В дълговатото си CV имам 5 годишен период като управител на втория по големина приют за безстопанствени кучета в страната. Преди 12 години написах новелата „ЖИВОТ В КУЧКАРНИК”, в която наред с повествованието направих и някои паралели с действителността в милата ни татковина. В нея животинките като героите от анимацията „101 далматинци” са доста речовити и обсъждат случващото се в приюта и в свободния си свят, от който са дошли. За публикуването и срещнах някои трудности и нерабирателство с грантовата част от природазащитната ни общност. Оставих я да „прашасва” в лаптопа си в очакване на по-добри времена. Няколко епизода от нея съм публикувал като разкази. Следва Пролога към нея...
ПРОЛОГ
Какво са искали палачите на Инквизицията? Признание за злото, за принципа на Злото. Трябвало е обвиняемите да бъдат принудени да кажат, че са били виновни, поради намеса на принципа на злото в божествения ред. Така признанието възстановява една успокояваща нормалност, а наказанието, премахването на Злото е само триумфално увенчаване (нито садистично, нито изкупително) на произвеждането на Злото като причина. Иначе и най-дребната ерес би направила цялото божие творение подозрително. По същия начин ние употребяваме и злоупотребяваме с животните в медицинските лаборатории, или в обитаемите модули на космическите ракети с тази експериментална стръв в името на науката. Какво признание се стремим да изкопчим от тях под скалпела и електродите? Хората, които някога са принасяли в жертва животни, не са ги приемали като такива. Дори Средновековието, което ги е осъждало и наказвало подобаващо като личности, е било при това много по-близко до тях от нас, които се ужасяваме от тази практика. Приемали са ги за виновни, тоест равни, с което са им отдавали чест. Ние не ги приемаме за нищо, на тази база сме „хора" наравно с тях. Вече не ги принасяме в жертва, вече не ги наказваме и се гордеем с това. Причината обаче е просто в това, че сме ги опитомили, още по-лошо, превърнали сме ги в един по-нисш свят, който вече дори не е достоен за нашата справедливост, а за социалното ни „милосърдие”. Вече дори не са достойни за наказание и смърт, а само за експерименти и клане, като месо за магазините.
Именно за признанието на принципа на обективност, за който науката никога не е сигурна и за който тайно е в отчаяние, животните трябва да бъдат принудени да кажат, че не са такива. Че тяхното зверство, дивост и непонятност, радикалната чуждост за разума, които те предполагат, не съществуват, а напротив най-животинските, най-причудливите, най-ненормалните поведения се обясняват чрез науката, чрез психологически механизми, мозъчните връзки и т.н. Животинското и неговият принцип на несигурност трябва да бъдат премахнати от тях. Следователно експериментите не са средство за постигане на определена цел, те са съвременното предизвикателство и наказание. Те не са основа на някакво откритие, а изтръгване на признания за науката, както някога се е изтръгвало изповядването на вяра. В този смисъл всички, включително и ние сме животни, лабораторни животни, които постоянно биват подлагани на опити, за да бъдат изтръгнати от тях рефлексни поведения, които са признания за рационалност от последна инстанция. Животинското трябва навсякъде да отстъпи място на рефлексното, прогонвайки реда на неразгадаемото, на дивото, което за нас се въплъщава именно от животните, заради тяхното мълчание.
