Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.09.2008 23:36 - 3 години в Белене, – 1956 - 59 г. – Христо Цачев, (публикува се за първ път)
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 3109 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 01.01.2013 23:53


Три години в лагера Белене, заради следния плакат: 
"Да се даде пълна и безусловна амнистия на всички политически затворници!  
Да се осигури спокоен и сносен човешки живот за всички български граждани!" 

               Христо Дафинов Цачев
           Спомени от лагера "Белене"

                       1956 – 59 г.

На 3 ноември 1956г., на трите врати, на главния вход на "Висшия партиен дом" в София, залепих три еднакви плаката, с размери: 1, на 1.20 м., със следния текст:

ДА СЕ ОСИГУРИ СПОКОЕН И СНОСЕН ЧОВЕШКИ
 ЖИВОТ
ЗА ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ ГРАЖДАНИ !
ДА СЕ ДАДЕ ПЪЛНА И БЕЗУСЛОВНА АМНИСТИЯ НА
 ВСИЧКИ ПОЛИТИЧЕСКИ ЗАТВОРНИЦИ !

 

            На този ден Унгария скъса с "Варшавския договор"!
           След като ме арестуваха и вкараха в сградата на партийния дом, първо ми направиха обиск. Тогава почнаха да скачат с токовете на обувките си, по пръстите на краката ми, да ме удрят в гърдите, а след това ме закараха в един голям кабинет.

 

Там бяха трите плаката и трима човека, като единия беше генерал. Човека със светлия костюм, ме запита: Какви са тия плакати и къде са другите хора?

 

Отговорих му, че исканята написани на плакатите са ясни.

 

В това време генерала каза, че били хванали половината хора, да съм признаел за другата половина! Обърнах се към него и му заявих: Щом сте успели да хванете половината, помъчете се да хванете и другата половина!

 

Човека със светлия костюм, който явно беше най-главният на следствието (по-късно разбрах, че бил "зам министър на вътрешните работи", по ДС), пламна от злоба и ярост; бавно тръгна към мен, повтаряйки: – "Да се опитаме да хванем и другата половина ... ! Да се опитаме да хванем и другата половина!"

 

Помня само, че два три пъти, ме удари в слепоочието, с юмрук. Като се свестих, разбрах, че един ми е надигнал главата, като ме дърпаше за косата, и държеше под устата и носа ми, голяма кърпа, за да предпазва килима от кръвта, която течеше.

 

( Цачев допълнително ми разказа и следната полукомична подробност: "Въведоха милиционера, който охраняваше входа, и го питат:
–– "Ти защо не го арестува бе?" А милиционерът отговори:
–– "Ами... вие не видяхте ли камионите с войници и картечници"?!)

 

След това ми поставиха белезници и с джип ме откараха в следствения отдел на ДС, който се намираше в софийския затвор. Там ме вкараха в една килия, през която минаваха 20-30 см. дебели тръби от парното и беше много горещо. – Имах чувството, че изгарям и дробовете ми се пръскат от горещината, и все едно липсваше въздух!

 

Там ме държаха десетина дни, през което време многократно съм изпадал в безсъзнание от голямата горещина и задухата. Следователите ми бяха идиоти! Сменяха ги няколко пъти, като единия от тях, не разбрах как се казва, беше по-човечен и пред мен дори изказваше възмущение от властта за трудния живот в България, и т.н. Незнам дали така мислеше или това казваше с някаква цел, пред мен.

 

По едно време, около два месеца след арестуването ми, следователя ме извика в кабинета си и ми даде очилата, които Георги Кумбалиев ми счупи, при боя в партийния дом, и ми каза, че щели да ме освободят и много да съм внимавал, къде какво говоря.

 

И действително, привечер ме освободиха, като ме накараха да се подпиша че съм си получил всичките вещи, и в колко часа ме освобождават от ареста. Аз смятах че с това правеха някакви трикове, с цел да ме проследят, или нещо друго! И така излезе.

 

Заминах за "Баташкия водносилов път", където работех, за да си взема багажа, а след това мислех да си отида на село. Но пак ме арестуваха и ме откараха отново в София. От етапния арест, заедно с други 10-15 човека, ни откараха в Белене, като от софийското етапно, само мен и Александър Пършев, от София, ни вързаха един за друг с белезници, и така ги стегнаха, че до Белене ръцете и на двама ни, се подуха и силно ни боляха.

