Ще започна с кратка ретроспекция. Безразсъдният антикомунизъм на Горбачов доведе през 1991г. до разпадането на могъщия СССР на 15 независими държави, като законен приемник на СССР стана Русия. След Горбачов, на върха в Москва дойде прононсираният сибирски алкохолик Борис Елцин, който заедно с Гайдар и Чубайс извършиха шоковата терапия в Русия.  Тогава празните щандове на магазините изведнъж се напълниха със стоки, но за сметка на това джобовете на мнозинството руснаци се изпразниха. Появиха се сякаш изневиделица руските олигарси, които прибраха една  значителна част от съветското богатство, а друга изнесоха на Запад. След Елцин на висшия пост в Кремъл застана Владимир Путин,  който си постави две главни цели: да сложи ред в сломената бивша суперсила Русия и да върне влиянието на Москва в постсъветското пространство. За целта на Путин му бе необходимо да наложи един авторитарен режим, и да създаде Митнически съюз с централната роля на Москва като предверие към по-амбициозната цел – изграждането на евразийски съюз.

Сега западните теоретици и анализатори, главно американските, се опитват да прогнозират бъдещето на Русия през следващите две-три десетилетия. Преобладаващи сред тях са прогнозите за надвисналата над Руската федерация заплаха от имплозия – взрив с обратна насоченост от вън навътре. Основанията за такава опасност според американските автори, както от консервативния, така и от либералния спектър, са няколко. Първо, крайно неблагоприятният демографски фактор – руското население устойчиво намалява, докато мюсюлманското в рамките на Руската федерация твърдо нараства. Второ, проблемът с Китай, който определено настъпва в руския Далечен Изток. Споразумонието между Москва и Пекин за границата им изтича през 2021г., така че Китай, който остро се нуждае от петрола и природния газ на Сибир, вероятно ще се опитва да откъсне Далечния Изток и част от богатия на въглеродни горива Сибир. Съгласно някои прогнози, към 2040г. Пекин ще контролира по един или друг начин Далечния Изток.
Естествено възниква въпросът за евнтуалните действия на Москва. Една от вероятните възможности е Русия да се постарае да погълне Беларус, която етнически и езиково е най-близка до Русия. Но по-важно от това е съдбата на най-голямата след Русия постсъветска държава  - Украйна. Усилията на Киев да се асоциира към ЕС, каквато е сегашната му политика, е много вероятно да не се сбъдне. В малко по-далечно бъдеще Украйна отново може да тръгне към сближаване с Руската федерация, още повече, че Крим и Източна Украйна са предимно населени с рускоговорящи.

На свой ред Казахстан, която е другата голяма бивша съветска република, се опитва да се скрие под крилото на Русия. Не случайно Казахстан, наред с Беларус и напоследък Армения станаха членове на ръководения от Москва митнически съюз. От своя страна бедната Молдова си прави криви сметки да се асоциира към ЕС. Също както Украйна. Целта на Запада в случая е, наред с източното разширение на НАТО, да бъде изнесена на Изток и икономическата мощ на Запада в лицето на ЕС.
Икономическите перспективи на Русия са нееднозначни. От една страна гигантските концерни Газпром и Роснефт ще подържат високите доходи на Москва от износа на енергоносители, въпреки крайно съмнителните предвиждания на САЩ, че ще могат да залеят Европа с природен газ, добиван от шистовите залежи с технологията фракинг.

Голямата въпросителна е, ще успее ли Русия да диверсифицира енергозависимата си икономика. Според мен, Русия вероятно ще успее да го направи, благодарение на следните два фактора. Първо, руските конструкторски и производствени звена, принадлежали в миналото на военнопромишления комплекс на СССР, постепенно успяват да се възстановят и да отвоюват пазари в Индия и Китай. Като пример ще посоча мощната руска авиостроителна промишленост. Тя вече произвежда не само модерни изтребители Су-35, но и пасажерски лайнери Суперджет. Второ, руският военнопромишлен комплекс, макар и силно засегнат от дезинтеграцията на СССР, днес отново става износител на съвременни въоръжения, най вече за Китай и Индия. В основата на бъдещето успешно приспособяване на Руската федерация към изискванията на съвременния свят, твърдо стоят инжерно-конструкторските бази на Русия  и нейната квалифицирана работна сила.

Външнополитическият ренесанс на Москва ще залага не на военна сила, а на възраждането на класическата дипломация. Това особено ясно се видя от успеха на дуета Путин-Лавров в осуетяването на амрикано-френската военна акция срещу Сирия, съчетано с руско-американското споразумение за унищожаване на сирийския арсенал от химическо оръжие.

Преди време президентът Путин окачестви разпадането на СССР, като най-голямата геополитическа катастрофа на 20 век. Според мен, това е безспорно вярна и точна констатация. Днес и в близкото бъдеще очаквам да видя една нова Русия, която няма да разчита  само на стратегическия си паритет със САЩ, но ще търси политико-дипломатически решения на многобройните днешни и утрешни кризи в международен план. Затова на Москва ще помогне нейният статут на постоянен член на СС на ООН, както и външната политика на Пекин, който засега върви във фарватера на руската дипломация. Но в крайна сметка, само вехтозаветните библейските пророци са били в състояние да предрекат близкото и по-далечно бъдеще.