Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.10.2008 00:10 - ... част 3-та, Бегство от затвора; Югославски затвор...
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 3285 Коментари: 1 Гласове:
0

Последна промяна: 24.12.2008 20:41


Първите дни в Кремиковци, докато сутрин ни строяваха, броеха и качваха в автобуса, надъхани от началниците си, надзирателите ни блъскаха, ритаха, ругаеха и насъскваха кучетата срещу нас, но постепенно се поукротиха.

"Софийски затвор – обект Рудина" 

Така се наричаше официално, Кремиковският затвор, или – "затворнически лагер". Там ме преместиха, ноември 71 година, в новосформираната 26-та бригада. В новата бригада почти всички бяхме бегълци през граница, затова на работа ни извеждаха 7 милиционери, с кучета, като с автобус ни караха до новостроящ се цех в завода. Там се спускахме през една дупка в тунел под цеха, където облицовахме тунела с някаква изолация и с тухлена зидария, споявана с "водно стъкло".

Първите дни, докато сутрин ни строяваха, броеха и качваха в автобуса, вероятно надъхани от началниците си, надзирателите ни блъскаха, ритаха, ругаеха и насъскваха кучетата срещу нас, но постепенно се поукротиха.

Бригадите в кремиковци бяха тридесет и неколко, с по двадесет-тридесет души, като почти всички работеха в завода, но на другите бригади, охраната бе от по двама милиционери. Помещенията бяха бараки, които се заключваха преди проверка, – вечер около 19 ч., а през деня, доста време стоеха отворени и когато е почивен ден, можехме да се виждаме всички, да разговаряме, и за известно време, да се разхождаме между бараките. Оградени бяхме с неколко реда мрежи и висока ограда от бодлива тел, с "козирка".

Повечето затворници бяха в "комбина" по двама–трима, което ще рече, че са приятели и споделят колкото имат храна и пари. От месечната ни заплата, 80% отиваха за затвора или държавата, а 20%, т.е. около 20 - 30 лева, бяха за нас, но ние получавахме само 5, 8, 10 или 15 лева, в зависимост от режима на който сме осъдени. А режима на повечето от нас, бе строг, т. е. 8 лева на месец и по едно свиждане на 2 месеца, когато близките можеха да ни донесат храна, плодове и зеленчуци, общо до 5 килограма.

Аз станах комбина с Петър Григоров от кв. Левски, с когото се познавахме от дърводелната, и естествено, се уговорихме заедно да бягаме от затвора!

Работихме само около седмица в тунела и се отказаха от нас, защото зидарията дето зидахме с водното стъкло, се беше изкривила и разместила! Тогава разтуриха 26-та бригада и повечето от нас преместиха в 17-та, която работеше в София, на строителни обекти на ДС.

Първо работехме в Лозенец, в една голяма и дълга сграда. Там видях, че други затворници подават скришом писма на преминаващи граждани, с молба, или "по подразбиране", да им ги пуснат в пощата. Понеже писмата се проверяваха, аз почти не пишех, защото за мен, въобще не бе приемливо да ги четат моите подтисници! Затова реших и аз да използвам случая, като надписах три плика с новогодишни картички (наближаваше 72-ра година), и с трепереща ръка, защото надзирателите бяха наблизо, ги подадох на един преминаващ, но той веднага ги даде на най-близкия надзирател!

За това нарушение ме спряха от работа и не излизах десетина дни. През това време наща бригада, започнали да събарят стари къщи в кв. Левски, – "Сухата река", до пожарната, и да разчистват терен за строеж на блок на МВР. С Пешо разговаряхме за създалото се положение и той каза, че ако има възможност да избяга сам, няма да я пропуска. След неколко дни, моя комбина, Петър, успял да избяга през прозореца на една от несъборените още къщи, докато другите обядвали!

Заради бегството на Петър ме извика началника на затвора, Попов. Не му казах нищо, а той накрая каза: – "Ние ще го хванем! При жена му ще го хванем!", – понеже той бе женен или згоден. Петър, не го хванаха в България, защото беше запомнил точно маршрута от София до границата, през Трън, както му го бях описал, – а го хванали сърбите! Но това разбрах доста по-късно.

След като той успя да избяга, станахме комбина с Йордан Александров Лозанов (Данчо Мурука), от село Кремиковци, но не бяхме много близки. Викахме му "Мурука", защото бе много по стар от нас. Сигурно е бил на триесе и неколко години!

Аз повече се сближих с Христо (Ицо), от Перник, кв. ДМЗ, бл. 10, и с Иван (Грозни) от село Сливата Ломско. След затвора, за съжаление, с тях не сме се виждали, но останах с най-добри впечатления и от двамата!

Това са подробности, но ги споменавам заради имената на хората, които уважавах и уважавам, макар че много по-късно, Данчо Мурука, бе прокурорски свидетел срещу мен! Но това той направи, от глупост, подвеждан от ДС!

Нова жизнена цел:
"Борба против комунизма, 
– за свобода и демокрация"

Считах че щом не харесвам и не приемам тази политическа система, ще се стремя да я напусна, макар и с рискове за живота си! Но през 71-ва година, в софийския затвор и в Кремиковци, постепенно разбрах, че комунистическият режим е наложен с чужда сила и се поддържа с лъжи, насилие и принудителна изолация от света!

