След две години, пролетта на 85 г. внезапно ме "преведоха" в Старозагорския затвор, където заварих много приятели и познати от предишната ми присъда, и се запознах с други.

Ще спомена неколко души:

– Иван Янков, от Кърджали, изкара доста години в затвора, а след това бе изселен в гр. Априлци (след учередяване на дружеството). Есента на 88-ма г., замина на запад и сега е в Норвегия. Според мен, само Иван Янков стана идеен последояател на Илия Минев, – по време на пребиваването им в "разряда". 
А Иван е и един от примерите, как комунистите използваха психиатрията за политичски цели! Заради това че бе писал протести, управата го бе "изпратила" в затворническата лудница в Ловеч (не помня за колко време)! А аз, като негов колега, го опознах добре и категорично заявявам, че той нямаше абсолютно никакви психични проблеми, а напротив, – беше изключително стабилен и уравновесен! Вината му бе, че е убеден противник на комунистическата система и не мълчеше, а беше активен изобличител!

– Цеко Кръстев Цеков, от с. Клисурица, Монтанско, – осъден, заедно с Янко Янков, за "противодържавна организация"! По късно той бе един от подписалите "Откритото писмо", а след това, при учередяването, стана секретар на "Независимото дружество за защита правата на човека в България". Замина на запад, на 10 Декември 88-ма г. с официално издаден паспорт.

– Андрей Димитров, локомотивен машинист от Раднево, по убеждение, – земеделец, – осъден на 10 г. за опит да създаде съпротивителна организация.

– Петър Гогов, от София, – националист, режисьор с образование и ерудиция, но с малко надменен характер. Запомнил съм го и с това, че казваше на висок глас: – "Югославия е измислена държава", – много години преди некой да предположи, че тази относително просперираща тогава, комунистическа държава, ще се разпадне по шевовете си! Но за мое недоумение, Гогов казваше и, че "бил доволен от комунизма, поне затова, че всички пътища били асвалтирани!?" – Сякаш, ако не беше комунизма, е нямало да се асвалтират!?

– Емил Благоев – пилота, от Монтанско. – Направил опит за бегство със селскостопански самолет. Самолета му свършил гориво над тогавашната юго-република Босна. Залавят го и го връщат в България. Тук го осъждат на 16 г. за "шпионаж"! Ето и едно негово стихотворение, което ми изпрати, Иван Янков, докато бях изселен в Кайнарджа:

 Изстрадани стремления

Приятелю, несретнико незнаен, 
защо си тъй замислен и посърнал ? 
Дали към свиден край, омаен, 
случаен спомен те е върнал ?

Къде блуждаеш устремен ?
Отвъд небеския зенит се рее
погледът ти уморен, 
надхвърлил каменния зид.

Не казвай, че не те разбирам,
болката е вездесъща.
Търся правда, но не я намирам,
а вярата ми е могъща.

По път търнлив,досадно сив и сух,
познах и горест и лишения,
но вярата и моят дух,
окрилят изстрадани стремления.

Към съкровена цел – желана,
с мъдрост жаждата си утолявай,
макар и птица окована,
не падай духом – и не се предавай !

13 май 1987 година О.З. Ст. Загора
Емил Благоев

– И Коста Калмуков (брат Коста), от Карнобат, – вярващ християнин от евангелските църкви, – минал през много лагери и затвори, затова че брат му, още навремето успял да избяга в Америка, а и затова че е "активист" на тяхната църковна общност. Ето едно негово куплетче, което често повтаряше: "Брат Коста от Карнобат, считан от някои за психопат, тъй работата издокара, че всички сложи на кантара!"

Брат Коста разказваше за лагера Куциан (или Богданов дол), където в най-големите мразове през зимата, за карцер е "ползвана" кучешка колиба край оградната мрежа, в която и той е пребивавал неколкократно. На карцираните в колибката не разрешавали да се показват, и е трябвало "да ходят по голяма нужда" в чорапите си, но не им разрешавали и да ги изхвърлят, затова ги окачвали в колибката, като наденици! Окачените чорапи замръзвали така, че от виелиците, непрекъснато се удряли едни в други и дрънкали силно, та дрънченето им се чувало и в бараките!

Тази "музика" на виелицата и дрънчащите чорапи, се бе запечатала в паметта на брат Коста!

Тук ще опиша и едно негово по-особено преживяване:

По време на едно следствие, сложили отрова в храната му. Той бил сам в килията и вече умирал. Както си седял приведен на нара, по едно време почувствал, че гледа себе си, отзад в тила! Бавно се отдалечавал назад и нагоре, гледайки приведеното си тяло с клюмнала глава, да седи на нара. Чул глас: – "Ела с мен", и воден от дух, преминали през стените и се устремили нагоре. Озовал се Брат Коста, на небето, а там Самият Христос го целунал по челото и му казал, че ще трябва да се върне на земята, със специална мисия!

