Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.01.2020 20:39 - Моят живот в Дорнах - разказ на аутиста Ерик Осика за предната му инкарнация и причините да има аутизъм
Автор: anthroposophie Категория: История   
Прочетен: 1207 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 31.01.2020 07:59

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Из книгата “Аутистите разказват” от 2011, разговор на Волфганг Вайраух с аутисти с помощта на Хилке Осика

Хилке Осика е родена през 1937 в Мюнхен, омъжена е за швед, има пет деца, от които две здрави и трима сина аутисти. Причината да има трима тежко увредени сина според Ерик е, че в предишния си живот също е била тежък инвалид, но е получила много любов. Още като млада е завършила курс за работа с инвалиди и си е помислила, че би могла да се справи, ако има увредено дете. Ерик има тежка форма на аутизъм, не говори. Той се облича с чужда помощ и успява да яде с прибори, но иначе не може да върши нищо самРазказът написва с помощта на майка си, която подкрепя ръката му, така че той с един пръст, буква по буква реди изреченията. За целта от помагача се изисква много фино чувство към коя буква иска да се насочи пишещият аутист, за да не дръпне ръката му в погрешна посока.

Сега искам да пиша за моята предна инкарнация. Моят учител (има се предвид същество от ангелската йерархия) прави нещо прекрасно. Той ме учи да разказвам за предните си животи. Това ще бъде нова книга за тези, които искат да знаят нещо за времето, прекарано с Рудолф Щайнер.

Времето на строежа

Бях в Дорнах като строителен работник на строежа на Първия Гьотеанум и правех стените и таваните. Причината да дойда в Дорнах беше, че в Италия нямах работа. Бях общ работник по строежите, навсякъде научавах по нещо и през цялото време работех. Сега обаче започна войната (Първата световна война) и аз трябваше да избирам дали да ида войник или да си намеря работа в неутрална Швейцария. Аз бях италианец, обаче можех да отида в Швейцария, защото майка ми беше родена в Арлесхайм, но се беше омъжила за италианец. Тя се премести в Швейцария и успя да ме вземе със себе си. 

Живеехме в Арлесхайм и от прозореца си виждахме строежа в Дорнах. Понеже бях строителен работник, попитах дали имат нужда от мен. Те имаха и така отидох там. В Дорнах слушахме лекциите на Рудолф Щайнер за строителите на Първия Гьотеанум. Те бяха толкова интересни, че аз станах член на Ангропософското общество, също и на висшето училище за духовна наука. Казвах се Джуно Мингрено. В началото не знаех немски, но бързо го научих. Станах добър другар на строителите на Първия Гьотеанум. Не можете да повярвате колко интересно беше. Това беше най-прекрасното време във всички мои досегашни животи.

Имах поглед и върху мъчителните опити, предприети за да се спаси живота на Рудолф Щайнер. Пробваха да успокоят вътрешните му органи с помощта на лекарства, но той не го искаше. Ала Ита Вегман настояваше. Тогава той отстъпи и му стана още по-зле. За нас останалите никак не беше приятно да преживяваме това. Но ние не му се притекохме веднага на помощ, защото постоянно бяхме отпращани от Ита Вегман. С нас беше доктор Колиско, който по-късно стана лекар, но вече беше късно...

Като дойдох в Дорнах, Гьотеанумът още не беше построен. Имаше една голяма циментова плоча и няколко колони от дърво, но без стени и покрив. Първата ми задача беше да нося материал, дърва, които известно време се бяха сушили под навес близо до строежа.... Приятелите ми бяха от различни страни и говорехме различни езици, но се разбирахме с жестове и имахме някои общи думи. 

Майка ми се радваше, че имах работа и скромен доход. Тя не беше богата и остави всичко в Италия. Сега зависеше от помощта на роднините си и от парите, които аз изкарвах. Те не бяха много, но ни стигаха за храна.

По време на моите години в Дорнах бях по-щастлив от който и да било друг живот. Моят компетентен учител беше колегата ми Мартин Унтерберг. Той можеше да направи всичко със строителните материали, които имахме... 

