Уважаеми представители на европейските страни, на САЩ и Канада. Ние се обръщаме към вас и към широката европейска общественост, с апел: конференцията във Виена да не приключва своята работа, преди да бъдат осигурени най-елементарни човешки права, за всички европейски народи,...
.........................................................

Текстът на "Откритото писмо" от 1986 г.

До конференцията във Виена, разглеждаща изпълнението на договореностите от Хелзинки

О Т К Р И Т О  П И С М О – А П Е Л

от български радетели за човешки права, 
– дългогодишни политически затворници

Уважаеми представители на европейските страни, на САЩ и Канада. Ние се обръщаме към вас и към широката европейска общественост, с апел: конференцията във Виена да не приключва своята работа, преди да бъдат осигурени най-елементарни човешки права, за всички европейски народи, – като: Право на свободно движение и емиграция; право на обективна информация и право на свободна трудова дейност!

Докато не дойде ден, когато всеки гражданин в Европа, ще може свободно и без страх от преследване, да изразява своите мисли, мнения и убеждения, в писмена или устна форма, – хелзинкският процес няма да оправдае оказаното му доверие!

Ние сме напълно убедени, че без елементарни права и свободи, истински мир и сигурност, неможе и няма да има!

Ако на конференцията във Виена не се удаде да постигне напредък по ключовия раздел от хелзинкските споразумения, – раздела за човешките права, – ние предлагаме, да бъде съставена постоянна европейска, междуправителствена комисия, която непрекъснато да следи и да разобличава, пред своите правителства и пред европейската общественост, онези правителства, за които подписването на раздела за човешките права, от хелзинкския документ, е било само една от заблуждаващите маневри, и които и до ден днешен, единадесет години след Хелзинки, не са осигурили нито едно от основните човешки права на своите народи!
................................................................

"Откритото писмо– апел" 
и "Независимото дружество за защита правата на човека"

Спомени за "Откритото писмо – апел"

Следния текст, под заглявие, – "Нередактирана записка", – написах на ръка, "на един дъх", на 26. 04. 91г. вечерта, в София, в апартамента на Екатерина Маркова, по нейно искане.  Оригинала, Екатерина занасе в САЩ, с моя молба, да предаде копия, на Едуард, Цеко, Сватовски и Божидар, а и на всеки друг, който би се интересувал. Към този текст, добавих и ксеро-копие, на "кратката история" на дружеството, от бюлетин № 4, на НДЗПЧ, от Февруари 90-та година. Този текст дадох и на представители на дружеството в София.  При писането присъстваше и Стефан Савовски, когото накрая помолих да прочете текста и да се подпише, ако е съгласен с него. Той така и направи, но понеже нямаше свободно място на плътно изписаните 12 страници, Савовски написа под заглавието: 
— "Съгласен съм с написаното"; датата, трите си имена, и се подписа.     (Спомените редактирах и допълних, 2001 – 2005 г.) 
............................................

Есента на 1986г. започна “Виенската конференция за преглед на изпълнението на договореностите от Хелзинки”. В това време, по западните радиостанции бе разгласен меморандум, подписан от дисиденти от четири источноевропейски страни, по повод годишнината от унгарските събития и във връзка с "Пражката пролет", и бунтовете в Берлин и Полша.

По повод горните две събития, и факта, че от България и за България нищо не се чува, и като имах предвид десетина бивши политически затворници, реших да направя всичко възможно да покажем, че макар и намиращи се в доста по-тежки условия, и на нас българите, не са чужди общочовешките стремежи към свобода и човешки права, и че съвсем не доброволно, сме "съветски сателит"!

От политическите затворници с които бях близък, Илия Минев бе най-изявен противник на комунистическия режим. Затова отидох първо при него.

Първите думи на бай Илия, при срещата ни, бяха за “меморандума”!

– Аз затова съм дошел, – казах. – Трябва да напишем поне едно изречение и да го подпишем неколко души.

Предложих да напишем кратък апел за човешки права и в него да декларираме, че се присъединяваме към източноевропейския меморандум, но Илия Минев държеше само на "декларация за присъединяване" към меморандума, като казваше че единствено тя ще има историческа стойност! А човешките права, неколкократно нарече: – "правцб", и, – "като щели да ни дадат некакви правцб, та голема работа"!

Аз доста се озадачих от това отношение на бай Илия, защото основателно бях убеден, че само едно от човешките права да се спазва у нас, – комунистическата система много бързо ще рухне. (Но годините на "демокрацията", след 10-ти ноември, показаха, че може на книга да имаш всички права, и пак да си безправен и беззащитен! Затова, може би Илия Минев е имал право, да бъде така резервиран!)

А за да не спорим повече, кое е по-важно и по-ефекно, предложих да напиша поотделно, – "апел за човешки права", до Виенската конференция, и "декларация за присъединяване". Уточнихме, че вероятно аз, ще предам подписаните документи в некое западно посолство, – и най-вероятно, в Американското.

Разбрахме се да говоря с хората, които познавам, а бай Илия да говори с Ангел Грънчаров от ботевградско, който често идвал при него. А аз трябваше да се свържа и с Иван Янков от Кърджали и да му предам да се обади на бай Илия, във връзка с подписката.

