04.04.2011 – Ден преди Неничковият четвъртвековен юбилей, се включвам извънредно и навярно за последно в това ми съчинение, с най-горещите събития до момента и от тази част на света. По отколешна традиция вече, ще продължа експозето си със стара дата, а именно - започвайки от мястото, където писах за последно преди около седмица.

Като за начало ще спомена най-основното и жизненоважно мероприятие от общ характер – работата ми: този вечен генератор на измамна благосъстоятелност, на още по-измамна независимост и най-измамното усещане за епизодична финансова мощ. С нищо положително обаче не мога да се похваля, специално по този въпрос – абсолютно от никъде; до този момент няма особено развитие нито във фирмата, нито пък извън нея. Необходимата част, която очаквахме най-после пристигна от Америка; на място ѝ направихме съответната преработка, за да уйдиса на нашите нужди и потребности; на края я тествахме успешно и тя доказа качествата си. Сега това цялото палетче, барабар с разни фитинги, маркучи, допълнителни хидравлични мотори и помпи ще потегли с керванът през пустинните пътеки към страната на Свещената крава (Индия). През това време ние ще чакаме чинно и уставно пратката ни да пристигне във възможно най-читавия си вид, като ще разчитаме на разни местни бедуини и индуси да я получат, разопаковат и монтират. А пък вече и съвсем на края наши хора ще прескочат до там за седмица или две, за да пуснат машината и окончателно да я предадат в ръцете на клиентите. В резултат на тези взаимни успешни действия, ние простосмъртните от Острова на Проклятието, стоически ще изчакваме последните да се доиздължат на нашата осиромашала компания и респективно на нас също да бъде подхвърлено нещо финансово под формата на заплата. Общо взето такъв е омагьосаният кръг на ситуацията. Как ще се измерва всичкото това в единиците за време, на мен не ми е особено ясно - но пък във всеки случай процесът ще е достатъчно дълъг и лично не виждам някакъв сензационен развой в близките няколко седмици. Аз от своя страна продължавам да напирам, почуквайки най-настойчиво по чуждите врати и порти, подложил шепичката си за милостиня. Обаче в момент на Световна икономическа криза, заедно с повсеместното обедняване на народа изчезва и чувството му за благотворителност, загубвайки способността си и към извършване на подаяния. Всеки се затваря поединично в хралупата си и търпеливо чака да премине над главата му Кометата, която да посипе златният си прашец от небето, по възможност върху всички нас, а не само връз определени личности или Богоизбрани индивиди. Но пък за да не бъда и съвсем черноглед в описанието си на действителността и голата истина, с цел да прибавя поне един единствен лъч на надежда, тук ще посоча, че един малоумник онзи ден ми се обади с някакви негови идеи и технически предложения, които още довечера ще отида да съгласувам на място и лично с него – знае ли човек от къде баш ще му изскочи късмета? Оказа се, че във фирмата на този благ човечец съм кандидатствал за работа някъде през Януари – така поне ми припомни той самият, защото в множеството хаотично изпратени десетки, че и стотици вече (от миналият Ноември насам...) молби за работа, аз вече нямам дори и най-малката представа кой ми има документите и как те са попаднали у него. Това мен изобщо не ме интересува – е, хубаво би било да се води някаква по-строга статистика и отчетност, но “секретарката” ми работи ежедневно, че и през нощите даже; нямам свободен персонал, който да води и това счетоводство. А пък да си записвам? – че аз си помня всичко, бре! Да не би да съм глупав, че да си водя бележки като някой склеротик... Та, така тази въпросна персона се присетила за мен и сега искала да ме види, защото били нещо на зор. А пък самото място е току през магистралата отсреща – няма и 10-15 минути пътуване с колата. Ама първо трябва да извърша огледа и чак след разговора ни довечера, ще мога да направя и съответните предположения. Дълбоко се съмнявам обаче, че резултатите от тази ми среща ще намерят някакъв положителен отклик в списващата се за момента част на романа - но ако не нищо друго, то поне следващата ще започне именно с тази така жизненоважна информация. Ако намеря време и възможност, малко преди Даниела да изпрати настоящото писмо, може най-отдолу да прибавя и тази малка подробност, но за сега не правя откровени обещания. Така че около работата ми това е цялата налична информация на този етап. Чакам и няколко други развръзки, но все още всичко е вързано на възел и няма разплитане – нещо като объркана рибарска корда, свита на топка...

През седмицата други съществени събития не са се случвали. Благодарение на тишината и спокойствието, трайно възцарили се в службата ми, сега имам повечко свободно време да творя, което аз правя с най-голямо усърдие. За миналата събота и неделя очаквахме Нени да дойде при нас, обаче други приоритети, този път от моя страна промениха плановете. Често си говорим с Теменужка от Варна. Те също имат на разположение безплатна телефонна връзка през Интернета и обменяме по някоя и друга мисъл, когато се обади. Отдавна вече чакахме нейния син Боян да пристигне на рейс в Австралия. Но и тяхната програма не винаги е изпълнена с голяма точност, защото веднъж товарят кораба за Африка, кога пък за Азия; впоследствие някой решава да се отбият до Австралия и т.н. Ние го очаквахме за началото на Април, но тя онзи ден се обади, че тази възможност се е осуетила. Така ние направихме друга програма, Даниела даже взе едно допълнително дежурство в събота следобед. Обаче ден, след като си говориха двете с Теменужка, последната пак се обади, че маршрутът им повторно се сменил и че действително корабът на Боян ще каца и на Бризбънското пристанище. Те вече били тръгнали от Мелбърн - минават покрай Сидней и на път за Корея щели да се отбиват и през Бризбън. Веднага променихме плановете - обадих се на Нени да не идва, изпратих Ванеса за няколко часа да стои при Нолин, докато Даниела се прибере от работа и я вземе от тях, а аз заминах за “порт Бризбън”, изразявайки се на моряшки език.

