Спомням си много добре кога донесоха А29.
Беше през ноември миналата година, когато небето тежеше, сякаш бе глътнало цяло стадо волове. Брезичките трептяха тревожно и хилядите им
листенца шушукаха едно с друго притеснени за своята съдба. Ако някой в този живот можеше да улови вятъра, то това бяха именно те, защото трептяха като обички треперушки, дори от най-нежния му полъх. А, когато вятърът беше буен се откъсваха и писъците им свистяха из цялата гора като куршуми. После падаха тихичко по земята и от въздишките им се образуваха най-пукхавите, бели облаци, които някога бях виждал.

Седях в старата си работилничка и тъкмо се приготвях да се прибирам преди да е заваляло. Трябваше да купя хляб, така ми беше поръчала моята бабичка. Беше ми сготвила любимото телешко варено и ме чакаше да вечеряме. Слюнките ми вече пълнеха лакомата ми уста, когато звънчето над вратата звънна и вътре влетя един разтревожен мъж с кукла в ръцете. Беше слаб, висок и много нервен. Очите му святкаха в помръкналата ми стаичка, така както може да свети само една надежда. Последната надежда. Отчаяна и обречена да бъде последна. За добро или зло.

- Здравейте! Аз.. моля Ви-той погледна към ръцете си с куклата-никъде не можаха да я поправят, а дъщеря ми... Малкото ми момиченце не може да заспи без нея. Не е спала вече три дни. Моля Ви... годподин ъъъ...
- Кубрат. Няма нужда от господин... Дайте да я видя. И защо не са могли да я поправят? Чудна работа!
- Казаха, че частите им не подхождали. Съвсем точните били, но когато ги поставяли те падали и не искали да се задържат.
- Нещо като отхвърляне, а? Несъвместимост някаква.. Трябва да я разгледам. Оставете я. И елате утре по същото време.
На лицето на мъжа изгря усмивка и чертите му така се промениха, че дори стана хубав. Странно. Любовта към детето или някаяква вина беше запалила тази усмивка. Усмивката беше горчива. Не беше пълна. Зад завесата й имаше нещо. Нещо...

Заключвах работилницата си поглеждайки към небето. Наистина беше страшно това небе днес. Сякаш в душата му беше приседнало нещо. Я риба кост, я някаква мъка. Но... човек ли бе да го попиташ, а после да го успокоиш. Надежда да му посееш, а тя като едни семенца от алени макове, истината и просветлението да му донесат. Купих хляб от Колю бакалина, намерихме време, дори да ударим по една малка от домашната му ракия. Всеки път я хвалеше... Казваше, че кайсиите му били побрали цялото слънце на земята, защото растяли на склон и по този начин слънцето цял ден ги галело, но без да ги изгаря.
Може и да беше прав, защото меката течност се вливаше в гърлото ми меко и плавно и затопляше гърдите ми отвътре постепенно, но убедително без да ги гори. А после тази топлина се разливаше по цялото ми тяло и стигаше чак до малкото пръстче на краката ми.

Още не беше заваляло, когато приближавах нашата къща. Бабичката ми ме чакаше на портата. Хладно беше, затова сигурно бе завила ръцете си в престилката и пристъпяше от крак на крак, а сините й малки очички бляскаха като лимките, с които играеха децата пред нас.
- Кое време стана, Кубрате? Къде ходиш, душата ми-птичка изхвръкна....
Помня, че тогава се засмях под мустак, защото ми дойде една не дотам представителна мисъл, но я овладях, защото моето момиче не обичаше мръсните шеги, когато беше разтревожена.
- Един човек дойде, виж-посочих куклата-Момиченцето му три дни не можело да заспи без нея.
- Хайде, бърже влизай, че ей сега ще затрещи...
- Цял ден се кани, ама...
Помня добре, че сложих куклата на стола до леглото си, защото бях решил след вечеря да я разгледам на спокойствие. След вечерята обикновено жена ми плетеше малко до камината, а аз се зачитах в нещо или както сега бях любопитен по някоя вещ оставена ми за поправка. Тъй щеше да е и тази вечер. Телешкото беше чудесно. Бистро, силно и горещо както го обичах. Оставих жена ми да дигне масата и отидох да видя куклата.

