Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.07.2013 22:52 - Българския Катин - мъртвите таврийски българи от Воденската гора, обвиняват! Автор: demograph, Автор: nikikm
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 6853 Коментари: 1 Гласове:
5

Последна промяна: 20.07.2013 18:09

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
В диспута „за” или „против” паметника на Съветската армия в София, проведен на 9 септември тази година в пилотното предаване „Удавете водещия” на една от националните телевизии, който е идентичен на диспута „Червената армия освободителка ли е или окупаторка?”, Иво Атанасов*, говорител на движение „Русофили”, заяви: „Фактът, че в България няма убити от Червената армия българи, показва, че тя не е окупаторка.”


Ето обаче какво пише самият Георги Димитров – кумирът на българските комунисти, в писмо молба до Сталин и Молотов две седмици след 9-ти септември 1944 г.: „… някои военнослужащи (червеноармейци – б. м. – Г. Ч.) в пияно състояние нахлуват през нощта в частни домове в градовете и селата, грабят, а в някои случаи изнасилват жени и убиват мъже(к.м.-Г.Ч.). В с. Див Дядово, Шуменски район е убит заедно с други и стар член на Комунистическата партия.” (ЦДА, ф. 146б, оп. 2, а. е. 1765, л. 165 – 10).

Явно писмото молба не е трогнало кремълските властелини, защото убийствата на българи от червеноармейци продължават. Доказателства за тях привежда историкът изследовател проф. д-р Диню Шарланов в книгата си „История на комунизма в България”, том I, стр. 245: „… към септември 1946 г. от съветски войници и офицери (…) са били убити 123 деца, жени и мъже, българи и българки. Списъкът не е пълен и вероятно се отнася само за 1946 г. … Убитите жени са на възраст от 18 до 23 години …” (Архив МВнР, СКК, оп. 1, а. е. 423, л. 8, 37; а. е. 424, л. 5 – 17; а. е. 312, л. 4; а. е. 325, л. 4; а. е. 315, л. 2; а. е. 424, л. 7 – 11)

Сега ще се спра на едно събитие от българската история, което също опровергава казаното от Иво Атанасов. За него почти не е писано и говорено. И сега малко се пише и говори. А трябва! За да не се забравя трагичната съдба на таврийските българи, дръзнали да напуснат родните си места в Таврия (област в Южна Украйна, Приазовието) и да се заселят в своята прародина България.

Това се случва в годините 1942 – 1944. Тези таврийски българи са наследници на българите, преселвали се в пределите на Руската империя след всяка руско-турска война. Георги Раковски в книгата си „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите” предупреждава преселващите се българи да не напускат родните си земи, защото нищо добро не ги очаква в Русия.

Таврийските българи през 1942 г., по време на германската окупация на западните територии на Съветския съюз, в които е и Таврия, пишат прочувствено писмо-обръщение до цар Борис III с молба да ги приеме в царството си. Писмото е връчено от младия и даровит писател Мишо Хаджийски, предводител на българите от Таврия, а и от цяла Украйна. Цар Борис III откликва на молбата . Първите таврийски българи пристигат в България в края на 1943 г. Заселени са и оземлени в Добруджа и Лудогорието. Този процес на изселване и заселване продължава до средата на 1944 г. Успелите да се доберат до прародината си България са над 2000 души. Точният им брой е неустановен и неустановим.

Посрещнати са от местното население като братя и сестри. Радостта им е неописуема. За съжаление тя е краткотрайна – за по-малко от година. След окупацията на България от Червената армия по заповед на Сталин започва връщането им обратно в СССР.

Изпълнението на операцията е възложено на органите на Червената армия. Активно им помага новата комунистическа власт. Укриващите се таврийци са издирвани, преследвани като дивеч, залавяни, включвани в списъци и депортирани. Част от тях са убивани още в България. За съдбата на връщаните обратно има различни версии. Две от тях са най-правдоподобни – изпратени в лагерите на ГУЛАГ или натоварени на шлепове и издавени в Черно море.

Която и от версиите да е вярна, случилото се е чудовищно. Обвинението срещу таврийците е, че са родоотстъпници и изменници на СССР.

Излиза така, че „фашистката” българска държава се проявява като любяща майка, а комунистическата – като мащеха убийца.