След което, брат Коста се озовал пак в тялото си, помнейки много добре, случилото се и мисията, която му е възложена, а от отровата вече нямало и следа!

Но за съжаление, както на повечето протестанти и евангелисти, така и на брат Коста бе втълпено, че Христос бил първият комунист, и че християнството и комунизма били едно и също! И понеже това сравнение, за некои може да изглежда и правдоподобно, – напомням, че лъжата и насилието, – основните инструменти на комунизма, – са напълно противоположни на християнството, и са абсолютно несъвместими с него!

– Ще спомена и един скромен човечец, от източния край на Софийското поле, чието име не помня (но помня че жена му, която често споменаваше, се казвала Ружа). Той и негови съмишленици, заредили със взрив новопостроения тогава, паметник на "Априлските въстаници", – при откриването на който, трябвало да присъства Тодор Живков! Но в последния момент били разкрити. Та, помня как веднъж подигравателно го "бъзикаха" цивилните началници в затвора: 
– Ако " стане нещо", ще станеш ли кмет на вашето село?
– "Ааа, че станем". – клатеше отрицателно глава, позачервеният от притеснение шоп.
– Но все пак, ако "нещо стане"? – продължаваха да го бъзикат.
– "Ее паа.., ако стбне нещоо..." – отговори уклончиво хитрият шоп! 

Съветският комунизъм и политиката на запада!

Отдавна се съмнявах, но по време на изтърпяването на тази присъда (1983 – 85 г.), се убедих окончателно, че повече нетрябва да се залага на "въоръжената борба". Отдавна ми бе ясно, че каквато и да е въоръжена акция, години наред ще бъде оправдание, и за икономическите несполуки на системата, и за допълнителни репресии спрямо народа! Но по-важното е, че насилието ражда насилие, а всяко насилие е зло, макар и да е подплатено с най-благородни подбуди! Ясно ми бе също, че западът няма да подкрепи и никога не е подкрепял, въоръжена борба против комунизма. Но докато "този запад", не започна да оказва, макар и символичен натиск за човешки права, друг начин за съпротива, почти нямаше! А и достатъчно красноречив е, широко известният тогава, лозунг на комунистите: 
С кръв сме я взели тази власт, с кръв ще я дадем !

За разклащане "идеологическите" и политически устои на комунизма, голяма роля изигра президентът Картър, с политиката си за зачитане на човешките права! Но реален ефект се постигна, само от честната и решителна позиция на Рейгън, който има доблестта да назове – основния световен проблем, – Съветската комунистическа империя, – с истинското ъ име: – "империя на злото"! А това бе малкото, което бе нужно, за да я доведе до невероятно скоропостижното ъ рухване!

( Друг е въпроса, че именно западът непрекъснато подкрепяше тази "империя" и продължава, след рухването ъ, със всички средства да прикрива и оправдава престъпленията на комунизма !

Днес, когато пиша тези спомени, Съединените Щати "освободиха" Ирак и Авганистан, както навремето СССР ги "освобождаваше"! А Куба, която е под носа им, не само че нямат намерение да освобождават, но флотилията им край Флорида, издирва, залавя и връща в Куба, всички бегълци, търсещи по всевъзможни начини, спасение от невероятната мизерия и комунистическата тирания на Кастро !

Нека си припомним, че комунизмът в цяла изтична Европа рухна, тъкмо, след като Унгария отвори границата си към Австрия, за хилядите източногерманци, напиращи на запад! 

А какво да кажем за целенасоченото, нечовешко третиране на десетките хиляди, произволно арестувани иракчани и други мюсюлмани! — Всичко това е страшен позор, и за САЩ, и за демокрацията, и за света в който живеем !!! )

По време на затворническите години, по отношение слабостите и недостатъците на западната демокрация, прецених, че основният ъ, "генетичен дефект", е пряката избирателна система, – т.н. "пряка демокрация". Именно тя предопределя фасадната, – демагогска същност, на "преките, общи избори" за парламент, при които, с помощтта на рекламни методи (т.е. узаконена измама) и много пари, на избирателите се рекламират и пробутват непознати им личности. Затова, според мен, преките избори са удачни само на ниво "община", където хората познават тези, които избират и много по-трудно могат да бъдат излъгани.