 

Прекараха ни през един понтонен мост и около 12 км. вървяхме пеш, до втори обект. Лагера беше ограден с бодлива тел, като на всеки 80-100 м. имаше вишки, кучета и силно въоръжена охрана. Дадоха ни стари окъсани войнишки дрехи и по две изтъркани одеала. Бараките бяха плетени от пръти и измазани с кал, а покрива, със стари турски керемиди, като на много места бе продънен и сутрин върху нас имаше сняг. Наровете бяха на два етажа, също плетени и покрити с папур.

 

Особено лете, неможеше да се спи от дървеници и комари, които ни смучеха кръвта. Храната беше помия, колкото да се каже че ни дават някякво ядене. Хляба уж 500 грама, но нямаше и 400.

 

От начало, близо година ни лишаваха от всякаква кореспонденция, колети и т.н. После разрешиха да получим от близките, по 4 кг. храна и 4 кг. плодове, на три месеца, и доколкото си спомням, – по 8 лв. на месец и по едно писмо.

 

Нас политическите лагеристи ни държаха отделно, преградени с бодлива тел от т.н. "хулугани". Между тия хулигани, по-голямата част също бяха политически, но понеже преди това не са лежали по затворите и лагерите, с политически обвинения като нас, – затова ги отделяха, за да не се дава вид, че има много политически лагеристи! А те с нищо неможеха да докажат, че не са хулигани, криминални и т.н. В България няма законност, човечност и морал! Това е то комунизма!

 

На около 400 – 500 метра от нашия лагер, беше лагера на жените, – също като нашия, ограден с бодлива тел, вишки, кучета и добре въоръжени милиционери. Доколкото можехме да разберем, там имаше около 600 жени, чийто режим и живот, също беше трагедия! – Откъснати от живота, побоища, смърт и т.н.

 

"Празнуване на нова година"

 

В помещението бяхме около 170 човека. Имаше една иззидана печка, отгоре с дебела ламарина, но тя нищо неможеше да затопли, понеже на много места покрива беше пропаднал, небето се виждаше и върху нас навяваше сняг. Но върху печката поне можехме да си затоплим вода в кутии от халва.

 

Понеже беше голям глад, когато копаехме пръст за дигите, събрахме разни грутки, като малки картофчета, и по този начин можахме да съберем няколко кг. Доктор Сиво Чапаров, от Стара загора и д-р Свинарски (?), които гледаха добитъка, можаха да ни донесат за нова година, и малко царевични зърна. Сварихме ги и по този начин посрещахме нова година, като за всеки раздадохме по две три супени лъжици грутки и по 1 лъжица царевични зърна.

 

В помещението не бяха случайни хора. Имаше свещеници, министри, депутати, офицери, генерали, лекари, адвокати и др. Аз бях един от най-младите лагеристи и като такъв, най-вече аз варех "продуктите". След като раздадохме поравно на всеки, към 11-12 ч., от големите мъки към семейства и близки; от неизвестността на съдбата и т.н., – без никой да е организирал, всички почнаха да пеят разни църковни и новогодишни песни, които продължиха почти цяла нощ. Това вбеси надзирателите и администрацията, и на следващия ден някой ни е наклеветил (Разбрахме, че един от тях е Милко Домозетов). Нас ни извикаха и ни съблекоха голи, по долни гащета и ризи с къс ръкав, и ни вкараха, през зимата, в карцера, покрит с турски керемиди, през които снежинките прелитаха. Бяхме наказани: – аз, Страти Димитров, от с. Ново Паничерево бургаско, Стойко Коричев, от Ст. Загра и Иван Титев, от с. Галата – варненско. И четиримата бяхме по убеждение земеделци. Обвиниха ни, че уж ние сме били организатори на това "тържествено" посрещане на нова година, което не беше верно. В карцера, голи, гладни, върху цимента, наказани за 28 денонощия, действително щяхме да умрем и четиримата. Но по неизвестна божествена сила, или по случайност (незная, но явно Бог ни помогна), на следващия ден, един от главните надзиратели ни отключва за да ни изкара за клозета, и като ни вижда голи в заимния студ и снежната виелица, разбира че така скоро ще загинем. Като се прибрахме в карцера, почна да ни пита, кой от къде е. Последен аз му казах, че съм от Долна Липница. Оказа се че същият води жена от моето село и шуреят му беше навремето наш човек – земеделец. Този надзирател е бил някакъв шеф в Ловеч, по търговията, но нещо се провинил по партийна линия и за наказание го докарали надзирател в лагера, с цел да се "осъзнае и поправи". Така той ни съжали и ни каза, че в съседния карцер било пълно с папурени рогозки. Каза ни да вземем една рогозка и да я постелем на цимента, за да може върху нея да лягаме, но ни предупреди, че ако случайно дойде някой от началниците и види рогозката, то ние да не го издадем, че ни е разрешил да я вземем, защото и него тогава го чакало най-лошото. Аз обешах да кажа, че аз съм взел рогозката без надзирателя да види.

