1866 год. – ПЪРВАТА ТУРСКА ЖЕЛЕЗНИЦА (ВАРНА – РУСЕ)

         Тъжно е за разказване, но при строежа на столицата след 800-тната година, нашите тогавашни българи с голям труд и с хиляди волски и биволски впрягове пренесли от разрушения град Марцианопол в Плиска огромно количество камъни, мрамор и други материали. Нека им бъде простено, защото те построили с голям мерак новата и красива, втора българска столица.

  В годините след оттеглянето на войските на фелдмаршал Дибич Задбалкански през 1830 год., турската империя възстановила с тежкия труд и ангария на българското население от Варненския край разрушената през 1828 година от руско-турските боеве Варненска крепост. Тогава нашето християнско население от целия район досъборило по принуда голяма част от крепостната стена и сградите на Марцианопол и пренесло камъните от тях безплатно във Варна за нуждите на поправяната тамошна крепост.

         На 7 ноември 1866 година русенският валия Ахмед Шефик Мидхат паша бил откаран с файтон на новата железопътна гара Русе, качил се на влака и с подчертано чувство за величие наченал историческото си  пътуване по първия на Балканския полуостров железен път. Валията бил весел, доволен и горд. Първата железопътна връзка Русе-Варна станала готова предсрочно благодарение на неоспоримия му ръководен талант. Той и придружаващите го английски строителни предприемачи били посрещнати с овации по всички гари от Русе до Варна от хилядни множества турци и от много малко българи. Българите се радвали не от пускането в действие на железопътната връзка, а от това, че най-после дошъл краят на безконечната ангария, която те и техният добитък „отработили” в името на отиващата си империя.
 

 

           … Пътувал новият английски влак от Русе за Варна… Потраквали колелата му по неулегналия релсов път; звуците на локомотивната свирка стигали до близките български и турски села, а на сърцето на Мидхат паша ставало все по-драго и по-драго. Не от друго, а от това, че той – баш турчинът, организирал така успешно гяурите хем да построят първия железен път, хем собственоръчно да разрушат до основи три стари, гяурски столици – Марцианопол, Плиска и Преслав и да затрият сами историята си.

           Да, гяурите били хора с пречупени вратове и воля. Да, те собственоръчно съборили своите столици, натрошили с ръчни чукове царските камъни и преславните плочи с исторически надписи; пренесли чакъла с колите си и го положили ведно с римската, византийската и българската история под първите траверси и релси на турската империя. Да. Гяурите собственоръчно обрали дори и камъните от старите римски шосета и римски пътни станции на североизточната част на сегашна България…

           Само едно нещо пропуснал Мидхат паша. Само един грях направил пред Аллах!... Късно, много късно научил той за Мадарския конник!... Строежът на железницата погълнал цялото му време, всичките му сили и енергия… Отложил заличаването на конника и буквите за след туй, но това време не дошло никога… Канел се Мидхат паша да си пие с българските чорбаджии студената ракия под сенките на мадарските скали и заедно с тях да гледа как примирените българи се катерят по високото дървено скеле и с остри чукове собственоръчно заличават от скалата образа и коня на канасубиги Крум Страшни, а заедно с тях и лъва, и кучето, и всички текстове за нашата история... Ех, ако му било стигнало времето, днес ние нямаше да имаме и това голямо нещо – Мадарския конник!…

           Потраквали колелата на тренчето… Доволен бил Мидхат паша. Много бил доволен, но и много тревожен… Като умен и учен турски генерал, той добре усещал, че по тези изконно български земи и денем, и особено нощем, бродел призракът носещ зловещото име Край на отоманската империя.              

           Да! Под колелата на това английско-турско тренче се огъвали релсите и траверсите поставени над  натрошената на чакъл римска, източно-византийска и българска история… Чакълът бил от императорските и царски резиденции, от християнските църкви, от крепостните стени, от старите римски пътища, от гробовете на нашите български канове, царе и народ… Знаели са турците как се затрива окончателно и с един замах историята не на една, а на няколко велики държави… Знаели са да колят историята не само с кървавия си ятаган…

