Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.10.2008 21:01 - Спомени за 'Независимото дружество'
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 2015 Коментари: 1 Гласове:
0

Последна промяна: 19.10.2008 21:40


В село Кайнарджа, където бях изселен заради „Откритото писмо – апел“ за човешки права, изкарах година и половина, до Октомври 88 г., когато в България пристигаше на посещение американският зам. държавен секретар по човешките права, Уайтхед. 

(извадка от книгата "Срещу течението")
Международен паспорт !

Затова внезапно ме освободиха от изселването и ми предложиха да си подам молба за международен паспорт, за да замина на запад, но аз веднага отговорих: – "Не съм подавал молба да напускам страната, и няма да заминавам"! Тогава, дошлият от София, в гр. Трън, представител на ДС, започна да ме заплашва и наблегна, че нямало да ни позволят да продължаваме "да се занимаваме с незаконна дейност"! В противен случай ни чакало затвор! Така постъпиха и с останалите неколко души, които бяха изселени във връзка с "Дружеството".

Въпреки заплахите, а може би именно заради тях, отказах и не заминах с Едуард Генов, но след десетина дни, като се допитах с останалите приятели и с близките си, приех и аз да замина. Щяхме да пътуваме за Виена, заедно с доктор Сватоваски, Екатерина Маркова и нейните две деца.

Само бай Илия изрази съжаление, че съм решил да заминавам, но прие решението ми, и пак потвърди за себе си, че в никакъв случай няма да се съгласи да напуска България. А аз му напомних да не допуска дружеството да съществува само "проформа", което ще е много удобно за комунистическата власт! А се и опасявах, че след като доста активисти напуснаха България, да не би дружеството да се раздели на "Вътрешно и Върховно", защото вече имаше такива признаци.

След като Едуард замина на запад и направи изказваня по западните късовълнови радиостанции, Бай Илия намери кусури в изказването му и беше много ядосан. (Същото се повтори по-късно и след като замина Цеко.) Сигурно затова, при следващото събиране на активисти на дружеството, в апартамента на Екатерина Маркова, Илия Минев предложи аз да съм координатор на пълномощниците на "Независимото дружество", в чужбина. Присъстващите се съгласиха, и в такова "качество" тръгнах за Виена, на 10 (или 9 ?) ноември 88г., заедно с доктор Сватовски, Екатерина Маркова и нейните две деца.

Но още веднага след "избирането" ми за задграничен координатор, възникна малък спор между мен и Минев, след като му казах (по моя инициатива), че ще положа всички усилия да изпращам за дружеството, по малко пари. Имах предвид поне по 50 – 100 лева на месец, които мислех да отделяме и събираме от "социалните" помощи, каквито се дават на политическите емигранти, а ако започнем работа или намерим кой да даде повече, още по-добре! Минев настоя, ако изпращаме пари, да ги изпращаме само на него! А аз не се съгласявах, като считах че е по-важно да се изпратят до когото има възможност в дадения момент, – още повече, че тогава пращането на каквото и да било, от запад на изток, бе много сериозен проблем и трябваше да се използват всякакви явили се възможности! Не ставаше дума за големи суми и не беше страшно, ако случайно некой си ги присвои. Но не се разбрахме с Минев и той се разсърди сериозно! Този кратък спор, бе на четири очи, и така се разделихме.

Проблемът с парите за нашите чести пътуваня, бе доста сериозен, защото всички ние бяхме, в най-добрия случай, на мизерни заплати или без никакви доходи. За личната си издържка и разноски по "обществените работи", всеки се оправяше сам, без никаква помощ, от никъде!

В деня на тръгването ни за Виена, да ни изпрати, на Централна гара София, бе дошел и Илия Минев. Понеже съзнавах, че от една страна той има право, като настоява само на него да се изпращат пари за дружеството, а и като го виждах какъв подтиснат вид имаше, му казах, че ще направя както той настояваше! Така се разделихме.

Този ден, във в. "Работническо дело", бе поместена следната статийка:

Несъстоятелни твърдения

СОФИЯ, 9 ноември (БТА). Напоследък западни информационни средства твърдят, че български граждани, членове на някаква “група за защита на човешките права”, са били “изгонени”, а други, “предстои да бъдат изгонени” от Народна република България. БТА получи информация, че тези лица не са принуждавани да напускат страната, а са заминали по свое желание, с редовни документи, издадени в отговор на молбите им за пътуване в чужбина.
Такъв е случаят с Едуард Генов и Иван Янков. На Екатерина Маркова, Христо Сватовски и Григор Симов са издадени задгранични паспорти по тяхно искане и могат да заминат зад граница в удобно за тях време.
Компетентните съдебни органи не са получавали молби за регистриране на някаква “група за защита на човешките права” и не е известно да съществува такава или подобна група. Очевидно става дума за твърдения, които не отговарят на истината. Това са измислици на хора, които искат да създадат политическа сензация и очакват да получат съответното възнаграждение.

"Митничарите", а всъщност, десарите, ми взеха багажа да го проверяват в друго купе, и след проверката не ми върнаха половината неща, – главно стари писма и документи!

На унгаро-австрийската граница, след като австрийският митничар ни попита, кои сме и къде отиваме, аз, като видях че Екатерина и Сватовски, не разбират добре какво пита митничарят и немогат да отговорят, му отговорих на немски, който знаех съвсем малко, колкото за беля: – "Ние сме български политически емигранти"! Митничарят веднага се ядоса! Поиска ни троснато, да покажем колко пари имаме, и като му показах моите 50 долара, – заяви: – "Това не са пари!" ! И по този повод, ме свали от влака, а Сватовски, Екатерина Маркова и двете ъ деца, останаха в купето и влязоха в Австрия.