Така, след като осмислих преживяното и чутото, и особено, разказаното ми за Ловешкия лагер, в мен се оформи и затвърди основната цел на живота ми: — "Борба против комунизма, – за свобода и демокрация"! И ако случайно остана жив, като второ свое задължение, смятах да напиша, – "Речник и граматика на нашия трънски диалект" (Западнобългарско "наречие", което с малки различия, се говори от двете страни на цялата сръбско-българска граница, – от Дунава, та до Албания!) За жалост, много, много по-късно разбрах, че да се бориш против комунизма е все едно да се бориш с вятърни мелници, но поне диалектния речник вече е готов!

По отношение "борбата" с комунизма, нямах никакви илюзии за успех, а още по-малко, – за "близка свобода", но просто я считах за задължение!

Може би защото така ни бяха възпитали комунистите, според тогавашните ми представи, борбата неможеше да е без оръжие. И действително, до "Хелзинкските споразумения" от 1975 година, друга форма на борба, против подтисническата комунистическа власт, почти нямаше!

Първоначално мечтаех да започна сам, с пушка и землянка, преценявайки реалистично, че ще мога да оцелея, най-много, месец! С течение на времето, обаче, виждах, че има доста хора с които може да се направи и нещо повече, а предполагах че има и емигранти, които биха се включили, със своята подготовка, връзки и средства.

В такава посока разсъждавах и разговарях с по-надеждните приятели и колеги, но виждах, че без да се избяга на запад, за елементарна подготовка и екипировка, е чиста илюзия да се постигне нещо! А на запад, подготовката трябваше да е, или скрита от местната власт, или след легално военно обучение, да се напусне службата, и екипирани, тайно да се прехвърлим в България!

"Шпионската група"

Наща затворническа бригада работехме в София и околностите, по строителство и ремонти на обекти на МВР и ДС. Христо Угринов, един от колегите затворници, осъден за опит за бегство, тогава много по-възрастен от нас, – около 50 годишен, започнал да събира из тези обекти, данни, които според него биха представлявали интерес за западните разузнаваня, а от там, и за борбата против комунизма! Той беше доста приказлив и убедителен, на "потайни" теми, и набързо събрал цяла група помощници. Мен ме покани последен и ме представи на групата, – на поляната в средата на кремиковския "лагер". Там бяха, Данчо "Мурука" и още две момчета, чиито имена отдавна не помня (Помня само, че едното беше от Шумен, а другото от София). Разбира се, веднага се включих във "важната" дейност и даже си мислех, че вече не губим напразно времето си в затвора, а вършим нещо много полезно!

Тогава работехме в школата на ДС в Симеоново, – бивш американски колеж! Записвахме номерата на колите в, и пред школата, и вечер ги предавахме на Угринов. Макар че по думуте на самия Угринов, който казваше че имал роднина работещ там, в школата имало работилничка за смяна номерата на колите!

Понеже правехме пристройка, точно до кухнята на школата, броехме и колко хлеба, и купички кисело млеко се докарваха, и даже намерихме бележка с адреса на хлебозавода, от койта докарват хлеба! В Панчарево пък, работихме неколко дни на преустройството на една стара вила на МВР (вероятно, конфискувана навремето), която според Угринов се преустройваше за таен арест! По искане на Угринов, начертах план, с инсталациите на вилата, и му го дадох.

Школата на ДС в Симеоново представляваше особен интерес за нас, защото според Угринов, там се обучават и изпращат на запад, комунистически подривни агенти. Често виждахме из различните МВР "обекти", – негри, араби и други, явно чужди граждани, които се обучаваха в България, за многобройните прокомунистически партизански подривни "фронтове", по различните крайща на света. А един от охраняващите ни милиционери, веднъж ни каза да пазим тишина, защото в къщичките, които бяха в западната страна на двора на школата, – "почивали" възрастни руснаци!?

Планирахме още, ако некой от нас успее да избяга от затвора, първо да се постарае да достави на останалите, малък фотоапарат, с цел да се заснемат "по-важни обекти" от школата в Симеоново и от затвора!

Всичко това сега изглежда ненужно и глупаво, но тогава мислехме, че е важна част от "борбата между двете противостоящи си световни системи", – комунизма и демокрацията (както ни втълпяваше пропагандата), и се радвахме, че имаме принос в тази борба! (В тази връзка, прочетете в пета част на книгата, подзаглавието: "Масонската мафия и комунизмът"!)

Между другото, за тази ни "тайна дейност" знаеха много хора в кремиковския затвор, защото Угринов имаше слабост да се "хвали" че прави нещо много важно, и помня как веднъж ме "представи" на друга група негови познати затворници, като новото момче в групата !? И въпреки че много хора знаеха, тогава никой не ни издаде !!

"Пистолетът" на Угринов 

Лятото на 72-ра година, наближи времето Угринов да излезе от затвора и понеже ни бе разказвал, че имал скрит пистолет в някаква вила в Бояна (До паметника на скиорката!), се разбрахме на определена дата да го донесе и скрие през нощта, в тоалетната на строителния ни обект в кв. Сухата река. Попитах го, какво ще правим, ако по някаква причина неможе да го донесе? Да речем че неочаквано го арестуват или "си счупи крак", но той многократно ми повтори, че нищо неможело да му се случи и ще направи както сме се уговорили!