В София говорих с бай Стефан Савовски и той се съгласи да отиде до Кърджали при Иван Янков, и да му каже да се обади на Илия Минев. Иван обаче, не се обади на бай Илия и затова, като помислих че не е разбрал важността на "въпроса", реших и аз на свой ред да отида до Кърджали, но нямах пари! По тази причина отидох със Савовски при друг познат от старозагорския затвор, – Петър Гогов, с цел да преценя дали да му предложа да подпише и той, подготвяното писмо, и ако има пари, да му поискам 20 лева за отиване до Кърджали. Но както и допусках, Гогов не се впечатли от моето предложение, а ми разтяга надълго и на широко, че имал планове за бегство и за снимане на "шпионски" филм в Америка, за който имал готов сценарий. А и без да съм му споменал нещо за пари, многословно, изказа убеждение, че "който в това време няма пари, не заслужава да живее"!!?

Не се получи нищо, от срещата ни с Гогов, затова казах на Савовски, че е много важно да отида и да предам на Иван Янков, да се обади веднага на Минев, и Савовски ми даде 20 лева! На него още не бях казал за "идеята", макар че му имах пълно доверие.

Така заминах за Кърджали, без да имам адреса на Иван, а Савовски го знаеше и ми обясни как да го намеря, но не го запомних, като разчитах, че ще намеря Иван в школата за шофьори, която знаех, че по това време той "караше". Неможах обаче да го открия и си тръгнах без резултат, защото го търсих в школата за любители шофьори, а той бил при професионалните! Това беше есента на 86 г. по време на “Възродителния процес”, затова на влизане и излизане от кърджалийски окръг, милиционери спираха всички превозни средства и влакове и проверяваха документите на всички пътници!

У нас, на село, написах първоначален вариант на “открито писмо – апел”, в две страници текст. С този текст трябваше да обиколя приятелите и познатите ми от затвора, за да “илюстрирам” идеята ни, и разбира се, да се уверя, колко души биха подписали подобен апел. Първата страница бе почти същата, като в крайния вариант на писмото, само дето липсваше предложеното по-късно, изречение, от Илия Минев. Втората, бе доста по-остра, но не беше обработена. В нея визирах конкретно положението в България, в неколко насоки. Помня приблизително следните пасажи: “С един замах на комунистическата власт, в България престанаха да съществуват един милион турци!” За “правото на труд”, пишех, че “това право се използва само за пропаганда, а в същност, у нас правото на труд е превърнато в робско задължение!”

Пишех още, че: – “Като дългогодишни политически затворници, наш дълг, пред нашите приятели в затворите и пред хилядите български затворници, е да заявим: Условията в българските затвори са нехуманни! Глад, студ, принудителен труд и своеволия върху затворниците! Такова е затворническото ежедневие! Ние сме свидетели и на много убийства на затворници, – политически, криминални и даже чужденци!” Накрая на писмото, бе написано, че се присъединяваме към меморандума на дисидентите от източна Европа.

С този необработен вариант, тръгнах да обиколя колегите от затвора, на които разчитах. Стефан Савовски ме заведе при Едуард Генов, когото не бях виждал от затвора и не знаех къде живее. Дадох на Едуард да прочете текста и след това му обясних, че има инициатива да се изпрати подобно писмо до “Виенската конференция”, – открито, с имената и адресите, на поне десетина души. Едуард каза, че ако го подпишат десетина души, и той ще го подпише! Тогава и Савовски го прочете и каза, че и той може да го подпише.

Обясних им, че този текст е само за сондиране на мнения.

– "Защо лежахме толкова години по затворите, ако сега не направим нещо?" – Каза Едуард и същевременно изрази мнение, че съдържанието е прекалено силно.

– "Силно е, но не е ли верно?", отговорих.

Едуард каза още, че ще е добре, ако може всички, които ще подпишем писмото, да се съберем и да обсъдим некои работи, но сам си отговори, че е най-вероятно да се съберем в "Старозагорския затвор"!

Като видях, че Едуард има две малки деца, му казах, че не е желателно да се подписва! В този дух, изразих мнение, че освен всичко най-лошо, което може да ни се случи, не е изключено и да ни изгонят от страната (Което тогава бе почти немислимо, но само след 2 години, стана факт)!

– "Де да имаме тоя късмет", – каза Едуард!

А по отношение идеята за предварителна обща среща, това бе само пожелание, а на практика бе неразумно и би довело до почти сигурен провал. Такава среща щеше да е крайно нужна, едва след успешно изпращане и получаване във Виена, на замислените от нас документи!

Моя замисъл бе: – след като евентуално успеем да изпратим “апела за човешки права” и се убедим, че е получен, тогава да се съберем, да уточним и да оповестим, че е създадена, примерно: – “ Българска хелзинкска група”. В онова време, само в подобна форма можеше да се води някаква борба за човешки права, – на основание “хелзинкските споразумения” от 1975 г. А борбата за човешки права, е и политическа борба, за свобода и демокрация!