След като ме върнаха от границата, първо намерих Американското посолство в Будапеща и поисках да получа съдействие, но служителката на гишето, за да ме отпрати, ми отговори така: – "Трябва да се обърнеш към австрийското посолство! Ти говориш много добре английски, а в австрийското посолство всички говорят много добре английски!" В австрийското посолство в Будапеща, очаквах бързо да разрешат въпроса, затова наех за три дни, частна квартира, чрез туристическо бюро, но минаха трите дни и аз неможех да остана повече в квартирата, защото вече свършвах 50-те долара!

Докато чаках някякво решение от австрийското посолство, двадесетина дни спах на гарата в Будапеща, с унгарските клошари, с които събирахме и продавахме празни бутилки, за да си купуваме хлеб. Видях, че случаят явно няма да ми се разреши, а и отдавна бях свършил парите, и затова трябваше да се връщам в България. Можех преди това, да замина и за Швеция, понеже в паспорта ми бе написано, че мога да отида в Австрия и Швеция, но нали бяхме тръгнали за Виена, където да се съберем с Едуард Генов, а и неочаквах да ме размотават толкова време в посолството, и свърших парите!

Така се наложи да намеря и българското посолство, откъдето ми отпуснаха пари за връщане, които след това възстанових в троен размер!

Като се завърнах в България, с група активисти на дружеството посетихме в Монтана, Цеко Цеков, секретаря на дружеството и мой приятел от затвора, който на свой ред, утре ден, – на 10 Декември, щеше да заминава на запад. Встрани, го попитах: – "Сега кой ще е секретар на дружеството, и той отговори: – "Ти"! Бяхме се отделили с него само за момент и нямаше време да му отговарям. Попитах го, само за да чуя има ли някакво предложение, а не че аз имах амбиция за секретар.

Цеко каза, за себе си, че няма да се връща в България, а аз, между другото, внимателно му споменах, че може да не бъде приет много добре на запад, понеже бях чул от Димитър Томов, как Петър Бояджиев се заканвал, че Цеко щял да изгние по лагерите!? Незнаех каква е причината за тази напълно неочаквана за мен позиция на Бояджиев и Томов, но бях, меко казано, озадачен!

Там в Михаиловград (Монтана), предложих на Димитър Томов, – на утрешния ден, 10-ти декември, да направим демонстрация в София, по случай "деня на правата на човека", но Томов и другите отказаха с довода, че сме малко (а по западните радиостанции, Томов твърдеше че сме много!). А аз казах, че и трима души да участваме, пак ще е добре, но предложението ми не се прие.

На следващия ден, 10 декември, изпратихме Цеко, от Централна гара София. Изпращаше го и десарят, който бе "заплашвал" и мен, и който ми даде международния паспорт! Същата група активисти, веднага след като изпратихме Цеко, отидохме в гр. Септември, да посетим председателя на дружеството, Илия Минев. Разчитах че бай Илия ще приеме моето предложение за демонстрация, но от ДС попречиха на срещата ни в този ден! В град Септември, ни арестуваха всички и без да можем да се срещнем с Минев, ни закараха обратно до гарата за да се върнем в София.

По време на това кратко задържане, десарите ме питаха защо съм се върнал и ми предложиха да ми дадат (вероятно да ми обменят?) 200 долара за да замина отново на запад, но аз отказах, тъй като и без това, предишния път бях тръгнал с нежелание. Тогава ми взеха международния паспорт, който наскоро ми бяха издали.

Така, въпреки че прекарах по затворите 13 години, затова че исках да напусна комунистическа България, счетох че вече ще съм по-полезен у нас! Тук, макар и в условия на полулегалност, вече имаше някаква възможност да се оказва натиск за човешки права, а с това, и за демокрация! A за човешки права и демокрация, – тогава трудно можеше и да се мечтае, и почти никой несмееше публично да спомене нещо в тази насока!

Сигурно е било декември, 88 г., kогато Илия Минев бе написал заявление до Пазарджишкия окръжен съд, за регистриране на дружеството и поиска двамата да отидем в съда, за да го внесем официално. Така и направихме, но датата не помня! Явно е било преди 10 декември, – Преди Цеко да замине на запад, зщото в заявлението, Минев подписа секретаря на дружеството, Цеко Цеков, и аз му направих забележка, но той се оправда, че го е подписал "със запетая"! Знаех че със запетая неможе да се подписват важни документи, но нямаше полза да спорим!

В указания ни от съда срок, пак двамата, проверихме за резултата, и както се очакваше, молбата ни бе отхвърлена, без аргументи! Събранията на дружеството в София и Асеновград

На 25 Декември, Коледа, трябваше да проведем събрание на дружеството, край Ихтиман, в една "виличка" на Екатерина, но всички пристигнали там, бяха арестувани. Мен ме арестуваха още на автобусната спирка в нашето село и ме държаха в МВР Трън, до късно след обед, когато счетоха, че събранието ни вече е провалено, Добре че бях предложил, ако не успеем в Ихтиман, то да се съберем същата вечер, в апартамента на Екатерина! Така и направихме. Успяхме да се съберем повечето от активистите и проведохме първото си, по-разширено събрание.

На това събрание, преизбрахме Илия Минев за Председател, а на мястото на заминаля на запад, секретар, Цеко Кръстев Цеков, по предложение на Минев (който преди това се бе консултирал с мен), избрахме задочно, поета от Пловдив, – Петър Манолов. Избрахме и пълномощници за следните области:

Софийска – Екатерина Маркова и Павел Стефанов
Михаиловградска – Цветан Златанов
Пловдивска – Стефан Вълков
Хасковска – Борис Лафчиев
Варненска – Зейнеп Ибрахимова
Русенска – Сабри Хамдиев

За координатор на пълномощниците, по предложение на Минев, избраха мен, но в края на събранието, незнам защо, Минев нареди, името на координатора, т.е. моето име, да не се огласява!? Според мен, така или иначе, името на координатора на пълномощниците, неможеше да остане скрито за ДС, и сигурно не това е било съображението на Минев.

За говорител бе избран Димитър Томов, който и без това си беше такъв.