 

Този надзирател, казваше се Фильо, обеша да поиска от неговите колеги да им вземе дежурствата, докато изкараме 28-те дни карцер, като се престори, че уж след това имал важна работа, и те пък тогава да го заместват. Каза ни още, че докато е той дежурен, ще гледа да ни донася мако повече храна от кухнята, под различни предлози. И така, при условията при коити бяхме поставени, това ни спаси от гладна и бяла смърт, чрез замразяване! Благодарение на този надзирател, Фильо от Ловеч, ние останахме живи и сега мога да опиша този случай!

 

Не се мина много време, след това ни наказание, и мен пак ме вкараха в карцера, без да ми казват за какво, а то било, понеже съм получил обвинителен акт за поставените плакати на партийния дом. Вкарали са ме в карцера, за да немога да се обадя на някой адвокат; на моите близки; да направя възражение и т.н. Чак в деня, когато щяха да ме конвоират за делото в София, – в карцера дойде надзирател, да ме кара да се подпиша на призовката, че съм получил обвинителния акт, в деня когато ме карцираха, а не в момента когато ми се връчва! Отказах да подпиша. Началника на ДС, Борис Митев, който бе причина, много хора да загинат в Белене, каза на надзирателя: – "Остави го! Като неиска да подпише, ние ще пишем че сме му я предали и той е отказал да я подпише! Но щом се върне от делото, една нощ ще го изкараме и ще го залепим на оградната мрежа!" Демек, при опит на бегство съм убит.

 

Въпреки заплахите, аз не подписах. Изкараха ме от карцера, накараха ме да се омия и обръсна, и веднага ме конвоираха до София, за делото, което щеше да се гледа на следващия ден в съдебната палата.

 

Когато ме вкараха на съдебното заседание, влязоха доста млади хора, които били студенти, – слушатели, за такива и други дела. Щом застанах пред съда, съдийкта започна да ми чете обвинението. Аз я прекъснах и исках да се отложи делото, за да мога да си подготвя защитата; да направя възражение; да пиша някои свидетели; да си взема адвокат, който добре да се запознае с делото и т.н. Прокурора не ми уважи исканята, което стана причина да влезем в пререканя с него. Аз го обвиних като прокурор, – блюстител на закона, – че не си изпълнява както трябва служебните задължения; че елементарните ми законни права не се спазват; че всичко това което правят е незаконосъобразно, и затова протестирах! Накрая стигнахме до споразумение, преди да си дам съгласието че ще отговарям на въпросите на съдията и на прокурора, то, аз да задам на прокурора няколко въпроса и той да ми отговори на тях!

 

И така, – първо го запитах: Признава ли фашизма, за една от опасните диктатури на света? Той каза, че е така и че те, комунистите, са били в авангарда на борбата против фашизма. А аз му казах, че антифашисти са Де Гол, Аденауер, Айзенхауер, Чърчил и т.н., и че когато фашизма е опоустошавал Европа, то Москва и комунистите, вместо да се вдигнат на борба против фашизма, – имаха с тях, пакт за приятелство и взаимопомощ, и не си мръднаха пръста в защита на тия народи! Прокурора започна да беснее и започна да ме пита какви са другите ми въпроси, а те бяха: – "През времето на фашизма, имало ли е правосъдие"? Той отговори, че фашизъм и правосъдие, са две несъвместимости! А аз му казах: Диктатурата ви, и правосъдие, са две несъвместимости!

 

Запитах го още: През 1933г. във фашистка Германия, имало ли е правосъдие или не? Той ми заяви, че с отговора на втория ми въпрос, смята че ми е отговорил и на този, третя, и ме попита със стиснати зъби, имам ли други въпроси! Казах му, че имам, но първо искам да се изкажа във връзка с отговорите му, и действителността.