След Едуард Генов, заминах за Търновско при моя най-добър политически приятел, Христо Цачев, от село Долна Липница. За съжаление, Цачев каза, че не е добре в този момент да подпише писмото, зашото щял да си попречи на други, по-сериозни планове, които имал. Опитах се да го убедя, че по-сериозно и по-ефектно нещо, от такова открито писмо, неможе да се направи! Същевременно отлично съзнавах, че с това писмо се обричахме, най-малкото, на още дълги години затвор, а това най-малко желаех на най-уважаваните от мен хора! Затова неможех да настоявам на всяка цена да се подписваме, а просто проверявах мненията. А Цачев, за да ме подкрепи, каза, че "и трима души да го подпишат, ефекта ще е същия", – което бе така, но има значение, колко, и какви хора ще го подпишат.

На тръгване, Цачев ми даде 20 лева, макар че не исках да ги взимам, защото добре му знаех положението. А "положението" на всички ни, бе еднакво!

След Цачев, тръгнах за село Крушуна, Ловешко, при Радослав Пройнов. Бай Радослав е бил комунистически партизанин, а брат му е убит, като партизанин. Завършил e две висши образования в Унгария, – металургия и биохимия. След унгарското въстание, 56-та г. заминал на запад. През осемдесетте години се връща в България, но този път като националист, да се бори против комунизма, и се озовава в Старозагорския затвор, oткъдето се и познаваме!

От гара Летница, до селото, което е на 7– 8 километра, ходих пеша. Намерих бай Радослав в тях, късно вечерта. Тогава беше една студена и ветровита вечер, в началото на Декември. Бях доста измръзнал и при Радослав изпих чаша вино, за да се постопля.

– "Хич не ми се връща, полусляп, в затвора! Немога да понасям надзирателите," – каза Радослав, – "но ако е такова решението..., и аз се присъединявам"!

По-добре да помогне с тези пари, си казах, отколкото да го вкарам пак в затвора!

Тръгнах си от село Крушуна, посред нощ, обратно за гара Летница. От там с влакове, сутринта пристигнах в Михаиловград (сега – Монтана), и с автобус, – в село Клисурица, при Цеко Кръстев Цеков. Тези пътуваня бяха много рисковани, но друг начин нямаше!

След разговорите ми с хората до тук, се убедих, че трябва да променя радикално текста на писмото. Реших, вместо да пиша така както виждам и чувствам нещата, да съкратя съдържанието, за да остане само най-същественото. По този начин нямаше да дадем формален повод на властта, "законно" да ни преследва, но същевременно ще постигнем същия ефект!

Намерих Цеко в тях. Прочете текста и се съгласи по принцип. Попитах го, дали да добавя и едно изречение за защита на природата? –"Няма смисъл", – каза, и аз се отказах.

Казах му, че скоро ще дойда с окончателния текст.

На село уточних текста, като след всяко преписване, слагах в печката предишния вариант, за да намаля до минимум риска от провал.

В София се срещнахме с Илия Минев. Той прочете писмото и каза, че ще го подпише, ако добавя и: "Свободно изразяване на мисли, мнения и убеждения, в писмена или устна форма, – без страх от преследване!”, като го повтори два пъти. Казах му, че няма никакъв проблем да го добавя! И така, след поредно пренаписване, на село, текста придоби следния окончателен вид:

До конференцията във Виена, разглеждаща изпълнението на договореностите от Хелзинки

О Т К Р И Т О  П И С М О – А П Е Л

от български радетели за човешки права, 
– дългогодишни политически затворници

Уважаеми представители на европейските страни, на САЩ и Канада. Ние се обръщаме към вас и към широката европейска общественост, с апел: конференцията във Виена да не приключва своята работа, преди да бъдат осигурени най-елементарни човешки права, за всички европейски народи, – като: Право на свободно движение и емиграция; право на обективна информация и право на свободна трудова дейност!

Докато не дойде ден, когато всеки гражданин в Европа, ще може свободно и без страх от преследване, да изразява своите мисли, мнения и убеждения, в писмена или устна форма, – хелзинкският процес няма да оправдае оказаното му доверие!

Ние сме напълно убедени, че без елементарни права и свободи, истински мир и сигурност, неможе и няма да има!

Ако на конференцията във Виена не се удаде да постигне напредък по ключовия раздел от хелзинкските споразумения, – раздела за човешките права, – ние предлагаме, да бъде съставена постоянна европейска, междуправителствена комисия, която непрекъснато да следи и да разобличава, пред своите правителства и пред европейската общественост, онези правителства, за които подписването на раздела за човешките права, от хелзинкския документ, е било само една от заблуждаващите маневри, и които и до ден днешен, единадесет години след Хелзинки, не са осигурили нито едно от основните човешки права на своите народи!
      

(Но ето вече 15 години след 10-ти ноември, това открито писмо, не само че не е публикувано, но даже не се и споменава! Само от този факт, си правете извод, за истинската същност на "демократите" от СДС !) 

Едновременно с "Откритото писмо – апел", на отделен лист, – както се бяхме уговорили с Илия Минев, – написах:

Долуподписаните български граждани, бивши политически затворници, декларираме, че се присъединяваме към меморандума от четирите источноевропейски страни, по случай годишнината от унгарското въстание и във връзка със събитята в Берлин, Варшава и Прага! 