Хубаво беше, че с нас беше Гределина, Едит Марион, защото тя винаги можеше да предаде нашите желания на Рудолф Щайнер, Това е първата жена, която обикнах, но никога не й го казах. Тогава бях на 19 години...

Лекциите на Рудолф Щайнер

Добрата съдба реши да отида там, но някои възрастни антропософи се отнасяха с мен странно, мислеха, че съм много млад, за да слушам лекциите на Щайнер. Но той искаше да присъствам на лекциите му за строителите. Аз не знаех много добре немски и въпреки това разбирах повечето неща. Това беше най-интересното нещо, което бях слушал дотогава! Ясният компетентен глас на Щайнер правеше така, че всичко се разбираше лесно. Той рисуваше велики образи и говореше бавно и ясно. Всяка дума, всяко изречение бяха важни и ние можехме да пожелаем на каква тема да говори. Сега вече никой не знае, че най-хубавото от работата ни на Гьотеанума беше, че Рудолф Щайнер се отнасяше напълно сериозно с нас. Можехме да задаваме всякакви въпроси и той отговаряше изключително добре. Много пъти исках да задам допълнителен въпрос, но се смущавах. Ала той усещаше въпросите ми и даваше подробен отговор. Сега не мога да повярвам, че наистина съм бил участник в тези невероятни събития, но ясно си ги спомням... Имах личен разговор с Щайнер, при който той ми каза, че трябва да се науча да рисувам. Аз го направих и по-късно си изкарвах прехраната, рисувайки хора и пейзажи...

Майка ми загина при катастрофа, бях свидетел как един шофьор загуби управлението на колата си и я прегази. Това беше невероятна болка. До нея стоеше друга жена, която също загина. Сега не исках повече да остана в Арлесхайм, а се преместих в Дорнах. Там живеех при едно семейство антропософи, които бяха сред пазачите на Гьотеанума. Именно домакинът ми една нощ забеляза, че Гьотеанумът гори. Това беше още по-ужасно от смъртта на майка.

Не сме предполагали, че целият Гьотеанум ще изгори за една нощ. Беше ужасно! Принудени бяхме да гледаме как всичко построено от нас се изпарява в пламъците. Не можеш да си представиш колко много тъгувахме. Нямаше човек, който да не плаче. Само Рудолф Щайнер оставаше овладян. Единствено коминът остана. Не можехме да си намерим място от мъка, но след това бяхме готови да го построим пак. Тогава можах да бъда полезен с наученото при Мартин Унтерберг, който вече беше покойник.

Започнахме да разчистваме развалините, плачейки през цялото време. Изпитвахме угризения, че не сме опазили Гьотеанума. Но подпалвачите бяха запалили огън между вътрешната и външната стена, без някой да забележиКогато разбрахме, вече цялата сграда беше обхваната от пламъци. Часове наред никой нищо не забелязал. Бяхме толкова тъжни, но Рудолф Щайнер веднага се зае да проектира новия Гьотеанум. Това беше най-голямата ни утеха... Рудолф Щайнер изнесе много лекции, на които можах да присъствам, също участвах в Първия езотеричен клас на Висшето училище за духовна наука.

Ерик разказва също как след смъртта на Рудолф Щайнер живее първо в Париж, после отива в Германия и като избухва Втората световна война не може повече да се върне в Швейцария. Остава в Хамбург, където един приятел евреин му подарява къщата си, защото емигрира в Америка. В мазето той укрива трима евреи, които познава от Дорнах

Бях получил една къща, подарена ми от евреи, които бяха емигрирали от Германия. Тя имаше подходящо мазе, където скрих няколко евреи. Приятелят ми Густав също имаше къща и укриваше две еврейски семейства. Ние искахме заедно да изучаваме антропософията. Те всички бяха членове на Първи клас и заедно четяхме уроците. Един евреин, четец на Първи клас, ми даде книжка с текстовете, преди да го арестува Гестапо, защото не искаше книгата да попадне в ръцете на нацистите. Всяка вечер четяхме от нея и медитирахме заедно. Беше толкова хубаво! Можехме да медитираме както никога досега, защото не знаехме колко време още щяхме да имаме тази възможност... 