Животните далеч преди нас са минали по пътя на либералното изтребление. Всички аспекти на модерното отношение към тях – от научните експерименти до индустриалното им форсирано отглеждане във фермите, повтарят перипетиите и на управлението на хората. На конгрес преди време в Лион, европейските ветеринари споделиха тревогата си от психическите смущения, които се развиват в индустриалните ферми. Зайците развиват патологична тревожност. Стават копрофаги и стерилни. Изглежда заекът по рождение е „тревожен“, „неадаптиран“. Стават по-чувствителни към инфекции, към паразити. Антителата губят ефикасността си, женските стават стерилни. Смъртността нараства спонтанно. Истерията на пилетата засяга цялата група, колективно психическо напрежение, което стига до критичен праг. Всички птици започват да летят във всички посоки и да кудкудякат. След кризата настъпва срив, общ ужас. Като се скриват по ъглите, неми, сякаш парализирани. След първото смущение, кризата започва наново. Това може да продължи седмици наред. Пробват да им дадат успокоителни. Канибализъм при свинете. Животните се самонараняват. Телетата започват да ближат всичко, което ги заобикаля, понякога до смърт. „Налага се изводът, че животните във фермите страдат психически. Необходим е зоопсихиатър. Фрустрираната психика е пречка за нормалното им кланично развитие ."
Затъмняване, червени светлини, успокоителни и разни джаджи, но нищо не помага. При птиците има йерархия на достъпа до храна - pick order. В тези условия на пренаселеност във фермите, последните в йерархията въобще не успяват да се хранят. Опитват се да разбият pick order и да демократизират достъпа до храна чрез друга система за разпределение. Пълен провал - отмяната на този инстинктивен ред при птиците води до пространствена дезориентация и хронична нестабилност. Хубав пример за абсурд, познати са ни аналогичните опустошения, до които водят „добрите намерения” за цивилизоване и демокрация при примитивните туземни и племенните общности.
Животните реагират физиологически! Изключително откритие!? Рак, язви на стомаха, инфаркти на миокарда при мишките, свинете и пилетата! В заключение, изглежда единствения лек е пространството – „малко повече пространство и голяма част от наблюдаваните смущения изчезват. Във всеки случай, съдбата на тези животни би била по-малко злощастна". И така в днешната загриженост за отглежданите животни за пореден път се съчетават морала и правилно разбраният интерес. „С природата не можеш да си играеш, както си искаш." Тъй като проблемите са станали достатъчно тежки, за да навредят на доходността на предприятието, това спадане на продукцията може да доведе животновъдите да възстановят едни по-нормални условия на живот за животните. „За да имаме здрава ферма, ще трябва вече да мислим и за психическото равновесие на животните.“ И се предвижда времето, когато и животните, подобно на хората, ще бъдат прашани на село, за да възстановят психическото си равновесие.
Никога не е имало по-добър израз на това до каква степен „хуманизма“, „нормалността“, „качеството на живот" не са нищо повече от перипетии на рентабилността. Паралельт между тези животни, болни от принадена стойност и човекът на индустриалната концентрация, научната организация на труда и заводите с поточни линии е изключително ясен. И там мениджърите (човешките „животновъди”) са докарани до рязко преосмисляне на начина на експлоатация, въвеждайки и преизобретявайки „качеството на труда“, „разнообразяването на задачите“, откривайки „хуманитарните" науки и „психосоциологическото“ измерение на завода и фирмата. Единствено неизбежната кланична смърт прави случая с животните по-трагичен и поразителен от този на хората на поточната линия. Животните не разполагат с друго средство срещу индустриалната организация на смъртта, освен самоубийството. Всички описани аномалии са израз на това. Тези съпротиви са провал на индустриалния разум и като следствие понижение на продукцията. В логиката на рефлексните поведения и на животното-машина, в рационалната логика тези аномалии са непонятни. Затова на животните се признава ирационална и разстроена психика, обречена на либерална и хуманна терапия без да се изменя крайната цел – смъртта като хранителен ресурс.
