Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.04.2014 20:24 - Поема за Мария Египетска, logoslovo.ru
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 2190 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 28.04.2014 22:35

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
От млади години в обител пустинна, Подвизавал се старец беловлас, Половин столетие, с мисъл самоволна, Не напуснал манастира ни за час. Минавали дните като облаци бавни, А смиреният монах богомолец
Нрава си грешен усърдно изправял,
Смущаван от мисъл своеволна

«Моля се на Бога, без съмненя,
Но в душата съм пак неспокоен.
Макар и с чудесни откровения
От Бога да бях удостоен,

Не зная, кого да попитам,
Угоден ли е смиреният ми подвиг?
Кой друг в този грешен свят, кат мене,
Полага толкова трудове тежки?»

Така Зосима през лунните нощи,
Размишлявал и чакал знамение.
И веднъж някъде над него
Прозвучало ангелско веление:

«Стани, Зосиме, готви се за път,
Като Аврам, тръгни по призвание.
Довери се на Всеблагия Бог,
И чакай отговор на твоето прошение.

Остави любимата обител,
И иди по-бързо на Йордан.
Тамо в обител свещенна
мълвят молитви непрестанно».

Монахът с радост за поход се приготви,
С прощален поглед огледа манастира
И без, ни миг, душевно колебание
Пое на път далечен и незнаен.


И воден от ангел заветен,
През пустини, градове и села
Тръгна за отговор, към Йордан
И стигна пред тежките врата.

Долу Йордан тече и бълбука,
С буйна пяна шуми сред тръстта.
Приведен игуменът го чака
На вратите на обителта висока

«Мир на тебе, подвижниче велик,
Ти си дошъл с цел благородна.
Влизай: вратите за теб са отворени
Килия приготвена те чака.

Нека, осенена от олтаря свят
Твойта ревност, отче, не изстива.
А когато повели уставът суров
На молитви сред пустинята ще идем».

Наведе главата си Зосима,
Сладко приболя го раната в сърцето,
Размяташе косите му бели
Вятърът, подухващ от Иордан.

Потекоха тържествено и чинно
Ден след ден, и вече лятото минаваше,
Смущаван от единствена мисъл,
Отговора, кротко, старецът чакаше.

Ето зимата дъждовна се изниза,
Великият пост дойде на прага.
И, както винаги, братята се сбраха,
Служба Богу в пустинята да служат.

Изпросили от ближните прощение,
Взели за по път фурми и хлебец,
Монасите поеха към пустинята,
В тишината, под свода небесен.

И, послушен на древния устав,
Укрепвайки се с молитва свята,
С тях пое Зосима, – не за слава,
А за среща със съдбата своя.

Осем дни в път вече миноваха,
Спътниците се разпръснаха в пустинята.
А сърцето на Зосима чакаше
Чудното небесно знамение.

Над псалми клепачите натежават.
И изведнъж душата на монаха трепна,
За миг, като че сянка на човек
От дясно на подвижника се мярна.

Какво да е това? Сънно ли виденье?
Дух небеснен в светозарном одеяние?
Или пък зло, бесовско видение,
В непроходимата безжизнена пустиня?

«Дали умът ми се е помрачил от жегата,
Що, цял ден пече непоносимо?»
И вдигайки слабееща ръка,
Осени себе си със кръст, Зосима.

За миг изчезна сянката привидна,
Но скоро пак се появи, по-ясно,
И щом стареца съзря, побегна,
Като от коварен зъл злодей.

А, старецът, колко душа има,
Затича се след сянката неведома.
И вика, и паднал на земята - стене,
И гласно моли да го чуе.

Изгубила сили да бяга
Сянката до ручея се спря:
И внезапно гола жена
Пред очите на монаха застана.

С почерняла от загара кожа,
С бели коси до раменете,
Жената като че се усмихваше,
Не смеейки да вдигне очи към монаха.

«Старче, хвърли ми дреха да се покрия,
Виждам: ти монах си свят, нелъжовен!
Ах, какво ти искаш да научиш
От Мария, грешница нищожна?