Повечето предложения за избиране, бяха на Минев, и се приемаха единодушно. На мен не ми бе направило впечатление, и не обърщах внимание, но от другите чух, че по принцип, бай Илия недавал да се спомене за "заместник председател" на дружеството! Но тогава нямаше и нужда от заместник.

Събранието ни завърши успешно, но според мен, голяма спънка за разгръщане на дейността ни, бе това, че никой от софийските активисти на дружеството не искаше телефона му да бъде обявен по радиостанциите, и така хората много трудно можеха да влязат в контакт с нас!? А аз, въобще нямах и телефон.

До есента на 88 г. не бях участвал в никакви събрания и нямах представа че трябва да се води протокол, но понеже почти във всяко жилище където се събирахме, обикновено имаше радиокасетофон, аз, поне на два пъти, предложих да правим записи на нашите събрания, на касетофон, но и двата пъти предложението ми бе отминато с мълчание!

(Сигурен съм, че "Държавна сигурност" все пак е правела записи на нашите сбирки, по един или друг начин, и въпрос на обществен интерес и натиск е, – записите, доносите, и всичко намиращо се в архива на ДС, относно "Независимото дружество за защита правата на човека", да стане обществено достояние !)

След това събрание, замислих към дружеството да създадем "секции" за защита: на работниците; на природата; и т.н., но поради последвалата криза в дружеството, тези идеи не се реализираха така, а членове и симпатизанти учередиха: "Подкрепа" и "Комитет за защита на вярващите".

Следващото събрание, за обсъждане и приемане на устав, се проведе в Асеновград, в апартамента на Стефан Вълков. Мястото и датата, определи Минев.

В хола на Вълков, "на бюрото" пред събранието, седеха Илия Минев, Стефан Вълков и Николай Галев, когото бай Илия представи за "кадровик" на дружеството!? Виждах Галев на наше събрание, за първ път, и едноличното решение на Минев, да го назначи за "кадровик", не ми хареса, защото знаех от личен опит, за некои недостатъци в характера на Галев, а и явно бай Илия щеше да продължи и в бъдеще да ни сервира еднолични решения, които в много случаи биваха не съвсем удачни!

Не че Галев може да е "доносник", и не такива бяха резервите ми към решението на Минев, но знаех, че бе малко с "детски характер", а и го бях чувал в "разряда", да казва за Че Гевара, че бил герой!?

Проекти прочетоха, Димитър Томов и Илия Минев. Проекта на Томов не бе обсъждан, а по отношение проекта на Минев, станах и казах, че съм съгласен, но ако се направят три съществени допълнения, – а именно:

1. В ръководството на дружеството да бъдат представени различните политически течения у нас. (Считах че така ще е най-добре, а и по подобен начин се бе изказал по радиото, наскоро заминалия на запад, Едуард Генов!)

2. Пълномощниците по области, да се избират от местните членове и да се предлагат за утвърждаванена на ръководството, а не да се назначават.

3. Важните решения да се вземат, не еднолично от председателя (каквито случаи често имаше), а от разширеното ръководство!

Ако не бях поставил тези условия, вероятно проектоуставът на Минев щеше да бъде приет. Гласувахме за моите предложения, но само още двама души ме подкрепиха, и аз, естествено, приех това решение.

Не помня кой предложи след мен, – да се гласува точка по точка проектоустава, но изненадващо, Минев отказа да се гласуват спорните въпроси! Започна да се държи доста грубо и така набързо загуби пълното предварително доверие към него, от страна на участниците в събранието. Последваха спорове, между бай Илия и другите участници, и ядосан, че не се приемат без гласуване, неговите предложения, бай Илия каза ядосан: – "Който е с мен, да излиза след мен!", и излезе сам от хола на Вълков! След малко, след него излязоха, само домакина Стефан Вълков и Николай Галев.

Знаех, че бай Илия и Вълков са "легионери", а и Галев е с подобни убеждения. Нямах нищо против тях и ги уважавах, като борци против комунизма, макар да бях малко резервиран към легионерите, но за дружеството, едвали щеше да е добре, да придобие само "легионерски" облик! Това би стеснило обществената подкрепа, и най-важното, – подкрепата на запада!

(Незнам дали некой си е въобразявал, или сега си въобразява, че без подкрепата на запада, тогава можеше да се говори за човешки права, а комунистическата власт щеше да търпи "някакво си дружество за защита правата на човека"?!)

След известен смут, събранието продължи без Илия Минев. Взе се решение, избрана комисия да подготви нов проектоустав, на базата на прочетените два, и на 11.01.89 г. да се съберем отново, в Пловдив, в дома на Петър Манолов, за да приемем устава.

От разговорите и "дискусиите", помня следните моменти: Петър Манолов предлагаше за устав, "хартата за правата на човека", като вероятно бъркаше устава с "програма". Хартата за правата на човека, наистина бе идеална за наша програма, но уставът урежда предимно организационните въпроси!

Ясно се чувстваше разочарование от Илия Минев, и само братът на Зейнеп Ибрахимова, се опитваше да го защити, като каза: – "Държавна сигурност" иска да сменим Минев, – значи нетрябва да го сменяме!" А аз казах: – "Те настояват да го сменим, само за да създават недоверие между нас, а иначе, им е много удобно да натякват: – "Минев е легионер – фашист", – и така да настройват хората срещу нас! А ако действително искат да го сменим, ще "позволят" да проведем следващото събрание, в противен случай, няма да ни позволят!" На този разговор бе свидетел и сестра му, Зейнеп Ибрахимова, и съм сигурен, че добре го помни, защото на 11 януари, бяхме арестувани всички, включително и тя!

А братът на Зейнеп (да ми прости, че не помня името му), в защита на Минев, каза и следното: – "Комунистите най-се плашат от фашистите, защото те най-добре се справят с тях!" Разбира се, това го знаехме много добре, но за да не дадем повод да ни обвиняват във "фашизъм", му отговорих така: – "Важното е какъв е крайният резултат от "фашизма" (всъщност, национал-социализма), защото в края на краищата, комунизмът дойде при нас, и поради тях!" А отец Топузлиев, вметна: – По делата им ще ги познаете!

