В края на 1993 г. популярното руско списание Огоньок, рупор на перестройката, започна да публикува мемоарната повест на Михаил Петрович Любимов, доскорошен руски разузнавач и автор на няколко шпионски трилъра, придобил завидна известност като писател.



С Михаил се запознахме в средата на 70-те години, и то не къде и да е, а в дома на Ким Филби. При едно от гостуванията ми в Москва Ким реши, че с двама Михаиловци – Богданов, негов „ученик“, и Любимов, негов „шеф“ като началник на английския отдел на руското разузнаване, сме от „една кръвна група“ и трябва да ни събере.
Оттогава и до ден днешен нас тримата ни свързва искрено приятелство, защото основата му бе и си остава Ким – и приживе, и сега, когато вече го няма.

Оттогава и най-вече от момента, в който Михаил Петрович отказа генералски пагони, напусна разузнаването и се отдаде на писането на книги, редовно и с удоволствие следя творчеството му. Но пропуснах „Огоньок“. Прочетох го двадесет години по-късно, през 2014 г., и все още не знам да му вярвам ли и докъде.

Михаил е роден на 27 май 1934 г. Потомствен чекист, разузнавач, завършил Московския държавен институт за международни отношения. Сътрудник на резидентурата в Лондон и зам-резидент на съветското разузнаване. През 1965 година е обявен за „персона нон грата“ и е изгонен от Англия. След това е резидент в Дания, където негов заместник е Олег Гордиевски, придобил печална известност като предател. Преди да избяга, Гордиевски е руски резидент в Лондон и очевидно е нанесъл много сериозни щети на руското разузнаване, работейки за английското МИ-6.

Любимов е артистична и обаятелна натура. Не напразно в Англия е бил известен като „усмихващият се Майк“. Ако използваме българския фолклорен сленг – „чешит“. Когато предстои да му връчат генералски пагони, той взема, че за трети път сериозно се влюбва и иска втори развод.

Да, ама това не се допуска според неписаните правила на КГБ, още повече че новата му любов е доста по-млада жена – съпруга на отговорен руски дипломат. За нея това също ще бъде втори развод. Крючков го извиква и директно му заявява: „Или генерал, или влюбен пенсионер“. Михаил избира второто.

Който познава третата му съпруга, с която делят щастие и несгоди вече 36 години, сигурно ще го разбере. Татяна е изключително симпатична и очарователна жена, въпреки че с малко е прехвърлила 60-те. Да не говорим, че в най-ранните си години буквално е дърпала Сталин за мустака, който обичал да държи в скута си малката дъщеричка на шефа на личната си охрана в почивната резиденция в Сочи. А няколкогодишната Таня е тичала по алеите на строго охранявания парк и се е „надбягвала“ със знатния маршал Будьони, който само по бански и рошав мустак, по-голям от този на „чичко Сталин“, е правел утринната си физзарядка.

Синът на Михаил – Александър Любимов, е добре познат на моето поколение още от 80-те години, когато водеше най-популярното руско телевизионно дискусионно шоу „Взгляд“, обръщащо „перестройката“ от всички страни, без страх от цензура и забрани, което все още можеше да се гледа и в Източна Европа. Но в един момент на Живков му писна и Останкино изчезна от българските телевизионни екрани.

И бащата – Михаил Петрович, не търпи натруфения патриотизъм, политическия патос и конформизма. Той критикува бившата си служба, правителството и твърде често заема позиции, които те карат да се питаш сериозен ли е или отново в поведението му намига сатирикът. Именно този въпрос си задавах, четейки „Операция „Голгота“.

Сюжетът не е кой знае колко сложен. Юрий Владимирович Андропов, всесилният шеф на КГБ, вика на неофициална, почти конспиративна среща разузнавача Михаил Петрович Любимов, когото е пратил с подписа си не само в пенсия, а му е отнел и всички полагащи му се „предимства“, включително и правото да ползва клиниката, болницата и санаториумите на КГБ.

И на тази тайна среща, като прави изключително точна дисекция на провалилия се социалистически експеримент, назовавайки един след друг поименно лично отговорните, развива основната идея за планиране, организиране и провеждане на дългосрочното (поредно юдейско) активно мероприятие „Голгота“. То трябва да разруши комунизма, да открие пътя за дивия капитализъм в Русия (и в цяла Източна Европа), за да може след 40–50 изстрадани години руският народ да възроди истински, човешки социализъм (а всъщност, още по-зъл и коварен, от натрапения 1917 г. в Русия, еврейски болшевизъм!) .