Разбрах, че или не разсъждава, или няма намерение да направи това, което обещава! Така и стана. Угринов не се "появи"! И по-добре, защото лекомислено планирах, заедно с Данчо "Мурука", с помощта на пистолета, некоя вечер да "отвлечем" затворническия автобус с който, често пъти, по тъмно ни прибираха от София, и да се насочим към границата, в посока Петрохан! Аз Щях да карам автобуса, а Данчо с пистолета, да държи охраняващите ни милиционери, легнали между седалките, след като ги обезоръжим! Всъщност, аз едвали щях да мога да карам автобуса, защото преди затвора бях "подкарвал" автобуса, с който работеше брат ми Борис, само неколко пъти, по стотина метра!? Да не говорим за останалата част от "плана"! А "планът" беше: Първо действай, а после мисли! Така е, когато си в затвора!

А понеже сега е "модерно" да се наричат терористи всички съпротивляващи се с оръжие на някаква власт, – ще възникне въпроса: – не сме ли били и ние терористи, щом мислехме за оръжие и въоръжена борба?

! За съжаление, и днес, в интерес на силните на деня, още не е формулирана дефиниция на тероризма, но това "явление" не е толкова сложно за обяснение и формулиране! Едва ли подлежи на спор, че тероризъм е: – всяка въоръжена борба против демократично и законно избрана власт, управляваща на основание утвърдени международни норми, и съобразяваща се с основните човешки права и свободи!

Неможе да е тероризъм обаче, въоръжената борба срещу чужда окупация, или против диктаторски режим, който не допуска свободни избори, и където е забранена, елементарна, опозиционна политическа дейност, а за човешки права и свободи, какъвто бе случаят в България, – неможе и да с мечтае!

Разбира се, борбата против какъвто и да е режим, и при каквито и да е условия, неможе да оправдае, убийства или тормоз, на невинни цивилни граждани, особено, когато това се прави целенасочено (както винаги са правели комунистите)! И именно това, –убийствата и тормозът на невинни хора, е тероризъм!

Всичко това, добре знаех и разбирах, но още не знаех, че всяко насилие, макар и на първ поглед, "оправдано", води до ново насилие! Незнаех и за Божия закон, че и мисълта за насилие е грях!

По това време в кремиковския затвор се разпространиха въшки! Приличаха на малки, прозрачни житни зрънца и се натрупваха по вътрешните ръбове на дрехите. Но за около седмица се отървах от тях, като накисвах дрехите във вода, а "по-населените" дрехи, изхвърлих!

Времето минаваше, а удобен случай за бегство от обектите на които работим, неможех да издебна. Веднъж, край блока, който строехме до пожарната в "Сухата река", кв. Левски, бяхме с Данчо "Мурука". Единия от надзирателите нареди да му запалим печката във вишката, иззидана до единия ъгъл на блока, откъм пожарната. Докато палехме печката с дърва и нафта, надзирателят мръдна на някъде. Веднага помислих да използваме момента! Парцала натопен с нафта, който държех, пуснах на земята и бързо си изтрих краката в него, с цел да не могат да ни проследят с куче! Казах на Данчо да направи същото и тъкмо хвърляхме последен поглед, да няма некой наблизо; – повдигнах нагоре глава и виждам старшината да стои точно над нас, на плочата, на втория етаж на блока, и ни наблядава, а дотогава никога не бях го виждал да се качва горе! Бързо дадох знак на Данчо, и все едно нищо не е било!

Лошото бе, че не се пазехме само от надзирателите, а и от неколкото наши колеги, криминални, които управата точно за това държеше при нас. Криминалните не бяха лоши момчета, но надзирателите често ги инструктираха и трябваше да се пазим. Така, един ден, когато събаряхме стари къщи в кв. "Гевгели", до Западния парк, едно от тези момчета ме предупреди:

– "Внимавай много, всички тебе пазят! Аз нямам нищо против тебе и няма да те издам, но се пази от другите!" Това момче, – викахме му, Кабачйто, – между другото, ми измисли прекора, "Графа" или "Графчето", и така ми викаха докато бях в Кремиковци.

Есента на 72-ра година, бригадата ни работеше на две места. Половината ни сваляха от затворническия автобус, до пожарната, в кв. Левски, а другите (с тях и Данчо), работеха в "Младост". Една вечер в бараката ни в Кремиковци, Данчо ми каза, че утре трябва едноврвменно да избягаме, той от Младост, а аз от кв. Левски! – "Добре", казах, "но ако един от двамата не намери начин да избяга, какво ще правим?" – "Неможе да не намери начин", каза Данчо! "Трябва да избягаме едновременно!" Така спорихме с него неколко минути и видях, че се получава като с пистолета на Угринов, и си рекох: Той може би има възможност да избяга когато реши, но при мен не е така, и той го знае. В такъв случай, ме поставя в много рисково положение. Явно неможеше да разсъждава логично, – затова прекратих разговора! Утре ден, Данчо действително избяга! Бяха го хванали чак след неколко месеца, на гара Тулово!

Тук ще спомена един случай с техническия ни ръководител на обекта в "Сухата река". Той беше цивилен, пенсиониран инженер – мостостроител. Веднъж както се бяхме събрали неколко затворници, той неочаквано ни попита тихо: – "Абе момчета, между вас има ли от новите партизани?" – "Има, има", – отговорихме му, полу на шега. – "Ицо е един от тях!" (Ставаше дума за Моя приятел Ицо, от Перник). От този ден Ицо не работеше почти нищо, защото техническия разпределяше работата! А Ицо действително бе избягал от казармата с автомата си, макар и не специално по политически подбуди, но беше много свестно и сериозно момче!