Ето защо считах и считам, че най-лесният начин за елиминиране на този умишлено заложен недостатък, е: – въвеждане на двукамерен парламент, при който едната кбмара задължително да се избира, – непряко. Което ще рече: След провеждане на общинските избори (а общината нетрябва да е с население, повече от неколко хиляди души), избраният общински съвет, от своите редици избира представители за по-горната управленска инстанция, – "областния съвет". А областният съвет, съответно, избира или "отбира" представители за Сенат. Така, след известен период, – от качеството на работата на непряко избрания Сенат, и пряко избраното Народно събрание, се преценява, коя от тези институции е "по-удачна", и съответно, нейните правомощия и задължения, се увеличават! До колкото помня, тези разсъждения, споделих само с Андрей Димитров, но знаех, че ще е "много трудно" да се прокара, даже и тази малка реформа.

Поредното ми освобождаване от затвора 
и подслушвателят !

Ноември 85-та година, изтърпях и тази присъда, като този път прекарах в затвора, само 2 години и 6 месеца. И естествено, никога не съм получавал каквото и да е намаление на присъдите, но два отработени дни в затвора, се броеха за три!

Неколко дни след излизането ми от затвора, в София беше делото на Андрей Димитров от Раднево, за обжалване на присъдата му. Той бе осъден на 10 г. затвор, за "Противодържавна организация", и както му бях обещал, отидох и аз, само колкото да му кимна с глава за поздрав!

Бяхме се разбрали и с Асен Методиев, от град Септември, да отида и на негово дело, но за съжаление, делото му още не бе насрочено. А когато отидох в гр. Септември, да питам неговия чичо, за кога е насрочено, – той току що се връщаше от делото и бе много ядосан на Асен, задето си бе признал едно криминално деяние, само за да се опита да направи "кумулация" на присъдите си! Затова не споделих нищо с него, във връзка с това което ми бе поръчал Асен. Така или иначе, бях закъснял с един ден и неможах да изпълня обещанието си! А Асен бе в затвора, след като с бащи си и братята си, избягали в Италия, но Асен се върнал за нещо, в Югославия, и там го задържал и върнали в България. След това, в Пазарджишкия затвор, заедно с Емил Митев (който по-късно бе прокурорски свидетел срещу мен), подготвяли "освобождаване" от затвора, на Петър Пасков. С тази неизяснена "афера", на Асен му бяха прибавили и "вътрешна присъда".

Неколко седмици, след излизането ми от затвора, постъпих в болница, за изследване на белите дробове, и цял месец бях по болници, но без резултат, защото плюването на кръв и другите ми оплакваня, си останаха!

Пролетта на 86-та година, дни преди да започне пореден конгрес на БКП, в паянтовата ни къщичка на село, случайно открих, току що монтирания миниатюрен подслушвател. Това стана по следния начин: Една сутрин пристигна началникът на МВР Трън, Генадиев, и с различни "поводи", изведоха от къщи, мен, майка ми и баща ми,! Така у нас не остана никой, и "специална" ДС бригада, през това време монтирала подслушвател.

След два часа се прибираме в къщи, без да подозираме нищо, и аз както обикновено, включвам радиото, но то, не работи! Започнах да проверявам каква е причината. Отворих контакта и виждам някакви съмнителни тънки, бели жички. Издърпах ги и измъкнах едно "устройство", – четиристенно, дълго около 5 см. и дебело 7-8 мм. Тънките жички бяха за захранване на подслушвателя от мрежата, а допълнителна малко по-дебела жица, дълга десетина сантиметра, водеше към микрофонче, – малко по-големо от главичка на кибритена клечка. Микрофончето бе заклещено под капачката на контакта, откъдето "подслушваше" стаята.

Веднага се сетих какво е, и малко ядосано дърпнах жиците, та откъснах микрофончето, понеже жицата му бе провряна под мокавената конзола. Тогава разгледах устройството и видях, че е бяло и има означения с латински букви и цифри, и за да не се забелязва, допълнително бе увито в черен изолирбанд.

Оказа се, че при монтирането на подслушвателя, в контакта, "майсторите" не са притегнали добре една жица, която допълнително бях извел от контакта, специално за захранване на радиото.

Казах на майка ми, какво съм открил и го сложих в джоба си. В този момент пак пристигна началникът на МВР, Генадиев, и започна да търси повод, отново да ни разкара от къщи, за да проверят защо не им работи подслушвателят.

Тогава извадих от джоба си подслушвателя и подавайки му го, казах:
– Ако търсите това, вземете си го? 
– "Как го намери", – попита изненадан, началникът! 
– Случайно!

(Продължава в "Откритото писмо – апел"  за човешки права)