Но един ден Гестапо ме отведе, за да ме разпитва. Някой ме беше предал. Аз мълчах, въпреки че ме биха, ритаха между краката и ми се подиграваха. Казаха, че щели да ме пуснат, ако им кажа къде има укрити други евреи, но аз им казах, че не знам. Тогава ме закараха в кинцентрационния лагер Берген-Белзен, където ме подложиха на толкова тежки мъчения, че загубих разума си и те можаха да изтръгнат от мен информация за мястото, къде се намираха приятелите ми. Това беше тъй ужасно, че аз не исках повече да се прераждам. Умрях по време на тези мъчения. 

Густав и аз предадохме приятелите си. Това стана поради изтезанията и ние не искахме никога повече да се раждаме, за да не трябва да преживеем пак подобно нещо. Евреите, които предадохме, днес пак са преродени в различни страни, но не знам къде.

Като отидох в духовния свят, не исках да се прераждам повече, за да не стигна пак до положение да предам най-добрите си приятели. Но Христос ме окуражи да остана и участвам в развитието на човечеството. 

Не знаеш колко болезнено беше, че предадох приятелите си, измъчван до смърт от Гестапо. Това беше много по-лошо от болките по време на разпитите. Понеже бяхме медитирали заедно езотеричните уроци, бяхме станали много близки. Приятелите ми изглежда не разбраха, как се случи, че аз ги предадох и това е най-лошото. Май само узнаха, че съм ги предал, но не че стана по време на мъченията. Загинаха в газовите камери, без да ги измъчват преди това. Били са умъртвени, още преди да започнат моите мъчения, но това го разбрах едва сега и то неимоверно облекчава съвестта ми. 

Защо станах аутист

Книгата ми е към края си. Но трябва да спомена как Ариман толкова ме уплаши чрез цинизма на тези, които ме измъчваха, че не можах да си изградя нервната система за този живот. Ариман застана на пътя ми. Не успях да видя знака скорпион, който е нужен, за да се изгради нервната система. Сега някои от сетивата ми са увредени. Виждам лошо, не чувствам движенията си, не чувствам кога съм сит, вкусовите ми усещания са намалени и не винаги усещам кога ми се ходи до тоалетна.

Но когато притискаш ръката ми, мога да я усетя и да насочвам движенията си и така да пиша на компютъра. Това е най-хубавото нещо, което ми се е случило в този живот. Мислите ми са с всички хора, които не могат са говорят, а пишат с помощта на честни, самоотвержени помагачи, искащи да се научат на подпомаганата комуникация.

Моите книги не са нещо особено. Добрите ми учители искат само да разкажа каквото знам, въпреки че не мога да говоря. Книгите ми няма да станат популярни, защото аз не умея да се изразявам добре като истинските писатели. Но от друга страна имам информация за неща, които вие още не знаете. Моите весели спомени от предни животи са непознати за хората, но мнозина ще разпознаят времето, което прекарах край Рудолф Щайнер... Тогава бяха много тези, които желаеха да станат антропософи, но Щайнер искаше да си помислим сериозно дали да влезем в Антропософското общество. Той изглежда предварително видя, че заради това по-късно щяхме да имаме трудности в живота. Ние всички бяхме свидетели как Хитлер забрани антропософията и започна да ни преследва. Някои от нас като Мартин загинаха в концентрационни лагери, защото у тях са били намерени антропософски книги. Аз загинах, понеже бях укрил приятели евреи. По времето на Рудолф Щайнер тези евреи също бяха в Дорнах, но вече не помня как се казваха.

Майка ми също се интересуваше от антропософия и скоро след мен стана член на обществото. Сега още не е преродена, подготвя се за живот в една специална страна.

Ариман иска да завладее Земята, но въпреки това трябва да му помогнем с това да го обичаме заради всичко, което сме получили от него. Можем да го обичаме така, че той да не ни навреди с омразата си. Именно Христос може да ни помогне в това.




Гласувай:
5



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: anthroposophie
Категория: История
Прочетен: 824417
Постинги: 458
Коментари: 15
Гласове: 6144
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031