Така, двата документа бяха готови. Написах ги на ръка с печатни букви. Под текста на “декларацията за присъединяване” се подписвахме само с имената си, а на обратната страна на “Открито писмо – апел”, освен подписите и адресите, пишехме колко и за какво сме били в затвора.

Илия Минев беше изразил желание да отида първо при него, щом бъдат готови документите, но по транспортни съображения, отидох първо при Цеко Кръстев. Той прочете документите и ги подписа.

В град Септември, при Илия Минев, пристигнах късно вечерта на 18.12. 86 г. Подадох му документите на вратата и за по-голяма сигурност, останах да чакам отвън, прикрит в тъмното. Бай Илия се забави близо половин час. Когато излезе, видях че се е подписал под № 3, но за съжаление бе изпълнил с биографични данни, цялата останала част от страницата, като редовете му в долния край на листа бяха със все по-дребен шрифт и изкривени нагоре, на почти 45 градуса! Беше почти развалил документа, но при свършен факт нямаше смисъл да го упреквам. Попитах го само: – "Къде ще се подписват останалите"? – "Ще се подписват на друг лист", – отговори той!

Илия Минев живееше в западния край на Септември. На излизане се разбрахме, че няма да ида на гарата, за да не излагам на риск начинанието, в най-решителната му част! Бях решил да отида пеша до гара Белово. Бай Илия ме изпрати до края на града, като ясно му личеше, че е много доволен от развоя до тук!

Беше около полунощ и аз поех през полето на запад, като разчитах да достигна жп. линията и да вървя покрай нея. След неколко часа наближих Белово и преди да стигна гарата, в една изоставена спирка скрих двата документа под стелките на обувките си, защото на гарата бе най-рисковано, особено нощно време! Тогава вървеше кампанията за насилствено преименуване на турците в България, и в отговор бяха извършени неколко терористични взривяваня, включително, на гара и на пътнически влак! По гарите и във влаковете беше пълно с милиция. Затова само проверих кога има влак и се отдалечих.

В София стигнах рано сутринта на 19.12. 86 г. Понеже беше студено, а нямаше къде да вляза на топло, – час-два, се разкарвах с градския транспорт, докато стане подходящо време да отида при Божидар и Минка Статеви.

Вече неколко пъти бях ходил при Божидар, при когото ме насочи Цеко. Те се познаваха от Централния затвор, където Божидар бе лежал за опит за бегство. Сега той бе обявил своеобразна стачка и официално бе декларирал, че няма да излиза от апартамента си, докато не му се разреши да емигрира от България, – с целото си семейството! Когато го търсят по телефона, вдигайки слушалката, винаги казвал: – "тук е комитетът за защита на човешките права"! Божидар бе в течение за инициативата и вече бе чел предварителен вариант на “писмото”.

Около 8 ч. сутринта, влязох при Божидар и Минка. У тях, събух обувките си и извадих двата документа. И двамата ги прочетоха, но най вероятно, понеже Илия Минев бе запълнил цялата страница, Божидар каза, че няма да се подпише директно на документите, а через свой човек ще изпрати подписите си в посолството на САЩ. Съпругата му Минка, каза, че ще подпише само единия документ, който считаше за “по-неопасен”. За съжаление забравих, кой документ е подписала Минка. Най вероятно е казала, че ще подпише само "декларацията за присъединяване".

След посещението ми в Статеви, по съвета на Божидар, реших да не рискувам повече и веднага да занеса писмата, в Американското посолство, – поради следните разбираеми причини:

Първо: След като Божидар и Минка Статеви ще предадат подписите си допълнително и на отделен лист, то и останалите могат да направят същото.

Второ: Несравнимо по-добре е да успея да предам документите с три подписа, отколкото да се стремя да ги подпишат повече хора, но накрая изключително важното начинание, да се провали!

Трето: Страницата за подписи, на “откритото писмо”, вече беше запълнена и другите подписи трябваше да се правят на отделен лист. Освен това, този ден бе последен работен за Виенската конференция (а може би и за Американското посолство), преди Коледните и новогодишни празници!

От Статеви взех пощенски плик. В него, без да го адресирам, сложих двата документа, –”Открито писмо – апел” и “Декларация за присъединяване”. Сложих също и две служебни бележки, с които бях освободен от затвора в Стара Загора, 81г. и съответно, 85г. В тях пишеше, с подписи и печати, за какво съм бил в затвора, кога съм “влязъл” и кога освободен! А до тогава бях прекарал в затворите, 13 години! В последната бележка имаше и кратка характеристика от затвора: – "По характер е тих, хитър и прикрит"! Сложих също и “свидетелство за съдимост”, в което се изреждаха шестте ми присъди! Също така, в плика сложих и квитанцията с която наскоро ми върнаха обратно, от Старозагорския затвор, колет, изпратен от мен, за Михалис Михалис, колега – политически затворник! Квитанцията от върнатия колет сложих, понеже исках да повдигна в посолството на САЩ, и въпрос за “положението” на Михалис, но нещата се развиха другояче!