Отмина 72-ра година и започна 73-та. Вече работехме на строежа на друг блок, в кв. Красна поляна, пред родилния дом. И тук, както на предишния строеж, бях неофициално, главен майстор, понеже бързо свикнах и предимно аз правех кофражите, а от кофража зависеше скоростта на напредване на строежа. Това ми даваше известно предимство, никой да не ме пита какво правя и къде отивам, в рамките на строителната площадка.

Някъде преди 1 май 73 г. Гошо "Чепинеца", от село Чепинци софийско, започна да ме навива да бягаме заедно. Той беше осъден за изнасилване, а и не го познавах добре, затова отказах, но той продължи да настоява, и веднъж му казах: Добре, хайде да тръгваме!

От западната страна на строения от нас блок, имаше временна постройка, от която една стаичка бе за техническия ръководител, а другата склад. Зад тази постройка можеше да се прескочи в съседен, частен двор. Веднага се шмугнахме зад постройката и Гошо първ прескочи ниската ограда, но видях че коленете му се огъват и помислих че е пийнал, та се ядосах (а сега допускам, че може да е било и от страх!), понеже се намираше начин некой цивилен, срещу пари, да донесе скришом алкохол! Извиках му да се връща, и така незабелязано приключи, този опит.

За 1-ви май събраха от кремиковския затвор, пет-шест, от главните комарджии, а комарджии бяха повечето затворници. Включиха и мен в тая група, и ни закараха в Софийския затвор, в Седмо отделение. Целта беше да отчетат дейност, че са взели превантивни мерки за "празника", да изолират по-вероятните нарушители на реда! Предполагам че за мен е имало донос, че се готвя да избягам, затова попаднах в тази група. Първоначално се поуплаших, зашото се опасявах, да не е разкрто нещо от плановете или намеренията ми, които споделях с доста хора! Но това явно беше само превантивна мярка за 1 Май, и след седмица пак бях в Кремиковци.

По принцип бях решил да бягам от затвора, макар да ми остава и един ден от присъдата. Но докато бях в седмо, за първ и единствен път, си помислих, че ако бях в централния затвор, щях по-спокойно да си "излежа" оставащата ми една година и като изляза от затвора, по-добре и по-лесно щях да се подготвя и предприема следващото бегство! Но в Кремиковци, при положение че имам възможност да избягам, неможех да стоя "доброволно" в затвора!

Бегство от затвора 

На 15 Май, 1973 г. с Гошо Чепинеца тръгнахме! Бяхме снадбили и облекли зелени работни дрехи "за в гората". Гошо резна жицата на телефона, намиращ се в стаята на техническия ръководител на строежа (кв. Красно село), и прескочихме в частния двор! Щом излязохме през портичката на улицата, веднага започна викане и стрелба, но ние вече бяхме набрали скорост и свихме по първата прека за да объркаме преследвачите! Познавах малко района, колкото да вземем посока на запад, към покрайнините на София. Тичахме около 500 метра, след това от умора, а и да не правим впечатление, ходехме забързано. За щастие, заваля дъжд и ние започнахме пак да тичаме, без вече да правим впечатление никому! Така след петнаесетина минути бяхме извън София, западно от Западния парк. Скрихме се в първата горичка; изчакахме да се стъмни и поехме по посока на днешния кв. Люлин. Още на първата височина се натъкнахме на телени заграждения, и се сетих че това най-вероятно е военен обект. Дадох си сметка колко е опасно в тъмното да се натъкнем на охраняващ военен караул. Бързо се изтеглихме по-встрани, и през следващото било, покрай една махала (тогава комплекса Люлин още го нямаше), слязохме на днешния бул. Европа. Пресякохме го в посока северозапад, и след малко пресякохме и околовръстното шосе, а зад него имаше дълги камари от бали слама. Качихме се на билото на една камара и се заровихме под сламата, с която бяха покрити балите.

Там прекарахме остатъка от нощта и следващия ден. Вечерта пресекохме ломското шосе, и от северната му страна, някъде след полунощ, край едно село (Драговищица), се качихме на тавана на един обор и там подремнахме до сутринта. Когато дойдоха краварите, започнаха да се ядосват, че едно теле било умряло. Измъкнахме се от обора, излязохме над селото и видях че сме в подножието на Стара планина, някъде северно от ломското шосе (и източно от Беледие хан).

Имахме 20 – 30 лева и Гошо слезе в селото да купи нещо за ядене. Бяхме остригани, със зелени работни дрехи и гуменяци! Гошо се върна от магазина, с малко храна и бутилка коняк. Изкачихме първата гола височина над селото, и зад билото направих колибка от клони, а Гошо, като видя как правя колибата, и той си направи. Там пренощувахме и продължихме на северозапад през била и потоци. На първия поток изсипахме коняка, от който бяхме изпили около 200 грама и наляхме в бутилката, вода. Привечер стигнахме до асвалтов път. Помислих че Ломското шосе свива в дясно (а в същност, това е било отклонението за гр. Своге, през с. Чибаовци) и тръгнахме успоредно на шосето, отдалече в дясно, през планините и доловете.

Сигурно е било облачно или понеже се движехме дотогава само рано сутрин, и късно вечер, затова това асвалтово шосе, за Своге, ни бе поубъркало посоката. Усъмних се на следващия ден, но продължихме да се движим и чак когато чух пред нас локомотивна свирка, разбрах че сме близо до Своге!