В тези планове Андропов оперира със съвсем конкретни имена. Той описва каква ще бъде ролята на Горбачов, на Яковлев, на Шеварнадзе, на Елцин, на Янаев и на Устинов.

Ролята на Любимов е, действайки извън КГБ, но с верни кадри от КГБ, да планира и задейства конкретната част на операцията, която Ю. В. кръщава „Голгота“. Той, очевидно, се е убедил, че съветското общество трябва да измине пътя до своята Голгота, за да възкръсне след няколко десетилетия (в поредния, но този път – електронен, юдейски концлагер). Публикацията в „Огоньок“ предизвиква общоруски скандал.

Как да не й повярваш, след като тя описва неща, които се случват занапред? Как днес да не си зададеш въпроса дали това е само една добра творческа измислица или има елементи на истина, след като двадесет години по-късно виждаш, че всичко написано се е случило?

Как да не повярваш, след като именно по това време директорът на ЦРУ с ранг на член на правителството на президента Роналд Рейгън – Бил Кейси, заявява, че „Перестройката в СССР има шанс, само ако се възложи на КГБ!“.

Как да не повярваш, след като Михаил Горбачов казва в интервю, че целта на живота на съпругата му Раиса и на него самия е била „унищожение на комунизма“!? И именно такава роля му отрежда Андропов в „Голгота“.
Как да не повярваш, след като преди двадесет години в книгата има следния диалог:

„На няколко пъти в нашите лични беседи с Андропов аз прокарвах мисълта за възможното разпадане на СССР, за война в Средна Азия и в Кавказ, за война на Русия с Украйна заради Крим и Донбас, накрая, за трета световна война на територията на СССР заради прекрояване на границите.

– Всичко може да се случи, Михаил Петрович – отговаряше Ю. В. – В „Голгота“ ние задаваме магистралните направления и не можем да отчетем всичко, но не мога да допусна, че новите лидери ще се окажат толкова глупави, че да минат в последния етап на операцията ни, към използването на най-кървави методи. Ако не вярваме в хората, няма да сме в състояние да изградим ново (юдосатанинско-антихристово) общество!

Ю. В. беше чист човек и идеалист! Но дори и аз, при цялата ми обвързаност с мръсните дела на шпионажа, не можех да си представя ускорението, с което се движехме към последната фаза на операцията: свободни цени, ограбване на населението и от държавата, и от частните (еврейки) компании, инфлацията, тоталната корупция, обогатяването и кражбата под лозунгите за борба с привилегиите, пълната криминализация на държавата.

Всичко това, според плана „Голгота“, трябваше да се случи в продължение на двадесет години. Ние преизпълнихме плана и постигнахме планирания успех още през 1993 г.“

Въпреки твърденията на Михаил, че книгата е плод на неговата фантазия, аз оставам с обоснованото съмнение, че ако не е „Голгота“ в този й вид, то нещо близко до нея е минало през главите на някои от действащите лица през тези сложни години.

* Откъс от книгата „Тайните операции, които промениха света“, подготвена от „Сиела“. Премиерата е на 23 февруари от 17.30 ч. в Централния военен клуб. „Всичко, което се отнася до описаните операции, започнали през 30-те години на миналия век, продължава да лежи, заключено в архивите на три разузнавания – английско, американско и руско. Бях принуден да представя историята като „мемоарен роман”. Уверен съм, че истината, такава каквато е, а не писаната от победителите, някой ден, когато тайното стане явно, ще покаже, че съм бил прав“, твърди авторът. Тодор Бояджиев е работил повече от 30 години в българското разузнаване. През 1990 г. става първият главен секретар на МВР и получава и генералско звание. Паралелно с кариерата си на разузнавач е зам.-търговски представител на България в САЩ, пълномощен министър в мисията ни към ООН – Ню Йорк. Основател е на Българския евро-атлантически разузнавателен форум. Автор е на книгите Човекът когото познавах, Разузнаването, Шпионажът като занаят, The INTELLIGENCE, Ким Филби в спомените на генерал Тодор Бояджиев, Разговори за разузнаването.

e-vestnik.bg