         При освобождението на България от „модерното”, както казват някои сегашни „големи патриоти”,  турско „присъствие” все още се виждали остатъци от римския град Марцианопол и от мощната му крепостна стена, входове и стражеви кули; виждали се останки от оръжейни работилници и монетарници, от правите каменни улици, от водоснабдяването и мръсната канализация на града… от сгради и църкви. Все още  извисявал ръст полусъбореният римски амфитеатър, който много години бил любима резиденция на римски императори, на завоеватели на древния Марцианопол, а по-сетне и на българските канове и царе. До него все още се виждала изящната в миналото огромна, петоъгълна, мраморна  римска баня-басейн, в която през горещите лета през вековете ненаситно къпели и охлаждали своите тела римски и византийски императори,  висши военни командири, прекрасни млади жени, воинствени български канове и царе и много завоеватели като Атила и други подобни варварски, правоверни и братски славянски „освободители”… Малко по надолу от извора „Дипсиза” изпълнявал вечната си служба и съхраненият, красив римски каменен мост преметнат през далечно историческо време над река Потомас-Девина. При този римски каменен мост българските канове и царе изпращали легендарната си конница за победоносни битки към северните граници и земи; при този мост българските майки и жени посрещали своите герои носещи победи, а нерядко и черните вести за тяхната славна смърт.

         За съжаление, с течение на столетията за Марцианопол (стратегически, столичен, патриаршески, културен, търговски, оръжеен, военен и архитектурен център) останало само онова, което било под земята и описаното от тук от там от римските и византийските хронографи и чуждите завоеватели и пътешественици.

         А днес ние, българите, се трентим в останките на девненските римски мозайки и се мъчим да узнаем от натъкмената, витиевата, недостъпна за простосмъртните оскъдна византийска „литература” и да предадем на децата и внуците си трохичките от историята на нашата земя, на нашия народ, и на нашата велика навремето и западаща напоследък държава.

         Има над какво да се работи по историята на девненско-провадийския край. Ако крепостта и градът Марцианопол, ако столицата ни при „Тъй наречената Варна” и ако обектите около и в Провадия, не са били тъй зверски ликвидирани, нашите археолози сигурно щяха да намерят ония ценни паметници и следи, които българите на Аспарух и още стотици години другите след него са оставили по тях. Уви – всичко това е отнесено в Плиска, във варненската крепост и с чакъла под железницата на „великия” Ахмед Шефик Мидхад паша – екзекутора на преславните царските плочи с написаната върху тях превратна и драматична история.

 

*

*  *

 

         Завършам с кратък цитат от изключителните БЪЛГАРСКИ ХРОНИКИ на Стефан Цанев, Книго-издателска къща „Труд”, С., 2006, стр.  48 и 49:

 

 

         … „В дворцовия център се намирало най-важното – водохранилището. В устройството на Плиска е имало нещо удивително за ония времена.

         Известно е, че кралят Слънце Луи XIV в залеза на XVII век е изхвърлял сутрин нощното си гърне през прозореца, понеже нямал тоалетна, любовниците му пък се обливали с парфюми, за да прикрият миризмата на некъпаните си тела, а 10 века преди това – в края на VII век – в столицата на хан Аспарух е имало канализация – за чиста вода и отходен канал от оловни тръби за мръсотиите, имало е басейни и бани.

         Когато през зимата завеели страшните северни ветрове – в специални пещи извън двореца до бяло се нагрявали обли речни камъни, горещият въздух от пещите се отправял по керамични тръби към двореца, стените му били двойни, топлият въздух нахлувал в процепа между двете стени, камъните на вътрешната стена имали дупки  и през тези дупки топлият въздух влизал в тронната зала.

         Основите на дворците и на крепостните стени са запазени и до днес. Градени били те от камък и гранит и безмълвно са се извисявали сред пустата равнина до средата на XIX век, когато турците, от далновидност или за подигравка с нашата история, натрошили камък по камък гранитните дворци и с този исторически чакъл постлали пътя на първата железница на Балканския полуостров – от Русе до Варна.

         И днес, ако пътувате по тази стара железница, особено нощем, може да чуете, как подплашени от тракането на черното желязно чудовище, бездомните духове на древните ни царе пищят под траверсите, сенките им се разбягват из крайпътния царевичак и после пак се завръщат и точат ръждясалите си мечове върху горещите релси.