Седнах на леглото и изпървом я погледнах без да я взимам. Имаше дълга коса. Бакърена. Отблясъците й от светлината светеха точно като нашия бакър, когато жена ми го излъскваше. Очичките й бяха пъстри. И гората, и морето и дори дивите ягоди бяха намерили своят цвят в тях. Беше облечена в бяла, дантелена рокличка, а на коланчето й отпред имаше едно черно копче. Липсващите ръце и един крак обаче я правеха да изглежда малко сладко-сърдита независимо от благостта в погледа й.
- Сърдиш ли се, а? Не можаха да те поправят значи... Хм...
Взех я и я заразглеждах по-отблизо в ръцете си. На ходилото на единствения й крак беше написано нещо. Не можах да видя добре и отидох за очилата си. Завих жена ми, която както винаги беше заспала на стола. И както винаги после щях да пренеса в леглото.
Усмихнах се. Ей, голям инат беше! Колко пъти сме се карали затова... Казвах й като усети, че й се приспива да си отиде в леглото. Кой ще я носи, когато един ден аз.... А тя ме прекъсваше винаги точно на това място и казваше, че ако можеше да усети е щяла да отиде.
И се усмихваше хитро някак, а в очите й играеха пламъчетата от камината. Сякаш ми казваше, че знае кога й се доспива, но иска аз да я нося... Това било, каза ми тя един ден, храна за любовта.

- Я, да видим, малка красавице, какво пише на крачето ти... А! Май е името ти, а? Ани. Ани ли се казваш?
Помня, че я погледнах, сякаш наистина очаквах да ми отговори. Но тя, разбира се мълчеше. Гледаше ме, бях сигурен и знаех, че ме чува колкото и странно да е това. Но някак усетих, че още не е готова да ми проговори, затова реших да си взема бабичката и да си легна. Когато я сложих в леглото мисля, че успях да видя доволната й усмивка за миг. И в средата на гърдите ми ме гъдилна онази топлина като от ракията на Колю, само че тоя път не беше от нея. Благодарих на Бога, че е решил щастието ми да е вкъщи и потънах в незнайните дебри на съня.

Сутринта небето все още дишаше тежко. Сякаш с последните си сили... Сякаш камък тежеше, ама не на шията. В сърцето му беше. Взех Ани и отидох в работилничката. Намерих ръце и краче в кашоните си с резервни части. После си направих кафе и налях студена вода за него в любимата си стъклена чаша. Поставих я на работната маса и тъкмо да пробвам новите части тя се търколи и падна на земята.
- Хей, хей, хей, закъде си се разбързала, а?
Чакай де, почакай първо да те поправим..
Сложих я отново на масата пред мен и посегнах към ръчичката на плота. И точно, когато протегнах ръка към дупката в рамото й тя отново се търколи и падна долу. Дори и втория път бих могъл да кажа, че беше случайно, въпреки че не вярвам в случайните неща и намирам причина там, където другите не могат, но когато това се повтори още няколко пъти вече не можех да го кажа.
- И от мен ли ще избягаш? Кажи,Ани? И от мен ли?
Очите й бяха затворени и се криеха зад дългия бретон
като две уплашени котенца.
- Не се страхувай. Просто ми кажи...
Кажи ми. Какво има, Ани?
Чаках търпеливо, но тя все така мълчеше.
Е... казах си, може би наистина беше само кукла. Зямислих се как са изчезнали ръцете и крачето й, онова дете ли ги беше счупило... Не знаех. Трябваше да попитам бащата. Да! Когато дойдеше да я вземе щях да го попитам. Това беше важно... Защо и как са... и както си мислех и разсъждавах, разхождайки се из работилницата си стъпих накриво, залитнах и паднах на пода. Падайки ръката ми повлече чашата от масата, тя се счупи и се порязах. Кръвта бликна и запръска. Не ме болеше, но не можех да стана. Опитвах, но не се получаваше.
- Ами сега? Ани? Какво ще правим сега, а?
Тя естествено мълчеше. Боже! Не можех дори по телефона да се обадя. Опитах пак да се изправя, но не чувствах краката си. А ръцете ми някак незнайно защо сега се оказаха под мен. Аз лежах върху тях и не можех да помръдна. Опитах се да си спомня трябваше ли някой да дойде днес за готова поръчка... Сетих се само за бащата на куклата, но той щеше да дойде чак късно вечерта. Това беше положението. Очертаваше се да си лежа така, докато той дойде и ми помогне.

