Аз съм подполковник Маншин Антон Леонидович. Господ, по милостта си, ми даде да служа в зоните на бойни действия в Ичкерия. Иска ми се да споделя с вас болката, през която Господ ми даде да премина. Взех благословение от духовника си отец Валериян – дали си струва да се връщам към спомените си? Да споделя ли болката си с ближните? И отец Валериян каза: «Споделяй болката си. Невярващите хора ще дойдат към вярата, а вярващите, ще се молят за тебе».

При изхода от Грозни има едно селище Михайловское. През Февруари моята бойна група изпълняваше задача на главната подходна застава. Тя действаше на около километър и половина пред основните сили и изпълняваше разузнавателни функции, т.е. да разкрива основните сили на противника, силата и потенциала му, и да влиза в съприкосновение с него. На изхода от Михайловское, ние попаднахме в засада – нито ние ги очаквахме, нито те нас. Боят продължи 15-20 минути, не повече. Аз съобщих по радиостанцията, че съм влязал в бой с противника, и съм го унищожил. Строявам хората и гледам, – 29 бойци, един го няма. И някой плаче от към първата машина. А бойците казват: «Другарю лейтенант, Саши-механика го няма. Може да са го ранили?» Тичам по посока на плача, а в главата ми мисли, една от друга по-тревожни. За два и половина месеца от щурма на Грозни изгубих единадесет бойци, единадесет момчета. Повярвайте, че е много тежко да губиш бойци, особено ако умират в ръцете ти.

Притичвам, а той седи, държи ръката си на нивото на стомаха, плещите му потръпват, той плаче и буквално, ридае.

Явно, когато е излизал, го е уцелил снайперист. Хващам го за плещите за да го сложа в легнало положение, и виждам, че държи пред себе си кръст, дълъг около 15-20 сантъметра и дебел 15 милиметра. Помня го, защото той го носеше пред сърцето си, в нагърден джоб. Беше го снадбил преди боя и осеняваше машината си с него: – прошепне нещо, целуне кръста, – и само неговата машина, единствена, не беше ударена ни веднъж. И ето че, в кръста, който е бил на гърдите му, точно пред сърцето, в тялото на Господа стърчи забит куршум – 7,62 мм. от снайперна винтовка. Този куршум иначе спокойно пробива релса, и всякаква бронежилетка! А в този кръст, кършумът спрял. Господ пред очите ни спаси живота на боеца, който имаше поне малка вяра, тлееща в сърдцето. А кръстът бил пред сърцето му. Подчертавам, че куршумът е летял, - ясно на къде? И ако не е бил кръстът, Саша нямаше сега да седи жив пред мене. А Саша седи, гледа чудото и плаче, като дете. От тогава Саша стана затворен и често се уединяваше. Отиде в гората, клекне на колене и се моли пред това чудесно разпятие. После получи награда, уволни се и след година ни изпрати писмо.

Има в централна Русия един манастир. И той там станал послушник, а после го подстригаха за монах. В този манастир и възнася той сега молитвите си. А целия мой живот е пред вас. И ако още съм жив, значи Саша се моли. В това вярвам дълбоко.

Антоний МАНЬШИН

http://www.logoslovo.ru/forum/all_1/topic_14941/