 

Казах му: – Вие казвате, че фашизъм и правосъдие, са две несъвместимости, и че през 1933г. във фашистка Германия, не е имало правосъдие. През 33.г. фашистите в Германия, съдеха Г. Димитров, Попов, Талев и др., в обвинение, че са извършили голямо престъпление: – запалването на Райхстага. И въпреки всичко, на подсъдимите им е дадена възможност да имат адвокати, и то от чужбина; На делото да присъстват техните близки, и т.н. А сега вие комунистите, когато мен ме съдите, и то 30 години по-късно, – когато човешката култура и право, трябва да са на по-голяма висота; когато само преди една година имахте "Априлски пленум" и отчитате за грешки, маса престъпления дето са извършвани, като невинно са вкарвани хора по затворите, лагерите и т.н, – то сега, не се спазват елементарните ми права! Нито адвокат, нито подготвена защита, нито свидетели, нито близки, да видят и разберат, как беззаконно ме съдят за нищо! Не че съм палил или събарял сгради, а само защото съм искал, "да се създадът условия за целия български народ, да живее спокоен и сносен човешки живот"! Това какво престъпление е, и по какъв безправен начин ме съдите? – Ето какво е вашето правосъдие!

 

Прокурора взе да ме прекъсва. Нямало да ми позволи, подсъдимата скамейка да съм я правел на трибуна за вражеска пропаганда, и т.н.

 

Случило се е така, че съдийката която ме съдъ през 1949г. в Павликени, като малолетен и маловръстен, – заради позивите, – сега същата пак ме съдеше в София! Аз не я познах, но самата тя ми припомни. И когато влизах в пререкания и спорове с прокурора, понеже виждаше че съм прав, тя каза че ще впише в протокола, че не са ми били спазени законните права и ако не съм доволен от присъдата, можел съм да я обжалвам.

 

От държанието ъ, и от погледа, разбрах че иска да ми даде минимална присъда, и аз се съгласих да се гледа делото. И действително, тя ме осъди на една година затвор, като ми призна предварителния арест. Фактически аз я бях излежал и следваше да ме освободят от Белене, – но при комунузма няма право и законност! Въпреки че ме осъдиха на 1 година, 3 години ме държаха в Белене, чак докато, на 4 септември 1959г, лагера бе закрит!

 

След делото ме върнаха в лагера на о. Белене. Не се мина много, и началника на ДС – Борис Мутов, ме вижда че си пера дрехите на мястото където беше определено за пране, – до клозетите, и ме запита: – Цачев, защо тук си переш дрехите? Отговорих му, че нали тук е определеното място за пране. – "Така ли се отговаря?" И нареди на надзирателя Минко Цоков, да ме вкара в карцера и ми съблече дрехите.

 

Наказанието ми беше, "за нищо", защото той е намислил да ме накаже, и каквото и да бях му отговорил, или ако бях мълчал, пак щеше да го стори! Това беше само повод!

 

В карцера, надзирателя Минко Цоков, ме накара да се събличам. Аз отказах! Борис Мутов беше вън до карцера и извика "зам. четния" Жабаров, – криминален лагерист – касоразбивач, а в лагера беше бияч на лагеристи. Като дойде Жабаров, ме ритна в стомаха. Аз от болка се свих и през това време те са скачали върху мен, защото бая време, – целия ден, и през нощта, съм бил в безсъзнание!

 

Сутринта съм се свестил и като ме изкараха за клозета, лагеристите видели че целия, и дрехите ми (то какви дрехи, – къси гащи и риза къс ръкав) са кървави, и обадили на нашите полит. лагеристи!

 

Така се е случило, че на следващия ден е идвал някякъв инспектор от София и е привиквал някои полит. лагеристи за "разговор" или за разпит. Викали са и бившия министър-председател, Коста Муравиев, и на вътрешните работи – Христо Стоянов. Двамата са протестирали от несправедливото ми карциране и от жестокостта на началника на ДС, – Б. Митов. Този инспектор дойде в карцера с полковник Куманов. Като ме вижда целия кървав, ме попита за какво съм наказан. Обясних му за случая, така както си беше, и му казах, че това е нещо обикновено и е редовна практика на Бор. Митов. И че той винаги може да намери повод, когато реши да вземе здравето и живота на някого!

 

Този инспектор (не го знам как се казваше) постъпи човешки. Накара ме да напиша обяснение, – кое как е било, за да ме накаже н-ка на ДС Митов, и ме освободиха от карцера.

 

Като излязох от карцера, бай Коста Муравиев и Христо Стоянов, – бившите министри от кабинета на Ал. Стамболийски, ми казаха как са се застъпвали за мен, пред този инспектор, и как са изказали своите възмущения и протести, против своеволията на някои от началниците, по отношение на нас лагеристите!