Защо се впусна ти Зосима
В далечен път, към девствена пустиня?
Що дириш, към какво душата ти стреми се.
И моите съвети ли чакаш сега?»

Свали старецът расото си мизерно
И с него Мария телото си покри.
И попита я отшелникът строг:
«Как ти, името мое узна?

Преподай ми, моля те, благословение,
Сътвори молитва над мене!»
И падна Зосима на колене
Пред удивителната жена.

Но в отговор подвижницата каза:
«Ти свещенство си получил от Бога,
И на тебе, Зосима, надлежи
Мен, в тоз час, да благословш за път».

«Не! Постой! – монахът почна да се моли,
Аз, от тебе да се разделя, не смея.
Преподай ми слово, наставления!
Ти в мене прозря ийерея,

Ти съдьбата ми узна веднага.
Виждам, че си пълна с благодат».
И заплака старецът белокос
На пясъка, пред слънчевия залез.

Повдигна се от пясъка Мария
И на изток се обърна с очи,
Изшепна вечерните молитви
И попита монаха, с думите:

«Разкажи: мирни ли са християните,
Царят гони ли варварите с войни?
И в много ли страни сега
Са крепки душите с вярата ни свята?»

«Слава Богу, Храмовете са отворени!
В Новия Рим, царят, със слава управлява.
А поради подвизите ви велики
На земята Бог вярата съхранява.

Но питам, моля те, Мария,
Не оставяй ме без утешение.
Нека узная за подвизите святи,
Живота си открий ми, без недомлъвки!»

Смутена, подвижницата мълчеше,
Да откаже на Зосима, не се реши,
Пред белите му коси, падна по лице,
И под аленеещия залез затрепера:

«Какво пък… Узнай правдата, добри монаше,
Но да не знаеш, щеше да е по-добре.
Ти мен с презрение ще оставиш,
Ще избягаш, като от гърмяща змия.

Родена съм, грешната, в Египет,
Но не дълго живях с мойте близки.
Покорих се на внезапен порив,
Оставих дома си и отидох в Александрия.

Там, в столицата, заплатих охотно
На сатана със свойта жива плът,
Седемнадесет години безвъзвратно
Вървях по пътя на разврата.

Зная, адът тържествуваше победа,
Владееше ме черна сила:
Няма грях, който не познавам,
Няма дела, които не съм вършила.

В опиянение без задържки
Ежедневно плода на блуда вкусвах,
Не знаех, колко е горчив отвътре,
Как смърди и душата трови».

Замря пустинницата в мълчание,
От лицето на монаха се отвърна.
«О, сестро, продължи повествованието!
Къде за тебе истината се откри?»

«Една есен с празни мисли
По главното пристанище бродех,
От морския фар, стълб гъст дим
На високо, нагоре се издигаше.

На морето кораб бързоходен
За плаване екипажът подготвяше.
Край него, разпуснато, свободно
Разговор с юноша поведох.

«Кажи ми, за къде е таз навалица?
Финикийскийят платноход ви е тесен!»
И реших с него да замина през морето,
Предполагайки, че моя нрав им е известен.

Знаех, че дрехи и прехрана,
Всичко, което на пътника е нужно,
Лесно ще придобия, не със труд,
А с безсрамната професия, привична.

И, като тръсна къдриците си,
Юношата отвърна: «Да побързаме
За празника, кога в Йерусалим
Кръста Господен в храма въздвигаме».

Аз със смях се качих на платнохода,
И отплувайки към приключенията,
Отново в тълпата многолюдна търсех,
Кой да ми задоволи въжделенията.

На третата сутрин, като при пожар,
Щом по мостчето от кораба слязох,
С глава тежка от пушека,
Се запътих, та право край Храма.

И докато в грижите ежечасни
Тържеството на Кръста да настъпи,
Аз още доста души нещастни
В Святата Земя със блуд скверних.

