Точно преди месец започнах да пиша нов постинг, който като че ли по съдба не ми се запази и не можах да пресъздавам отново думите си.

Той беше изпълнен с толкова много болка, че ако го бях запазила щях да мога да го прочитам пак и за съживи тези ужасни чувства. Готино е, когато пиша тук, защото хем знам, че никой не знае коя съм и никой не чете писанията ми, в същото време има шанс някой да се докосне до тях.

Точно преди малко повече от месец официално приключих една връзка от 6 години. Мислех, че това е човека на живота ми. Толкова много го исках това да е той, че дори когато вътрешния ми глас казваше, че може би не е така, аз упорито продължавах да се боря за една очевидно изгубена кауза. Той живееше в Лондон, а аз в София. Усещах го като част от мен, сякаш сме се познавали цял живот. Той ми беше като семейство. Но явно бях заспепена от любовта, че когато търсиш партньор трябва да мислиш с разума си, а не само със сърцето. Толкова силно исках щастлив край, че това разстояние от 2000 км ми се струваше преодолимо. Осъзнах, че аз съм давала много повече във връзката. Толкова много енергия влагах, че сега като се сетя се изморявам. Толкова много съм страдала, че не мога да го прегърна, когато си поискам. Не беше никак лесно, но работата ми помагаше да нямам време за много мисли и дерзания. 

Даже не знам в момента той какво чувства и какво си мисли за мен. Дали въобще си мисли. През тези години си бях щастлива с мисълта, че имам приятел,а той го нямаше, но го чувствах много близък до мен. Докато не дойде един момент , в който трябваше да решим, че трябва да живеем заедно. Не знам дали всичко беше в моята глава. Когато се връщам назад се чудя кое е било истина и кое не. В крайна сметка реших да направя смела крачка и да си търся работа в Лондон да се преместя при него. Нещо вътре в мен ми подсказваше, че живота ми там нямаше да е много щастлив, но знаех, че няма пълно щастие. За мой късмет, точно тогава се случи пандемията и развали плановете ми. Имаше период, в който не се виждахме от 1 година. Беше много трудно. Той започна да се отдалечава от мен, но аз не исках да го осъзная, защото това значеше край за нас. Миналата година беше много натоварена в емоционален аспект.  Колкото повече се връщам назад, осъзнавам колко много се е отдалечавал от мен с бездействията си и думите си и отношението си. Но казваше , че ме обича и , че знача много за него. Не бяхме правили от доста време секс. Все си намираше оправдание и повтаряше, че аз не съм проблема. Имах възможности да му изневеря не го направих, защото знаех, че няма смисъл и защото го уважавах. Докато не настъпиха едни съмнения от моя страна. Имах доказателства, но той отричаше нагло и ме лъжеше в очите и отлагаше да ми каже истината в очите. 11ти Декември 2021 г. денят, в който той най - накрая ми каза, че вече не го привличам и не ме обича по онзи начин и че ми е изневерявал. Дали е година или повече - мога само да гадая. Единственият въпрос, който ми идваше отвъд болката беше - Защо? Защо не ми каза по - рано? И най - глупавия отговор, който получих - Защото не исках да те изгубя? 

До този момент не знаех, че може да съществува  болка в такова измерение. Толкова силно болеше от това, че най - близкия ми човек ме е лъгал толкова време. От това, че осъзнах, че не съм била истински обичана и желана. Най - голямата болка на една жена е да чуе, че любимия й повече не я желае. Една седмица поне не бях на себе си. Не можех да повярвам, че това ми се случва. Болеше ме докато дишах. Исках да заспя и болката да мине, но на следващата сутрин отново продължаваше. Исках обяснение, исках да си подредя пъзела. 6 години ежедневен контакт и изведжън край. Не можех да му остана приятел, въпреки, че искаше. Твърде много боли. И въпреки всичко искам да е добре. Но аз искам да съм щастлива и обичана. Дали е възможно това? Толкова ли е извратен света?

Сега месец след това съм тук и пиша малко по - смирена и мъдра за нещата от живота. Опитвам се да се срещам с хора. Опитвам се да си отворя сърцето, въпреки, че все още е ранено. Не искам да мисля за него. Когато го правя изпитвам палитра от чувства. Гняв, тъга, съжаление, безпомощност, самота...

Има ли истинска любов?

Тъжно, но това е действителността. Животът ни е низ от избори които водят до някакви последствия. Резултатът от действия и бездействия е това което получаваме и за всичко сме си виновни или имаме заслуга само ние. Шест години са прекалено много загубено време, дори и за млад човек. Животът е толкова кратък. Ще ти мине. Казвам го от страна на човек с достатъчно преживявания и опит. Всъщност дали ти харесва или не Вселената е съвършена. Получила си това което си избрала, на подсъзнателно ново. Прочетох и другите ти постинги. Нещата не са чак толкова сложни. Прегърни сестра си и помни, че семейството ти е много по-важно от всичко останало. Просто ... Еволюция...Когато имаш деца ще разбереш за какво иде реч.
Всъщност ползваш ли социални медии?
Хубава вечер?