В посолството на “Съединените американски щати” съм влязъл някъде след 9ч. на 19-12- 86 г. Вътре във входа на посолството видях пред себе си неколко стъпала, и на площадката над тях бюро, зад което седеше цивилен служител. От левата страна, долу до вратата, имаше остъклена, защитна кабина, в която седеше американски полицай.

Служителят ме попита на български, – какво желая. Казах, че искам да разговарям с някого от посолството и да предам едно писмо. Попита ме: – "С кого искаш да разговаряш?" – "Нямам претенции", казах, тъй като непознавах никого от посолството. Цеко Кръстев ми бе казал кого да търся, но аз не го запомних, като считах, че е най-важно да успея да вляза в посолството, защото тогава, влизане в западно посолство, си беше направо "лудост"! А Цеко бе влизал и познаваше некои от служителите.

Служителят на входа, ме попита: – "Какво е това писмо"? – "Отнася се за човешките права", казах. Той леко се усмихна. След като се допита по телефона, каза да пусна писмото в кутията отвън или да го оставя на бюрото при него!

Не бях подготвен за такова развитие и затова не бях залепил и адресирал плика! И сега, за секунди трябваше да решавам, да изляза ли отвън и да пусна писмото или да го оставя на служителя, който ми се стори съмнителен! Отвън можеше да ме “сграбчат” заедно с писмото (както и стана месец по-късно), а въпросният служител, може да “предаде” съдържанието на плика “където нетрябва”! Не ставаше дума за моята сигурност, а за сигурността на подписаните документи! Ако те попаднат в “Държавна сигурност”, ще пропадне тази вече успяла, много важна инициатива! Предпочетох да оставя плика на бюрото на служителя. Не желаех да обяснявам във входа, за какво всъщност става дума, понеже допусках, че се подслушва, а нашата "работа" с подписките, небеше приключила!

Нямах особено доверие по отношение сигурността на западните посолства в комунистическите страни и допусках, че съдържанието на плика може да попадне директно в “ДС”. Така, излязох от посолството, без никаква увереност, че документите ни ще бъдат препратени за Виена! Сега считам че е можело да настоявам да бъда приет, но тогава бях изненадан от отказа им да ме приемат, та не се сетих за друг вариант!

Същата вечер отидох при Едуард Генов и там разбрах, че току що, при съмнителни обстоятелства, е починал Петър Стефанов, наш колега от затвора! Обясних на Едуард, как съм предал писмото, и че има приложена отделно “Декларация за присъединяване”. Цитирах по памет на "Едо" и съпругата му – "Откритото писмо – апел” и “Декларацията за присъединяване”, и как сме се подписали на тях. В това време дойде и Савовски. Така и тримата уточнихме как те, и евентуално други, трябва да “пуснат” подписите си в пощенската кутия на американското посолство.

(! Но в никакъв случай неможе и нетрябва да се прави разлика между подписалите се директно на документите, и предалите подписите си допълнително! Това разделение се получи само по "технически причини"!)

Такъв начин за подписване, через допълнително предаване на подписите в американското, или в други западни посолства, щеше да е идеален, и много хора щяха да се присъединят към инициативата, но само ако бях получил уверение, че документите ни ще бъдат препратени до “Виенската конференция” !!

За голямо съжаление, не само че нямах уверение, но както писах по-горе, имах опасения за съдбата на подписките! Затова неможех да агитирам други, да се присъединят! Затова и не отидох повторно при Христо Цачев и Радослав Пройнов, а бях сигурен че щяха да се подпишат, защото текстът на писмото вече беше относително безопасен и лесно щях да убедя и тях.

С Едуард и Савовски се разбрахме, че утре, на погребението на Петър Стефанов, ще се видим с по широк кръг наши приятели. Очаквахме да дойде и Ангел Грънчаров от Гурково. Вярвах, че ще го убедя и той да се подпише, макар че вече бе отказал на Илия Минев.

От Едуард разбрах, че наблизо живее мой много добър приятел и съкилийник от “седмо отделеление” на Софийския затвор, – Огнян Ченгелиев. Отидох и при него, разказах му за писмото, но той отказа да се присъедини.

Вървейки по улицата, говорехме с Едуард и Савовски, по отношение опасностите за нас. Казах им, че за този текст, е малко вероятно да ни осъдят, и че ако осъдят някого, то ще е, – само мен!

И тази вечер, както почти винаги когато оставах в София, преспах в апартамента на брат ми Борис, в кв. Сердика. Там направих препис по памет, на “откритото писмо” (защото го помнех дословно), за да могат утре ден да го прочетат Едуард и Савовски, и евентуално други желаещи.

На погребението на Петър Стефанов, – Ангел Грънчаров не дойде. Видяхме се с други познати от затвора. Там бяха, Борис художника (Който пишеше комунистическите плакати в затвора), и Георги Касабов. Савовски ми каза, че е пуснал в кутията на посолството на САЩ, неговия и на Едуард подписи

След погребението на Петър Стефанов, всички заедно отидохме в апартамента на Данов, с когото не бях близък. Разчитах че и Георги Касабов ще подпише, затова му дадох да прочете преписа на писмото. Той, след като го прочете, каза че сега неможе да го подпише, но си запазва правото за друга акция, в бъдеще! Аргументира се, че има деца и че се занимава с друга, също важна работа, и неиска евентуално да си попречи. От тогава не съм виждал Касабов, и чак 2000-та година прочетох, че по онова време той е пишел и разпространявал позиви, и не е бил разкрит до 10 Ноември.

