Казаха ми, че по някоя от телевизиите запитали десет деца: „Кои са звездите на България?” „Фолкпевиците…” – отговорили девет от тях. Учителите им са жертви на всекидневно унижение, съсловието гръбнак, което крепи душата на България. Свръхквалифицирани професори взимат по три лева за лекция и правят страхливо път на свирепи бодигардове, бдящи над светилата на мутренско-чалгаджийската цивилизация.

Духът и възпитанието са натикани в ъгъла, отделено им е едно парцаливо кътче. Спектакълът, заложил на ниските инстинкти, шества всепобедно. Не вярвам цели девет от десетте семейства, където са отраснали децата, да са поклонници на чалгата. Пет-шест, възможно е. Другите се предават. Отказват се от най-великото човешко задължение – борбата за душите на потомците си. Къде тогава е надеждата?

В десетото дете.

Това не е толкова малко, колкото можем да помислим. Бог бе казал: „Ще спася Содом, ако намеря в него десет праведници.” Нищо не очертава по-добре значението на онова, което обединяваме с думите „съпротива на духа”.

Да си представим, че сме в град, опасан с пет последователни крепостни стени. Армията на разложението вече е превзела четири от тях. Чалгата гърми вулгарно, стреля се, пликовете с подкупи сами влизат във външни и вътрешни джобове, децата се прехласват по престъпниците; пороят от лъжи и демагогия тече, изсичат се околните гори, измислят се проекти за милиарди, за грамадно крадене, разни типове крещят, че в страната няма свобода, защото таксите, които те събират, нарастват двойно, а не тройно, телевизиите зоват „още една игра за пари, още една, още една, пари, пари, пари…”. Смачканите хора гледат и безпомощно си казват: „Виж ти, от цялата работа какво излезе…”

Ала петата стена е все още непревзета. В малкото пространство, което огражда, живее и десетото дете. Всичко зависи от защитата й. Ако падне, нашествието ще ни залее. Чувството за естетика, което отмерва красивото и грозното, вдъхновяващото и омерзителното за душата, дълбочината и порядъка на духовния живот, наследените представи за човешка нравственост, ще потъне в тържествуващия хаос. Несъгласните ще заприличат на седмото, осмото и деветото семейство. Те ще предадат децата си и ще повтарят: „По-добре за тях е да са като всички.”

Тук „праведници” е условна дума. Онзи цитат просто ни казва: нищо в този свят не е обречено, докато го отстоява макар и един човек. Всеки от нас може да бъде този човек. Не мисля, че съпротивата на духа означава непременно гражданска активност. Формите й са различни. При комунизма опазвахме душите си с гражданска неактивност, с неучастие, с непроизнасяне на нито една партийна дума, с неръкопляскане, с мълчаливо противопоставяне, с неподдаване на пропагандната атака. Героизъм нямаше, но и не бяхме се предали.

Когато се посяга върху твоята душа, върху душата на детето ти, когато хората около теб вдигат ръце един по един, борбата ти не е само лична. Нищо, че се води в твоя дом. Такъв, какъвто си, трябва да те има, за да не потъне цялата духовност на твоя народ като „Титаник”. Трябва да покажеш с поведението си – не с думи – на своето дете как се върви срещу течението. Да оцелееш вътрешно под грохота на циничния купон, в дома ти да звучи прекрасна музика, да не забравяш старомодната вежливост, да имаш свои културни и съвсем лични занимания, да презираш дебелащината и безпардонността…

Как е възможно, питахме се някога, да се роди тъпата комунистическа фразеология, след като са живели вече на тази земя Данте и Гьоте, Моцарт и Бах, Рембранд и Микеланджело, сонм велики духове, създали европейската култура? Как е възможно, питаме се сега, да се раждат все нови форми на масово опростачване на хората?

 Който се чувства, макар и най-скромен наследник на голямата християнска цивилизация, от която произлизаме, би трябвало да следва нейните традиции. Да пази вечните морални устои на народа си. Когато духът ни се съпротивлява на примитивното и пошлото, изпълняваме най-важния свой дълг – опазваме в себе си света.

Размислите на Димитър Коруджиев са публикувани във вестник „Сега” под надслов „Съпротивата на духа” www.segabg.com;

Снимкa: fakti.bg;