Това разбира се, беше чак в събота вечерта. Понеже тук аз малко препуснах през събитията, след няколко реда ще се върна и на този момент. Преди това обаче ми се иска да спомена и още нещо – сравнително важно и по моему вълнуващо. В петък вечерта се бях хванал с разни дейности на компютъра, докато изчаквах всички да се наредят около масата. Ванеса свиреше оттатък на пианото, Даниела се беше зареяла и замечтала в нейните сълзливи книги за безмерната любов между богати аристократи и милионери, за техния неземен разкош, сърцераздирателни интриги и в частност много пари, докато моите занимавки бяха далеч по-земни. В този миг пристигна едно съобщение от България. Бях споменал някъде, че напоследък правя известни проучвания из литературните кръгове, в които евентуално да прокарам и моите творби, та от едно списание проявиха интерес към въпросната тематика. Това го споменавам само мимолетно, просто защото така вървят събитията по хронология, а пък в края на писмото вече ще намерите и подробностите около случая, с което петъчната емоционална вечер завърши – от мерак аз писах до среднощ...

Същият петъчен ден Даниела беше на посещение в сервиза заради колата, от където си дойде с новината, че ремонтът ѝ щял да струва, видите ли само някакви си $700, но за целта идущият петък ще трябва отново да отиде (а от дома до там е близо 50-60 км) – дали пък нещо не си хареса механика тая моя жена? Ба, не вярвам – таквиз глупаци като мене рядко се намирват, ама знаеш ли... Амчи то ако е така, тогава онзи капут защо не ѝ направи колата без пари, а? Ей, че долни серсеми има по таз наша земя грешна!...

Петъчната сутрин също не беше съвсем безоблачна и ясна – таман тръгваме с малкото от нас да го водя по-рано на училище. Усещам, че колата нещо я мъчи по равното - не се изтирва, както обикновено си е пъргавелка и някак си особена ми се видя муцуната ѝ отпред; много ниско ми се стори да седя в седалката, а пък Ванеса не тежи Бог знае колко, че да натиска задницата надолу. Потеглихме все пак, обаче и някакъв странен шум се появи откъм колелетата – викам си, усукало се е нещо около полуоските и то стърже, а в същото време спъва и победният ни ход към школото. Спирам, поглеждам отзад – гумата на мекица; омекнала горката, като на комшийката Цецка цицата. Е, рекох си – ще я сменям с резервната и отново ще летим по пътищата прашни. Добре ама един съсед ми заостри вниманието, да погледна и другата гума – амчи и тя беше наполовина спаднала и прогресивно слизаше към асфалта. Разбра се, че оправия няма да има баш насред пътя, защото и тук колите ги правят само с по едно резервно колело. Трябва да си изключително голям карък, че да са ти спукани и двете гуми по едно и също време. Е, сега обаче доказахме, че това е възможно и именно аз бях точно този карък – на български това се описва с името на Марко Тотев, не знам по какви причини. Да бе някаква Първоаприлска шега – разбирам, ще си я преглътна, макар и с известна доза горчивина (а пък това се случи и баш на този ден, 01 Април). Но даже и да беше, който и да е бил, просто щеше да спадне гумите от вентилите, а не да ми кове гвоздеи и шибани пирони в тях – нямаше разумна логика някак си в това злощастно деяние. Така в размишления и клетви на ум (поради присъствието на малолетни в купето), едвам се дотътрих до нашата бензиностанция, където има малко сервизче за смяна на масла, поправка на гуми и т.н. Даниела вече беше заминала на сервиза с другата кола, който освен че е на майната си от нас, ами се намира и в съседния щат на нашия. А в същото време малкото припира да вървяло на училище, че там щяло да учи, да си доучва и да си прави разните му там занимания – брей, че любознателно хлапе се извъди това пък нашето! Ние в родът си нямаме чак толкова ученолюбиви – нито аз, нито майка ѝ попадаме в тази срамна категория. А това от къде се извъди такава издънка не знам? Разбра се тя, че в училището не само че няма да се ходи по-рано, ами е твърде възможно Ванеса и да закъснее даже. Майсторът в момента беше зает с някаква друга кола, чиято собственичка също чупеше пръсти, припикваше нервно и се въртеше в полукръг покрай него, точно както зелената муха жужи около прясно изсраното лайно (механиците, забелязал съм, са на огромна почит и уважение по цял свят: всички им стоят диван-чапраз и гледат да се сближат повечко с тях – де директно по полов път, де само чрез платоническата си любов или просто виртуално; обикновеният “инджинерин” или творец-писател не е на модна висота в последно време...). След известно чакане дойде и нашия ред – от едната гума извадихме един винт, а от другата – някакво парче железце. Аз нали ходя по всякакви места с колата - може да съм ги лепнал (като трипер…) още преди седмици и така да съм карал, докато гумите напълно не спаднат. Тури ни майсторът по една специална лепенка през външната част на гумата, платихме $40 за двете и потеглихме. В училището вече биеше третият, последен звънец... И едва след всичко това, кое разказано отзад напред, кое пък малко на обратно, стигнахме най-сетне до дългата петъчна вечер и нейната още по-къса нощ.

Спането ми се оказа много кратко (нали “творих” до никое време...) и съвсем скоро настъпи дъждовното съботно утро, в което трябваше да карам Ванеса за свирене в Катедралата. Тя там се среща с учителката си и имат по един час урок на пианото и после още час на големия орган. Аз през това време пак писах на компютъра, защото бързах да изкарам нещо. Като приключихме с музиката се прибрахме обратно вкъщи, обядвахме и всеки се улови за ръкоделствата си. Даниела замина на работа, малкото пак пое клавишите, а аз се заех с моето литературно творчество, превърнало се вече в хоби, да не река страст...

Така дойде и съботната вечер, когато заминах да се срещна с това наше момче – втори помощник-капитан на презокеански товарен кораб. А пък аз като го видях този въпросен кораб – то само името му е такова май, защото иначе има вид на една плаваща крепост; някакво огромно чудовище, предназначено само за превозване на автомобили, камиони, трактори, багери – всичко, което се движи по принцип на собствен ход. Корабът представлява един десететажен гараж за коли с капацитет 6600 паркоместа. Четири етажа има под ватерлинията, останалите шест са над водата (а може и обратно да е било, не помня какво точно ми казаха момчетата) – чудовищно чудо! Таквоз голямо нещо не бяха виждали очите ми ни по Дунава, нито пък из Черното море! Не след дълго Боян дойде с още двама негови колеги от екипажа, все българчета и си направихме една хубава земляческа среща в някаква съседна кръчма. Нямаха много време юнаците - иначе щяхме да отидем до нас и да разстелем голямата софра на двора, но разполагаха само с 2-3 свободни часа. Специално Боян в 24:00 застъпваше на вахта, а ние имахме най-малко час път до вкъщи. Идеята просто не беше осъществима, за това се задоволихме с посещението на тази пивница, където с по няколко бири обменихме мисли и информация. Наш Боянчо е много приятен млад мъж – иска му се да дойде със семейството си в Австралия или евентуално в Нова Зеландия; насочих го към определени моменти, които трябва да преразгледа и така се разделихме – с надеждата, че един ден пак ще се видим; вече тук, в наши териториални води така да се каже. В 23:30 се разделихме и аз поех обратния път към дома. Прибрах се - ядох от баницата, която Дани беше правила през деня и си легнах утрепан (ама не може да го харесва тя тоз механик: то ако е така, що ще ми прави баница тогаз? Да върви да му я меси на него, нъл’ тъй ве - значи мен си мъ обича тя, мойта Дана и толкоз)...