Вечерта оставих Гошо да почива, като му казах, че ще ида да огледам накъде да вървим утре. Но той се е уплашил че може да го изоставя и като се върнах при него след двадесетина минути, го намерих заспал и сигурно е сънувал кошмар, че наистина съм го изоставил и са го заловили, защото щом го побутнах, той полусънен, силно се уплаши и започна на лакти да се отдърпва назад, като бълнуваше: – "Той ме изостави! ... Здравко Стоянов... Зелените тояги...!" Опомни се след около минута, но не го питах какво е сънувал, защото ми беше ясно! (Здравко Стоянов бе офицер в Кремиковския затвор, проявил се като бияч, и неговите тояги сънуваше Гошо Чепинеца!)

Настанихме се на върха над Своге, над Дефилето и там пренощувахме. Сутринта Гошо слезе в края на града и купи от една лавка, малко наденица и 10 шоколада. Наденицата беше малко и я изядохме веднага, а шоколадите оставихме за запас! Тръгнахме обратно по билото, вече с ясна посока и след два дни бяхме край най-високото било, източно от Петрохан, може би в границите на някакъв резерват, понеже местността бе обградена с някакви боядисани колове.

Следващия ден пресекохме шосето за Берковица, северно от билото на Петрохан, след което пак прехвърлихме билото, но този път на юг. Минахме южно от един телевизионен ретрансатор и тръгнахме нагоре и на запад, по южното било, към връх Ком.

Когато се стъмваше излезе силен, много студен вятър и ни обгърна ледено студен облак. Нямаше нито време, нито имахме сили да търсим някакво по-збветно място, затова, като видях неколко ели, с клони до земята, обрасли в мъхове, – притиснах клоните на една ела, и седнахме върху тях. Така елата ни пазеха малко завет. Имаше опасност да измръзнем, затова както бях клекнал, разкопчах дочената куртка и я закопчах през коленете и главата си, както бях свит, с глава върху коленете, така че да дишам под нея! Така направи и Гошо, и в тази невероятна поза, без да мърдаме, изкарахме до съмване! Тогава побързахме да се спуснем по-ниско, по южния склон на планината, за да се постоплим. Движейки се надолу и на запад по склона, преминахме през един водосборен канал, вероятно за водоснабдяване на Годеч.

Минахме над едно селце (Кумщица). От планината, на юг към селото, се спускаше дълбока долина и течеше рекичка, а покрай нея черен планински път. Там направихме малка колиба от клони и суха шума.

Според изминатия път, на запад от Петрохан, ми беше ясно, че сме близо до границата. Заваля дъжд, колибата ни протече и върху нас започнаха да падат глисти от старата шума, с която бяхме покрили колибата. Сигурно защото сме били изтощени и измръзнали, не продължихме на сутринта, а останахме в колибата. Над нас по черния път, един овчар си изкара стадото към планината. Кучето му се отби към колибката ни, подуши входа и без да лавне, си отмина! А иначе, колибата не се забелязваше от пътя.

През деня напалихме огън в колибата и по едно време, както стоехме отвън, колибата се подпали и изгоря, а вътре бяха останалите неколкото шоколада. Разровихме изгорялата шума и ги намерихме разтопени, но станиола ги бе запазил. Вероятно, следващата сутрин, тръгнахме на запад, нагоре по склона. По дългото голо било, на което излязохме, имаше съборена стара ограда от бодлива тел, с големи дървени колове. Най-вероятно това бе границата. В това се уверихме, когато на слизане по западния склон, попаднахме на едно кладенче, край което имаше консервени кутии със сръбски надписи!

Слязохме до една река, слизаща от балкана и тръгнахме по черен път, над първото селце. Там някъде, от около 100 метра, ни видя един военен офицер, и явно ни наблюдаваше, а ние действително бяхме прекалено съмнителни на вид! Военният не посмя или не бе сигурен как да реагира, а ние, щом прехвърлихме билото, ударихме на бяг и се отбихме от пътя, за всеки случай. Попаднахме на една воденичка, която си мелеше, а в нея нямаше никой. Пробахме житото от коша, видяхме че може да се яде и си напълнихме по един джоб. Излязохме пак на черния път, но пред нас на един селски разклон имаше хора и затова се отбихме, и напреко, далече от хората излязохме северно, на една височина, на пътя за селцето. От височината видяхме селото и излязохме над пътя да починем и да видим дали ни преследва некой. Само след пет минути на пътя под нас спря мотоциклет и явно същият военен, ни видя и нещо извика. За секунда, с пълна скорост прехвърлихме откритото място, и въпреки че военният започна да стреля, аз на скорост скочих от първата скала, а след мен и Гошо, в някакви гъсталаци. Не мислех нито колко е високо, нито върху какво ще паднем. Но нито се контузихме, нито даже се одраскахме, и без да се обръщаме, давахме максимума от беговите си възможности, – през скали и гъсталаци! Трябваше с най-голяма скорост да се отдалечим от мястото и от селото, защото допусках, че след истрелите, може от селото и околността да се съберат "някакви" доброволци, и щеше да стане по-лошо.

Гошо неможеше вече да ме следва по нанагорнището и като видях че при изкачването на един слог, му се подгънаха коленете, го хванах временно за ръка и това му помогна да се съвземе и да продължим да тичаме. Известно време ни преследваха лай на кучета и човешки гласове, но заваля силен дъжд, а и ние вече бяхме взели голям аванс пред преследвачите ни, защото бягахме "на живот и смърт" а не за слава или пари!

