтари. Криминалните, както казах, са извън килиите и започват да викат. Те са страхливи и винаги са на страната на администрацията. Използват този момент, че бегълците са само трима и започват вкупом да настъпват към колелото.
Но тогава Недю е отключен, изскача от килията с желязо в ръка, изръмжава срещу криминалните и ги насмита в дъното на коридора в салон "В".
Всички действат светкавично.
Тази вечер дежурен офицер е Кънчо Нанев – Плондера. Чул писъците, той излиза от канцеларията и тръгва към колелото. В този момент бегълците отключват вратата към администрацията. Плондерът ги вижда, изревава и хуква по коридора. Те го настигат и го халосват. И той започва да се моли и да вика, че имал деца.
Бунтарите завладяват административната сграда. Остава само порталът – последният щурм. Но един криминален престъпник, който отговаряше за киносалона, вижда какво става на колелото, хуква към киносалона, отваря прозореца, който е към портала и вика:
– политическите избиват надзирателите на колелото!
Милиционерите, охраняващи портала, грабват автоматите и една лека картечница.
В този момент бунтарите тръгват към портала. Виждат автоматите. В двора, между административната сграда и портала има врата, която води към дърводелната. Успяват и минават през тази врата. Изкачват се на втория етаж на дърводелната и от там виждат как от града прииждат коли и слизат въоръжени милиционери.
Настъпват мъчителни минути, няма никакъв изход.
Петко Чобанов се хвърля от втория етаж и загива на място. След него скача Димитър Карамфилов, който получи нараняваня, но остава жив.
Гледах към колелото – имаше кръв. Двама милиционери са на пода, плачат, третият – на стълбището, не смее да се помръдне, четвъртият обикаля, като полу-луд колелото и вика:
– Не ме убивайте, имам деца!
Пристига на колелото и началникът на затвора, придружен от много милиционери.
Стреля няколко пъти в купола на затвора и вика:
– Всички да се прибират в килиите!
Тази нощ затворът не спа.
ТУНЕЛ ПОД ЗАТВОРА
Успешното бягство стана през пролетта на 1972 г.
Нищо не може да съкруши стремежа на човека към свобода.
Група политзатворници в Старозагорския затвор решават да прокопаят тунел, който ще мине под стените на затвора.
Копаят 364 дни, изнасят пръстта в джобовете си и я разнасят по малко, на различни места.
Най после – светлина!
Тунелът е дълъг 18 метра, с височина половин метър и ширината е толкова.
Това става на обект "Щайги". Там работехме около 70 човека - половината бяха българи, половината турци. Хората, които прокопаха тунела, също бяха българи и турци.
Имах чувство, че само началникът на обекта и надзирателиет не знаеха.
Тунелът минаваше близо до вишката. Бягащите трябва да използват момента, когато предстои часовите да се сменят.
През тунела минаха Димитър Влайчев, Невзат Ниязи, Николай Радков и Орхан Орханов.
Гледах, как началникът на "Щайгите" обикаля обекта, спря се – вероятно е видял зеещата яма, издаде някакъв звук на животно и хукна към администрацията.
Началници и надзиратели се мотаеха с наведени глави.
Желязко Денев завеждаше "Специална служба".
На вечеря в стола не се чува никакъв глас – чуваше се само тракането на лъжиците.
Всички бяха впечатлени от голямото събитие.
Един малдеж наруши мълчанието на нашата маса и направи безмилостна равносметка:
– Нещо, шпионската мрежа на Желязко Денев не бачка.
Нямам представа, как началникът е известил в София, но разбрахме, че големите специалисти пристигнали веднага с вертолет и още във въздуха взели две решения – първото, да сменята цялата управа на затвора. Направиха го.
И другото решение – ако хванат бягащи, търсещи свобода, да убият на място, без съд, най-малко двама.
Направиха и това. Убиха без съд Димитър Влайчев и Невзет Ниазин. Те бяха много млади.
Останалите двама ги съдиха....
2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. sparotok
10. hadjito
11. stela50
12. getmans1
13. zaw12929
14. tota
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. samvoin
6. hadjito
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata