Първият въпрос, с който съм затруднил моите родители още в ранните ми детски години бил пряко свързан с произхода на света – кой е направил звездите. Казах “бил”, защото аз не си спомням този въпрос, но важно е това, че неговата точност се   определя от думата “направил”. Тази дума ликвидира съмнението дори в малкия мозък, че те са продукт на случайно самоподреждане след “Големия взрив”. Но, от детските си години има и неща, които не съм забравил. В съзнанието ми изплуват прекрасни нощи, в които наблюдавах как звездите пулсират, слушах как жабите квакат и щурците свирят, нощи които всяваха в мен чувството, че Вселената диша. Впоследствие в мен трайно се формира убеждението, че в основата на този фантастичен и тайнствен природен феномен трябва да стои Автор, а по-късно аз разбрах, че Той категорично се обозначава: „Аз създадох земята и сътворих човека на нея. Аз, да! Моите ръце разпростряха небето, Аз дадох заповеди на цялото му множество” /Исая 45:12/.

         Бях убеден, че отговор трябва да има и той не може да бъде уклончив. Той може да бъде единствено “ДА”, или “НЕ”. Пътят, който изминах, за да стигна до отговора е малко странен, понякога близък до моите очаквания и желания, понякога твърде колеблив и предизвикващ моите разочарования. На упорития въпрос за възкресението православните християни трудно отговаряха. Родителите ми имаха добро за селското ниво образование, но що се отнася до религиозните им убеждения, те не бяха напълно сигурни в това, което им е дало вероучението. И как да бъдат сигурни, след като директорът на училището е преподавал на майка ми вероучение, а на мене преподаваше атеизъм. На майка ми е казвал, че има Бог, на мене ми казваше, че няма. Настъпателното и методично налагане на атеизма постепенно започва да руши крехката вяра на средното за времето си поколение православни. Те лесно отстъпват от вярата, допълнително подпомогнати от заблудата, че науката се развива и доказва несъществуването на Бога. Тази бъркотия в религиозната обстановка оформи в моето съзнание следващия въпрос:

        При появата на въпроса за съществуването на Бога, въпросът за възкресението остана да чака своето решение на по-заден план. При така възникналата сложна дилема и нагласата за приемане на “новата вяра” от младите православни, беше трудно да се заеме твърда позиция по въпроса за съществуването на Бога. Аз не можех да приема на доверие категоричното неаргументирано отрицание. Напротив, реших да заложа на предположението, че все пак е възможно съществуването на Бог. Реших, че ако Той съществува, не може да бъде безразличен към нашата съдба и предположих, че е възможно дори да ни помага. А по-старите хора имаха по-голяма увереност в това и поздравяваха работещите с “Помози Бог”, на който поздрав те отговаряха: “Дал Бог добро”. Ако Бог наистина съществува, помага и дава добро, защо да не се възползваме от Неговата щедрост? Това ме подтикна, при всяко мое начинание да търся помощта на Бога, но винаги с уговорката: “Господи, ако съществуваш, помагай ми....”.          Благополучно завърших гимназия и трябваше да взема решение за бъдещото си образование. Общата оценка от дипломата ми позволяваше да вляза директно в Софийския университет. Моите родители искаха да стана лекар. Моето желание беше да стана пилот. Единственото място, където подадох своите документи беше Висшето народно военновъздушното училище /ВНВВУ/ в Долна Митрополия. Явих се на изпити и показах много високи резултати, но се оказах кандидат без документи. Ротният командир ми даде срок, за да ги открия. Трябваше да проверя най-напред във Военното окръжие в Плевен. Оказа се, че те не пристигали там, били задържани във Военно-отчетно бюро в родното ми село. Документите бяха освободени и аз продължих да се боря за постигане на моята цел. С пълно основание аз можех да бъда отстранен като кандидат, поради нередовни документи, но Някой се беше намесил, този пропуск да не бъде зачетен.

         Нашият випуск беше четвърти по ред, за който при обучението на летци вече се изискваше висше образование. Програмата беше изключително натоварена. Летателният стаж трябваше да се отложи за лятото на втората година. Теоретичният материал се стоварваше върху нас като от самосвал, а ние трябваше да го прехвърляме, все едно с лопати. В същото време аз наблегнах повече на спорта, отколкото на теоретичната подготовка и така стигнах до поправителен изпит по математически анализ. Обстановката беше напрегната, Хрушчов беше подхванал кампания за съкращаване на авиацията и в тази връзка, който потвърди слабата оценка на поправителна сесия, незабавно биваше откомандирован. С кошмарните 120 въпроса, колкото и да учех, не можех да гарантирам оцеляване. Нямах друг изход, освен да се моля на Бога, пак с уговорката, ако Той съществува. Записките ми бяха с пропуски, лекциите от учебниците на проф. Брадистилов ми изглеждаха твърде обемисти и трудно разбираеми. Но в богатата библиотека на училището открих учебник от един съветски автор на име Пискунов. Прегледах го набързо и открих в неговите лекции добра логична постройка и стегнатост. Много ми допадна лекцията за двойния интеграл, който изучих много добре и реших, че ако Бог реши, аз ще стана пилот, ако Неговата воля е друга, ще я приема. Учех и се молех. Дойде времето за теглене на късмета и без да се замислям, без да се заглеждам в пликовете и без да се колебая изтеглих своя плик. Изваждам билетчето и прочитам: “Двоен интеграл”. Другият въпрос въобще не го погледнах. Преподавателят искаше да кажа и няколко думи по него, за да ми постави по-висока оценка, но аз отказах. Някой беше направлявал ръката ми, решаващият въпрос беше при мен и това ми беше достатъчно. Необходимо е да отбележа, че в този случай аз не съм искал да доказвам Бога, нито пък да Го изпитвам и да налагам своята воля. Аз бях се предал. За година и половина успях да видя, че цената, която трябва да плащам за любимата професия е твърде висока. Започнах да се замислям дали си струва, защото за младежите на моята възраст пет години казармен режим, сравнен със свободата, която предлага цивилното учебно заведение, е като затвор. Бях склонен да напусна този “затвор”, но както се видя от случая с “двойният интеграл”, трябвало е да продължа.

         Завърших успешно военното училище, след което следваше практическа реализация на постигнатото. Много от колегите изявиха желание за бойните части, където съществува по-добра перспектива за професионално развитие. Аз не пожелах да напускам Д. Митрополия и останах в училището като млад инструктор. Харесваше ми възможността за повече летене и животът в Плевен – едно сравнително добро битово устройване съчетано с любов към професията. Но това не беше за дълго. След година и половина, напук на моето желание, ме изпратиха в Щръклево, Русенско. Чувствах се като на заточение. Положителните емоции от летенето се помрачаваха от новите битови условия, с които трябваше да свиквам. Водех непрекъсната борба за връщане в Д. Митрополия. След още година и половина ме върнаха на желаното от мене място. Отдъхнах си и благодарих на Бога, че е уважил моята борба. Но беше за много кратко време. Само след пет месеца – есента на 1970 г. ме изпратиха в с. Равнец, Бургаско. Обнадеждаваха ме с факта, че пред мен се открива перспектива за развитие, в основата на която стои свръхзвуковият изтребител МиГ-21. Полетите на новия тип самолет за мене бяха удоволствие. Но задължителното живеене в изостаналото село с кални улици, недостиг на вода и лоша транспортна връзка с града ме връщаше с десетки години назад в сравнение с уредения живот в Плевен. На военните пилоти от бойните части беше забранено да живеят в града и за тези, които не бяха семейни това беше изключително тежко ограничение.          Този начин на живот при почти пълна изолация от външния свят ме навеждаше на мисълта, че съдбата ми отрежда перспективата на вечен ерген. Но Някой е имал други планове за мен. Един ден мой колега, семеен, ме покани на гости. Той имаше гости от София, близки на неговото семейство. Едно момиче от неговите близки след половин година ми стана съпруга. Както казах, планът не беше мой и беше много приятна изненада за мен. Той несъмнено беше Отгоре.          Това, което никога не съм очаквал е, че съпругата ми, софиянка, ще напусне родната за нея София и ще се примири да живее в провинцията. Този проблем винаги стоеше пред военните летци, задължени да живеят в малкото село. Но моята съпруга напусна София, отказа се от добрата си работа и дойде да живее в Равнец. В резултат от това несгодите от лошите битови условия, като че ли избледняха. Освен удоволствието от приятната работа, да летя на МиГ-21, аз получих възможността да почивам, не в скучния ергенски блок, а в една отлична семейна среда. В тази обстановка снижих темпото на борбата за напускане на Равнец.          След няколко години съвместен живот, вече заедно, ние започнахме да гледаме на “запад”. Имахме родители в София и в Божурица, които макар и рядко, трябваше да посещаваме. Разстоянието не беше толкова голям проблем, колкото времето. Един пилот в бойна част е като войник на гранична застава. Всеки ден отсъствие от гарнизона строго се държеше под отчет. Съботи и недели рядко се признаваха. Този строг режим беше много тежък. Отново започнах опити за преместване, но винаги напълно безуспешни. Имах чувството, че Бог не помагаше. Затова приех компромисен вариант – да отида временно в София като слушател във Военната академия, въпреки, че нямах намерение да изграждам военна кариера. Речено – сторено. Но и при тази ситуация се появи проблем. Поради голямото ми желание, вложеното старание и безценната помощ в подготовката, която ми оказа мой бивш политически командир – полк. доцент Гилин, аз се класирах на едно от първите три места и това налагаше да замина за Москва. Кадровици и командири беседваха с мен и ми обясняваха каква огромна перспектива за развитие се открива при завършване на Съветската академия. Но моята първа цел беше София, и я постигнах, като доброволно се отказах от едно престижно място.          През 1979 г. завърших Военната академия. Трябва да призная, че в процеса на обучението непрекъснато търсех възможности да остана в Софийския гарнизон, но отново без успех. Наложи се да се върна в Равнец, за да изпълня своя ангажимент към тези, които са поели моите бойни дежурства, докато аз съм подпирал глава над учебната маса в очакване да завърши учебния час.          През 1982 г. моите усилия за преместване се увенчаха с успех. Получих назначение в Доброславци. Но в действителност службата ми преминаваше основно в Габровница, защото самолетът на който летях, МиГ-21, беше базиран там. Въпреки всичко, отчитах този факт като голямо постижение, защото преместването на пилот е нещо като извънредно произшествие. Разрешаваше се лично от Командващият ПВО и ВВС /Противовъздушна отбрана и военновъздушни сили/. При това се искаше пълна съгласуваност между командирите на поделенията – на това, което освобождава и на другото, което приема. Такава съгласуваност и нейното одобрение, и то при липса на всякакви връзки, е невъзможна без помощта на Бога.

         В годината преди преместването ми, съпругата ми заедно с децата замина за София, където намери добра работа, а дъщеря ни тръгна на училище. Налагаше се аз често да пътувам до София и обратно, за да не загубя връзката със семейството, и най-вече с децата. Когато ме виждаха от време на време, те ме възприемаха вече по друг начин. Така при едно от моите посещения, четиригодишният ми син, играещ в коридора, на сериозно или на шега не разбрах, но авторитетно съобщи на останалите: “Чичо Гошо пристига”. Трябваше по-често да пътувам, за да не предизвиквам съмнения в принадлежността ми към моето семейство. Затова пътувах, като се възползвах и от това, че длъжността ми не налагаше ограничения за отсъствие от гарнизона, както преди. Връщането изпълнявах обикновено в понеделник. Тръгвах сутрин в три часа и пристигах нормално на работа. Много често в тези ранни часове ми се доспиваше на волана, но упорито продължавах кормуването, като правех опити за разсънване без да спирам. Един такъв опит, обаче, се оказа неуспешен... Събудих се от страхотно друсане. Спрях, слязох и огледах обстановката. Намирах се в страни от пътя, на широк участък, почти колкото самото шосе, дълъг колкото едно футболно игрище, но осеян с дупки и камъни. Дупки и камъни, но нито едно дърво, нито пък канавка. Огледах колата. Крушката на единият фар беше изгоряла, но по-важното беше, че аз бях оцелял. Благодарих на Бога, защото само на Него може да се дължи благополучния изход от критичната ситуация. 

         Подобен критичен случай имам и със самолета. Но не от заспиване, защото в бойния самолет едва ли някой може да заспи. Изпълнявахме атаки по земна цел на полигона до с. Росен – вид подготовка, която не беше основна за нас като прехващачи, но документите изискваха да поддържаме и нея на професионално ниво. Стреляхме с НУРС /Неуправляеми реактивни снаряди/. За разлика от бомбопусканията, при които почти винаги резултатите ми бяха добри, при стрелбата с НУРС атакувах с удоволствие и бях пълен отличник. При тези атаки има едно правило – колкото е по-малка височината за стрелба, толкова стрелбата е по-точна. И аз винаги се стремях да стрелям от минимално допустимата височина. Но за да се спази винаги тази височина е въпрос на разчет с точност до 2-3 секунди. При една от моите атаки, в стремежа си да постигна максимална точност умишлено задържах не повече от две секунди пуска на снарядите и незабавно започнах извеждането на самолета от пикиране. Но времето на задържането се оказа извън задължителните норми, гарантиращи безопасността. Ръководителят на полетите на полигона не се сдържа и силно извика по радиото: “Излизай!”. За повече команди нямаше време. А истината е, че ако аз бях изчакал да чуя тази команда и тогава да започна нейното изпълнение, нямаше да мога да я изпълня. При излизането от атака за момент ми се стори, че самолетът беше просто задържан над земята, тревата долу ми се видя висока едва ли не метър. Миг на застой, след който разстоянието от земята започна плавно да се увеличава. След проведения разбор ръководителят на полигона, майор Любомир Стефанов ми сподели на четири очи: “Извиках и станах на крака, ужасен от това, че ми предстои да видя кълбото от взрива!”          Чувал съм, че хората имат ангели-пазители, които им помагат в рискови ситуации. Но това става само при желание от самите хора и вяра в Бога. Ако те не вярват и не желаят помощ, ангелите не се намесват. Благодаря на Бога, защото ми е назначил ангел пазител и най-важното, което доста по-късно разбрах е, че ангелът е пазител, но Бог е Спасител.

         Преместването ми в Доброславци съвпадна с моето желание да съм в района на София, но не ми донесе пълно удовлетворение. От София започнах отблизо да виждам някои неща, които ме стимулираха да се боря за освобождаване от ограниченията на военния режим. Имаше една авиация, гражданската, която предлагаше доста по-добри условия за работа и по-добро заплащане, и надеждата ми беше в нея. Беше зимата на 1984 г. Ескадрилата в Габровница трябваше да се превъоръжи със самолет Миг-23. Сега беше моментът да откажа преминаването на нова авиационна техника и да премина в резерва. Бях на 40 години – достатъчно време бях служил в армията, достатъчно време оставаше да послужа и в гражданската авиация. Но човек с добро здраве, и при това завършил военна академия, трудно може да се остави да тръгне по пътя на своите си желания. Въпреки волята ми, преминах на този съвършен свръхзвуков изтребител-прехващач, достоен съперник на F-16, за което не съжалявам. Казвам това, не само защото МиГ-23 е произведен от един икономически съюз, в които и ние имахме своя дял,  а защото съм преживял 600 часа във въздуха заедно с него, добре го познавам, и мога да твърдя, че този изтребител сериозно смущава производителите на F-16. И тези страни, които платиха милиарди за “свръхмодерните машини”, вече откровено споделят горчивия опит: “Харесвахме всичко американско, дори то да беше пълен боклук. Когато заслужилият скрап, наречен F-16, пристигна в Полша във вид на реактивни самолети, се радвахме като малки деца на Дядо Коледа. Нищо че от 11-те самолета пет бяха извадени от експлоатация поради технически недостатъци, а останалите излизаха от строя на всеки седем часа” /Кшищоф Скиба. “Гудбай, Америка”, “Н. Зора”, 12.01.2010/.             

            Отново трябва да напомня, че пътя, по който се налагаше да вървя, не съвпадаше с пътя на моите желания. Явно този път се чертаеше от Друг. Беше лятото на 1988 г. – времето на годишните кадрови промени. Отново на път, но дали по този, за който мечтаех, или по начертания от Друг, предстои да разбера? Служех вече в щаба на 1дПВО /дивизия за Противовъздушна отбрана/ в Божурище. Имах колега и приятел в учебния център на БГА “Балкан”. Обещаваше ми назначение, ако мога да се освободя от армията. Направих всичко възможно, използвах всякакви връзки и сериозно ходатайство от наш близък, личен приятел с командира на дивизията, но без успех. Започнах да си задавам противоречиви въпроси относно съществуването на Бога. Защо в някои случаи ясно се вижда Неговата категорична намеса в моя полза, а в други, като че ли ми пречи? Стана ясно, че уволнение няма да има. Тогава пожелах една свободна длъжност, която освен, че беше академична, позволяваше и да стана полковник, което ми предстоеше. Но това също ми беше отказано с аргумента, че който се стреми да напусне армията, не може да заема отговорни длъжности. В така създадената обстановка отново потърсих спасение в резервен вариант. В катедра “Тактика на ВВС” във Военната академия се освобождаваше място за преподавател по тактика на изтребителната авиация. Кандидатствах и бях назначен. Ръководството на катедрата държеше на това, преподавателите да имат добра практическа подготовка, което допадаше и на слушателите, защото те пък не обичаха да им се говори за прехвати и въздушни боеве от хора без висока летателна подготовка. Така станах “научен” работник.