Но нека сега да оставим да говорят живите свидетели на събитието, архивите, книгите, вестниците.

Тази година в Добрич бе издадена книгата „Българи в Таврия и таврийци в България” – малка по обем, но уникална по съдържание. 85-годишният автор Атанас Марков е човек родолюбец с будна гражданска съвест. Самият той заявява, че не е писател и най-малко изследовател историк, но че все някой трябва да отрази и опише събитието за поколенията от гледната точка на съвременник и свидетел. За него най-точно отговарят думите: „Поэтом можеш ты не быть, но гражданином быть обязан.” (Поет можеш да не си, но да си гражданин, си дължен!)

 Авторът се спира подробно на изселването и заселването на таврийските българи в България, като онагледява фактите с архивни документи от Държавен архив – Добрич. Става ясно, че за условията по онова военно време българската държава си е свършила много добре работата по посрещането и настаняването им.

Акцент в книгата представлява подбуждането и организирането на депортацията на таврийските българи обратно в СССР. Още в предговора авторът слага пръст в раната:

„Тук, на родна земя, ги настига дългата ръка на бащицата Сталин, „Бащицата на народите”, чрез щиковете на звездочелите Альошковци …(к.м.-Г.Ч.). Това, което съм събрал и написал е една малка част от голямото и срамно за властващите тогава български комунисти събитие, което е предизвикано от чужда окупационна армия, започнала вече да се нарича двойна освободителка, най-усърдно подпомагана от новата тоталитарно-комунистическа ОФ власт. България е окупирана страна, след едностранното, безпричинно и без никакъв повод обявена й война от СССР на 5 септември 1944 г.”
След това въведение в темата Атанас Марков продължава: „След първия сигнал за връщането на таврийските българи обратно в СССР, даден с телефонограма от 22.XI.1944 г. и други указания, започва събирането на изселниците в сборни пунктове по околийските центрове, предимно в казармите, където са настанени щабовете на Червената армия.

С активното съдействие на новата ОФ власт (разбирай БКП) след преврата на 9.IX.1944 г., Червената армия на маршал Толбухин като окупационна войска се разпорежда тотално в царство България. Вестта за насилственото завръщане на таврийските българи обратно в пределите на СССР достига до всички. Започва, доколкото това е било възможно в ония условия, съпротива – нежелание да бъдат депортирани. Укриват се в добри хора, местят постоянно местонахождението си, подменят имена, изменят външността си, доказват по всевъзможни начини българския си корен. Всички усилия остават напразни.

Окупаторите, изпратени от бащицата другаря Й. В. Сталин и неговите български лакеи и послушници си знаят интернационалните задължения – вън чуждите граждани, (съветски крепостници без лични документи) съветски родоотстъпници, изменници на родината.”
След това Атанас Марков се позовава на съвременници (част от тях комунисти), преки свидетели на трагичните събития.

Йордан Боев, роден през 1932 г. и израсъл в село Добрево (Добричко), където са заселени и оземлени първите изселници от Таврия: „Да, помня ги. Тогава 1943-1945 г. бях малко момче, 10-12-годишен. Имах две по-големи сестри момичета, другаруваха (момуваха) с момичета таврийчета, техни връстнички. Общи празници, общи хора, общи седянки и други. Та нали и те бяха българи(к.м.-Г.Ч.), носещи същите обичаи като нас.
…Пролетта на 1945 г. 2-3 камиона с червеноармейци една късна нощ обсаждат селото и за кратко време, може би за час-два, арестуват и насилствено събират всички таврийски българи и ги отвеждат в училището на с. Овчарово. Оттам са били изведени, но какво по-нататък е станало с тия хора не зная.” Йордан Боев продължава: „Аз съм преселник от Северна Добруджа. Много по-късно след тези събития имах възможност да посетя Северна Добруджа, да се срещна с хора от моето родно село Чамурла, да разговаряме нашироко. Възрастни румънци си спомняха тогава за тия събития: „Йордане, когато дойдоха тук болшевиките докараха много българи тук, направиха открит лагер. После с шлепове ги върнаха в СССР – Одеса.”