Погледнах към Ани. Тя беше на пода близо до мен, косата й се беше разпиляла върху лицето й като есенна шума, а очите блестяха между нея като пъстрите есенни листа намерени от слънчев лъч.
- Няма ли най-сетне да ми кажеш нещо? Не ти прилича да си толкоз интатлива. Знам, че ме чуваш, знам че можеш да говориш, какъв ти е проблема, че го криеш? Зениците й се събраха в ъглите на очите й, с които ме погледна косо, но все така мълчеше.
- Ето, виждаш ли? Гледаш ме, а не говориш. Малка пикла! Толкова ли си разглезена, м?-опитвах се да я провокирам аз. Тогава ми се стори, че лицето й почервеня. Явно бях успял да я раздразня. Тя постоя така още няколко минути, в които сякаш се мъчеше да овладее емоциите си, а после въздъхна. Ха! Чух я толкова ясно, че въпреки, че знаех, че не е обикновена кукла това ме накара да извъртя главата си към нея и да я погледна с изумление.
- Какво искаш?-досадата в гласа й беше обесърчаваща.
Явно беше овладяла бурята в себе си, защото беше преценила, че аз не си струвам гнева й. Въздишката й беше като към прашинка от пърхот на рамото. Наистина ли аз бях това?
- Нищо не искам. Какво да искам от една кукла? - продължих да я дразня.
- Като съм кукла защо ме караш да говоря, а?
- Защото знам, че можеш.
- И как така разбра?
- Ами така. Не може да се обясни-усмихнах се аз.
- Не искам да ме поправяш. Не искам никой да ме поправя. Не искам да бъда поправена.
- Това е ясно, въпросът е защо.
- Любопитството е присъщо на жените, доколкото знам.
- Много знаеш! Мъжете също сме любопитни, но не си го признаваме.
- Боже! Голям праз! То се вижда и без да го признавате.
- Голяма си маймунка-засмях се аз-Защо се драчиш с мен?
- Ти пръв започна.
- А ти не се въздържа.
- Е, и какво? Медал за храброст ли искаш?
Този път се засмях силно. Не очаквах да е толкова очарователна.
- Не. Искам да ми кажеш защо не искаш да те поправя. Момиченцето не може да спи без теб, сигурно много страда, защото те обича.
- Любовта не е болка-каза сериозно тя, а от тази сериозност отново ме напуши смях. Настроенията й се сменяха за секунди и всяко едно беше като цвят от дъгата.
- А какво е?-влязох в тона й аз.
- Не може да се опише-усмихна се тя и ме погледна игриво.
Пак ме накара да се засмея.
- Ти си много хубаво момиченце знаеш ли?
- Нали бях кукла, а?
- Такава си за другите.
- Да, такава съм. По-точно бях. Затова искам да си отида.
- Къде ще отидеш?
- На небето. И ти ще ми помогнеш-каза уверено тя.
- Но защо, Ани? Защо искаш да натъжиш това момиченце? Баща й днес ще дойде да те вземе с такава огромна надежда как да му кажа, че и аз не съм успял да те поправя?
- Само ти можеш да му обясниш. Затова го доведох при теб.
- Има ли причина да искаш да отидеш на небето? Защо се отказваш от живота си?
- Не се отказвам. Моят живот е там. В този свят вече съм приключила с всичко. Не мога вече да живея тук. Това ми вреди, а като ми вреди няма как да бъда радост за никого.
- Това ми мирише на много силен егоизъм знаеш ли?
- Знам, но не ми пука.
- А, така! Браво! Да не си зодия ,,риби,,?
- Е и какво?
- Нищо.
- Кажи де, какво?
- Нищо.
- Знам какво си мислиш! Сигурно, че след малко ще вляза в ново настроение и ще променя решението си.
- Няма ли?
- Няма. Има неща понякога, които не могат да бъдат поправени. И това е естествен процес. Следствие от дълга история. Толкова дълга и толкова натрупана, че дори времето е безсилно да я заличи. Разбираш ли? Разбираш ли?
- Да, за съжаление. За съжаление наистина те разбирам.
- Това значи ли, че ще ми помогнеш?
- Май нямам друг избор. А има ли нещо, което може да промени решението ти?
- Моето даже не е решение. Разбираш ли? Казах ти-естествен процес е както живота, раждането, смъртта. Както действие и следствието след него. Не зависи от мен. Аз нищо не съм решавала. Просто... така се случи всичко. И не мога да го променя, точно защото не аз съм го решавала
или позволявала да се случи.
- Не си ли? Позволявала?
Тя се замисли за първи път. Чувстваше се уверена, защото имаше отговор за всичко без да се тревожи особено, дали е права или не. Но сега беше идзненадана.
- Позволих-призна с нежелание тя-Но не го исках.
- Аха! Неосъществени очаквания.... Не си получила, което си искала, а друго, така ли?
- Така. Но не бързай да се радваш. Във виновните за всичко неосъществени очаквания също има допустими граници. Едно е днес любимата ти сладкарничка да е в ремонт точно, когато си се наточил за сочна баклавичка, друго е...
Тук тя спря и въздъхна.
- Какво? Какво е другото?
- Нищо. Нищо не е.