         По времето на моята преподавателска дейност тръгнаха информациите за летящите чинии. Публикуваха се отделни наблюдения, на които повечето хора не вярваха или ги обясняваха с някакъв вид сияния. Излизаха сведения, че най-много наблюдения има в САЩ, но те били засекретени и за тях не се говори. Същевременно започнаха да се появяват и данни за хора, които контактували със същества извън нашето измерение – полтъргайст. Общуването се извършвало чрез различни сигнали, най-вече почуквания. Обсъждали сме тези въпроси с моите слушатели по време на лекции и семинари, но до определен и ясен отговор не сме стигали. Но аз бях убеден, че тези явления не могат да се обяснят с халюцинации, измислици, въображения или сияния. Бях сигурен, че контактите са реални и медиумът /посредникът/ обменя информация със свръхестествени сили. Убеждението ми за тяхното съществуване идваше най-вече от посещението, по различни поводи, при някои врачки и гледачки. В много случаи информацията, която се дава, категорично отхвърля възможността, медиумът да е разузнавал и предварително да се е сдобил с някакви сведения. Веднъж посетихме една такава жена от моето село, приятелка на майка ми. Поводът беше друг, но между другото жената пожела да “хвърли” едни карти и на моята съпруга. Всички се изненадахме от съобщението–“Ти си бременна и ще родиш момче”. Съпругата ми беше в четвъртия месец на бременността и нямаше никакви външни признаци, които да насочат вниманието на гледачката към този въпрос. Тези и други случаи, при които се споменаваха имена на съвсем непознати на медиума хора,  както и  някои събития, засилваха в мен убеждението, че получаваната информация е от свръхестествен източник.          Посочената информация е с добър, даже с отличен резултат, който се очаква с желание. Но на някои хора са предавани съобщения за предстоящи трагедии, които несъмнено държат човека в постоянно напрежение. Такъв е примерът с познат на мой колега – медиум, който е бил толкова напреднал в “занаята”, че дори са го ползвали в милицията за разкриване на някои престъпления. И този “познавач” му казва, че един от неговите съвипускници, с когото заедно служат, ще загине при самолетна катастрофа. На въпроса, може ли да бъде предотвратена трагедията, като човекът бъде предупреден, информаторът е отговорил отрицателно. Казал е, че съдбата му е предрешена, и дори да не лети, пак няма да се спаси от смъртта, която неизбежно го чака. И понеже от този випуск в Равнец бяха само двама човека, информираният вече е знаел и името на жертвата – командирът на звено, капитан Бончев. Капитан Бончев загина като инструктор, при изпълнението на тренировъчен полет в зона по прибори в закрита кабина на учебно-боен самолет. Загина и неговият обучаем старши лейтенант Рахов.          Когато човек не вярва в Бога, той се явява безпомощен пред злите сили. Ако този, който беше получил тези смущаващи сведения, знаеше, че има Бог и вярваше в Него, той щеше да знае, че прогнозата на злите сили е с нулева вероятност за сбъдване, ако се отправи молитва към Бога. Дори да не вярва в Бога, какъвто е нашият случай, ако беше предупредил жертвата, събитието нямаше да се случи. В стремежа да заблудят хората, че вероятността за сбъдване на прогнозата им е 100%, сатанинските сили предприемат всякакви действия, в случая внушението чрез медиума, че фаталният край е неизбежен.          Подобен случай има и моята съпруга. През есента на 1970 г. заедно със своята майка посещава гадателка, която е на добро професионално ниво. Гадателката им казва, че в разстояние на 3 месеца ще загубят много близък роднина по мъжка линия. Веднага започват да обсъждат най-близките и се спират на възрастен човек, който не бил в добро здравословно състояние. На 9 декември 1970 г., обаче, повлечен от трамвай, загива бащата на моята съпруга. Противно на твърдението на марксистко-ленинската философия, не можех да допусна, че сме единствени във Вселената. Свръхестествени сили несъмнено съществуват, което води до нови въпроси: Какви са те, къде са, искат ли нещо от нас; а ние можем ли да получим нещо от тях; дали те се намесват в нашия живот, за добро или за лошо, а ние приписваме тези намеси, и то най-вече лошите, на Бога? Въпроси много, но стабилни и категорични отговори отникъде не идват.          “Перестройката” беше събитие, чието начало съвпадна с периода на моята преподавателска дейност. Като идея, ръководството на катедрата ми предлагаше да се заема с разработването на дисертация, в която да се разгледат и теоретически да се обосноват различните варианти на добилият актуалност по това време маневрен въздушен бой. Бой, при който оцеляването не е като в условията на нормалната за човека среда. Големи скорости, екстремни претоварвания, сложни и бързо променящи се пространствени положения – това можеше да се опише, и то не само чрез скучните аеродинамически характеристики, но...“демократичните” промени не даваха надежди за подобно развитие. Новият министър на отбраната започна да изпълнява първите ликвидационни директиви. И аз реших да се “самоликвидирам”, за да не ми тежи, когато против волята ми, някой друг ме посочи за “ликвидация”. Започнах да проверявам възможностите за работа в БГА “Балкан”. Бяха нищожни. Напускаха военни летци, беше ликвидирана и селскостопанската авиация и целият безработен поток се насочваше към “Балкан”. Надежда за летателна работа нямаше никаква. И в момента, когато си получавах документите за пенсиониране, един кадровик неочаквано ми предложи цивилна длъжност в Научния отдел на Военната академия. Много приятна работа, свързана с анотации на излизащата литература по различни военни теми и издаването им в справочник. Работех с колега, който е бил преподавател по ракетни войски и артилерия – полковник Ставрев, к.в.н. А защо трябваше да работя именно с него – това щях да разбера по-късно?          Новата ми длъжност позволяваше да се заема по-сериозно с “извънземните”. Въпросът за съществуването на Бога чакаше своето решение. Съобщенията за наблюдения на “летящи чинии” се увеличаваха. Контактите с полтъргайст се активизираха. Започна да излиза литература за живот в отвъдното, в която клиничнатаза смърт се представяше едва ли не като приемен изпит – едни се приемат, други се връщат и ни разказват за “тунела, който трябва да преодолеем, за да се докоснем до ослепителната светлина на непознатия за нас астрален свят”. Астрологичните прогнози се компютъризираха и чрез разнообразие и големи подробности привличаха вниманието на хората. Окултизмът, занимаващ се с тайните на отвъдното, набираше скорост.