Продължавахме да тичаме леко, но вече без сили. Дъждът спря. Преследвачите ни, вече не се чуваха и ние се спуснахме в една долина, и пресекохме, явно същата река, през която минахме, когато влязохме в Сърбия, но този път, по на север или северозапад, и в по-горното и течение. Зад реката имаше гора и в нея спряхме да починем и се опомним. От екстремното тичане, в джобовете ни бяха останали само по неколко зърнца житото!

Прехвърлихме и този хребет и зад билото, в същата гора, направихме колиба от клони, напалихме в нея огън и изсушихме, напълно мокрите си дрехи! Сутринта се спуснахме към следващата долина. Бяхме на километър от село и хората си изкарваха добитъка на паша. Изчакахме да се разотидат пастирите и в най близката градина, наскубахме пресен лук и чесън. Това ни бе храната за деня, понеже вече бяхме свършили шоколадите и друго нямахме. Беше около петнадесетия ден, от как избягахме от кв. "Красна поляна" в София.

Привечер тръгнахме на запад и преминахме, по мост, в долния крй на селото, над същата река, още по-нагоре по течението ъ. В тъмното минахме покрай барачка (виличка). Може би по идея на Гошо, решихме да видим има ли нещо интересно за нас. А на нас ни трябваха, най-вече, цивилни дрехи и малко храна. Трудно отворихме вратата, но без да счупим нещо. Отвътре взехме брадвичка и одеало, а Гошо изтърси една възглавница и взе празната бяла калъвка.

В дворчето имаше неколко кошера и отворихме капака на един, за да се опитаме да намерим мед. Но по тревата в тъмното плъзнаха много пчели. Една ужили Гошо и за голямо съжаление неуспяхме да затворим кошера, а трябваше да го оставим отворен и да бягаме от пчелите. На около километър по-нагоре, изкарахме остатъка от нощта в росата на една поляна, като до сутринта неможахме да се стоплим, въпреки одеалото. Стоплихме се, чак когато изгря слънцето.

Към обед тръгнахме по близкия черен път и на около 2 километра от селото в нивите над пътя видяхме мъж и жена да си работят в нивата. Реших да им поискаме хлеб! Казах им че сме български войници и че искаме да избягаме през Югославия, към Италия или Австрия, и питах имат ли малко хлеб? Човека каза че имали много малко и извика намираля се наблизо техен съсед по нива. Другият започна да ни увещава да се предадем и че щели да ни откарат в лагер, откъдето после ще заминем на запад. Виждаше се че мисли само как да ни предаде! Все пак ни дадоха малко хлеб и ние вървейки го изядохме, а щом се скрихме от погледа им, пак затичахме с пълна скорост!

Беше явно, че единия от селяните ще отиде до селото и ще обади на властта, затова се отклонихме от пътя и напреко през една клисура, преминахме най-вероятно, същата река, този път, на юг в посока на Пирот. Там излязохме на друг черен горски път и тръгнахме по пътя, на запад или северозапад, успоредно на реката.. Покрай пътя имаше отделни изоставени стари къщи. Привечер над пътя видяхме още една такава къща и решихме, ако няма проблеми, да пренощуваме в нея. Огледахме добре, наоколо нямаше никой, и влязохме! Вътре имаше печка и часовник - будилник. Набрахме коприва покрай обрасналата къща, запалихме печката и сварихме копривата. Изядохме голата копривена чорба и преспахме на топло.

Аз почти винаги знаех къде приблизително се намираме и прецених че вече трябва да сме подминали Пирот, от север, и ще трябва да се придвижим на югозапад, към магистралата и ж.п. линията. В тази посока се насочихме сутринта, право нагоре през гората, и в една стръмна ливада, цял час ядохме киселец и млечка. После ислязохме на едно голо плато, което прекосихме, но изчаквахме да се стъмни, защото бе открито, а наближавахме село и шосе (явно за Пирот). Вече по тъмно, излязохме на това шосе и когато минавахме покрай селце или махала, срещу нас се зададе кола и за да не ни освети с фаровете, се изкачихме над шосето. Колата отмина, а ние се озовахме пред вратата на една черква. Сега немога да си спомня защо решихме да влезем в черквата, във всеки случай, не за да се помолим и запалим свещ, защото тогава не бяхме вярващи!

Вратата бе затворена с дървено мандало и в тъмното бе трудно да я отворим, но аз си помогнах с дръжката на секирчето, и с малко натиск я отворих! Вътре с изненада намерихме храна! Първо кутия с килограм захар на бучки, която изядохме докато оглеждахме какво има. След това Гошо намери боб, ориз и брашно, и започна да ги слага в бялата калъфка от възглавница, която носеше. От черквата, Гошо взе още, шишенце с олио и неколко съдинки. Не ми беше приятно че взима тези неща, – първо че е от черквата, и второ, че ще трябва да носим "походна кухня", в бялата калъфка.

Аз дотогава не бях ходил на черква и нямах представа как трябва човек да се държи вътре, но знаех от обща култура, че в краен случай, човек може да вземе каквото му е потребно за оцеляване, пък било то и от черква, когато е изпаднал в крайна нужда или в екстремна ситуация! За съжаление, обрахме и монетите от иконите, макар че нямаха никаква стойност, и тръгнахме надолу по една долчинка, към ж.п. линията София – Белград, западно от Пирот. Там в гората, напалихме огън и Гошо започна да вари боба в едно канче. Но до изгрев слънце боба неможа да се свари и го разсипахме, – затова пък, ориза се свари за 10 минути.