Не исках да я притискам. Явно беше много наранена. Дотолкова, че се сърдеше сякаш на целият свят. Или пък... беше намерила нещо... Нещо свое. Точно там... някъде в небето и затова светът вече не можеше да я заинтригува с нищо. Болката извисява, верно си беше. Освен, че лекува и почиства треви, плевели и тръни, но има и такава, която е много силна. И след нея не можеше да има нищо. Разбирах я. Така беше за съжаление. А ми се искаше да не бях, защото тогава щях да мога да продължа да й говоря и да се надявам да остане. Все още не се бях предал напълно, но чувствах, че битката ми е предварително обречена. Часовете се точеха бавно, ние с Ани си говорехме за много неща. Един път проговорила не можеше да се спре. Все нещо питаше или разказваше... Имаше една овладяна тъга в нея. Като блато застинало в загубена местност. Блато, което можеше да се избистри или развълнува само, ако някой хвърли камъче в него или влезе навътре. Но засега никой не беше. Тъгата й беше фон, на който светеше искрящата й усмивка, а смехът й звъннваше като сто камбанки. Идваше от много дълбоко, затова разбрах, че е дошъл след тъгата. И че тя никога нямаше да промени решението си. Но аз знаех, че няма неразрешими неща. Въпрос на подход беше всичко и на време. Но, за да успееш не може просто да изпробваш различни подходи. Трябва да видиш човека отсреща, ама наистина да го видиш. А пък, за да го видиш, трябва много добре да познаваш себе си, толкова добре, че да не го сравняваш с теб самия, за да го разбереш.

- Наближава време за вечеря. Сигурно скоро ще дойде бащата на момиченцето. Хайде вече можеш да ме освободиш, за да мога да се изправя. Иначе... няма да мога въобще да говоря с този човек така... пльоснат на пода в тая изкривена поза.
- Откъде-накъде аз?
- Хайде, Ани. Познавам те. Знам, че ти го направи. Искаше да ми покажеш как се чувстваш в този свят и че ти е невъзможно да останеш. Знаеше, че ще те разбера, но знаеше и че ще те убеждавам, затова го направи.
Тя се усмихна доволна.
- Знаех си! Знаех си, че ти ще ме спасиш! Толкова е хубаво! Толкова е хубаво някой да те разбира!
Докато се изправях, тя избърса сълзичките си. Боже! Беше истинско ангелче. Все повече се убеждавах колко непосилно е за нея да живее в този свят. Взех я и я поставих на рафта зад работната ми маса. По навик проследих номерата на поръчките и видях, че предпоследната беше 28. Написах Ани29 и окачих етикетчето на крачето й.
- Хе-хе... така вече изцяло приличам на труп от морга-каза тя и звънко се засмя.
- Като това небе си ти. Не труп. Виж... още не може да завали, а е побрало дъжд да удави земята от любов. Но.. така се е случило, че не може да завали, затова тежи така, напрегнато е и нервно това небе, виждаш ли? Точно като тебе е. Тя се усмихна. Лицето й изведнъж засия с такава особена светлина, която... която за първи път, дори аз не можех да сравня с нищо.
- Приличаме си-каза тя-Затова.
- Кога искаш да те оставя?
- Ами... иди си у вас, вечеряй, а после ела да ме вземеш.
- Добре. Така да бъде щом желаеш.
Не криех, че отдавна бях загубил настроението си. И въпреки, че осъзнавах, че не друго, а егоизма ми искаше да задържи тази душичка в този свят, защото ми харесваше и... някак беше влязла под кожата ми още преди да проговори... И въпреки, че осъзнавах, че трябва да я пусна, защото това беше нейното искрено желание, и защото я разбирах, не можех и не можех
да не тъгувам. Поглеждах към небето по пътя към нас... Беше си същото, но някак по-спокойно. Сякаш знаеше, че скоро ще си я вземе. Не можах да сложа и залък в устата си и добре че моята бабичка беше много усетлива жена, та не ме разпитваше нищо. Знаеше, че ще й кажа, когато ми мине. По старо правило тогава можеш да говориш за болката, когато е минала. Може би и с любовта беше същото, защото когато я имаш не говориш за нея, а я чувстваш. Та кой говори за това, което има, освен ако не лъже или не се хвали, м?