         Изследванията относно състоянието на хора в клинична смърт  не ме впечатляваха много, защото процентът на изследваните е нищожен и не позволява да се направят рационални изводи относно съществуването на Бога. Въпреки това, тези изследвания потвърждават наличието на свръхестествени сили. Откъде идва този извод? Състоянието на организма, изпаднал в клинична смърт е почти безнадеждно. Последни признаци на живот се откриват единствено в мозъка, който страда от силна липса на кислород. И в тази тежка криза, според разказите на болните, “те виждат своето тяло и екипа от лекари, борещи се за неговото съживяване”. Но как в мозъка се формира това, което наричаме виждане? Естествено трябва да работят очите, които със своите сложни устройства възприемат светлинната информация. Трябва да работят преобразувателите, които трансформират светлинната информация в кодиран електрически импулс. Трябва да работи зрителния нерв, за да отведе този импулс до зрителния център на главния мозък, където молекулите-дешифратори незабавно формират картината, която се намира пред очите. Следва въпросът, след като органите на зрението не работят, откъде идва картината? Отговорът е само един – от свръхестествен източник. А кой е той? Именно този, който ни внушава, че имаме безсмъртна душа, която в момент на колебание тръгва към отвъдното, но по съвет на други мъртви ”безсмъртни” души се убеждава, че е още рано и се връща в рухналото тяло. Една и съща картина, от един и същ „художник”, по свръхетсествен начин се предоставя на всички изследвани, които са били на границата между живота и смъртта. Чрез тези изследвания стигаме до рационалния извод, че свръхестествени сили несъмнено съществуват. Чрез тях, обаче, стигаме и до заблудата, че тялото умира, но душата е безсмъртна. А колкото до Бога, представата ни за Него остава все още твърде смътна.

