През пследните дни мислещите и разбиращи хора са потресени от духа и целите на разпоредби от проекта за нов Наказателен кодекс (НК). Някои дори прибързано провидяха в тях реставрация на тоталитарната наказателна политика. Всъщност при късния Тодор Живков такива наказателни норми нямаше. Затова случващото се не е реставрация, а законодателно дерогиране на Конституцията чрез отказ от демократични ценности и достижения като свободата на словото и правото на информация.

Михаил Екимджиев. Сн. БГНЕС

Еманация на нормотворческа глупост е злополучният чл. 146, предвиждащ година затвор за "противозаконното снимане, филмиране и записване...", и текстовете, разширяващи обхвата и засилващи суровостта на наказанията за изтичане и разпространяване на защитена информация.

Законодателните цели на новия НК са пределно ясни:

След еротичните фотосесии на Волен Сидеров в Париж и Варадеро политиците ни не искат да се обясняват къде и за чия сметка са ваканцували. Нищо, че капризът им за медиен комфорт драматично се бие с българската Конституция и с Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Действително Конституцията и Конвенцията бранят правото на личен живот, кореспондиращо със забраната за фотографиране и филмиране. Това право обаче не е абсолютно и еднакво за всички. То защитава най-вече неизкушените от политика, шоубизнес и медийно отразяване. Обратно, публичните фигури, които доброволно "кацат" под прожекторите, на фокуса на общественото внимание, са длъжни да търпят значителни ограничения на личното им пространство. В етичен аспект това е част от цената на известността, на шанса на политиците да отглеждат егото си през телевизорите в очите на възбудения електорат. В юридически план правото на личен живот на хората с власт е подчинено на нашето право да виждаме зад институционалната черупка техния ценностен и морален лик. Само така суверенът би имал информиран избор да товари с бремето на властта само тези, които могат да го понесат.

Поставяйки на везните правото на личен живот и правото на информация, Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) изследва специфичните за всеки индивидуален казус факти. Отчитат се целта, средствата и последиците от навлизането в личното пространство, времето и мястото на фотографирането, социалните и професионалните характеристики на заснетото лице и на автора на снимките. От тази перспектива е очевидно, че заснемането на престъпления или корупционни практики не е общественоопасно.

За разследващите журналисти то е професионален дълг.

Поради това то не е престъпление по смисъла на НК дори когато е направено със скрита камера, без знанието на заснетите лица. Затова разумният баланс между конкуриращите се права на информация и личен живот като защитими ценности на демократичното общество се намира чрез възможността всеки, който се чувства увреден, да търси гражданскоправно обезщетение както за неправомерно нахлуване в личния му живот, така и за незаконно отказана и цензурирана информация. В Стара Европа Темида решава тези спорове с везните на гражданското право, а не с меча на наказателната репресия.

Криминализирането en gros в чл. 146, ал. 1 от новия НК на всяко "противозаконно фотографиране и филмиране" без отчитане на легитимната цел и обществения интерес е откровено законодателно скудоумие. Наказателната репресия срещу хора, които разкриват престъпления, както в случаите с румънския журналист Бухнич, заснел корумпирани митничари, и с екипа на BBC, филмирал готовността на Иван Славков да търгува Олимпийските игри в Лондон, разместват базисни цивилизационни ориентири за добро и зло, за закон и морал. Шокиращо е, че в случая снимането и филмирането не просто са криминализирани. За тях е предвидено едно от най-тежките наказания в НК - лишаване от свобода. Плашеща е и неяснотата на понятието "противозаконно", след като няма нито легална дефиниция, нито изчерпателно изброяване на случаите на "законно" фотографиране. Неясната наказателна норма е предпоставка за полицейски и прокурорски произвол. Независимият съд, който у нас не се отличава със симпатия към медиите, нито с респект към правата на човека, едва ли би бил надежден коректив. Поради това, ако въпреки обещанието на правосъдния министър Златанова чл. 146, ал. 1 от новия НК не бъде отменен, българските медии ще трябва да придобият севернокорейски визуален дизайн.

Подобна мракобесна тенденция се забелязва и в няколкото текста от глава 28 на новия НК, систематизираща престъпленията против режима на защитена информация.

В действащия НК нормите, уреждащи тази материя, са насочени главно срещу длъжностни лица, злоупотребили със защитена информация, до която имат служебен достъп. В новия НК фокусът е различен. Наказателната репресия с много по-сурови наказания е насочена и срещу тези, които разгласяват такава информация. Обичайно това са журналисти и медии.

Освен тенденцията притеснителна е непосилната лекота, с която в България бюрократи от различен ранг поголовно засекретяват информация независимо от обществения интерес от нейното разгласяване. Според чл. 415, ал.1 - затвор до две години грози дори адвокатите, ако си позволят да оспорват с факти разпространена от прокуратурата информация от досъдебни производства.

Особено застрашителен със своята нелепост е чл. 416, предвиждащ лишаване от свобода за разгласяване на информация, която не е държавна или служебна тайна, а просто е "защитена". Такава информация е и търговската тайна. Зад нея обичайно се крият политиците при сключване на крупни енергийни и инфраструктурни договори с огромен корупционен потенциал. Тогава министри и шефове на агенции, позовавайки се на търговска тайна, отказват да ни информират колко от нашите пари ще платят на фирмите изпълнители.

Визираните в новия НК драконовски мерки срещу прозрачността на управлението, срещу правото на хората да знаят кой и как управлява, несъмнено ще постигнат целта си - създаване на оптимална среда за корупция и задкулисни решения.

Посланието на новия НК към хората е безпощадно ясно.

Чрез него лъсва двуличието на управляващия политически елит. В началото на протестите срещу назначението на Делян Пеевски, изненадани и стъписани, управляващите заговориха за "грешка и прошка", за катарзис и покаяние. Някои дори започнаха да пригласят на уличните скандирания за почтеност, прозрачност и морал в управлението. Институциите заговориха за активно гражданско участие във властта. После, уплашено от засилващия се натиск, правителството започна нечиста и недостойна битка с гражданите. Бяха използвани военни и паравоенни стратегии - сила и заплахи, черен пиар и дезинформация.

Днес, близо седем месеца след политическия идиотизъм с Пеевски, протести няма. Няма и нов Изборен кодекс. Има обаче проект на нов НК, обещаващ затвор за неудобните граждани, които винаги са готови да питат, да искат и da изобличават.

Упоена от пировата победа над недоволните хора, властта вече няма нужда да се преструва. С новия НК тя показа истинския си образ - страхлив, злобен и отмъстителен. Готов за разправа - не само с полицейски щитове и палки, но и с меча на Темида.

_________________________________

*Адвокат Михаил Екимджиев е един от водещите български адвокати по правата на човека. Основател е на Асоциация за европейска интеграция и права на човека. Препечатваме текста от вестник "Сега".