След вечеря отидох в работилницата. Беше тъмно навсякъде, само уличният фенер осветяваше леко витрината, където стояха готовите ми поръчки. Бялата рокличка на Ани светеше в тъмното...
-Готова ли си?
- Да!-усмихна се тя и отново засия.
Както се бяхме разбрали отидох на един висок хълм в планината, където искаше да я оставя.Небето се оживи. Задуха вятър, който ставаше все по-силен. Бях завил Ани в палтото си, а косата й гъделичкаше лицето ми. Сърцето ми се късаше. Как да я оставя, как?
- Искам да ми дадеш нещо за спомен-казах й, когато я оставих върху студената земя.
- Вземи крачето ми-каза тя-На мен вече не ми трябва. А на теб ще ти напомня, че трябва да продължиш напред.
- Щастлива ли си?
- Много! Наистина много. Благодаря ти, че ме спаси. Ииии... не се тревожи за мен и не тъгувай. Аз ще идвам при теб точно, когато не можеш да намериш някоя резервна част в онези кашони.
- Ами, когато искам да си поговоря с теб какво да правя?
- Говори. Аз винаги ще те чуя, защото съм в теб и ти в мен.
- Знаеш, че не е същото.
- Защото искаш-усмихна се тя-Но аз не те коря, защото съм същата. Разликата е само в това, че направих това, което искам колкото и егоистично да е то... Вечеее...
- Не ти пука.
- Да-засмя се тя.
Вятърът брулеше листата от дрърветата и те летяха навсякъде, някои от тях се удряха в лицето ми като мухи без глави. Или като птици с глави, но без нищо в тях.
- Тръгвай. Докато не тръгнеш няма да ме вземе.
- Кой?
- Небето.
- Няма да ти казвам нищо повече... Просто не мога... Ще си тръгна просто... И това е.
Вятърът утихна. Небето се успокои. А по лицето ми закапа ситен дъждец.
- Като хиляди малки пръстчета е... които трополят по бузките ми-каза ми тя.
Наведох се и я целунах по челото. Помилвах бакърената й косичка, която вече беше мокра от дъжда и сега приличаше на нашия бакър преди жена ми да го излъска. Не знам дали ме усети. Нямаше и значение... Изправих се и просто тръгнах...

Бащата на момиченцето не дойде. Срещнах го случайно след няколко дни и той ми разказа, че купили нова кукла на детето, което не искало вече счупената Ани. Времето, помислих си аз, наистина отсява правилното от фалшивото и намества пъзела на живота ни точно като изкълчена кост. Винаги го прави безпогрещно стига да имаш търпение да го изчакаш. И да му се довериш. Но и да осъзнаеш, дали искаш да бъдеш поправен. Или не искаш. Все пак... тя беше права. Не всичко може да бъде поправено. Притисках крачето й, което бях скрил под палтото си и си мислех за липсващите й ръчички и краче. Дали и други хора са я обичали така, че да си вземат част по част от нея. За спомен. Защото не са могли да направят друго, но пък са могли да вземат. Чудех се... аз от кои хора бях-осъзнаването на нейната несъвместимост с този свят ми казваше, че и в мен има такава, защото не можеш да видиш нещо в друг, ако го нямаш в себе си. Но аз останах, а тя тръгна. Това правеше ли ме не егоист? Или ме правеше егоист? Егоизмът не е лош, ако не вреди на някого включително и на собственика си...А, когато вреди?
Тогава..... Сбогом, Ани29.