 

Наказателната бригада!

 

След това, в лагера направиха "наказателна бригада"! В нея първоначално бяхме 15-20 човека, а в последствие останахме 10-12. Това бяха Коста Муравиев, Христо Стоянов, Крум Неврокопски, Сашо Пършев, Манол Журналов от Пловдив, аз, и още няколко души. Отделиха ни в наказателната бригада, не че имаме някакви нарушения на правилника на лагера, а за да плашат с нас, останалите лагеристи. Например, докато в лагера нормата беше: да се изкопае и иснесе с тарги на дигата, на разстояние 100 -200 м. – по 5 кубика пръст, на човек, – то в наказателната, нормата бе – 10 кубика!

 

Понеже не ни даваха колички, а с тарги носехме пръстта, – трябваше да се групираме по двама, и така двамата трябваше да изкопаем и пренесем, – 20 кубика!

 

Естествено, това беше нещо невъзможно, но с това плашеха другите. – Това е болшевишка тактика на управление. За да се подчиняват и изпълняват, хората трябваше да има от какво да се страхуват! За цивилизацията, заплаха бяха лагерите, затворите и убийствата, а за лагеристите, – наказателните бригади, карцерите, убийствата и т.н. Понеже неможехме да изпълняваме нормата, то винаги имаше поводи да ни наказват. Най напред ни наказваха с намаление грамажа на хляба, а след това почнаха да ни карат и през нощта да работим: – като; пълнене на понтоните с вода; помпане от двете ръчни помпи на ръка и прекарване с колички и бурета в тях, – по 100 литра вода. Ако не бягахме с количките, разни криминални биячи ни биеха със сопи, а когато бягахме, – водата от буретата се плискаше, и пак ни биеха, – защо пък сме разливали водата! И в двата случая, боят ни беше сигурен.

 

Така, цели два месеца, денонощно ни караха да работим ! Денем не ни биеха, а вечер, това бе нещо обикновено! Аз съм издържал две денонощия и след това съм припаднал за неколко часа. Като дойдох в съзнание, трябваше пак да се хващам да работя!

 

Два месеца незнаехме какво е лягане и спане! Припадането на лагеристи, беше нещо редовно. Имаше надзиратели, които, като припаднем, идваха и ни ритаха по главите. Но имаше и някои по-човечни, които не ни закачаха и ни оставяха докато дойдем в съзнание, и по този начин малко ни се възвръщаха силите.

 

За бой и наказания, винаги имаха повод. Ние едвам се движехме от изтощение. Всичко ни тежеше, даже шапките! Денем не ни даваха да сядаме да починем. Разрешаваха само на обед, за 50-60 минути да седим, докато се храним, и то не на сянка, а на слънце! Така през време на един обяд, бай Христо Стоянов, припадна. Аз тръгнах да му дам малко вода и да го полея по главата, а мръсника, убиец, – надзирателя Върбан (Мечо), вдигнал автомата и се прицелил в мен. В това време Стоян Колев, лагерист от с. Полска Могила, Старозагорско, – извика: – "Христо, залягай!" Веднага залегнах на 2-3 метра от бай Христо! Върбан ме изпсува, прибра автомата, извади пистолета си и дойде с насочен пистолет към мен. Постоя така малко и ми каза, че сега ми се разминава, но ако продължавам така, – ще ме разстрелят!

 

След някой ден, докато се хранехме, минава край нас н-ка Ив. Горанов. Храната която ни даваха в канчетата, – освен рядка вода, помия, – беше пълна с малки червейчета. Това, особено лятно време, беше нещо обикновено, защото за готвене докарваха понякога и дреболии от птицекланницата в гр. Левски. Вътрешности, глави и крака от пилета, и тази карантия я държеха на открито във варели. Варелите стоеха на слънцето открити и не ни разрешаваха да ги покрием с нещо, затова веднага ги нападаха зелени мухи. Първия и втория ден беше по-добре, но третия и четвъртия ден, варелите се пълнеха с малки бели червейчета.

 

Когато Горанов минаваше край нас, му казах: – Гражданино началник, невярвам това да е било в Диарбекир, където са били затваряни нашите възрожденци! Невярвам и в германските концлагери да са ги хранели с червеи! И му посочих канчето си, колко червейчета има! Той се позасмя, а при него усмивката беше рядкост, и каза: – "Цачев, – карайте! То всичко е минало през огън!" – И замина към женския лагер, за да се развлича с някоя по-красива нещастница, което бе редовната им практика!