В неделя пак се заловихме всеки с индивидуалните си занимания. Ванеса имаше някакъв проект да предава в Колежа и на българското училище следобеда не сме ходили. Даниела пра, чисти из дома, а аз писах почти през целия ден. Мислехме даже вечерта да седнем да се почерпим като хората, защото отдавна не бяхме го правили. Даже и на наши приятели се обадихме да дойдат – те пък от “фабриката” повикаха Дани да върви нощна смяна и всичко се провали още в своя зародиш. Тя нали сега гледа да не изтърва възможност за работа, защото пък и добри пари плащат - тези нейни извънредни дежурства са като животоспасяващи инжекции за нашето прогресивно обедняващо семейство. А докато дойде време да потекат тлъстите хонорари от моите издадени книги и произведения, баят смени има да се дадат, както и доста безвъзмездни трудодни трябва да посветя на нашата фирма лично от моя страна – ха-ха-ха!

Та, като стана въпрос за книги, романи и хонорари, вече дойде ред да спомена и най-вълнуващата част в тази сага. Както само загатнах по-горе, от едно място се заинтересуваха от моите “безценни” творби. Аз на тях специално, просто като за начало и обща култура бях изпратил четирите си пътеписа за Нова Зеландия, Тасмания (по време на сватбата на Цецовата Гергана), кратки бележки и впечатления от Париж и Хонг Конг по време на миналогодишното ни посещение в България, както и седмичният ни престой по Нова година в Сидней. Всички те са извадки от писмата, които съм писал и понеже те третират определена случка в частност екскурзия, последните могат да се четат и разглеждат като самостоятелни епизоди. Аз с нищо не съм променял нито стилът си на писане, нито структурата на разказите – просто съм ги прекопирал от основните писма и съм ги отделил настрани от тях. От време на време пращам на тоз-на онзи да четат и да се забавляват, когато нямат какво да правят. Подобен беше и случаят с това Интернетно издание на списание “Литературен свят”, чийто главен редактор ми се обади с доста възторжени редове. Отговорът му помествам тук и по този начин го увековечавам, без разбира се излишно да се възгордявам и надувам от това. Споменаването за хонорарите беше само една шега, тъй като въпросното издателство е създадено на некомерсиална основа и там всичко публикувано е с цел поощряване и насърчаване на неизвестни (като мен…) и млади (не съвсем…) автори и изобщо творци – какво по-патриотично поле за изява от това? Аз проведох няколко кореспонденции с въпросния форум и последно стигнахме до споразумението, все пак да им изпратя нещо, а те от своя страна да преценят дали е подходящо за публикация. Първата им реакция дори беше малко хладна и не така ентусиазирана, което е и разбираемо – аз не съм очаквал, че бих могъл да заинтригувам някого само с празни приказки и обяснения кое какво е. На последвалият им отговор обаче, аз въпреки всичко си позволих да предложа тези мои кратки очерци или пътеписи, на което пък ето как те ми отвърнаха – цитирам съответната редакция без никакви промени:

“Драги г-н Михов, прочетох много внимателно всичко. Възхитен съм! Това, което пишете, е нещо като нова “Видрица” (спомняте си прочутата книга на свещеника Минчо Кънчев). Дори възхитен съм е слабо казано! Предлагам да публикуваме тези три текста - те са си самостоятелно обособени пътеписи. Направо ми пращайте снимка с автобиографията си и да начеваме делото.

Създадох списанието точно за хора като Вас.

Ваш: Георги Ангелов”

Колкото и да съм за себе си скромен, а за другите захлупен, не мога да скрия своето най-дълбоко въодушевление и искрено задоволство от тази тяхна кратичка рецензия. За мен това беше повече от достатъчно да се хвърля с пълни сили в новото си поприще и литературно амплоа. От редакцията на списанието се изискваше всеки техен представен автор да участва със снимката си и собственоръчно написана биография. Запретнах вечерта ръкави и без да се напрягам много-много, ето какво съчиних на “прима виста”. Обикновено, забелязал съм, първото нещо, което създам е най-добро. Почна ли да поправям, преиначавам, допълвам или премахвам отделни елементи от текста, той не става така автентичен и оригинален, както е бил в момента на първоначалния му замисъл. Такава е съдбата и на всички мои драсканици до този миг – всичко е предадено по начинът, по който аз съм го видял, усетил, почувствал или изживял; точно и именно в часът или минутата на написването му. Хубаво или лошо, добро или зло – то си стои там и дори времето ще бъде безсилно да го заличи...

КРАТКА АВТОБИОГРАФИЧНА СПРАВКА

Роден съм на 05 Юни 1959 като закономерно последствие от голямата и нестихваща с времето любов между родителите ми Веска и Нено Михови, в китният и приветлив (тогава…) подбалкански градец Габрово - за времето си представляващ едно сравнително значимо индустриално и будно културно средище, но с известен икономически застой в по-новите днешни дни, за голямо всеобщо съжаление, особено за неговите настоящи и потомствени жители...

По време на ритуала за моето собствено свето кръщене попът (покойният вече, многоуважаван от всички мои съграждани и съвременници, отец Николай) ми е дал имената Ангел Ненов Михов, които аз продължавам да нося с особена гордост и подчертано достойнство - изцяло кръстен по името на дядо си Ангел, който в онези гладни военни години (много преди самият аз да се появя на белия свят), е бил представител на германската фирма “SIEMENS” и на пъпа посред чаршията, баш срещу часовниковата кула е имал малък дюкян за електротехнически ремонт и услуги (небезизвестното в целия град “Бюро MARCONI”). Наред с тази си дейност, в магазинът му е процъфтявала и търговията с електродомакински прибори и уреди, производство на споменатата вече престижна компания. Вероятно прогресивната си техническа мисъл (ако въобще имам някаква…) дължа на отколешните традиции в нашия род по бащина ми и дядова линия, от нашия джинс да се раждат и отглеждат само умели майстори и сръчни занаятчии. Това е най-пряката ми Габровска жилка и закваска.

