Макар и искрено удовлетворен от терора над двете жени, трябваше да отида на детска градина. С други думи – пораснах и бе време всичко, възпитано от нашите в преебания ми малък мозък да се разпростре извън домашното огнище. Беше време да разпръскам лигавото си, чудовищно поведение и да го наложа върху други, външни хора.
Съвсем естествено нашите изритаха двете жени без никакви угризения - като едно мокро куче, зъзнещо пред портата на двора ни, което опита шута на баща ми.
Беше есенен, гнусен ден, изпълнен с много дъжд на квадратен метър и много вятър. Прибирахме се от театър – признавам на родителите ми, че макар да бяха оперирани от социална съпричасност и човещина, имаха усет към изкуството. Нещо, което не успяха да предадат на мен – но така е, покрай десетки вредни и отровни навици няма как един-единствен смислен такъв да вирее. Този път бе комедия, името не си спомням, но бяхме весели – те повече, защото аз бях просто малко дете и не отбирах много от хумора на изкуството. Тогава баща ми видя просналото се, изморено животно, потърсило малко подслон под навеса на портата. То не реагира на приближаването ни – явно бе заспало от изтощение, пък и бе късно вечерта и това ядоса баща ми.
„- Недей, Н.”
(Тук е мястото да вметна, че няма да споменавам имената на родителите ми, ще я карам на първи букви само. Както си личи от отношението ми досега, това бяха чужди, натрапени и непознати хора за мен, единствената им мисия бе да оставят кинтите и да успеят да наложат елитарните си, гнусарски възгледи в съзнанието ми. След като успяха и с двете, не заслужаваха нищо – освен една буква за спомен.)
Тази словесна човещинка от страна на майка ми се е забила в съзнанието ми като една от малкото нормални нейни реакции. Абсолютно неочаквано от фригиднo същество като нея.
„- Млъкни, К. Това псе има нахалството да седи тук, пред моя имот и шибаните му бълхи да щъкат покрай моето имущество.”
С тази прочувствена реч, която засенчваше сълзливите хамлетови дилеми, той срита грубо животното. То изквича и, съвсем нормално, се опита да нападне ритналия го крак. Получи още един ритник по муцуната и скимтейки и накуцвайки се оттегли из дъждовната улица в Лозенец. Правосъдието на баща ми всъщност бе учудващо еднакво спрямо животните и хората, по-нисши от него. В очите му според мен средната класа и по-бедните бяха измет, която не е много по-напред от уличните псета. Нагледал съм се на какво ли не, когато пораснах, но и за това ще разкажа по-натам. Виж, спрямо равните нему отношението бе по-различно, а спрямо тези, които се намираха по-високо в изградената обществена йерархия той се превръщаше във видиотена подлога, мазна и разтичаща се. Но същевременно – опасна, чакаща всеки момент да нанесе своя удар в гърба, който се е разголил пред нея. Да го одере и да натъпче плътта му (разбирайте – кинти, облаги и всякакви други висши ценности за нас) в себе си. Баща ми, този Н. беше същински играч, кален в схеми, експлоатации и сделки. Възхищавах му се за това и бе мой житейски пример, но това бе и причината да го мразя повече от майка. И да стъпвам тихо всеки път, когато той бе наоколо.
Както и да е, отплеснах се от темата, но епизодът с кучето е ярко запечатан в мозъка ми дори и сега. На мястото на двете жени родителите ми наеха само една. Тя трябваше да се грижи за мен ограничено – между късния следобед и 11 – 12 вечерта, когато нашите се прибираха. Съвсем естествено младото момиче не можеше да остане да спи при нас и трябваше да пътува до другия край на София само, в тъмницата. Коректните работодатели биха й дали кинти за такси, но не и нашите. По дяволите, ако искахме може да й купим половината таксиметрова компания (преувеличавам леко, но загрявате принципната идея, предполагам) или поне да й осигурим личен шофьор с лична кола. Но това не бе в стила на фамилията. Какво щяха да си помислят хората от нашата класа, ако действахме така? Че сме шибани луузъри, най-вероятно. В реалността богатите правят дарения поради 1) популизъм и 2) ако са организации или принадлежат такива, за да намалят размера на данъците, които трябва да платят. Защото е ясно, че можеш да харчиш доста хилядарки за всякакви простотии и ненужни шитове, но ще бягаш от данъците като елитна компаньонка от полово болен. Осигуряването на кола за една „пикла” по думите на баща ми съвсем ясно не се вписваше в нито една от двете схеми.
Затова нещастницата трябваше да заделя пари за такси всеки път, всяка вечер – все пак транспорт толкова късно нямаше. Няколко години след това, когато открих магията на смятането се върнах назад и пресметнах, че почти 1/3 от заплатата й е отивала за таксиметрови нощни курсове. Нашите бяха експлоататори-факири, за да намират работна ръка, която е толкова отчаяна, че да се съгласява на такива условия.
Момичето бе изключително симпатична мацка на не повече от 21-22 години. Картината има неясноти сега като погледна, защото макар и пораснал, все пак минаха немалко години оттогава. Имаше луничаво, нежно лице, малко по-бузесто. Очите й бяха на кошута, меки и топли, излъчващи неизменна доброта. Малкото носле и ушички допълнително подсилваха усещането за крехкост в нея, за нещо, което крещи фалцетно „Закриляй ме!”. Бе нисичка на ръст, с фина структура, малък бюст и слабички крака. Лентата на спомените ми връща кадри с различна коса, момичето явно обичаше да експериментира с нея : дълга и права, изключително къса и накъдрена, синя, кестенява, руса. За периода, през който тя имаше нещастието да се занимава с отвратителното ми, разлигавено и грубо Аз мина през множество фризурни трансформации.
Но не тя бе хайлайта на този период от продънения ми, консуматорски живот. Не, две много важни събития се случиха тогава. Едното го посочих по-горе – детският ми задник трябваше да се дотътри до детска градина, за да се социализира.
Другото беше настъпването на прехода след ’89.