По същия начин и психологията, социологията, сексуалността на затворниците биват преоткрити, когато сс оказва невъзможно чисто и просто да бъдат затворени. Открнват. че затворникът има нужда от свобода, от сексуалност, от „нормалност”, за да може да изтърпи затвора, сьщо както индустриалните животни имат нужда от „качество на ЖИВОТ”, за да умрат в изискваната от стандарта тегловна норма. И тук няма никакво противоречие. Работникът също има нужда от отговорност, от самоконтрол, за да може по-добре да се отзове на императива на производството. За да беше възможно човекът чудодейно да бъде сведен до „рационално“ поведение. Всички открития на психологнята. които могат да се усложняват до безкрай се дължат единствено от невъзможност да сс експлоатират до смърт работниците. да се затварят до смърт (затворниците), да се угояват до смърт (животните), следвайки строгия закон на рентабилността. Товарните животни са приучени да работят за човека. Животни, призовани да отговорят на въпросите на науката са в лабораториите. Животните за консумация са превърнати в индустриално месо. На тях им се случва всичко, което се случва и на нас. Нашата съдба никога не е била отделна от тяхната и това е един вид горчив реванш срещу Човешкия разум, който се изразходва да установява абсолютната привилегия на Човешкото над Животинското. Би било твърде дълго да възстановяваме генеалогията на съответните им статути, но пропастта, която днес ги разделя, която позволява да пращаме животните за изпитания вместо нас в световете на космоса и на лабораториите, която позволява да заличаваме видове, докато ги „архивираме” като образци в африканските резервати, или в преизподнята на зоологическите градини - защото в нашата култура няма място за тях, така както няма място и за мъртъвците. Всичко това и покрито с една расистка сантименталност (бебетата панди, „Четирите лапи” на Бриджит Бардо и прочие лицемерия), тази пропаст, която ги разделя, е вторична спрямо опитомяването, както истинският расизъм е вторичен спрямо робството.
Дори убийството при лов все още е символно отношение, за разлика от експерименталната дисекция. Дори опитомяването все още е символно отношение, за разлика от индустриалното отглеждане. Необходимо е само да си спомним в патриархалното минало статута на добитъка в селските общества. Разказа за Белчо и Сивушка и взаимната свързаност между човек и животно. И не бива да смесваме статута на опитомяването, който предполага земя, патриархално семейство, система на родство, част от която ca животните, със статута на единственото животно, който ни е останало извън резерватите и фермите като домашни любимци - кучета, котки, екзотични птици, хамстери, до едно препарирани от любовта на господаря им. Траекторията, измината от животните, от божественото жертвоприношение до гробището за домашни любимци е предизвикателство на екологичната сантименталност, ясно показваща вулгаризацията на статута на човека. В частност нашата сантименталност спрямо животните е сигурен знак за презрението ни към тях. Животното става достойно за човешкия ритуал на обич и закрила, доколкото е низвергнато в статут на невинност и инфантилност. Сантименталността не е нищо друго освен безкрайно деградирала форма на расистко състрадание.
Зверовете не говорят. В един разрастващ се свят на словото, на принудата към признание и слово, единствено те остават неми и поради това изглежда се отдалечават от нас, зад хоризонта на истината. Но именно това ни прави интимно близки с тях. Разбира се, караме ги да говорят по всякакви начини, един от друг по-малко невинни. В басните и приказките те изговарят моралните императиви на човека. Всеки ден в лабораториите те доставят своето „обективно“ послание - анатомично, физиологично, генетично. Последователно служиха за метафори на добродетелите и пороците, за енергетичен и екологичен модел, механичен и формален модел в биониката. Те никъде не говорят истински, защото дават само отговорите, които се искат от тях. Това е техния начин да отпратят Човека към неговите кръгови кодове, зад които тяхното мълчание ни анализира.
Нито зверовете, нито диваците познават понятието „природа" в нашия смисъл. Те познават само ограничени и маркирани от тях територии, които са затворени пространства на взаимност. Териториите им бяха отнети и въпросът, който те ни поставят е следния: ЗАЩО? Животните обаче не задават въпроси. Те, Зверовете не говорят. В един разрастващ се свят на словото, на принудата към признание и слово, единствено те остават неми и поради това изглежда се отдалечават от нас зад хоризонта на истината. Но именно това ни прави интимно близки с тях. Зщото мълчат...