Дар-словото ми (ако разбира се и такова понятие съществува…), което все си мисля и самозалъгвам че притежавам, предполагам идва откъм страната на майка ми, в чийто род пък са концентрирани множество народни будители, потомствени учители, лекари и други интелектуалци. Баба ми София упорито ме обучаваше и настояваше с всевъзможни упражнения по френски език още от моята най-крехка и невръстна детска възраст - самата тя, бивша преподавателка в католически колеж, което до голяма степен обясняваше ентусиазма ѝ. Това разклонение в родословното ми дърво идва откъм Първомайско, Пловдивско и дори Карловско, а за да резултира по-късно в частност с пръкването ми и по-специално пък точно в полите на старославно Габрово, огромна заслуга има т.нар. от някои “народна власт”. Посредством нейното активно съдействие и физически натиск, малко след Деветосептемврийския преврат многолюдното семейство на майка ми бива интернирано от родното си Първомайско село Искра (също известно и със своето по-старо име Попово, намиращо се на един хвърлей от тогавашният Борисовград). На път за Враца (дето и там гарга не каца…), за където е било требването, дядо Косьо (Никола) и баба Софка още по онова време харесват Габрово и помолват местната власт да ги остави и настани там, която учудващо как снизходително уважава молбата им. Е, разбира се при съответните унизителни условия – на дядо ми са отнети адвокатските права и той продължава живота си като обикновен чиновник, докато пък на баба най-любезно ѝ отказват (разбирай забраняват…) да практикува учителската си професия. Ненавременната им кончина разбира се, бе тъжното следствие от тяхната така “ласкава” (не)принадлежност и омерзение към комунистическата власт.

А ето ме вече и мен, като преднамерен резултат от срещата на тогавашното родопско девойче (мама) с момъкът от Балкана (тате). Разбира се за тази безкрайно щастлива развръзка със съвсем очакван край, всички ние заплатихме с разбитите житейски друмища на обичните ми баба и дядо, и последвалата им доста преждевременна смърт – плод на незарастващите рани и дълбоки драскотини от “много добрият” живот в насила наложеното им социалистическо общество, който те са водили след превратът през 1944. Но това специално е малко по-отделна и странична тематика - в настоящото изложение тя има връзка само дотолкова, доколкото да разкрие от къде аджеба, идват моите близки и по-далечни корени и от къде са се взели тези патриотично-бунтовнически черти в оформянето на характера ми. По-далечната родственост с Апостола на Свободата, Васил Левски тук аз няма да подчертавам единствено от скромност, а пък и за да не отегчавам излишно читателя със и без друго достатъчно добре разклоненото си родословно дърво.

Под всеобщите грижи на всички в семейството и с големите заслуги на другата ми баба Стефанка, аз израснах и неусетно безгрижните дни (както моите лични, така и на останалите покрай мен) свършиха веднага със започването на школото - първолакът Ангелчо от “I-в” клас на другарката Веска Георгиева в III-то Основно училище “Цанко Дюстабанов” – гр. Габрово. Беше 15-ят ден от месец Септември на сега толкова далечната 1966...

В училището попаднах на прекрасни учители, на високопрофесионални преподаватели и отлични педагози, които направиха от нас децата едни истински човеци. Последваха 8 години на неуморен труд, премесен с училищна самодейност и всякакъв вид друга странична дейност под формата на кръжоци по интереси, участие в училищната фанфарна музика, естрадно-сатирични състави и множество други забавления, наред със строгата учебна програма, които спомогнаха за многостранното ми развитие. Неусетно обаче дойде и краят на така нареченото “основно образование” - месецът бе Юни, 15-ят му ден, а годината е вече 1974…

Благодарение на сравнително високото си свидетелство/удостоверение след завършването на 8-ми клас (от горе до долу “Отличен-6”, само с две четворки по предметите “Рисуване” и “Трудово обучение” - плод на успешното сътрудничество и взаимопомощ между родителите ми, строгият им церберски контрол по точното изпълнение на задачите и тяхната неумолима амбициозност, за всичкото което сега съм им дълбоко признателен…), аз бях приет в небезизвестният Техникум по Механо- и Електротехника (ТМЕТ) “Д-р Никола Василиади” в родния ми град.

Там на нова сметка ме поеха други учители и преподаватели, някои от които легендарни със своя принос в обучението на поколения наред млади хора и личности. С отваряне на малка скоба и известна доза умиление, тук ще си спомня за неколцина от учителите ми, преподавали по редица предмети на много наши бащи от випуска ни, а сега вече и на техните синове - именно там се получаваше известно разминаване в очакванията на всички, защото единодушната констатация, специално по отношение на моята скромна особа се заключаваше в твърдението: “Абе, баща му беше свестен и стана човек от него, ама тоз излезе калпав - много пердах има да отнесе още, дорде влезе в правия път!”... И това също не беше далече от истината, но пък съм безкрайно благодарен, защото традиционните възпитателни методи дадоха низ от положителни резултати, плодовете на които имах щастието да бера впоследствие. Този мъчителен етап на обучение и школовка приключи с абитуриентските балове на 24 Май 1978 – точно 100 години след Освобождението ни от турското иго и гнет. Така си помислихме тогава и ние – че сме вече свободни и ще останем такива безгрижни до края на дните си, а не знаехме, че житейското ни робство всъщност тепърва предстоеше…

След завършване на средношколството последва едно доста бурно и вълнуващо кандидат-студентско лято, дълга серия от безчинства и палави своеволия (в добрия смисъл…), преминаващи през всичките възможни младежки метаморфози: тогава беше първото ми самостоятелно ходене на море, в унисон с първото ми безпаметно напиване (ами и баят пръчле си бях аз вече, 19-годишно – по-дебел глас, мъх по горната устна вместо мустаци и други първично/вторични белези на узряването…); същото лято попаднах в епицентъра на една малка и сравнително кратка, но пък много съдържателна и страстна, почти изпепеляваща любов (без основна “консумация” разбира се, ама останал достатъчно доволен и щастлив единствено с “предястието” и “десерта”).