 

А бай Коста Муравиев, ми каза: – "Как посмя да му кажеш това, особено дето го сравни с Диарбекир и германските лагери на Хитлер!" Чудеше се и как Горанов не почна да ме рита и да скача върху мен, а се засмя и тръгна към женския лагер!

 

Бай Христо предположи, че не е искал да си разваля настроението, преди обедната среща с "мадамите". И действително, не се минаха 3-4 часа, и кофтито (затворник, – помощник на надзирателите) ме повика за някаква справка в канцеларията, и ме поведе към щабното ръководство, т.е. канцеларията на Горанов, който беше отворил вратата и ме чакаше в коридора. Още от коридора започна да ме блъска в гърдите, да ме рита в слабините и да удря, където свари. Най вулгарно ме псуваше и се заканваше да ме убие. – "Вие сте гадове – врагове на народа! И червеите за вас са много! Вие сте докарани тук, да ви унищожаваме, а не да ви угояваме!" Псуваше, удряше и риташе, но неможа да ме повали (Цачев беше едър и як!) и видя наблизо една (дъска) събувалка за ботуши. С нея почна да ме удря по главата. Улучи ме в слепоочието и така успя да ме повали. Започна да скача върху мен, и съм загубил съзнание!

 

Горанов беше истински сатана! – Жесток садист – убиец! Беше решил да ни ликвидира всичките от наказателната бригада! Един от верните му кофтита, беше казал на Коста Муравиев, че случайно дочул как Горанов предлага на някой си инспектор – генерал, да почне да убива, на нощ по 10-15 човека, а инспекторът му казал, че ако пита него, и всичките да ни избие за една нощ, – не му мигало окото, но лично той неможе да му разреши, понеже това било правителствен въпрос!

 

Чудното ни спасение от избиване!

 

Ние чувствахме че ни чака най-лошото, но кога и как ще стане, – незнаехме! Казаното от Горанов, пред генерала, още повече затвърди нашите съмнения, и бяхме уверени, че ние от наказателната бригада, ще бъдем първите жертви! И действително, както Горанов е планувал, щеше и да го извърши, но благодарение на Божята закрила, останахме живи!

 

За да осъществят пъклените си планове, почнаха да ни изкарвт нощем да работим на 400 метра навън от лагера. На 25 август 1958 г., цялата наказателна бригада (тогава бяхме около 10-12 човека) ни изкараха в изкопите извън лагера. Направили ни големи тарги, побиращи 150 – 160 кг. пръст, и ни караха да ги изнасяме на дигата.

 

Горанов и милиционера – убиец, Върбан, седнали на една маса. Над тях от дървото увиснали ел. крушки. Те пият, а двама цигани, единия с хармоника, а другия с тарамбука, им правят увеселение! След като изпиеха по някоя чаша, – ставаха, и със здрави сопи започваха да ни бият, където сварят, и това продължи цяла нощ!

 

Сутринта ни накараха да се измием от кръвта, и ни вкараха в лагера да закусим чай от треви, от острова. Без да е подсладен или съвсем малко сладък; малко мармалад, и седмично, един или два пъти, по 40-50 гр. сирене. През деня работим на обекта, по 10 -12 часа, без да сядаме, освен на обед

 

Вечерта на 26, срещу 27 август, 58-ма г. Горанов запланувал, в 12 ч. през нощта, да ни избие всичките от наказателната бригада, и с цел да камуфлира причините за убийството ни, решават умишлено да повредят, т.е. прекъснат, електическия ток, към 12 ч. през нощта. Тогава да ни разстрелят и да кажат, че когато тока е угаснал, ние уж сме нападнали охраната, и затова те в самоотбрана са ни разстреляли! Вечерта, с цел малко хора да знаят истината, за охрана на 11 лагеристи, оставиха само трима надзиратели, и то, най-верните им хора, най-големите зверове – убийци, които с убийства са доказали верността си! А и също така, да кажат, че ние сме използвали намаления състав на охраната и изненадващо сме ги нападнали в тъмнината!

 

Както го е бил запланувал Горанов, – от ликвидирането са ни деляли 15 - 20 минути. По-късно разбрахме, как сме били спасени!