Направило им впечатление на тия румънци, че шлеповете се товарят вечер с хора, тръгват за Одеса и сутринта пак са на кея, празни, дошли за нова пратка. „Издавили са ги, Йордане, в морето. Така всички си мислехеме.” Аз не вярвам. Дано не е било така.”

Панчо Маринов Куртев, роден през 1930 г., от с. Добрево: „…През пролетта на 1945 г. дойдоха два камиона червеноармейци, блокираха селото, арестуваха мъжете и ги отведоха в гр. Варна. После се разнесе слух, че са ги разстреляли още тук, на българска земя. След 4-5 дни пак дойдоха камиони с червеноармейци, арестуваха останалите – жени, деца и старци и ги отведоха в неизвестна нам посока.”

Слави Тодоров, роден през 1925 г., от с. Росица, Добричко, си спомня разговор на баща си с таврийски българи: „Бай Тодоре, ако тук в България пристигне Червената армия на Сталин, за нас, таврийците, няма да има живот. Ще ни разстрелят още първия ден. Остава да се наловим за ръце и сами да се издавим в Черно море!”
Не е възможно във вестникарска публикация да бъдат представени свидетелствата на всички очевидци. Но две не могат да бъдат подминати, защото чрез тях съпреживяваме трагиката на разкъсването на създадените връзки между таврийските българи и местното население. Ето ги.

Марин Атанасов, роден през 1920 г., от Добрич: „През пролетта на 1945 г. започна тяхното обратно изселване. А младостта си е младост. В средите на таврийските българки имаше красиви и умни момичета, момичета, които горещо желаеха да останат в България, тук да се задомят, тук челяд да създадат и отгледат. Та нали България бе тяхна мечта(к.м.-Г.Ч.). Имах приятелка сред таврийските момичета. Люба са зовеше. Умно и красиво момиче. Не й разрешиха съветските власти да остане в България. Трябваше да се разделим, но как? До вагоните никого не допускаха. А те, вагоните, претъпкани с хора и багаж. Олелия до възбог. От голямо разстояние с едва забележими знаци с махане на ръце бе нашата раздяла. А партидите от живи хора все идваха, конвоирани като престъпници и наблъсквани в конските вагони. Каква е била по-нататъшната съдба на тия хора, не зная. Зная само това, че бяха таксувани като изменници на Родината, родоотстъпници, и най-вероятно ги е последвала жестока съдба.”

Илия Иванов Гюров, роден през 1926 г., разказва спомен като ученик в мъжката гимназия в Добрич: „Имало е учител, таврийски българин, който преподавал предмета химия. Арестуван бил в самата класна стая… и отведен за депортиране от органите на Червената армия. Този учител се е казвал Милчев. … Целият клас, са отишли да изпратят учителя си в неизвестното.”

И накрая ще приведа и спомена на самия автор Атанас Марков, роден през 1927 г.: ”Ежедневно по два пъти преминавахме през прелеза на ЖП линията при гара Юг… ЖП гара Юг е блокирана (обсадена) от червеноармейци редица дни подред. Товарят се товарни (конски) вагони с жива стока – ХОРА – довеждани на партиди, строго охранявани от специалните войски на Червената армия. Достъпът на граждани или други лица е строго забранен. А там край вагоните е ад, викове, плачове, писъци на жени, деца, старци. Търсят се близки, роднини, съселяни, да пътуват заедно, заедно да делят по-нататъшната си съдба. Работи се усърдно, комплектува се влакова композиция и тръгва! Накъде? На север, но северът е голям, там е втората родина, но там е и необятният ГУЛАГ…”(к.м.-Г.Ч.).

Авторът Атанас Марков в книгата си използва като източници на информация и вестници. Той се позовава на вестник „Про-Анти”, брой 35, 2005 г., като пише: „Български „Катин”, тук във воденската гора, между селата Воден и Острово, Разградско, отстоящи на 5-6 километра едно от друго по време на бомбардировките над Плоещ е паднал самолет. Изровена е била огромна яма. През 1945 г. по време на насилственото депортиране на таврийските българи тук са били докарани 40 човека, конвоирани от органите на Ч. К., разстреляни и заровени в ямата от същата военна милиция на Червената армия(к.м.-Г.Ч.). Децата и жените са ги отправили за СССР.” (Интересен факт е, че през 1978 г., за да не пречи на ловната резиденция „Воден” и на обслужващото я летище, село Воден е премахнато. Днес не съществува на географската карта. На събор в началото на септември тази година бивши жители на селото и техни наследници са решили да направят подписка за връщане на имотите им и възстановяване на селото ).