Продължихме надолу по долината, но сигурно сме били още гладни, щом Гошо влезе през търните в първата малка градинка, край която минахме, и започна да скубе зелените, дребни картофи. Беше около 1-ви Юни, картофчетата бяха много дребни и ми беше жал за собстеника на градинчето, но ги изпържихме и изядохме!

Слязохме в долината, по която минаваше ж.п. линията и току що построеното шосе, от Пирот до Бела паланка. Първо вървяхме по асвалтиран междуселски път, по който се разминахме с неколко местни хора. Външният ни вид, обаче, не бе за пред хора! Остригани, окъсани, брадясали, и на всичко отгоре, Чепинеца носеше бялата възглавница с "походната кухня"! Поради това, аз вървях отпред, като си придавах безгрижен вид и си свируках популярни сръбски песнички!

Отминахме този рисков участък, излязохме на ж.п. линията и вървяхме по нея до вечерта и цяла нощ. Трудно се ходеше по линията, защото траверсите са близо една до друга и трябва да се ходи с дребни крачки, а по релсите трудно се пази равновесие! И двата начина са много уморителни, а покрай линията, на повечето места, няма път. Хубавото бе, че не срещахме хора и не минахме през нито едно населено място!

Естествено, с този начин на придвижване и с това темпо, нямаше да стигнем доникъде. Така можеше да продължим най-много до Ниш, като до там трябваше да се снадбим с цивилни дрехи, от нечий простор, и да търсим някакъв превоз! Имаше вариант, ако не се оправим с превоза и се наложи да вървим пеша, да свием от Ниш, на юг към Гърция, защото е много по-близо отколкото Австрия и Италия!

На един участък от линията, където шосето бе близо, видяхме на една отбивка, паркиран фолксваген – костенурка, вероятно на турски гастарбайтер. Поогледахме го и понеже не се виждаше добре вътре, нарочно разклатихме колата, и на задната седалка се размърда човек в спален чувал. Оставихме колата и продължихме пак по линията, докато се съмна. Тогава видяхме близо до линията, друга черква, и понеже бяхме свършили олиото и вече съжалявахме че взехме малко, решихме да проверим и нея! С много усилия счупихме катинара на вратата, намерихме олио и взехме две бутилки, по литър, но слабо си давахме сметка, че: – "В Божия храм, не се влиза със взлом !" Нищо чудно, това да бе главната причина, за последвалото развитие !

Продължихме по линията, без много да му мислим, оглеждайки се само да намерим скрито място, където да има вода и дърва, за да сготвим нещо! Покрай нас имаше гора, но нямаше вода. Движехме се покрай пълноводната река Нишава, но тя не е за пиене и готвене. Наблизо след черквата има клисура, през която минава линията, а голям железобетонен мост, на новото шосе, пресича клисурата над линията, в посока на Бела паланка.

След клисурата, гората свърши и се виждаше, че излизаме в неголяма равнина. От левата ни страна имаше дълъг и висок, горист брег и ние се упътихме към него. Там, настрани от линията, се разположихме, без да имаме вода. Поради липса на избор, изпържихме олио и брашно, на което в трънско казваме "гулумач". За гладни, това не е лошо ядене, но без вода стана още по-зле!

Незнам защо, излязохме за малко над гората в една нива! Може би за по-скришно, но се налута някакъв човек, сигурно да си види нивата и ни попита, откъде сме. – "От Пирот", казах. – "От кои сте тамо"? Продължи човека, основателно усъмнил се в нас! – "Какво те интересува"? Му отговорих на сръбски, понеже нямаше какво друго да кажа! Човека си замина, а ние слязохме пак, под гористия брег, като си мислехме, че тоя човек едва ли ще си остави работата, да ходи до селото, да ни предаде!

Но малко по-над нас, минавало новото шосе, а май точно в тоя или предишния ден, му е било откриването, и селянина се обадил на минаващ там милиционер!

Няма, след половин час, се събуждам от говор. На десетина метра от мене, един милиционер пита нещо Чепинеца, а той, нито разбуира какво го пита, нито може да му отговори, затова сочи мене! Понадигнах се, все едно се каня да му отговоря, като същевременно, за секунди закопчах разкопчаните си гуменяци. Дадох знак на Гошо с глава, и беж, но Гошо остана като закован.

Започна викане и стрелба, но аз бягах с все сила под гората, която наблизо свършваше, и затова бягах покрай нея на запад, наляво и нагоре, по една долчинка! Пред мен видях мост, явно на шосето, на парапета на който, имаше десетина души, главно младежи, гледащи кой стреля и кого гонят! Бях се откъснал вече от милиционера, стотина метра (и както се казваше във вица: – "Водех го с една обиколка"), но той продължаваше да тича, да стреля и да вика: "Дръжте го!", като целеше да привлече вниманието на хората!

Аз трябваше да мина под моста и разчитах, че след него, променяйки посоката, ще се откъсна от преследвача си! Но за моя изненада се оказа, че след моста, зад шосето, излязох на голямо поле, като, най близката гора бе на километър през полето! Но най-лошото бе, че полето се оказа пълно с народ, понеже било почивен ден, Неделя, и всеки си бе излязъл на нивичката. А в същност, това явно бе "блок", разпределен на парчета, за лично ползване, затова имаше толкова много народ.

Продължавах да тичам и през блока, въпреки хората, но вече силите ми свършваха! Изпод моста се показа и преследващия ме милиционер, и пак започна да вика: "Дръжте го, дръжте го!". Хората по нивите стоеха и гледаха, а някой каза: – "Може да има оружйе!".