 

Началника на охраната, който е бил и партиен секретар на администрацията, е разбрал че след като ни убият, ще се вдигне шум извън пределите на България, понеже измежду убитите, освен нас, които нямаме такава политическа известност, има и хора, като, – бившия министър-председател К. Муравиев и министъра на вътрешните работи от кабинета на Ал. Стамболийски, – Христо Стоянов, и че заради тях ще се дигнат големи протести. И понеже той, началника на охраната, знае много добре, каква е тактиката на комунистите; че те вършат престъпления, и после вината хвърлят на един или група хора, че уж те са виновни, а не партията им! И като така, цялата вина щеше да падне върху партийния секретар и началника на охраната, които постове той заемаше!

 

С цел, в такъв случай да има някакво оправдание, – привечер, към 5 ч., той се обажда до ЦК на БКП, че тази нощ в 12 ч. ще бъдат убити 11 човека от политическите лагеристи, сред които, Муравиев и Хр.Стоянов!

 

Този началник на охраната – и партиен секретар, ни най-малко не се е загрижил за нашето спасение, защото дотогава, неговите подчинени са убивали, под най-различни предлози, много и много политически затворници и лагеристи, – но той се обажда за в случай, че "случайно" от ЦК на БКП, решат да припишат това убийство, не на партията и държавата, а на отделна отговорна личноет, какъвто е именно той! Но както и да е, Природната сила го е накарала така да постъпи и ние да бъдем спасени!

 

След вечеря, пак ни изкараха да копаем пръст в траповете, на 400 м. извън лагера, там където първата вечер Горанов и Върбан ни биха жестоко. Тази вечер, на 26, срещу 27 август, 58 г., когато ни конвоираха към траповете и минавахме край стола на МВР, Горанов, пиян, каза на охраната, след като ни напсува: – "Оставете ги тия гадове да подишат още малко въздух! Ако ъскат да копаят!"

 

Тая вечер охраната ни действително бяха малко, – трима души. Като ни закараха в траповете, ни оставиха да копаем, без да ни викат, а между нас беше едно мълчание, понеже всички чувствахме какво ни чака! Явно щеше да е по-лошо от онази нощ, когато цяла нощ ни биха, Върбан и Горанов!

 

Към 12 ч. без 20 мин., във въздуха се видяха светлини на фарове, които идваха към втори обект, т.е. към нас, и бай Христо Стоянов, ми каза тихо:

 

– "Адашче, тази нощ, с тези камиони, ще ни изкарат труповете от тук!"

 

А Сашо Пършев му каза:

 

– "Това не са камиони, а леки коли".

 

– "По какво разбираш, че не са камиони?" Го запита Бай Христо.

 

– "Бързото клатене на лъчите на фаровете, нагоре - надолу, показва че са леки коли!"

 

И докато изясняваха дали не са камиони, едната кола вече зави край женския лагер и докато дойде до нас, и другата се появи. От първата кола слязоха инспекторите от МВР, Ковачев и Бакърджиев, а от другата, други двама, непознати за нас. По-после разбрахме че са от ЦК на БКП! От охраната дадоха сигнал с пищялка и от стола на МВР изскочиха, Горанов, пиян и по потник, и другите негови апаши – убийци, като Мечо и т.н.!

 

Ковачев го запита:

 

– "Какви са тия хора посред нощ, тук в траповете?" А Горанов отговори

 

– "Това са гадове, които нетрябва да живеят!"

 

После те нещо му казаха тихо, но Горанов пак им повтори същото! А те, като видяха че е пиян, спряха да говорят с него, дойдоха при нас и запитаха Муравиев, какво правим в тия трапове, но Муравиев не му отговори! И те пак го питаха:

 

– "Защо не отговаряш? Не чу ли?" Тогава Муравиев каза:

 

– "Незнаете ли защо са ни изкарали през нощта в тия трапове?"

 

– "Горанов каза, че не сте си изпълнявали нормата, – затова"!

 

– "Че кой може да изкопае 10 кубика и да ги пренесе на 200 метра, на дигата?

 

След разговора им с Муравиев, наредиха да ни приберат в лагера и започнаха, един по един, да ни привикват и да ни разпитват, кой за какво е бил бит от Горанов, и т.н.! След това ни разрешиха да се приберем в помещенията.

 

Така, след два месеца, за първи път легнахме на наровете! Два месеца припадане, бой, ритници и денонощен непосилен труд! Неописуеми мъки и страдания! Всичко това, беше по-лошо от ад!