Сякаш не мина и миг, лятото свърши и дойде есента - ето ме вече застанал пред олющеният зеленикаво-кафяв, мизерно и недружелюбно проскърцващ метален портал на родната казарма, в иначе красивият подбалкански град на розите, Казанлък. Тогава аз така и не разбрах добре: как бе, аджеба се озовах в местният им гарнизон, току под военния стрелкови полигон в местността “Тюлбето” (абе как? – татко ме закара с колата; ето как). С прекрачването ми през прага и навличането на тежкия и дебел, вмирисан на нафталин и оръжейна смазка войнишки шинел, тутакси попаднах в специалност “Общо войсково разузнаване” към Втора Българска армия във II-ри войнишки район (баш срещу Метоха). Денят беше понеделник, ако не се лъжа, а злокобната и черна дата – 02 Октомври 1978 (пак по смътни спомени). Ако това е някак си възможно обаче, дори и с тъпа лозарска чекия аз още на мига бих изчегъртал всички спомени и мемоари от паметта си и бих забравил завинаги своите богати впечатления, натрупани в този двугодишен “университет” за висша степен на простотия, безотчетна и безогледна човешка несправедливост – школа за взаимна и повсеместна ненавист, в пакет с уродливо измамната политическа действителност. Обаче те така дълбоко и трайно са се загнездили в съзнанието ми, че от време на време дори си спомням отделни епизодични и епични моменти (на някои от които просто се смея с глас, а от други още се стряскам на сън…), за почти 23-те безкрайно дълги месеца, които изкарах зад порутеният от многократни прескачания кирпичен дувар на конюшните. Пардон – това трябваше да прозвучи малко по-тържествено и фанфарно, само че ние действително спяхме по 30 души в спално помещение, което преди това се е ползвало за краварник или конюшня…

Резултатите от кандидатстването ми във ВУЗ преди това не дадоха достатъчно висок общ приемен бал, но пък виж - след допълнителната подготовка и подковаването ми в “народната армия”, моят следващ опит да превзема и тая крепост беше малко по-успешен. Предвид факта, че бяхме приети за редовни студенти, набор 1960 (с който служих и аз), беше ИЗволнен още през Септември - нека за леснота да го наречем в средата или през втората третина на месеца, а годината е на просто незабравимата Олимпийска и толкова Советская Москва, 1980. Мечето “Миша” беше нашият легендарен символ на уволнението, без тогава и да предполагаме дори, че впоследствие то ще се превърне в такава кръвожадна и войнолюбива мечка…

И от вмирисаните на спарени чорапи и войнишки партенки спални помещения за по 30-50, че дори и 100 съвсем човеко(не)подобни нам, ето ме сред ухаещите на напъпила младост, на моминска страст и дезодорант “Fa”, “Intim” или пък “Зелена ябълка”, току що излезлите от Гимназията - до вчера ученички със сини престилчици, а от днес вече мои състудентки и бъдещи колежки.

Последваха 5, че даже и 6 години на неравностойна борба, в доказване на невъзможното и стремеж към постигане на недостижимото, с частично прекъсване на обучителния процес, с цел повторно опресняване и затвърждаване на знанията, както и 8-месечна трудово-оздравителна рехабилитационна програма в строителството - както вече споменах, с откъсване от редовните занятия и лекции. И малкото, което знаех и с 300 зора бях почти научил, за този дълъг период вече го забравих, докато в същото време развивах гръден кош, мускулатура и усъвършенствах до перфектност способностите си като механик-водач на РК1 (ръчна количка с едно колело). Забелязани бяха и някои подобрения в двигателно-опорният ми апарат, но без видими изкълчвания и физически недъзи. След всичко, най-после заветният “дванадесети” кобен час удари, в който едва през лятото на 1986, за голямо учудване на всички, дори и аз най-после се сдобих с до болка изстраданата си дипломка за Машинен Инженер - демек от “Ачката”, както бях по-масово известен за народа и сподвижниците ми, сега се превъплътих в новото си амплоа и поприще с прозвището “инж. МИХОВ”…

Плод на сляпо и безумно влюбване по време на една Национална студентска бригада в Смолян беше и последвалото го след 3 години сключване на Граждански брак (чак през 1985…) с възможно най-неподходящият взаимно и далеч не един за друг човек във всяко едно отношение (15 Септември – че как можех да забравя тази дата? - амчи нали майка ми е родена баш на този ден, бре! – Боже мили, какъв бляскав и скъп “подарък”, опакован в бяла булчинска рокля ѝ поднесох тогава; майната му...). Не закъсня и появата на първородния ми син, едва само на следващата пролет - вечно ревящ, пряк и неволен свидетел на Чернобилската “авария”, но за щастие не помнещ нищо от тогава; също носещ по фамилна традиция и трите имена на своят си дядо Нено…

Почти веднага след всичко това, започна и трудовата ми повинност в несъществуващото вече Развойно предприятие “Промишлена Електроника” - Габрово, за основаването на което пък (още през 1961), виновни бяха шепа млади (тогава) специалисти и безрезервни ентусиасти, между които се нареждаха скромните заслуги на моят роден баща и негови приятели от десетилетия.

Кариерата ми започна от самото начало, отново с много учене, запомняне и усвояване на тънкости от занаята, предавани от по-знаещи и по-можещи добре обучени кадри. Думите на Йосиф Висарионович (Сталин): “Кадры решают всё!” излязоха наистина верни... Научиха ме да мисля, да разсъждавам, да вземам решения и да бъда отговорен. За нещастие обаче, дойдоха лоши и гладни години. Икономиката изведнъж се сгромоляса под лъжливият си и измислен от шепа нещастни Кремълски идеолози ореол, на уж вечно процъфтяваща и просперираща – едва ли не тя бе отъждествявана като каменен отпор на капитализма, който обаче почти мигновено я стри на пясък и пепел, от които вече нищо не става; един по един заглъхваха тъкачни и предачни станове, стругове и фрези тънеха в боклук и мазни стружки; възцари повсеместният пладнешки грабеж и тоталната икономическа, социална и морална разруха. Народът обедня, огладня, настръхна, озлоби се, увълчи се и освирепя - единственото спасение за инакомислещите и въобще за мислещите същества се виждаше не от отвън, а за жалост само и единствено навън…

