В следмайданния период Тернополските депутати от областния съвет нееднократно предлагаха предаване на Почаевската лавра, с всичките й прилежащи територии, на областния исторически резерват, понеже лаврата била «общонационално достояние», и затова, в нея имали право да провеждат богослужения, и гръко-католиците, и разколниците на лъжепатриарха Филарет, и неканоничните «автокефални» (УАПЦ). Което, по същество означава, да се отнеме великата православна светиня от каноническата Църква. За щастие, главата на държавата, до сега, не откликна на обръщенията на тернополските политици. Макар че из областта, както и по другите региони на Западна Украйна, с бездействието или съдействието на местните власти, премина вълна от завземания на местни храмове. В последно време, предимно в западните региони на Украйна бяха завзети повече от 40 църкви. Но отнетите храмове вече практически пустеят, а много от активистите на „пиратските“ нападения, както свидетелстват вярващите от тези села, ги постигнали всевъзможни нещастия.

Ето за това е и нашият разговор с наместник на Почаевската лавра, митрополит Владимир (Мороз).

 

митрополит Владимир (Мороз).

– Владко, неизбежно се натрапва историческо ставнение с 1917 година, когато болшевиките (наложили и) поддържали самозванците «живоцърковници», като им предавали православните храмове и манастирите. Така и сега, в дейността на украинските разколници са очевидни политически спекулации с националната идея. При това, избухванята на силовите нападения съвпадат с изострянята на политическите кризи в страната. Доколко опасни са днес, тези инициативи на привържениците на т.н. «УПЦ-Киевски Патриархат»?

– Вижте, историята е най-добрият учител. Всичките тези «инициативи» на политиците, нищо друго не носят, освен вреди, на своя народ. Как да се запази единството и мира в страната, когато се поддържат разколи в религиозния живот? Какво е това, да се отнеме храм от една конфесия и да се предаде на друга? Та това е престъпление. Но инициаторите на тези методи трябва да помнят, че те отнемат храмовете, не само от хората, но и от Бога. Защото е казано в Писанието: Домът Мой, ще се нарече дом за молитва (Мт. 21, 13).

Вижте, в съветско време работеше такава мощна атеистична машина, но и на нея не и се удаде да закрие Почаевската лавра. Спомнете си 1960-те години, когато в периода на хрушчовските гонения, местните власти обявиха истинска война на нашата лавра, – монасите ги извозваха насила в горите и полята, лишаваяха ги от жителство, вкарваха ги в затвори и лудници, заливаха с пожарникарски маркучи килиите им, но Майката Божия не допусна да затворят лаврата, и тя устоя.


– Нали Почаевската лавра не веднъж са искали да поробят и турци, и татари, и унияти.

– На стените на Успенския събор е изобразен исторически епизод: обкръжение на лаврата, татари пускат стотици стрели, но над обителта се являва Пресвета Богородица, и стрелите се връщат обратно, и поразяват нападателите. И те побягват. И това не е приказка, а е реално свидетелство на застъпничеството Божие. Това събитие е съхранено в летописи и в други документи. А ето какво се случило.

Август 1675 г. Мохамед IV, турски султан, решил да отмъсти на Полша за нарушението на Бучакския мир и за поражението при Хотин. Той отправил 50-хилядна турско-татарска войска с конница, под предводителството на Нуредин, татарски султан, да нападне краля. Както обикновено, татарите оставяли след себе си изгорена земя. И ето че на пътя на тази кръвава войска се оказал неголемият и незащитен Почаевски православен манастир. Като го наобиколили, турците изгорили околните постройки, убили двама от братята и започнали да се готвят за штурм. От военна гледна точка, обсадата на обителта не била за тях сериозна операция: манастирът по това време нямал, ни крепостни стени, ни стражеви кули, както го рисуват в гравюри от по-късни времена, и зад дървената му ограда се криели множество мирни бежанци. Помощ нямало от къде да се чака. Игуменът на обителта о. Йосиф (Добромирски) благословил братята, да се обърнат към единствената Застъпница – Богородица, и към блажения угодник Божий, Йов.