По време на тези спонтанни обсъжданя и разговори, бяхме на две-три групи и е възможно другите да са обсъждали друго и да не са следели нашия разговор. Между другото, мисля че и на това събрание предложих, да записваме на касетофон нашите събрания, но никой не реагира! Пак повтарям, че ДС винаги имаше начин да се информира за всяка наша по-разширена проява, чрез подслушване или чрез "агенти", защото ние не бяхме конспиративна, а отворена и безпроблемна за следене и манипулиране, – организация! Записването бе нужно на нас, а не на ДС.

Така или иначе, аз дадох повода за спора и последвалата сериозна криза в дружеството, но това не значи, че ако не беше този случай, всичко щеше да е наред !

За следващото събрание, на 11-ти януари, софийската група пристигнахме в Пловдив с две коли. Още на влизане в града, милицията ни спря и ни закараха в един от пловдивските арести. Малко по-късно, ни преместиха в друг милиционерски участък и започнаха, един по един, да ни настаняват в арста. По време на "настаняването ни" в ареста, разположен на два етажа, се засякохме десетина души, включително и Зейнеп Ибрахимова! Добре помня как в този ден бях настинал и кашлях непрекъснато, а тя ме гледаше тъжно, докато ни разпределяха в ареста, вероятно спомняйки си, какво бях казал в Асеновград!

В този арест не видях всичките активисти на дружеството. Дочух че ни били разделили в два пловдивски ареста!

Бяхме се уговорили, ако бъдем арестувани, да обявим гладна стачка, и така направихме. Мен ме държаха два дни в пловдивския арест, след което, с ръце на гърба, с белезници, ме закараха с една Лада, на ул. Развигор 1, в София. Караха ме на задната седалка, между двама дебели милиционери, които ме притискаха така, че ръцете ми се изкълчваха и опъваха, та белезниците още по силно мие стягаха.

И в Пловдив и в София, не дадох никакви показания. На обвиненията на следователите, че сме правели заговри, – отговорих: "Не правим нищо тайно, и даже можем да проведем събранието си, пред вас, в следствения кабинет"! Което много ги ядоса! Незнам само дали сбърках, че им обещах, – както те настояваха, – да ме освободят, при условие, че няма да напускам един месец, община Трън.

С това условие, след три дни арест, ме освободиха. Най-вероятно, и без това, щяха да ме освободят, защото точно тогава в България пристигаше френският Президент, Франсоа Митеран.

От "Развигор", веднага отидох при Екатерина Маркова, която като ме видя че влизам, ме целуна, каточели идвах от Диарбекир. При нея заварих още неколко души от дружеството, между които и Димитър Томов. Там рзбрах, че всички задържани в Пловдив, са вече освободени. Екатерина ми призна, че е подписала да не се занимава повече с дружеството. Това се принудила да направи, заради двете си малолетни деца, които, ако тя бе задържана, – оставаха сами! Тази ъ постъпка напълно оправдавам, още повече, че тя продължи, както и преди, да ни подкрепя и съдейства! Между другото, Екатерина се бе завърнала от Австрия, заради проблеми в лагера за емигранти (а се бяха скарали и с Едуард), но скоро след това, пак замина, като настоятелно подканяше и мен, да заминем заедно, но аз вече бях отказал да напускам България!

След излизането ми от ареста, прекратих гладната стачка и заминах на село, за един месец, както бях обещал в ДС. Тогава още незнаех че Илия Минев и Петър Манолов, са обявили безсрочна гладна стачка, за която научих по-късно, от радиото!

За арестуването ни в Пловдив, във в. "Работническо дело", на 13 януари, излезе следната статийка:

Съобщение на МВР
На 11 яннуари 1989 г. органите на МВР с разрешение на прокуратурата задържаха в Пловдив група лица, между които Илия Стоянов Минев, Григор Симов Божилов, Димитър Томов Йорданов, Благой Василев Топузлиев и други, по-голямата част от които са осъждани за различни престъпления. Следствените органи предприемат необходимите действия за изясняване на фактите и обстоятелствата, уличаващи тези лица в извършване на престъпления от общ характер, изразяващи се в това, че в съучастие и съзнателно са разгласявали неверни твърдения с цел да създават недоверие към властта и нейните мероприятия.
След приключване на разследването материалите ще бъдат предадени на прокуратурата.

Това бе втора публикация, в която се споменаваше че има някакво движение или група хора, борещи се за човешки права, като се цитираха и имената ни! Такова нещо не бе допускано десетилетия, но явно повече неможеха да игнорират и премълчават нашата набираща известност, продемократична, правозащитна дейност!

По повод гладните стачки на Петър Манолов и Илия Минев, доста хора се обаждаха до западните радиостанции в тяхна защита и подкрепа! По това време, за първ път се чу и името на Румен Воденичаров, за когото никой от нас, дотогава не бе чувал. Воденичаров неколко пъти е посещавал Илия Минев, по време на гладната му стачка в гр. Септември и многократно се изказа по радиостанциите, в негова защита.

Клеветническата кампания 
срещу ръководството на дружеството

В началото на Февруари 89 г., в гр. Трън, в предприятието, в което принудително ме назначиха на работа, – дойдоха двама "журналисти", от в. "Работническо дело" и от софийския областен вестник "Априлско дело", с настояване да ме интервюират! Отказах им, понеже вече знаехме че готвят оклеветяването ни и ще използват интервюто само за повод. Но след като обещаха че ще ми дадат касета с презапис на интервюто, се съгласих! — Обещаха, и излъгаха!

Интервюто се проведе в едно от работните помещения. "Журналистите" запълниха една касета с отговори на техните въпроси, и си заминаха.

След неколко дни, на 7 февруари, във вестник "Работническо дело" излезе голяма статия, озаглавена: 
— "КОЙ И КАК се бори за правата на човека в България?"