Така и аз, повлечен от тълпата и в стремежът си за по-щастлив и охолен живот, напуснах пределите на Родината, за да се окажа на 20,000 км от дома, на място за което казват, че е не “носът” (т.е. не от където географията диша), ами точно обратното - от където тя издиша (гъзът демек, за да сме точни)... През 1990 Австралийското правителство разшири квотата си за емигранти-специалисти, в която по някаква щастлива случайност попаднах и аз заедно със семейството си. Хванахме не само последният влак, ами едвам сколасахме да се докопаме до последният му вагон, та се намърдахме и в последното купе даже, но въпреки всичко потеглихме от перона и се озовахме в тъй далечната и бленувана от мнозина, огромната и необятна Австралия…

Пристигнал тук, макар и вече на преклонната Христова възраст (33), аз започнах борбата за насъщния от абсолютната нула. В багажът си освен една ножовка, няколко пили за дърво и метал, 2-3 отвертки, чук и руският ми трион, който си бях купил навремето от Киев при една Комсомолска екскурзия (награда от завода…), имаше само няколко шишета с ракия, по 3 консерви “Копърка” и “Пастет Апетит”, щафета шпеков салам “Ловеч”, една сабя Панагюрска луканка (все подаръци от близки, на изпроводяк…) и няколко скромни парцала за обличане. За всичко останало трябваше да се погрижим самите ние и именно с това започнахме…

Дните и месеците се нижеха един след друг; с много падания, ставания, които се редуваха закономерно така, като че ли някой го беше страх да не би да успея чак толкова много и неведнъж Съдбата ме е изправяла пред крахове и катаклизми. Един от всички тях беше окончателната ми раздяла със семейството през 1997 и последвалото го създаване на друго - през 1999. В резултат на новата ми опустошителна и поредна разтърсваща изоснови любов, през Март 2000 на бял свят се появи и дъщеря ми Ванеса-Рейчъл, именувана по подобието на баба си Веса от Габрово и баба си Райна от София. Всички тези перипетии с подробности са описани в моят т.нар. личен дневник, хроника на един нищожен резен човешка съдба, повествователна сага или романизиран живот - какъвто и епитет да закачите, все ще бъде подходящ и сполучлив. Тези мои многотомни и дългогодишни съчинения с начало Ноември 1992, са най-щателно събрани и подредени по хронология и при известни условия от съвсем общ характер, с готовност могат да бъдат предоставени на интересуващите ги читатели за развлекателен и опознавателен прочит...

05 Април, 2011 - Австралия

Така тази моя кратка характеристика, в този си вид и с това си съдържание, две снимки по избор и четирите малки разказчета, потеглиха към издателството на въпросното Интернетно списание снощи по ракиено време. Наложи се отново да прегледам материалите, които изпратих за печат, защото в тях открих множество правописни и печатни грешки, които поправих своевременно и едва тогава пуснах посланието си към света. Сега, наред с очакваното обаждане от другите редакции, надявам се от тази да получа някакви бележки, резултати от публикациите си и т.н. Та, ето какви ми бяха радостите през последните дни. След миг се ориентирам към привършване на този пореден отрязък от бурния ми живот и пристъпвам към други занимания. Пряка и конкретна работа, както вече знаете нямам и ще си уплътнявам времето до 16:00 с други полезни неща. Тогава пък излизам инкогнито и отивам на тази среща с евентуален бъдещ клиент или дори работодател. Дори моята сладка и ненагледна Даниела не знае за тази ми тайнствена, почти дяконска среща. Този път реших да не казвам на никого – не че се съмнявам в чистосърдечното ѝ отношение към всяко мое начинание, но все пак не знам защо бях решил да не разлайвам кучетата, преди каквото има да се случва да е станало вече реалност.

Като ви прегръщам най-силно и целувам още по-синовно, сега ви пожелавам повече спокойствие и любезна взаимна поносимост. Обичайте се, пазете се от болести и се радвайте, доколкото е възможно на дълги, дълги старини. Това не са само мои лични пожелания - тук включвам моята бъбрица Даниела, моят малък Неничко калпазанина и другото малко кречетало и музикален гений, Ванеса. Обичаме ви всички до безумие и постоянно мислим за вас, а всичкото това пък дето го изписах до тук е само от мене – ваш единствен и обичан син: Ангелчо…

P.S. Знаех си аз, че нещо ще ми дойде на ума, дори още същият ден. За това всичко, което съм пропуснал или забравил да спомена по-горе, помествам в този кратък послеслов. На първо място, като най-прясна информация ще отбележа отговорът на редакцията, с която в последно време съм в процес на официални преговори. Всичко вече е в пълен ход – е, хората малко са ми преработили автобиографията и са я синтезирали само в три реда, с три лаконични изречения. Това обаче мен хич не ме засяга, нито пък ми понижава особено авторското самочувствие. В оригиналният си вид, тази биография ще влезе един ден, когато създам своя собствена Интернет страница, където пък свободно ще мога да помествам и публикувам всичко, каквото си пожелая. По този въпрос ще имам консултации с Васил, който е капацитет в тази област и който прояви готовност да ми помогне. С него ще се срещна и разговарям следващата неделя на събора на народните будители, воеводи, четници и други празноглавци. Като ударим и по някоя бира, мислите ни ще потекат като пълноводен поток... Така че всичко за сега е задействано – тези четири разказа ще влязат в историята и ще се увековечат. Може пък на някой да му харесат, да се разчуе и така да тръгне и останалата част от всичко написано. Оказва се, че са голяма рядкост писателите, влезли в световната литература единствено със своите лични дневници и обикновено последните са уникални по своето съдържание – излишно би било да причислявам и себе си в тази категория, въпреки че аз съм вътре и с двата крака.