 

Нападението на турко-татарите срещу Почаевската лавра

Рано сутринта на 5 август турците започнали на штурма. Монасите отвърнали със отслужване на акафист, пред чудотворната икона на Богородица Почаевска. И още щом започнали да пеят първия кондак «Взбранной Воеводе», над Свето-Троицката църква се явила Самата Царица Небесна, с распростерян омофор в ръце, с небесни Ангели и с преподобния Йов. Видяли ги турците и започнали да пускат стрели срещу небесните защитници, но стрелите се връщали и поразявали самите стрелящи. Нападащите се ужасили и се объркали, обзела ги паника и започнали да бягат. Според летописите на лаврата, неколко от пленниците, след това останали в обителта, приели християнската вяра и до края на дните си живяли там, на манастирско послушание. Навеки е запечатано това събитие в паметта на Почаев и на цялата Църква. Всеки ден, пред чудотворната Почаевска икона и перед мощите на преподобния Йов, се принася благодарност, за това чудесное спасение.

Безбройни са примерите на застъпничество и помощ от Богородица, и до сега всеки богомолец в лаврата, чувства тази помощ. Мйката Божия още в 1240-та година се явила тук, в огнен стълб и оставила на камък следа от Своето Стъпало. Тя, като Неопалимата Къпина, свидетелства, че това мсто е свято. Тя е тука Игумения и покровителка на този край…


– Владико, разкажете, в каква жизнена трагедия се превърна «хрушчовското гонение» за некои негови изпълнители тук, в Почаево.

– Това е трагична история. Имало в Кременц един първи секретар на райкома, Андрей Ичански, който си поставил за цел, да закрие лаврата, със всички възможни средства. Събирал данни за монасите, докладвал в КГБ. Когато закривали монашеския Троицки скит, лично присътстввал при разбиването на старинния иконостас, и едва ли не, заплювал иконите и хулел светците. Една от жените му казала: «Чи ви Бога не боїтесь, Його кари? (Нима не се боите от Бога и от неговото наказание?)». «Як що Він є, нехай карає! (Ако съм виновен, нека ме накаже!» – засмял се той и си отишъл. А в същия ден дъщеря му, която учела във Лвовския институт, за химик, в лабораторията правела някакви опити и в ръцете и избухнала колба с киселина, която обгорила лицето и очите й, тя ослепела, а после умярла… Погребана е в селското гробище, недалече от лаврата. После този комунист горчиво плачел и говорел: «Боже, Боже, защо ме наказа толкова тежко». Казват, че после се каел и повярвал в Бога.


– Интересно, знаят ли за споменатите от вас събития, днешните гонители?

– Едва ли това ги интересува. Тези хора може само да се съжаляват: те съзнателно вършат престъпления, посягайки на светинята. А това никога не остава без наказание. Пита се, – каква е целта им? Какво искат те? Да изпълнят мярата на беззаконието и да повторят пътя на своите предшественици, гонителите на Христа? Ако са хора вярващи (а те се представят за радетели на вярата), - Господ не учи така да се постъпва. Те мислят, че монасите са безволеви хора. Но монасите съвсем не са безволеви, а са изповедници, готови всеки момент да положат живота си за Христа.

Затова ми е жал за нашие земляци и нашите съвременници, които дързват да посягат на Църквата Христова и да се месят в духовния живот, бидейки напълно невежи за него, и така само си навличат наказанието Божие. Във всичките тези антицърковни явления, в различните политически инициативи, трябва да виждаме духовната причина. По думите на Достоевски, сатана се бори с Бога, а бойното поле са човешките сърца…


– Въпреки това, през последните години премина нова вълна от заграбваня на православни храмове…

– При мене идва духовенството от съседните райони, където бяха завзети храмовете. И какъв е резултатът? Хората не влизат в тези храмове и те пустеят. Да вземем за пример, нашумялата Катериновка, където беше извършено истинско побоище около храма. Привържениците на «Киевския патриархат», с помоща на «Десния сектор», със сила завзеха Свето-Георгиевския храм, на 15 септември, 2015 година. Нападателите използваха бухалки и сълзотворен газ, бяха ранени 20 човека, между които беззащитни жени. Сега вярващите от село Катериновка си построиха нов храм и в него се молят. Ако отидете там и поговорите с отеца, той ще ви разкаже, какви последствия постигнали нападателите, и каво се е случило за трите години, с тези агресивни хора. Едни умерели, други се осакатили при различни обстоятелства, некои заболели от туберкулоза, некои от жълтеница, некой бил ранен от кон, по време на паша, а некой катастрофирал…


– Какво трябва да се прави, за да се възцари мир, не само в религиозния живот, но и, като цяло, в Украйна?