Колкото и парадоксално да е и вестник „Дума” отразява тези събития. Атанас Марков отбелязва: „На 10.VIII.2002 г. вестник „Дума”, брой 183 (орган на обновената БКП, вече БСП, с автор Александър Миланов) излиза с обширен материал на две страници за съдбата на таврийските българи, дошли у нас през 1942-1945 г. и насилственото им депортиране от окупационната Червена армия – пролетта на 1945 г. Историческите истини са такива. Те не могат вечно в тъма да останат. Все някой ден виждат бял свят.”

Да, така е! Потулваните исторически истини рано или късно излизат на светло! И колкото по-рано, толкова по-добре.

На светло излязоха вече чрез архивни документи пораженията, нанесени на България от присъстващата в нея Червена армия и във финансово-стопански план: 82 млрд. лева за издръжката й за три години и четири месеца, загуба на суровини, селскостопанска продукция и др.

Червената армия има и други агресивни действия срещу суверенна България, макар и преди да я е окупирала и да не е била във война с нея – бомбардировките на населени места в Североизточна България веднага след 22.VI.1941 г. и набезите на черноморския подводен флот по българското крайбрежие, причинили поражения на търговския ни и транспортен флот, причинили и човешки жертви. Но това е друга тема.

Очевидно е от гореизложеното, че Червената армия пряко е избивала невинни българи и косвено – чрез ръцете на българските комунисти , получили властта си от нея на тепсия.

Нека Иво Атанасов коригира информацията си, че в България няма убити от Червената армия българи.

Червената армия пък трябва да получи заслужения си статут на армия окупаторка.

А за паметниците на армия окупаторка, естествено, няма място в страна, която уважава себе си и сред народ, който има достойнство.

Става дума за около 150 монумента на територията на страната ни по данни на председателя на движение „Русофили” Николай Малинов.

За съжаление липсват знаци на преклонение пред жертвите на червеноармейците – българи, в това число и таврийски българи.

Оказва се, че на окупаторите се отдава прослава, а избитите от тях българи получават забрава.

Не е само срамно, и позорно е!


Забележка: Книгата „Българи в Таврия и таврийци в България” се намира в библиотека „Дора Габе”. Заслужава да бъде прочетена!

*Бившият шеф на медийната комисия в контролираното от БСП 40-то Народно събрание и вечен неуспял кандидат за по-високи постове в партийните боричкания Иво Атанасов,-накрая се добра до подобно място, от което да важничи с менторския си тон в ново качество. Наложен бе за член на СЕМ...
В националния телевизионен ефир тази сутрин прозвуча призива му политиците да не се бъркат ( отсега нататък, до тук - било, каквото било) в работата на медиите.Колко мило, колко сладко…Обаче самият той обичаше да се бърка.

Типично по комунистически.
................

„В помощ на безпомощните пред мощта на лъжата за освободителната окупация”,

                             публикувана в ivo.bg на 30 декември 2012 г.

АВТОР: ГЕОРГИ ЧУНЧУКОВ
Дебатът продължава: Червената армия окупаторка ли е?


 




Гласувай:
5
0



1. dinkov - Динков
19.07.2013 23:30
Т.н. фашистка България, успя да направи немислимото за онова време. Да си спаси българските евреи. А комунистическа България спомогна за затриването на таврийските българи. И защо ???? Защото са искали да живеят в държавата създадена на земята на техните дядовци. България. Защото са се чувствали българи. Историята си е история и рано или късно истината излиза на яве. Остави го Иво Атанасов. Да му е сладка службицата където му е намериха. Ти какво искаш. Да излезе на свободния пазар. Да ама за да си на свободния пазар се иска дупе и да можеш да поемаш истинска отговорност. А такива като Иво Атанасов... с лопата да ги ринеш... и с погнуса.
Бог да прости таврийските българи.
Ицко
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 11934935
Постинги: 3616
Коментари: 6476
Гласове: 7318
Архив
Календар
«  Декември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31