         А пътниците спят и не подозират, че пътуват върху гроба на своята история”…

 

         Речникът ми е беден! Коментарът ми – смешен и излишен…

             Все пак искам да знам и търся отговор:

            От кога Плиска е станала столица на България? Кога е започнало каменното строителство в нея? Има ли вина Стефан Цанев (този наш наистина много голям писател,  патриот и Човек), ако евентуално е допуснал някоя грешка в горния текст? Щом един така подготвен, начетен и добросъвестен писател продължава да си мисли, че още от 681 година Плиска е станала наша прекрасна, белокаменна първа столица, то какво остава за нас – простосмъртните българи?... Какво?…

 

88888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888

 

 

Ахмед Шефик Мидхат паша

 

(Валия, строител на железопътната линия Русе-Варна, гробар на българската история

 и на трите столици:  Марцианопол, Плиска и Преслав)

 

 

         Мидхат паша – роден на 18 октомври 1822 година в Цариград. Познавал добре населението на империята и разпространението на исляма по българските земи. Като висш държавен служител и велик везир имал достъп до изключително важни документи, факти и информации, които днес трудно могат да бъдат открити. Последните три години от живота на Мидхат паша преминали в изгнание в Таиф, край Мека в Арабия, където починал през1883 година вероятно от насилствена смърт.

         В статията си „Турция в своето минало, настояще и бъдеще” пред френското списание „Ревю сиантифик дьо ла Франс е дьо л`етранж”, година VII, януари-юли 1878 год., стр. 1152, Ахмед Шефик Мидхат паша казва:

         ... „Между българите има повече от един милион мохамедани. В това число не влизат нито татарите, нито черкезите. Тези мохамедани не са дошли от Азия, за да се установят в България, както обикновено се мисли. Това са потомци на същите тези българи, преобърнати в исляма през епохата на завоеванията и следващите години. Това са чеда на същата тази страна, на същата тази раса, и от същото това коляно. А между тях има една част, които не говорят друг език освен български”…

         * Тук коментарът не е излишен, но такъв бе правен многократно от къде-къде по-подготвени от мен  хора. Ползата от това беше нищожна.

            28.11.2011 год., гр. Варна, инж. Драгия Драгиев.

 

 

 

 

 

Изключително полезна работа и добре представена! Лошото е че никой не си взема поуки от уроците на историята. Или не искат да си вземат.По-скоро второто. Не спирам да си мисля за две неща от историята и паметниците от този район.Скоро щи ходя пак там и мисля, че накрая ще разбера. Най-големия град булгарските летописци в областта Дебержай(Добруджа, столичната област) го наричат Джураш и това не е била столицата.Казват ,че преди Плиска имало друг голям град построен от племето билсага( част от тях ги наричат пелазги) и кръстен на тяхно име. Някъде по същото време построили и Макан(Микена). На някои места римляните се настанили в готови градове или поне крепости, също както българите. Имената на селищата и областите по български са съвсем различни от римските. Включително и за Силистра.Доростол са го писали поповете по черковна традиция, Българите са го наричали Турунсала а оттам и Силистра,което го изкарват за турско. Ако нямаше в Русия г.Тмутаракан , отдавна да са потурчили и Тутракан. Идиотите и дървените тикви нямат свършване и кой знае защо най-долните хора и най-загубените излизат отгоре да командват и да вземат решения...
Много гъсто е бил населен този край и има защо..Само около мойто градче,което е на линията Русе-Варна , има три селища. Двете от които същесвтували и през Второто Българско царство, та населението на капанските села наоколо някога е било градско и се е занимавало с воено-административна работа...Има и тракийска крепост. Всичко това в радиус от 10-15 км.
В прощалната си статия за сайта БГ История мисля да ползвам част от вашия материал,като естественно ще дам линк и уточнение ,че Ви цитирам.Благодаря още веднъж за безплатните усилия които полагате( също като мойта скромна личност..).

Прочетох с интерес, благодаря. Аз знаех, че мраморът от претопен за вар, строителството на железницата допълва картинката. Добре е , че напомняте кои са всъщност мюсюлманите в България, омразата и нетърпимостта ескалират опасно и някой със сигурност ще извлече полза от това.

а тежко е за прочитане!
"В дворцовия център се намирало най-важното – водохранилището" - това ми напомня за днешната равносметка: стратегическите плановици превърнаха Девненската долина в долината на смъртта. Наоколо са най-плодородните земеделски земи в района. Вълшебният извор скрит под бетоновите чудовища на циментовия завод напомня защо именно там е кипял животът в миналото! Недалеч от него новата бетонна болница била построена върху пак такъв извор, който бил БЕТОНИРАН с тонове бетон. Съвсем наблизо се намира строго охраняваното езеро за изхвърлане на токсични отпадъци с ярко зелен звят. А днес... най-големият проект на Девня е заводът за боклука! На фона на песента на Крис Рий "Пътят към Ада", та като се започне от най-древната история, светът заслужава да види един филм по истиски случай.