– Господ казвал: По това ще узнаят всички, че вие сте Мои ученици, ако имате любов помежду си (Йоан. 13, 35). Това е главното условие за всеки мир, – изпълняването на тази Христова заповед, – в семейството, в обществото и в държавата. А каква е причината, че няма взаимно разбирателство между хората? Причината е, че е изчезнало желанието за взаимно разбирателство, – да се уважават, да се обичат и да се радват, един за друг. И като следствие – увеличаване на беззаконията. Преподобният Серафим Вирицки казвал, че в наше време хората ще погиват от завист, стремеж към печалба и любов към парите.


За пари се продават семейните ценности, продава се съвестта, продава се нравствеността, и всичко истински ценно се продава, заради печалба. Рекламират комфорта, като идеал за човешко съвършенство, в което ни се иска да живеем, и съвременният човек, в гонитба за комфорт, погива духовно. Човекът навлиза в такива дебри, в духовен план, че от там не може да се измъкне сам, понеже е с вързани ръце и карака, от силите на злото, и сатана няма да пусне своята жертва. Човек си мисли: – още една крачка, още една сделака, и тогава вече ще помисля за душата си… И така до старостта, а после, вече няма, ни време, ни сили.


– Бих искал, владико, да завършим нашия разговор с оптимистична нотка. Какво да правят вярващите в тези условия?

– Трябва да помним, че с нас е Господ, и че е търнлив и тесен пътят към Царството Небесно. На нас ни е дадена свобода, затова трябва повече да употребяваме свободата си за молитва и по-често да се осеняваме с Кръстното знамене, та Господ да не ни лиши от Своята милост, и Духът Божий да ни вразумява и вдъхновява, за да помним, че в Царството Небесно води пътят на търпението, смирението и любвта. Сега за християните е много трудно. Но Господ вижда и знае нашите нужди, и никога няма да ни остави без Своята защита и помощ. Не случайно Той е казал: Не бой се, малко стадо! (Лк. 12, 32).

Ние трябва да имаме вярата на светците, за образец, и образно казано, да сме глухи и неми за съблазните на този свят.

10 януари 2018 г.

Източник: Православие.ру
http://www.pravoslavie.ru/109672.html

 

Превод, Григор Симов

С Новьiм годом, Григор!
Мисля за уместно да спомена за Киевско-печорската лавра - едно от най-древните и значими в духовно, историческо и художествено отношение обители на Русия.
През 1977г при журналистическа командировка в Одеса, д-р Емил Елмазов - лекар, изследовател, създател на резерват БИЛКАРИЯ /близо до В.Търново/, се запознава с проф. Михаил Дихан, потомствен българин от Одеския университет, защитник на бесарабските българи. Той го посъветвал да посети Киевско-печорската лавра и ако го допуснат до хранилището, имало какво да намери. За 4л водка се сдобил с няколко циклостилни страници - старинния богомилски зелейник, написан на старо украински език.С познанията си по полски езикуспял да разпознае съкровището между какви ли не прашасали архиви. Преподавател от Шуменския университет превел зелейника от старинния на български език и е публикуван в известния за тези години "Вестник-книга"- първо издание за народна медицина.
В зелейника са запазени двайсетина прости, перфектно действащи и работещи богомилски рецепти. Това е било медицината на ХI-ти век.
Рецептите могат да се намерят на сайта на Билкария - www.bilkaria и www.vestnik-kniga - раздел рецепти.

Ще споделя една - който има перде на окото /дъщеря ми е очен лекар/, да го маже с кобилешко мляко, разтворено в мед и ще изгони пердето.
Какво по-просто, вместо ходене по доктори, операции и т.н.