Там, в апартамента на Данов, дадох на Едуард и Савовски да прочетат преписа. Те се отделиха, с още неколко души, в друго помещение и когато се върнаха, понеже покрай панихидата, Данов беше пийнал, започна да ме обвинява и да налита да ме бие, че съм щял да вкарам Едуард, пак в затвора! Другите го задържаха, но се наложи набързо да развалим "компанията", в памет на Петър Стефанов, и да се разотидем.

Същия (или следващия) ден отидох в гр. Септември при Илия Минев. Казах му че съм предал документите с трите подписа, че още двама са “пуснали” подписите си, и очаквам това да направят още двама. Минев беше много доволен!

Между другото, казах на брат ми Борис, че: — "Има вероятност пак да ме арестуват, заради едно писмо, но нема да се плашите! Нищо нема да могат да ми направят"!

Дните минаваха, но за нашето писмо и декларация, не се чуваше нищо.

Ако бях дал нужните обяснения, когато предадох документите в американското посолство и бях получил уверение, че ще бъдат препратени, нямаше да се налага да чакам да чуя от радиостанциите, че са получени във Виена! Щях веднага да опитам, всички подписали се, да се съберем и евентуално, веднага да обявим, че сме създали, – “Правозащитна хелзинкска група”, или нещо подобно!

Течеше вече втори месец. Чувствах се отговорен пред приятелите, ангажирали се с инициативата, и даже вече ми беше неудобно пред тях! Мисля че е било 27- 01- 87г., когато отидох при Божидар Статев и го попитах: – "Да вляза ли пак в посолството за да питам, каква е съдбата на подписките ни?" Божидар каза, – "да"!

На следващия ден, 28. 01. 87 г. в 9 ч. сутринта, бях задържан, точно когато докосвах дръжката на вратата на американското посолство ! Задържаха ме трима души. Двама ме държеха от двете страни, а третият, отзад. Завлякоха ме зад ъгъла откъм градската градина и ме набутаха в лека кола, а от там, на “Развигор” 1.

За шести или седми път “постъпвах” там.

– Май се познаваме, – каза един от милиционерите, в приемната на ареста на “ДС”!

– Еми, ще се познаваме..., – отговорих, – тук влизам за седми път!
– Оо, значи ти много ни "уважаваш", щом толкова пъти си бил при нас! 
– "Взаимно се уважаваме!" – отговорих му и аз иронично!

До края на ареста ми, продължил два месеца, отричах да съм имал намерение да влизам в посолството, за да си спестя излишни разпити! Също така, докато не се убедех, че документите ни са получени във Виена, нямах намерение да признавам за правената подписка. Така се бяхме разбрали с колегите, подписали документите.

В “ДС” знаеха че съм разнасял нещо за подписване, но за учудване, все още не знаеха нищо конкретно. Те предполагаха, че съм дошел в София, по повод 40 дни от смъртта на Петър Стефанов, но това бе съвпадение. Следователите се опитваха да ми внушат, че знаят нещо повече, но от това, че неможеха да цитират поне заглавието на откритото писмо, се разбираше, че почти нищо незнаят.

Две седмици, при ежедневни разпити, не казах нищо за моята дейност. Втория ден от ареста, докато ми вземаха отпечатъци от ръцете, забелязаха че на лявата си длан имам записани с химикалка, пет-шест съкращения! Снимаха ги и дълго ме разпитваха и за тях. Затова, трябваше набързо да измислям съответни обяснения за всяко от съкращенията. Тези съкращения всъщност трябваше да ми служат за подсещане, кои въпроси да повдигна, в посолството.

Естествено, първо трябваше да питам за “Откритото писмо” и “декларацията за присъединяване”. Другото бе, да разкажа за политическите затворници останали в затвора, като Михалис Михалис, един от стотиците деца емигранти, след гражданската война в Гърция, и брат Коста от Карнобат, – евангелист, – минал преди това и през социалистическите лагери! Щях да настоявам и за "сателитна телевизия", предавана от спътници на ниска орбита, за да може да се приема директно, без "сателитна чиния"! ... 

Един от протоколите за разпит в ДС

За да се добие известна представа за протоколите от рзпитите, а и да е видно, как съм отговарял на следователя, от арестуването ми на 28 януари, – до 13 февруари, – тук преписвам дословно един от протоколите за разпит, от 12. 02. 87 г., от следствено дело 35/29.01.1987 г. Добавил съм само номера на следственото дело, защото в оригинала, вместо номер, е оставено празно място! (Следователя леко е променял отговорите ми, за да са в "юридическия стил" на ДС.)

МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ
ГЛАВНО СЛЕДСТВЕНО УПРАВЛЕНИЕ

ПРОТОКОЛ ЗА РАЗПИТ на заподозрян София – 12. 02. 1987 г.