Този човек, главният редактор на списанието, в което ще направя прощъпалникът в жанра, в едно от писмата си беше ми задал въпрос дали моите творби представляват нещо като дневник. Спомена едно позабравено от мен име на легендарен италиански писател – Едмондо Де Амичис и неговото брилянтно произведение “СЪРЦЕ”. Аз нямам смелостта и честта да се сравнявам с него, но пък за сметка на това в главата ми изплуваха куп спомени от времето, когато по задължение в летните ваканции всички тогавашни дечурлига сме чели тази иначе детска и по детски написана книга. Аз отдавна съм забравил самото ѝ съдържание, но пък добре си спомням, че тя беше изключително поучителна, нравствена и същевременно много тъжна. Разрових се из Интернета и веднага намерих две копия от нея – едната в превод на български език, която ще прочетем с Даниела, а другата – на английски, за прочитането на която ще настоявам пред Ванеса. Великият граф Толстой, Лев Николаевич също е писал дневници, а пък за писмата на Достоевски само съм чувал, макар моите да са много далеч от техните като вид, структура и съдържание. Всеки творец е живял в своето историческо време, а едва поколения след него произведенията му биват оценени. Това е една доста тъжна равносметка, но така излиза на практика – било артист, било писател, било то музикант, певец или композитор. Рядко приживе тачим истинското изкуство, а когато вече то се загуби безвъзвратно, търсим го защото ни липсва.

В този дух и ред на мисли, не мога да не изразя краткият си коментар по повод смъртта на един от нашите изключително големи български творци - заслужил или народен артист, а може би просто актьор: Георги Русев. Неговият образ, и тук говоря само от чисто физическа гледна точка, се е запечатал в съзнанието ми чрез покъртителната си прилика с покойният вече дядо Вельо (или поне аз така си бях внушил). Двамата страшно си приличаха по физиономия и аз често съм споменавал този факт. Георги Русев пресъздаде верига от уникални образи, които нас ни беше просто яд и противно да гледаме от екрана, а то майсторлъкът се състои именно там - да повярваш на артиста. Лошото е само, че един по един си отиват доайени в българското кино и театър, а не оставят след себе си достатъчно талантливи последователи. Тъжни примери имам много: Георги Георгиев–ГЕЦ, Стефан Гецов, Георги Парцалев, Григор Вачков, легендарният Петър Слабаков и мой кумир, Невена Коканова, както и още множество други, за които не се сещам или пък за тях просто не знам. Каква ирония на съдбата – този театрален комик и сценичен майстор, да свърши земният си път точно на 01 Април – Денят на хуморът и шегата. М-да, няма справедливост на тоз шибан свят...

Между другото, писмото-отговор на моят непознат литературовед без да иска ме насочи и към едно друго, оказало се не по-малко легендарно и също толкова уникално произведение – книгата “Видрица” на поп Минчо Кънчев. Признавам си, за това име и още повече за двутомното му съчинение аз дори не бях и чувал. Поласкан съм от сравнението на моите писания с неговите, при това съдейки само и единствено по тези кратки откъси от основните ми писмени материали. Този факт особено много подсили желанието ми да се запозная с въпросният самозван автор и книгата му, за която критиците се изказват доста суперлативно. Последните сравняват записките му с тези на Захари Стоянов и други подобни творци, създали вечни литературни сбирки изключително и само по мъгляви сведения, бележки и подобни дневници, за които времето също ще бъде безсилно да заличи. Оригиналът специално на “Видрица” е представлявал огромен набор от ръкописи на въпросният свещеник. Самият той е починал през 1901, а едва 160 години след рождението му се събира екип, разшифрира тези ръкописи и издава първият том на книгата – годината е някъде 1986 или около нея. Впоследствие излиза и вторият му том, а аз намерих луксозно издание на “ТРУД” (само че не знам дали това е вестника или някоя друга издателска къща, под същото име и редакция), с дебела подвързия и обем от 808!!! страници, струващо само някакви си 25 лв. Тук вече идва и молбата ми към вас, не да ми купувате книгата, а просто татко да проучи дали някой не я има вече, да я потърси в библиотеката, да попрочете за нея или пък от нея нещо, а аз впоследствие ще си я търся и набавям чрез Интернетните книжарници, където я имат и предлагат свободно. Дори в момента ми дойде на ума, че можем друго да направим – аз ще поръчам книгата, те ще ви я изпратят на адреса, а татко като я прочете, тогава ще си я прибера в Австралия. Много се запалих по това – разправят, че тези томове имат стойност и статут едва ли не като Библия на българщината, българския дух, самобитност и етнически порядки. Аз просто исках някой да провери все пак какво има в тази книга – да не би да са издали само факсимилета и копия от ръкописите, с размазано и нечетливо съдържание. Това ми е молбата – всяка една информация по темата ще си я обсъждаме по телефона, но съгласете се, че през жицата не можех да предам с точност каквото исках. Оказва се, че аз по-добре пиша, отколкото говоря – ами нали съм писател, какво искате...

А сега се стягам за интервюто, което е точно след 45 минути – ей че хубавичко си уплътних времето, а! Да можеха и да ми плащат за всяка статийка, кофи с мастило щях да изпиша. Хайде, до нови и скорошни срещи, че взеха да ми куркат червата от притеснение – каквото и да е, все си е стрес някакъв и напрежение; сега ако ми се и досере, какво ще правя и къде ще се дявам?...

06.04.2011 – Знаех си аз, че това писмо ще има известно продължение. Утре ми е крайният срок за разпечатването му, така че все още имам възможност да добавя нещо незначително в последния момент, преди Даниела да го е отнесла към пощата. Тя утре пак ще води колата си в сервиза и докато изчаква в отсрещния Търговски комплекс (така нареченият на местен диалект, Shopping Centre), ще изпрати и това мое или по-скоро “наше” поредно послание.

Предполагам, че с най-голямо внимание и притаен дъх ще очаквате да научите каква беше развръзката от онзиденшното ми интервю за работа. Срещата ни мина много вълнуващо и обнадеждаващо, въпреки че аз първо се обърках и не можах да намеря новият адрес на фирмата; после се обаждах директно на собственикът ѝ по телефона, та да ми каже къде са се преместили и половин час по-късно от уговореното време вече бях при него - в най-дружеска обстановка и задушевна атмосфера. Мястото се намира много на близо до нас – даже още по-наръки, отколкото си мислех онзи ден. Офисът е нов, сред море от други модни и бутикови магазинчета за скъпи дрехи, обувки, картини, стъкло и порцелан, както и множество уютни и привлекателни ресторантчета, кафененца, бистрб и прочие малки човешки гъдели. Персоналът на фирмата се състои от 9 души начело с чорбаджията и се занимават с изготвяне на проектантска документация, специално за производството – изключително машинария и метал, където пък на мен баш ми е силата и меракът. Насреща заливът с паркираните яхти и лодки от всякакъв калибър допълва колорита на това място, за което ми се иска да драскам със зъби и нокти, че да ме вземат на работа. Предварителните разговори и преговори преминаха успешно и за двете заинтересувани страни и сега аз очаквам този човек да излезе с някакви реални предложения, оферти и т.н. Той самият чака доста работа и тези дни ще се разбере колко и кои бъдещи проекти ще му предоставят, което пък автоматично ще даде тласък на назначението ми – поне с такива впечатления останах след всичките приказки, които си разменихме. За сега само си пасувам, изчаквам да дойде подходящият момент и ако изобщо настъпи такъв, ще си казваме “сбогом” с настоящите ми колеги. От последното място ми дължат голяма сума пари под формата на неизплатени заплати, та не ми е ясно ако напусна какво ще стане с тези средства. Надявам се да не стигаме до съдилища и разправии. Пак времето и Божието благоразположение ще решат крайния изход на нещата. Съмнявам се, че това ще стане известно до изпращането на писмото ми, но със сигурност тези факти ще оглавят и ще положат началото на следващото. Така че рано или късно всичко ще стане ясно.