 

Както по-горе писах, бяха ме осъдили на 1 година, а "прекрах" в Белене, три години, – и на 4 септември, (следващата) 1959 г. ме освободиха, заедно със всички други, от Белене!

 

Има още много, което заслужава да се опише, за издевателствта върху мен и другите, но това ще стане в някоя книга, в която смятам да опиша по-подробно моите спомени и преживелици, – от самото начало, – до сега!

Това е краят на спомените на Цачев!

 

За голямо съжаление, поради тешките болести и мизерията, Цачев не успя да напише повече, и спомените му свършват тук! Но борбите и страданията му, не свършват. След беленския лагер, той е "прекарал" още 12 години по комунистическите затвори, – за да станат общо, 17 !

В наказателната бригада в Белене, Цачев е бил близък с Крум Неврокопски и Сашо Пършев от София, понеже са били на една възраст. Пършев, по-късно емигрирал в САЩ, където (по думите на Цачев) е убит от гърци, агенти на ДС !

В началото на 1960г., Цачев изпраща изложение до Генералния секретар на ООН, – тогава, – У Тан; до президента на САЩ и до Тодор Живков. В изложението описва при какви условия се държат затворниците и лагеристите в България, а и за постоянните политически убийства! Изложението пуска и в пощенската кутия на американското посолство в София!

За това изложение е осъден на 3г. и 6м. и прекарва в Старозагорския затвор, до 64г. От този затвор помни и специално спомена, българския турчин, Мехмед Фауд Юмеров, като много добър, честен и начетен човек, – бивш представител на Турция в България!

През 1971г., изселват Цачев, и той се принуждава да направи опит да мине границата, но е задържан недалеч от "Калотино"! Така, за опит за бегство го осъждат на 3г. затвор. Но тази присъда, се вижда много малка, на комунистите и те го осъждат на още 8 г., затова че бил извършвал строителни работи, и сключвал договори с общински предприятия, "не по държавните разценки"!? Тази прикачена присъда, и по официално признание на тогавашните офицери от ДС, е призната за неоснователна, а "Държавен и финансов контрол" отхвърля обвиненията и заявява, че няма претенции към Цачев, но съдът по обжалваното от Цачев, дело, се произнася така: – "Като се има предвид личността на подсъдимя, съдът е взел правилно решение"!! Така Цачев изтърпява и тези 8 години, и то, при най-тежки условия !

Четри години го държат в "наказателна изолация" (т.н. "запечатка"), в смъртните килии на врачанския затвор, където е подлаган на системен тормоз и опити за убийство! А по закон, максималният срок за такава "изолация", е 2 месеца, и то, – само при доказано нарушение на вътрешния ред, – а при Цачев, такова няма! След това е прехвърлен в Старозагорския затвор, откъдето се познаваме, – и 1979г., – след 8 г., е освободен!

В първи отряд на старозагорския затвор, Цачев беше близък с Петър Бояджиев, който му бе споделил че е социалдемократ.

Преди да излезе от затвора, Цачев ме помоли да му препиша на ръка, с най-дребен шрифт, по-важните негови изложения и протести до властите. Той настояваше да издълбаем токовете на обувките му, с които щеше да излезе от затвора, за да скрием там листчетата и да залепим нови подметки върху тях. Но за наша изненада, за излизането му от затвора, неговите близки му изпратиха обувки, на които токовете имаха гумени "капачки", които се сваляха и в тях се откриваше голяма кухина! И така, в тях Цачев изнесе от затвора, важните за него, писмени документи.

През 1984 г. Цачев изтърпява и присъда от 6 месеца, в ловешкия затвор (Там са били заедно с Петър Пасков), затова че казал на кварталния началник на МВР: ― "Не спазвате законите; не се интересувате от истната и правдата, а действате като пионки!"

По късно, Цачев бе един от първите членове на "дружеството"!

 

Христо Цачев не успя да допише спомените си, но ако даде Господ, ще се опитам аз да допиша и публикувам борбите и страданията му, за идеите на БЗНС, – за свобода, демокрация, истина и правда!  Но и само беленските му спомени да останат публикувани, никак няма да е малко, защото от опит знам, че който не разбира от една дума, – няма да разбере и от 100 !

(Вижте и другия постинг със "Спомени на Цачев от затворите –1952-56 г"
Спомените на Цачев, от затворите и от Белене, са единен текст но неможаха да се поберат в един постинг.  Затова са разделени!)






Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 28319670
Постинги: 4287
Коментари: 7547
Гласове: 8239
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031