Подписаният Деньо Проданов Колев – следовател по ДС в Главно следствено управление МВР гр. София, по следствено дело 35/29.01.1987 г. по описа на същото управление и в съответствие с чл. 87–91,206,223,–227 и др. от НПК, разпитах в качеството на заподозрян:

Григор Симов Божилов – с установена по следственото дело самоличност. Разпитът започна в 14.15 ч.

Въпрос: От кога датира познанството ви с лицето Стефан Савовски и в какви отношения се намирате с него ?

Отговор: От 1976 до 1981 г. изтърпявах наказанието си в Старозагорския затвор. През този период от време се запознах с лицето Стефан Савовски който изтърпяваше също присъдата си в този затвор. С това лице се намирам в нормални отношения, но дали поддържам с това лице връзки и какво е тяхното естество, не желая да давам обяснения.

Въпрос: По какъв повод в средата на м. декември 1987 г.  посетихте домът на Стефан Савовски в гр. София ?

Отговор: На този въпрос не желая да давам каквито и да било обяснения.

Въпрос: При посещението на домът на Стефан Савовски, какви разговори водихте с това лице, със съдържанието на какъв материал го запознахте и какво му предложите ?

Отговор: И на този въпрос, конкретен отговор не желая да давам.

Въпрос: По същото време по какъв повод посетихте домът на Едуард Генов от София?

Отговор: Още веднъж повтарям, че за отношенията ми с приятелите, няма да давам обяснения.

Въпрос: Как да тълкувам отказа Ви да дадете отговор на горния въпрос: като потвърждение на факта че сте посетили неговия дом или като отрича не на този факт ?

Отговор: Отговора ми е ясен, посещавал съм някои приятели, но не искам да давам обяснения относно тези посещения.

Въпрос: Значи Вие не отричате посещението си в дома на Едуард Генов през средата на месец декември, така ли да разбирам отговора Ви?

Отговор: Не желая да давам обяснения по този въпрос, като мотивировката ми за това е, че не е извършено никакво нарушение на закона.

Въпрос: Присъствувахте ли на погребението на Петър Стефанов, и кога се състоя то ?

Отговор: На погребението на Петър Стефанов присъствувах, то се състоя мисля че на 20.12.1987 година.

Въпрос: По какъв начин узнахте за неговата смърт и за датата на погребението?

Отговор: Беше ми съобщено за това, но от кого и по какъв начин, не желая да дам обяснения.

Въпрос: Кои от Вашите приятели присъствуваха на погребението на Петър Стефанов ?

Отговор: На въпроси за мои приятели и познати няма да давам отговори.

Въпрос: След погребението, дома на кого от Вашите приятели посетихте и кои лица присъствуваха на тази среща в неговия дом.

Отговор: Не желая да давам отговор и на този въпрос ?

Въпрос: По какъв повод заедно със Стефан Савовски посетихте дома на Едуард Генов в град София, след погребението на П. Стефанов ?

Отговор: Няма да давам отговор на този въпрос.

Въпрос: Познавате ли лицето Илия Минев от гр.Септември и в какви от ношения се намирате с това лице?

Отговор: Познавам лицето Илия Минев от град Септември. Познавам го от 1976 година. С това лице се намирам в добри отношения.

Въпрос: По какъв повод посетихте в домът му в гр.Септември Илия Минев в началото на м. декември 1986 година ?

Отговор: Не желая да давам отговор на този въпрос. По отношение на въпроси които засягат моите познати и приятели, не искам да давам обяснения.

Горното продиктувах лично аз, прочетох го, правилно е записано и затова се подписвам.

Разпитът приключи в 15.50 часа.

СЛЕДОВАТЕЛ: .................. ЗАПОДОЗРЯН: ................... 

А току що прочетох пресниман протокол за разпит в ДС, в който, на въпрос на следователя: – "Какво написа Илия Минев на гърба на Откритото писмо?", – отговарям:

– Пише, че в затвора е прекарал 23 години, и 10 години в изселване!

Не бях прочел написаното от бай Илия, но нарочно отговорих с тези факти, които тогава още съм помнел, за да напомня на следователя, че бай Илия има какво да напише и има пълно основание за това!

(След десети ноември, бай Илия, имаше възможност да пише и публикува всичко, каквото сметне за нужно, защото имаше средства дадени му от чужбина, и неколко години издаваше вестник, "Свободно слово"! Нямах намерение да го цитирам, но понеже по телевизия "Скат", Георги Жеков и Николай Галев, започнаха да ме наричат, "комунистическо ченге", – затова тук ще цитирам бай Илия Минев, – от статията му, "История на Независимото дружество", от вестника "Свободно слово", бр. 16, март 1992 г. стр. 2: 
"... в последно време се шири слуха, че... Григор Симов е лансирал идеята за създаване на Независимо дружество за защита правата на човека ... Този циркулиращ слух е несъстоятелен, защото самият Григор Симов неведнъж ме е предупреждавал да не се поддавам на интригите на заинтересованите интриганти. Лично аз съм считал, считам и сега, че Григор Симов е честен човек, и че веднага след освобождаването му за трети път от затвора, дойде в домът ми в гр. Септември, през късната есен на 1987 г., пробивайки полицейския комунистически кордон, който охраняваше жилището ми, и ме попита какво да правиме... Отговорих му, че е крайно време да осъществим – учередим Независимо дружество... за която цел посочих редица имена, които да ни съдействат в тази насока. Дори спомням си за да пробием полицейската охрана на домът ми... всред калта и снега минахме все в блоковете на ТКЗС-то и му посочих пътя за гара Белово, за да избегне гара Септември. За честта на България, Григор Симов се справи блестящо с тази задача."