                      АСТРОЛОГИЯТА 

         По-големи надежди за разкриване тайните на окултизма виждах в астрологията, възприемах я дори като научно учение, поради факта, че в основата й стои астрономията. Започнах да се снабдявам с литература, която разглеждаше пътя за изработването на астрологичните прогнози. Имах намерение да навляза в тази материя и сам да търся зависимостта на човешката съдба от взаимното разположение на звездите в момента на неговото раждане. Трябва да призная, че не открих нито логика, нито зависимост. Различно разположение на планетите, специфично за всеки отделен човек – ДА. Но връзка с това разположение и влиянието му върху човешката съдба–никаква. Разбрах, че обвързването на прогнозата с планетите е плод на фантазия и въображение, но съвсем не безконтролно. Под строг контрол отгоре, но не от планетите, а от свръхестествени сили, обвързването на човешката съдба с материалните звездни тела започва още в стари времена от древните езически народи, а днес ние го осъвременяваме и му придаваме научна стойност. Започнах да си задавам въпроса, как е възможно неудошевената материя да има контролни функции над живия свят и най-вече над разума? Не откриваме ли в астрологията религията, която наричаме материализъм? Трябва да е така, защото именно в бившия комунистически свят, завладян от еволюционната доктрина и повярвал в бога-материя, астрологията е на почит и уважение. Така след проведеното “разследване”, реших, че не трябва да си обременявам съзнанието с астрологичните проблеми. Освен това бях закъснял, защото се появиха достатъчно фирми, които изработваха подобни прогнози. Но като за последно и аз взех, че си поръчах такава. И когато трябваше да си тръгна по-рано от работа, за да отида да я получа, забелязах, че моят колега чете Библията. Аз също бях чел от нея, но не това, което бих разбрал, а Откровението. Нищо не разбрах и върнах Книгата на човека, който ми я беше дал. По интуиция усетих, че артилеристът чете с разбиране, а не като мен. Затова моментално му зададох оставеният на по-заден план въпрос, въпросът възникнал още в моето детство: “ВЪЗКРЪСНАЛ ЛИ Е ХРИСТОС?”    ОТГОВОРЪТ на моя колега относно възкресението беше категоричен - “ДА”. Това твърдо „ДА”, в което светът се съмнява и подозира измама, това твърдо “ДА”, което моите православни родители не можаха да ми дадат, беше произнесено с пълна увереност и стана основа на моето духовно проглеждане. Откъде идваше тази увереност и сигурност у него? Знаех, че тя идваше от Книгата, за която още в детските ми години баща ми казваше: “В Библията пише всичко”.          Заедно с възкресението, и въпросът за съществуването на Бога получи своя дългоочакван отговор. Именно в този миг бяха ликвидирани моите минали съмнения, защото без Живият Бог никой не може да напусне своя гроб и да се върне към живот. Разбрах, че чрез Библията пред мен се открива началото на пътя към Истината, изявена на човечеството чрез Исус Христос. Всички поставяни по-горе въпроси си застанаха по местата и намериха своите отговори. Сега разбрах, защо пътищата, които извървях не съвпадаха с тези, по които исках да вървя. Сам Бог го казва: “Защото Моите помисли не са като вашите помисли. Нито вашите пътища като Моите пътища. Понеже, както небето е по-високо от земята, така и Моите пътища са по-високи от вашите пътища, и Моите помисли от вашите помисли” /Исая 55:8,9/.             Сега разбрах, че когато човек възложи своите грижи на Бога, дори да не е сигурен в Неговото съществуване, не трябва да се разочарова от трънливите пътеки, които понякога му се предлагат. Защото всичко се прави в негова полза и трудностите са поносими, за мене бяха дори приятни изпитания, през които трябваше да премина, за да постигна крайната цел. В съответствие с моето желание да Го открия, Бог ме е направлявал и водил по Негов план, за да ме доведе до малкия кабинет за среща с Него - една непринудена среща, без напрежение, за разлика от тягостните срещи в големите генералски кабинети. И не много дълго след срещата ми с Бога беше удовлетворено отдавнашното ми желание – най-после да поработя и в “Балкан”. Трудностите по назначаването бяха същите, както преди, но проблеми в преодоляването им нямаше никакви.

"...нашето гражданство е на небесата, откъдето и очакваме Спасител, Господа Исуса Христа" /Фил. 3:20/.