А сутринта за молитва с Патриарха
Прииждаше народ, като вълни морски.
Идваха благоприлични монаси,
Суетеха се странници в притвора.

Подчинявайки се на пустото желание
Да видя ново представление,
В светото здание се опитвах
Да вляза, без никакво бавене.

Но докато богомолците свободно
В Божия храм, прекръствайки се, влизаха
Само аз една, замрях на входа,
Подчинявайки се на неизвестна сила.

Като че стена от воини строени
Пътя ми към храма мълчаливо преграждаше
С невидима, но здрава преграда,
Всичките ми грехове пред мен застанаха.

За миг живота пред очите ми премина,
И докато в притвора стоех,
Всичките падения си припомних
И своята погибел осъзнах.

И тръгнаха ридания, кат вълни,
И издадох вик, на стон подобен.
И моят взор, с отчаяние пълен,
Попадна изведнъж на близката икона.

И, приклекнала на плочите до прага,
Пред иконата, от все сърце завиках:
«О, Марийо, Дево, Майко Божия!
Ти Сама ме поучи във силите!

Пусни ме под сянката на Светинята,
И дай ми да докосна Кръста с устни,
Застъпи се пред Разпънатия Твой Син,
Защото аз не ще се оскверня със грях, отново.

Покажи ми път за очистение,
Дари ми време за покаянйе,
И изпрати ми небесно знамение,
Как да изпълня своето призвание!»

Съжали се над мене грешната,
Пресвятата Дева, и в същия час,
Минах под сводовете святи, аз,
Примираща, със съкрушено сърце.

Кръста Господен там целунах,
И направих тежки поклони,
И внезапно чуден глас дочух,
Изхождащ от Нейната икона:

«Ще намериш покой зад Йордан!»
За миг душата ми замря,
Но, страдайки от греховната рана,
Да не послушам Девата, не посмях.

Някой монети в ръцете ми мушна
И с тях три хлеба купих пред вратата.
С радост изпълних часа на разлъката,
И на пътя на странстването стъпих.

Вървях, без бързане, плаках и се молех,
И достигнах наскоро Йордан.
Там с Христовите Тайни причастих се
В черква на Предтечата Йоан.

По внушение на Пречистата Дева
Намерих двор, с изоставена лодка.
И вече пустинният ляв бряг
Приемаше ме с изгаряща жега».

Замлъкна пак Мария. Притъмня.
Към тях падаща звезда слетя
Тишината прониза със своята следа
И прекъсна разговора им мирен

«Колко години, от как напусна града?
С какво в пустинята хранеше плътта си?
Разказвай! Думите ти са наслада,
Душата ми ги чакаше много лета!

Чрез тебе Господ ми изпраща
Своето чудно знамение, сега.
Твоят разказ и подвиг внушава
На сърцето неподправено смирение».

«Слушай, ако не жалиш времето,
От тебе, Зосима, няма да скрия.
Най тежкото ми бреме
В пустинята донесох си със мене.

Мъчителна жарава, от всички бури по-страшна
Биеха сърцето страстни желания.
Колко пъти, като не можех да издържам,
Падах по очи с глухо ридание!

Тежестта на всичките грехове ме мъчеше,
Повече, от жаждата, сухото ми тяло.
Но верността на клетвата упазих,
Дадена на Богородица веднъж.

Така шестнадесет години бях нападана
От сатаната, плътта, и от пустинята.
И разбрах, отче Зосима,
Че моят Бог прощава ми вече:

Чудна светлина внезапно ме озари,
От въсторг сърцето зетрепери,
Духът ми към благодатта се приобщи,
И в пустинята, като във рая се опомних.

Четиресе и седем години в уединение.
Още отдавна облеклото ми изтля.
С оскъдни и горчиви корени
Вечер подкрепях плътта.

Но сега лишенията и незгодите
Ме радват и ме сгряват.
Като вода текат в пустинята годините,
Дните земни незабележимо се топят.