Статията беше изцяло клеветническа, целяща да даде тон и насока за "всенародно осъждане и възмущение"! И още на следващия ден започна дирижирани "обсъжданя" в нарочни събрания на "трудовите колективи"; партийните организации, а и съответните "отзиви" във вестниците!

Цялата статия бе за Илия Минев; за мен; за Едуард Генов и за Петър Манолов. За Минев пишеха че е легионер – фашист! За мен, че съм "криминален престъпник – борец за човешки права", и че съм бил крал икони в Югославия! А "центърът" на статията, бяха най-тенденциозно подбрани стихове и съчинения на поета Петър Манолов, иззети oт дома му! Тези части от негови съчинения бяха извадени извън контекста на творбите му и нямаха никакво отношение към дружеството, но за целите на оклеветяването, ги приписваха като уж извадки от наши документи и програми!

А под един от цитираните негови куплети, бих се подписал и аз:

"Освободете ни от освободителите, Горбачов! 
Освободете ни от освободителите, Рейгън!
Освободете ни от освободителите 
и повече не ни освобождавайте 
от нашия живот, от бъдещето ни!
Не ни освобождавайте и не нахлузвайте 
на шиите ни
азиатски феодален гнет!"

От моето интервю нямаше и едно изречение!

След тази "статия", от МВР Трън ме закараха в Перник, при окръжния прокурор, за да ме заплашва! Там видях и Николай Галев, от Радомир.

След това ме закараха в София при зам. областния началник на МВР (по ДС), пак с цел, предупреждения и заплахи! И като ме попита за статията във вестник "Дело", – казах, че почти всичко написано, са клевети, и че не е поместено нито едно изречение от едночасовото ми "интервю"!

Вероятно затова, не след дълго, на 28 февруари, в софийския областен вестник "Априлско дело" (а Софийска област бе цяла югозападна България), публикуваха още една подобна статия, но този път, специално срещу мен, с ироничното заглавие:

ТРЪНСКИЯТ "МЕСИЯ"

След 13 години затвор за криминални
престъпления – борец за човешки права
Среща в Трън с Григор Симов 
– "куриера-
координатор" на т. нар. 
"Независимо дружество 
за защита правата на човека в НРБ"

В тази статия бяха поместили малки части от интервюто, – тенденциозно подбрани, – като повечето от отговорите ми бяха "леко" променени, така че да звучат малко несериозно или да са неясни. Пак ме наричаха "криминален престъпник", и че в Югосалваския затвор съм бил за "кражба на икони"! Пак цитараха извадени от контекста, съчинения и разсъждения на Петър Манолов, като ги обявяваха за "извадки от програмата на дружеството"!

Авторите на интервюто и на статията са: Драгомир Пенчовски и Енчо Цветков. Единия от двамата ДС "журналисти", по-късно работеше в президентството, при Желев!

От тази статия, преписвам част от отговора ми, за обвиненията срещу Минев, че бил фашист и не бил подходящ за дружеството:

...“Специално за Илия Минев, не съм убеден, че той не е подходящ за член на дружеството. Поне от лични впечатления, от това което зная за него. Той многократно е казвал, че легионерската организация не е била фашистка, както се обвинява, а е имала демократични цели"

А ето и един от непубликуваните във вестника им, въпроси на интервюиращите, и моя отговор, който добре помня:

Въпрос: — "Ако се отворят границите, както настояваш, откъде хората ще имат средства да пътуват?" Отговор: — "Ако нямат средства за по-далече, – то, поне до Солун и Бело море, всеки би могъл да отиде. До там са само 200 километра. ." !


Месецът, през който бях обещал да не напускам общината, изтече, но от МВР ми заявиха, "че забраната е продължена"! Нямах намерение да се съобразявам с тази забрана, но милиционерите дебнеха около къщичката ни и на автобусната спирка. Веднъж даже пречакаха и спряха автобуса, на излизане от трънската община, свалиха ме демонстративно и ме закарваха в МВР Трън. Така ме дебнеха денонощно!

Въпреки това, щом се наложеше, обикновено намирах начин да прескоча до София и да се срещна с когото трябва. За деня на обесването на Левски, някой спомена, да поставим венец на паметника му, от името на дружеството, но и предложителите започнаха да се дърпат, че ги били следели постоянно. Така, тази хубава идея пропадна. От Екатерина Маркова научих, че една жена предлагала апартамента си, за дейността на дружеството. По късно разбрах че тази жена е Мариана Златева.

Не зная по чия инициатива, пролетта на 89 г. по радиостанциите бе обявено, че в нейния апартамент, ще се проведе събрание или конференция, на Независимото дружество. Може би, понеже това "събрание" бе така широко разгласено, от ДС не допуснаха да се съберем.

Между другото, вероятно ще объркам последователността на некои събития от 89 г., за които споменавам, а може и нещо грешно да напиша, понеже минаха 15 години Това е така, защото за 89 г. не съм записал нищо, нито в "кратката история на дружеството", написана в началото на 90 г.; нито в "нередактираната записка", от 91г., понеже тогава наивно вярвах, че за тези събития скоро ще почне да се пише и нищо няма да остане неизяснено! Но евентуални мои грешки, лесно могат да се поправят, от спомените на останалите участници!

По това време започнаха и вълненията на българските турци, и понеже телефона на Мариана Златева бе разгласен, започнаха да ъ се обаждат наши членове и симпатизанти, – турци, от североисточна България, и да и искат съдействие. Настояваха да отидем там на място, но Мариана не искаше! Да ида сам, нямайки подкрепа и съдействие поне на софийската група, беше почти безсмислено, а нямах и пари!

Така, освен с декларации в тяхна подкрепа, чрез западните радиостанции, и с разгласена гладна стачка, с друго не подкрепихме нашите съграждани, турци и помаци, когато най-имаха нужда! А гладна стачка правихме и след арестуването на Тренчев, Босия, Гагалов, Бялков, Запрянов, Събев и Собаджиев, които основаха "комитет 273".