Това са цитатите които избрах, и нека всеки сам съди, доколко прав и искрен е Минев. А що се отнася за подробностите, – то, "полицейски" кордон, в истинския смисъл, не е имало, и за никакво "Независимо дружество" не е ставало дума тогава, а само за писмото до Виенската конференция. В тази книга описвам дума по дума, всичко което съм вършил и каквото знам, за "Откритото писмо" и за "Независимото дружество". А по отношение имената на хора, които да подпишат или съдействат по друг начин, – аз наистина мислех, че и бай Илия ще посочи неколко души, които да се подпишат, но не би! 
И за съжаление, въпреки добрите възможности, бай Илия не написа спомените си от затворите и от "дружеството"!

Следствието продължава 

Аз по принцип не лъжа! Лъжех само следователите от “ДС”, когато се налагаше! Така, трябваше да лъжа и този следовател, от деня на арестуването ми, на 28 Януари, до 13 Февруари. Тогава той, след като се увери че продължавам да не признавам нищо, – ми даде да прочета части от показанията на Цеко Кръстев Цеков и Едуард Генов. В общи линии, те бяха казали за какво става дума. Така, реших, че най-вероятно писмото ни е пристигнало, а и да не е, нямаше какво да крия. До тук мълчах, защото като инициатор и донякъде, – агитатор, – нетрябваше да “издавам” моите колеги, за да не им навредя нещо, при още неясната съдба на подписката ни! Но като се убедих, че Цеко и Едуард, вече не крият какво сме предприели, казах на следователя, дословно:

– "Хайде да не пишем повече глупости! Ще ви обясня точно за какво става дума!". И цитирах на следователя, дума по дума, точния текст на писмото. До тук те не му знаеха и заглавието, защото никой от подписалите се, не го бе запомнил точно. Казах на следователя, кои са подписали писмото, и по негово искане, обясних какво съм имал предвид със всеки израз в него. Всичко това, следователя записа в протокола за разпит, а той, слава Богу, поне до 98 г., все още се пазееше.

А в протокола за разпит, вместо моите думи: – "Хайде да не пишем повече глупости" – следователят написал: – "Другарю следовател, искам да си призная..."! И когато в края на разпита, ми представи протокола, за да го прочета и подпиша, – като прочетох това изречение, се понамръщих, но за да не го карам да преписва отново, дългия протокол, го подписах , – въпреки това изопачено изречение.

Но много се ядоса следователя, когато към края на този разпит, му казах: – Аз всъщност няма какво да крия", – скочи със заплахи да ме бие, но се въздържа, защото в “ДС” вече осъзнаваха, че изпадат в позиция, да са безсилни против истината! Това ги вбесяваше!

След този разговор, следователят не ме вика на разпит месец и половина. Само веднъж ме отведоха в кабинета му, и там, освен него, срещу мен на масичката за арестанти, седеше непознат за мен човек. Като седнах, непознатят, без да се представи, каза кротко:

– Григоре, ние с тебе трябва да се разберем!

Но може би, понеже бях много изтощен и изнервен, не изчаках да разбера какво ще ми иска или предлага, а машинално му отговорих:

– Неможем да се разберем, защото седим от различни страни на масата!

Исках да кажа, че аз съм арестант и нямам намерение да се разбирам или пазаря с тях. Тогава, човекът стана и си излезе, вероятно, не очаквал такъв отговор, след което следователят смутено каза:

– Как можеш така да се държиш! Ти незнаеш с какъв важен човек разговаряш!

(Предполагам че е бил зам. Министърът на МВР, по ДС?)

В ареста на “ДС” изкарах два месеца, но този път едва оцелях. Храната бе малко по-добра от предишните години, но аз бях по-зле със здравето. Поради студа трябваше постояно да се движа, но се изтощих много и започнах почти да немога да стоя прав!

По това време ми докараха един съкилийник. Ето как:

Един надзирател отваря вратата на килията и пита тихо, да не се чува в съседните килии: – "Знаеш ли турски?" – "Не", – отговорих. След пет минути отваря друг и пак пита – "Разбираш ли турски?" – "Не", казвам пак. И след малко докарват в килията ми едно момче. Казваше се Ирфан Узсуль, от Турция. Оказа се, че той говори английски, а и аз говорех елементарно.

Той бил тръгнал за Германия с фалшиви документи и го хванали на влизане в България. По убеждение бил левичар (комунист). В Турция често участвал в улични “битки” с полицията и имаше заседнал куршум под лявата мишница. Похва