Добри монаше! Време е да се прощаваме.
Нощта да оставим за покаяние.
Но моля те за грешницата да се молиш
И да изпълниш нейното желание:

След година, на Велики четвъртък, Привечер, излез на брега на Йордан.
Там непременно аз ще те посрещна,
И от теб, Светите Дарове ще приема».

Поклони се на монаха Мария
И замина по незнайна пътека.
Само минутка косите й сиви
Серебрееха под луната.

Сърцето на Зосима се разнежни,
Получил отговор на молбата си,
В манастира развеселен се върна.
Потекоха седмици в чакане.

Цяла година той чакаше Великите Пости,
В ревността, на Мария подражавайки,
Се отдаваше на подвизи сурови,
И със смирението си, братята поразяваше.

Времето на Великден наближаваше,
Монасите в обителта се връщаха.
Както повелява уставът, те,
В този четвъртък, заедно се причастяват.

Причасти се и старецът. От придела
Той привечер излезе навън,
Христовите Тайн неумело
В чаша, към гърдите притискаше.

Чувстваше, как под расото му,
Кръвта и Телото Господни горят,
Слиза монахът по каменистия склон,
При реката Мария да чака.

Мери пространството с крачки смирени.
Но мисълта му го води в недоумение:
Кой ли там, на брега пустинен
Лодка ще и даде да премине?

Още щом помисли, и тя от горичката,
Надолу слезе по криволичеща пътека,
Осени пътя с кръст широк
И… премина над тъмната вода.

Викна старецът, с радост и блаженство,
Нахлули незнайно от къде.
«Колко съм далече аз от съвършенство!» -
Прошепна, при вида на чудото.

Под луната, от чашата, Светите Тайни,
На ръката й протегната лежаха,
И молитви, толкова необичайни,
Така леко в устата й звучаха.

Взе малко зърна от леща,
С вода от ручея ги размекна.
Погледът и беше светъл и спокоен,
А луната в бръчките и грееше.

Със сълзи поръсиха раздялата
С ветхия край на наметнатия плед(?),
Старецът даде на Мария обещание
Да дойде пак на мястото на срещата.

И с кръста повторно осени
На Йордан бързите потоци
Леко въздуха докосвайки с крака
Вървеше Мария по водите дълбоки

След година, според дадената дума
Отново Зосима побърза на път.
В тялото си сила почувства отново
А в сърцето - странна тревога.

Напразно търсеше, но не намери,
Къде веднъж в ранната пролет
В тиха вечер, замрял, слушаше
Житието на подвижницата, свято.

Ходел на дясно, на ляво, въртял се:
Наоколо само просторът безбрежен
И монахът отчаяно се замолил,
Със думи на скърб и надежда:

«Покажи ми, моля те, Владико,
Ангела скрит в пустинята!
Дай да видя сиянието на лика й,
Та целия свят да забравя, сега»

Още щом казал и чул, зад склона,
Като че вода шурти и бълбука.
И ето, ручей недълбок тече
Странника дарява със наслада.

Към ручейчето живо, устремил се,
Вехтият старец с бързина на сянка.
Погледнал – и замрял, и се привел,
И паднал с въздишка на колене

Цялата пътека надолу с камъни застлана.
На камъните, застинало, лежало тяло.
На слънцето и вятъра, открито,
На изток лицето и гледало.

А горе, над самата и глава,
Където склонът бил на завет,
Като ореол, с неведома ръка,
Били написани на пясъка словата:


«Погреби ме, Зосима, не жалей,
Прахта на убогата грешница Мария.
Умрях аз на първи април, в нощта,
Ккогато Тайните Свети приех».


 

image


Поема за Мария Египетска
Викарий Астанайской и Алма-Атинской епархии епископ Каскеленский Геннадий


http://www.pravmir.ru/poema-o-mi-egipetskoj/

 

Превод, Григор Симов, от

http://www.logoslovo.ru/forum/all_534/topic_3279/

 




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 28316842
Постинги: 4287
Коментари: 7547
Гласове: 8239
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031