Започнахме да се събираме всяка седмица, в апартамента на Златева. Там веднъж дойде и отец Амбарев, от Пловдив. Той се оплака от Илия Минев и настояваше да отидем с Марияна в Пловдив, за да обсъдим в по-широк кръг, този и други въпроси. В уговорения ден отидохме с колата на Мариана, но отец Амбарев го нямаше! Срещнахме се и разговаряхме с други членове на дружеството, но имената и адресите им отдавна не помня.

За моя изненада, вечерта по радиото, Амбарев се обяви за "генерален пълномощник" на председателя на дружеството, Илия Минев! Разбира се, такава "длъжност", – Генерален пълномощник, – нямаше, и всичко това бе малко смешно!

Някъде пролетта (3 април), във вилата на Румен Воденичаров, в Панчарево, се проведе събрание на дружеството, за което не бях уведомен! Внезапно при мен на село пристигна с кола Драгомир Цеков или Павел Стефанов (не помня кой, защото и двамата бяха идвали да ме вземат, в подобни ситуации), и ми каза, че е започнало събрание, а аз не съм бил уведомен!

Пристигнахме към края на събранието и участвахме в избирането на Румен Воденичаров, за "нещо" (говорител на дружеството ли, на мястото на Димитър Томов, – вече не помня). В събранието участваха, и председателя на дружеството, Илия Минев, и секретаря, Петър Манолов. Там бе и Тренчев.

! (А току що, на 21 октомври, 2005 г., – след като спомените ми вече отдавна са написани, но не са публикувани, – научих от моя приятел и колега от затвора, и от дружеството, – Христо Гамджалиев, – че събранието в Панчарево е записано на касетофон! Прослушах двете касети, на които е записана по-голямата част от събранието, и в записа, освен другото, ясно се чува, че бай Илия предлага, Румен Воденичаров да бъде избран за говорител на дружеството, а Димитър Томов, за зам. председател!

С това не обвинявам бай Илия, но и той, по-късно, нямаше никакво основание, след избирането на Воденичаров за председател на дружеството, да казва, че "Воденичаров, даже не е член на дружеството"!? А аз може и да не съм присъствал при избирането, понеже пристигнах към края на събранието, и на записа, моят глас не се чува?!)

След това събрание, софийската група, продължихме да се събираме при Мариана Златева. Тя много се бе ядосала на Воденичаров, че по време на събранието в Панчарево, бе казал че сме демократи, а тя била монархистка, и повтаряше: – "Той ще ми казва, че сме демократи!" Вероятно е мислела, както много хора, че демокрация и монархия, са несъвместими, и предполагам е бъркала, – "демократи", с "републиканци", – та затова така се ядосваше.

Някъде, по това време, започна "Парижката конференция, за сигурност и сътрудничество в Европа", на която, за пореден път, щеше да се обсъжда, изпълнението на договореностите от Хелзинки!

Понеже Държавна сигурност осуети провеждането на януарското ни събрание, арестува ни, а след това на много от нас не ни позволяваха да напускаме родните си места, – в дружеството останаха много висящи въпроси. Неможахме да приемем устав, не уточнихме предстоящите ни задачи и акции, не се знаеше кой ще ръководи дружеството, защото по време на асеновградското събрание, развалихме отношенията си с председателя Илия Минев, и нито можахме да се съберем, за да изясним и изгладим отношенията си, нито да обсъдим евентуален избор на нов председател! А на "Панчаревското" събрание, доколкото разбрах, защото пристигнах към края, – тези въпроси не се изясниха!

Секретарят на дружеството, Петър Манолов, щеше да емигрира за Франция, най вероятно поради натиска на ДС, и щеше да се опита да представлява дружество, – на "Парижката конференция". Преди да замине, отидох до Пловдив да се срещна с него, за да се информирам за позицията му в Париж, а и да обменим мнения за ситуацията в дружеството, но неможах да го открия в тях. Не се срещнахме, а вместо това, в Пловдив, край дома на Манолов, ме арестуваха, след което, трънските милиционери дойдоха с кола, чак в Пловдив и ме "прибраха" в Трън! Освободиха ме на следващия ден.

От името на Независимото дружество, Костадин Георгиев, секретар на софийската група, написал и с Мариана Златева изпратили до Парижката конференция, изложение, в което между другото, България и българите се представяха като най-големите военнопрестъпници на балканите и върли подтисници на всички малцинства, – от освобождението ни от турско, та до сега!

За изпратеното "становище" научих постфактум! Веднага настоях, да изпратим втори вариант, в който уточнихме и премахнахме личните "вижданя" на Коста. Но кой вариант е представен в Париж, и дали въобще е представен, не зная!

След събранието в Панчарево, Румен Воденичаров замина, както казаха, на експедиция в Хималаите, където често ходел. Но сигурно преди още да замине, по настояване на мнозина, a както пише в една публикация, самият Румен Воденичаров, – "по предложение на Мариана Златева", сме го избрали за председател на софийската група. Нямам спомен, къде и как е станало това, и най-вероятно не съм присъствал.

Мариана Златева държеше да се събираме при нея, но според мен, не проявяваше голяма активност, особено по време на вълненията на турците. А от нея, като домакин и адресат на телефонните обажданя, зависеше много, защото, обикновено, домакина беше като председател! Аз предложих и останалите приеха, вече да се събираме на публични места, например, на първо време, в некоя градинка. Само Мариана не одобри тази промяна. Наричаше ни "градинкаджии" и вече не дойде при нас, с едно изключение: – само при избирането на Воденичаров за председател на дружеството!

Неколко пъти се събирахме в градинката зад Народната библиотека, а после, – на по-видно място, – в градинката срещу университета, от към народното събрание! Сбирките ни бяха ежеседмични.