Това ми бяха емоциите и надеждите за понеделнишката вечер, когато се състоя въпросната среща. Като се прибрах, направих задължителната си разходка на празен стомах, който впоследствие обилно запълних с най-разнородна, вкусна и високо питателна храна. Занимах се малко и с моето литературно хоби - трябваше да довърша някои неща и да подготвя материалите си за печат, с което приключи и този първи ден от седмицата.

Вчера беше рождения ден на “моят малък Неничко”, който прескочи четвъртвековната си възрастовата граница. Още рано сутринта му изпратих поздравително съобщение на мобилния телефон, той ми благодари обратно и това ни бяха комуникациите едва до вечерта, когато ние с леля му Даниела седнахме на кратка софра и се чухме отново. Беше малко понастинал и бързаше да ляга, след като си беше готвил пържола за вечеря. Всички без изключение го поздравихме отново и му пожелахме много щастие и успех в неговите начинания. Техният електрически бизнес беше малко в застой поради лошото време напоследък, но от онзи ден вече е стъпил пак сериозно на крак и се работи, та искри хвъркат чак. В събота го очакваме да дойде у нас, като вечерта сме му обещали да го заведем на ресторант при едни наши македонци, които ние много уважаваме като обстановка, нашенска кухня и всичко останало. С нас ще дойдат Игор и Дарина, вероятно и Янкови, а за други все още не знам.

От редакцията на списанието ми беше потвърдено, че в следващият му брой ще се появят два от пътеписите ми, а в по-следващият ще поместят и другите два. За цялостна публикация на моят огромен дневник все още не сме разговаряли, но и за това има време да стане въпрос по-нататък. За сега ще се задоволя само с тези кратки очерци, които да побият темелите, а подир ще видим какво ще става впоследствие. И, да – вълнувам се, приятно ми е, поласкан съм. За себе си, а и на околните (което беше по-важно, въпреки че не съм го превръщал в самоцел) доказах, че всичко все пак има някаква минимална художествена стойност и в най-общият си вид заслужава известна положителна оценка. Независимо от всичко обаче и моят частичен главозамайващ успех, аз продължавам да следвам хронологията на събитията и да ги описвам с най-малките им подробности. Единствено това аз правя заради вас самите, скъпи родители мои, а че до съкровените ми мисли един ден и още някой ще се е докоснал, ще е почерпил опит или че просто ще се е забавлявал с прочитът им, от това аз бих бил само и най-чистосърдечно щастлив. Най-жалкото от всичко остава тъжният факт, че именно моите деца, а вероятно и внуци никога не ще бъдат сред ония, които един ден с интерес биха чели тези редове – по простата причина, че са лишени от знанията и познаването на българския език. Нищо, дано пък други се намерят, които да ги оценят – и това си е нещо, все пак...

07.04.2011 – Писмото ми отива към своя закономерен завършек. От вчера до този момент нищо ново и различно не се случи, въпреки че и аз съм в постоянно очакване на евентуалната промяна. Малкото снощи ходи на някаква училищна дискотека по повод завършването на учебния срок. Не можах да се стърпя и да не споделя радостта си от моя литературен и писателски възход. Повод за тази своеобразна гордост даде едно мое писмо от онзи ден, до редактора на списанието, в което ще поместят моите жалки статийки. Смисълът на няколкото реда, които му нахвърлях беше повечето благодарствен, придружен от известни въпроси, които също ме вълнуваха. Предоставям ви този текст:

“И аз Ви благодаря, Г-н Ангелов – за оказаното доверие и предоставената ми възможност за изява. С Божията воля, нека всичко да върви добре и напред. Тук само имам едно запитване във връзка с евентуалната “обратна връзка”, т.е. – ако публикувате моят личен адрес, ще получавам ли нещо като критики, рецензии, похвали и т.н. от бъдещите Ви читатели? В смисъл, имате ли такава политика, при която авторите да разчитат на някаква оценка за съответната си творба, в последно време и особено в Интернетното пространство това е известно като “коментар”? Имате ли такова място, от където все пак да се получава тази информация и да се поддържа някакъв диалог автор-читател и обратно? Според мен ако авторите имат тази възможност да приемат становищата и на своите читатели, евентуалните критични бележки биха спомогнали да повишат качеството на предлаганите материали, а пък положителните им отзиви биха ги стимулирали, насърчавали, поощрявали и биха им послужили като една морална награда, едно морално удовлетворение все пак за положеният от тях труд и старанието им. Драснете ми, моля Ви някой и друг ред по този въпрос, когато намерите малък промеждутък във времето си. Предварително Ви благодаря – желая пълен и повсеместен успех. С Бога – само напред...

Ваш: Ангел Михов”

Във връзка с гореизложеното, тази сутрин получих съответният отговор от този човек, който също с нескрито задоволство препечатвам. Искрено се надявам, че неговите думи също ще ви подействат приятно и ще приповдигнат макар и малко настроението ви. Надявам се, че сте щастливи и горди...

“Привет, г-н Михов! При нас няма форуми и обратни връзки, каквито в сайтовете за самопубликуване или във форуми за самодейци. Ако някой ни пише за положителното си впечатление от даден текст, намираме начин то да стигне до автора. А относно критичността, Вие, според мен, нямате нужда от критични бележки, а от доверие и поощряване. Поне така мисля. А и щом сте вече при нас, това говори само по себе си.

Сърдечни поздрави: Г. Ангелов”