На една от тях, стана дума за преговорите с неколкото други "неформални" групи, за някаква форма на съюзяване или единодействие. По начало, от "Клуба за гласност и преустройство" не искаха да контактуват с нас, понеже бяха все комунисти, а ние, с биографиите си и със смелите си изяви, според тях, сме били много крайни! Опитите за контакти и разговори правеше, най-често, Любо Собаджиев, от Русе, председател на "Гражданска инициатива". Той ни информираше, с кого и какво е говорил, за съюзяване или единодействие.

На една от срещите, в градинката пред университета, Костадин Георгиев, секретарят на софийската група на дружеството, предложи, името на евентуалния съюз на неформалните групи, да е: "Федерация на демократичните сили", или съкратено, както той сам го произнасяше:

Фе Де Се! А аз предложих: – "Движение за народно самоуправление и национално възраждане". – "Как, как", – попита Собаджиев, заинтересуван от предложението ми.

Така, вероятно от предложението на Коста Георгиев, чак след десети ноември, се оформи названието — "Съюз на демократичните сили"!

Не зная (или не помня) по чия инициатива, през лятото се направиха два опита за събрание (или "конференция") на дружеството! Единия опит беше в Плевен.

От София за Плевен заминахме с две коли, а Воденичаров пътуваше с мотоциклет. Събрахме се на "Панорамата", в Плевен, но се оказа че въпреки пристигналите още неколко души от други области на България, пак бяхме недостатъчно на брой, за да проведем замислената, но явно, съвсем неподготвена конференция!

За другото събрание, което е трябвало да се проведе на "Петрохан", въобще и не бях уведомен, а за направения опит, научих след това!

Както разбрах по-късно, и както пише Воденичаров, на Петрохан е отишъл само той !?

Тези опити за събрания бяха предприети главно, за да бъде сменен Илия Минев. За смяната на Минев бяха всички от софийската група на дружеството и повечето от присъствалите на асеновградското събрание. Имаше смут обаче, по този сериозен въпрос, между активисти на дружеството от провинцията, които не бяха присъствали в Асеновград и които не бяха в течение за "работите" в дружеството. За смяната на Мнев бях и аз, но невиждах кой може да го замести.

Избирането на Румен Воденичаров

През Септември, в апартамента на Екатерина Маркова, която по това време беше вече емигрирала на запад, се проведе поредното събрание, за смяна на председателя.

В апартамента на Маркова, вече живееше под наем "активиста" на дружеството, Владимир Кръстев. По негови смели самопризнания (в-к "Демокрация" от 14 май 91г.), по това време той е бил активен агент на ДС! За това му признание, искрено го поздравявам, понеже само той има доблестта да си признаве!

На събранието присъствахме 12 души, от които само трима не бяхме от София. Повечето области на България, в които имахме пълномощници, не бяха представени, но събранието започна и некой предложи, както се и очакваше, Румен Воденичаров, за председател. А Воденичаров не присъстваше (ако не се лъжа?)! Всъщност, и на предишните събрания не се държеше сметка, – кои присъстват и гласуват; кои и защо отсъстват, и дали всички са били уведомени за събранието, – така че, това не беше прецедент

Аз не гласувах за Воденичаров, защото не го познавах и естествено, имах съмнения. А понеже невиждах между нас човек подходящ за председател, – предложих Димитър Томов, който поне вече бе станал известен и умееше да работи със западните медии, а и бай Илия, в Панчарево, го бе предлагал за зам. председател. Томов беше близък и с Петър Бояджиев, и поддържаше телефонна връзка с него. А Бояджиев, до голяма степен, ръководеше дружеството, от Франция, чрез Томов! (От записа на събранието в Панчарево, пак си припомних, защото вече не бях сигурен, че наистина, Илия Минев, там е предложил, – Воденичаров, за говорител, а Томов, за зам. председател).

Мариана или Томов, само като "контра" на моята позиция, предложиха мен, но аз отказах. След гласуване с ръка, се избра Воденичаров. Резултатите от гласуването записваше Костадин Георгиев, секретар на софийската група и предполагам пази този лист!

Костадин Георгиев отдавна ми каза, че е написал книга за "онова време". Неможах да видя тази книга, но важното е, че и той има написани спомени! (Наскоро прочетох книгата му, коятя лично той ми изпрати)

Ето така бе избран Румен Воденичаров, за председател на "Независимото дружество за защита правата на човека в България"!

След гласуването, си направихме снимка, на балкона на апартамента. На нея, от лево, на десно, сме: Костадин Георгиев, аз – Григор Симов, Владимир Кръстев, Рут Леви (приятелка на Кръстев или играеща такава роля?), Стефан Савовски, Васил Костов, Мариана Златева, Димитър Томов, Волен Сидеров, Драгомир Цеков и Коце Иванов.


Както писах по-горе, имах сериозни резерви към Воденичаров, но след като вече бе избран, приех избирането му, понеже дружеството месеци наред бе почти блокирано!

А по отношение Волен Сидеров, за онова време, мога да кажа само следното: Когато пролетта на 89 г. започнахме да се събираме в апартамента на Мариана Златева, там често присъстваше и Волен, а Мариана ни го представи, като, – приятел, – и в това качество той присъстваше, и по-късно, гласува за избирането на Воденичаров. (За Сидеров ще стане дума и по-нататък)

Първата ни публична изява

През октомври (19-ти), по предложение на Воденичаров, насрочихме публична "сказка", на дружеството, пред Народната библиотека "Кирил и Методий". Това щеше да е първа публична изява на опозиционна организация, в комунистическа България!

Мисля че тази ни проява не беше разгласена по никакъв начин. Само аз, саминициативно написах с фулмастер неколко обяви и ги разлепих на видни места, на входовете в централните пешеходни подлези.

На уречения ден, повечето софийски членове на дружеството, се събрахме на тротоара на булеварда пред библиотеката, понеже милицията бе завардили района пред самата библиотеката, а Воденичаров спореше или разговаряше с обградилите го униформени офицери от МВР.

Явно, некои от нас са били уведомени предварително, че няма да ни разрешат да проведем публичната сказка пред Народната библиотека, а ни педлагали да направим това, в "Южния парк"! Затова некой носеше свит на роло плакат, в който пишеше, че "сказката" на "Независимото дружество за защита правата на човека", се премества, и ще се проведе в "Южния парк"!

Колегите ми не смееха, но аз разгънах плаката и с помощта на Коста, го държахме десетина-петнадесет минути, срещу движението на преминаващите пешеходци. Около нас стоеха и кържеха доста цивилни десари, и един от тях ни снима, както държехме плаката. Явно не беше журналист, защото от същата група, друг ни "подкани": – "Хайде, хайде, – подържахте си плаката, а сега отивайте към "Южния парк"!

Не чакахме повече подканяне и се запътихме за там. Когато започнахме да се събираме около първите пейки на парка, вече се притъмваше. Заформи се група от около 20-30 души, повечето непознати, а по-предпазливите обикаляха наоколо, все едно, случайно минават от там! Виждаха се фотоапарати и телевизионна камера.

Воденичаров се покачи на една пейка и започна да чете "Всеобщата декларация за правата на човека"! Присъстващите наобиколиха пейката, като явно, доста от тях бяха от ДС. Те се провикваха и апострофираха Водничаров, с изрази, като: –"Какви правб бе?"! Беше вече тъмно и Воденичаров, с прожекторчето, с което си осветяваше текста, започна последователно да осветява лицата на апострофиращите го, ДС провокатори. Така те се постъписаха, уплашени че с осветяването им, излизат от удобната им анономност, и постепенно престанаха да подвикват! А аз, като видях агресивното държание на част от присъстващите, заех поза на "бодигард", зад Воденичаров, който преостъпи четенето на друг, а той се зае само с осветяване лицата на провокаторите.

"Сказката" ни, приключваше успешно! От БНТ, мисля че от студио "Екран", взеха интервю от Воденичаров и от мен, но то естествено не се появи никъде, а само е послужило за визуална информация на партийната и ДС върхушка, за "необичайното за социализма" обществено явление!

Това "явление", несъмнено са възприели като начало на бързия провал на тяхната диктаторска система, основана на лъжи и насилия! Затова са ускорили провеждането на подготвеното, "кардинално преустройство", с което да изпреварят, неизбежните събития!

Не помня по чия инициатива, но решихме да пишем декларация в защита на малцинствата в България. Воденичаров искаше да включим и "македонско" малцинство, аз се противопоставях, като изложих следните аргументи: Мнозинството от населението в Пиринска, както и в цяла Македония, до втората световна война, е определяно, и се е самоопределяло като българско. От тогава насам, в пиринска Македония никога не е провеждан референдум или допитване, които да показват, че това население вече не смята себе си за българско! Разбира се, има малък брой хора с македонско (прокомунистическо – югославско) самосъзнание, – главно, вследствие проведеното от комунистите, след 9-ти 44 г., насилственото записване на хората в пиринския край, като македонци, и югославските учители, преподавали по това време в училищата в пиринско! Затова според мен, неможехме да предопределяме народностното самосъзнание на хората от пиринска македония, като добре знаем че в пиринско, мнозинството са били и продължават да се чувстват българи, въпреки всичките комунистически експерименти и насилия! А ако бяхме споменали македонско малцинство, това можеше да се възприеме, че едвали не, се съмняваме, че населението в пиринска Македония, е българско! А иначе, уважавам и защищавам правото на самоопределение на хората, особено ако са преследвани заради своето самоопределение, но историческата истина за мен е безспорна!

Между другото, най-вече, тези "противоречиви" позиции на Воденичаров: – от една страна, – за македонско малцинство, а от друга, – последвалите му националистически изяви след 10 ноември, – според мен, показват някаква негова "зависимост"!

През месец октомври "издадохме" първия "Информационен бюлетин на Независимото дружество за защита правата на човека в България"! Бюлетинът беше набран на компютър от, или чрез Воденичаров, и разпечатан на принтер. Разпространяваше се и на дискети. А че е стигнал до доста хора в София, се убедих по-късно, когато двама души, по произход от нашето село, но живеещи в София, независимо един от друг, ми се обадиха, че са чели бюлетина, понеже в този бюлетин бе поместено и мое "съчинение", – „За селото и за България“, написано по повод закона за жителствата и кепостното положение на селяните. 
("За селото и за България" е публикувано на отделен постинг в този блог!)




Гласувай:
0
0



1. silentfuture - Позволената опозиция
10.08.2013 13:46
Знаела е ДС,че се сменя комунизмът и е имало позволени събирания.В същият дух сред вас е имало поне 4 агента на ДС на събранията.Имало е и неетнически българи.Репресиите и разходките на турците при "Възродителният процес" са едно от най-големите подготовки за косовски сценарии в България.Насаждане на вина и бъдещи отстъпки за турците,циганите,помаците и бъдещо отцепване на части от България.Когато се направят такива опити си задай въпросът за какво сте се борили и кои сред вас са били етнически българи и не са били агенти на ДС.Така наречените фашисти винаги са били трън в очите на демократите и техните рожби комунистите.Воюва се срещу тях,за три филма срещу евреите има стотици филми срещу германците и Хитлер,националсоциализмът и основният хазарски източник на доходи и политически дивидент-измисленият Холокост.И от запад и от изток се е воювало срещу него.Неговото учение още се преследва,докато измислените демокрация и социализъм са в симбиоза,правещи се на доброто и лошото ченге.Единствените истински опасни за международните терористи са били така наречените "фашисти","монархо-фашисти","националсоциалисти".То не бяха пропагандни филми,пропагандни книги,пропагандни статии,измислени холокости.Виждаме реалността-хазарите се борят срещу бялата раса и чрез политиците си вкарват черни в белите държави.Бъдещите воини ще бъдат междурасови,не международни!Благодари на най-големите злосторници срещу белите и срещу българите,колкото по-агресивни са,толкова по-бърза и силна реакция ще има срещу тях.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 14950738
Постинги: 3859
Коментари: 6840
Гласове: 7747
Архив
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930