Положението ми беше безнадеждно! Поради непознаване на месността, при бягането бях попаднал в капан! От скоростното тичане по нанагорнището, вече нямах сили да бягам, и това се виждаше! Бърках се в джоба за да ги плаша че имам оръжие, но това подейства само за кратко. Всъщност, после се оказа че едно джобното ножче наистина е било в джоба ми, но при тичането, не съм успял да го напипам! След известно колебание, двама – трима се затичаха и ме задържаха! Нямах никакви сили да се браня, а и в тази ситуация, бе безсмислено!

Дойде и запъхтеният милиционер, и започна да ме налага с палката, докато се умори напълно! Намериха частна кола и ме подкараха към близкото градче, Бела паланка.

Наблизо, на шосето имаше пропускателен пункт за плащане на "пътна такса". Ако с Гошо бяхме откраднали кола, каквото намерение имахме, пак щяхме да се забием в този пункт, защото въобще не бяхме го очаквали!

В милиционерския участък на Бела паланка, – моя милиционер, пак се умори да ме бие с палката, и след кратък разпит, ме затвориха с белезници в ареста! Някъде отвън долиташе песен, която знаех и харесвах:

(Жйльела сам, дрбгьи, од льэбави нбше, 
да ствуримо нбши мбли тупли дум...)

"Исках, драги, от наща любов 
да сътворим наш малък топъл дом,

в който малки дечица се гонят; 
– най хубав подарък за теб и за мен"!

Люби, люби драги, моля те; 
свършва нашата любов!

За целувките ти ще тъгувам 
и ще помня прегръдката ти!

А за мен, идваше краят, защото връщане назад не предвиждах!

Привечер докараха и Гошо. Той сиромаха, нямаше представа от карта и от посоките на света, и нямаше почти никакъв шанс да се оправи сам! Пообикалял покрай Нишава и понеже не знаел, че съм заловен, след неколко часа се върнал да ме търси на мястото, където се "разделихме"! Там го подгонили и задържали, в търнаците!

Така, на 2-ри юни, на седемнадесетия ден от бегството ни от София, бяхме пак зад решетките. А мен, вече трети път ме залавяха югославяните!

Беше ми ясно, че с този начин на придвижване, нямахме особен шанс. Ако бях сам, сигурно щях да съм по-предпазлив и по бърз, но неможех да не се съобразявам с характера и възможностите на Чепинеца. А той ми каза, че никога не бил излизал извън (голяма) София, и само веднъж бил ходил на Витоша!

Малко отклонение! 
През тези дни, докато съм бил в неизвестност, майка ми отишла в Петрич, при пророчицата, баба Ванга, да разбере какво става с мен, и тя ъ казала: "Небой се за него! Той сега лети като сокол, ... но пак ще се върне!"

Това вероятно е било по същото време, когато се спускахме низ едно голо било в Стара планина, а аз тичах с големи крачки и наистина имах чувството, че летя! А Гошо се сърдеше, че тичам, понеже неможеше да ме настига.

На същото било, от западната му страна, видяхме негом каменен кръст. Неразбрах чий е, но си помислих че може да е на някой загинал хайдутин. И по повод този кръст, и нашето несигурно положение, – казах на Гошо: 

– Поне по един такъв кръст да остане след нас, пак ще е добре!
– "Не говори такива работи !" – Сепна се Той. 
– Казвам го за да знаеш, че предпочитам да умра в некоя пещера, и никой да не разбере, та да не се радват комунистите, а близките и приятелите да не страдат и да не се отчайват, – продължих аз!

В югославския затвор

В килията, в Бела Паланка, ни държаха в белезници, с ръце на гърба. Аз вече имах опит с белезници и си прехвърлих ръцете, през краката, отпред. С малко повече усилия, понеже беше по-пълен, и Гошо успя да направи така. А пред килията имаше коридорче и щом започваха да отключват външната врата на коридора, и докато отключат вратата и на килията, ние премествахме ръцете си пак отзад!

Нощно време беше хладно, а бяхме с летни дрехи. Лежехме на пода с белезници и нямаше нито завивка, нито постелка! Още първата вечер, се наложи да лежим с опрени гърбове, и само така можехме да поспим!

На другия ден намерих в килията кибритена клечка. Разцепих на две клечката и не след дълго отворих моите, а след това и Гошовите белезници! Така бе доста по-поносимо и трябваше само да се ослушваме, – щом щракне вратата, ние щракахме белезниците си, които държехме през останалото време, заключени само на едната ръка!

Знаех че в Югославия, най-вероятно ще ни осъдят за незаконно преминаване на границата, на 20 - 30 дни затвор. Затова не бях крайно притеснен, понеже ни оставаха най-малко две седмици живот, а през това време можеха да се случат мноого неща!

В Бела паланка ни държаха около 5 дни. Осъдиха ни на по 20 дена, за границата, и ни закараха с кола в "Нишкия общински затвор", където се озовавах за втори път!

Там около две седмици правехме истински фурор, с невероятния си глад и апетит, вследствие на голямото изтощение и недояждане по време на бегството! Колеги ни бяха затворници, осъдени до три месеца, за дребни престъпления. Изяждахме веднага всичко, – кой от тях, каквото ни даде. Стар недояден маргарин; кашон с парчета твърд стар хлеб. Даваха ни, кой каквото намери!

Първоначално бяхме в общите помещения, но понеже през деня, изкарваха другите на работа, а ние оставахме сами, ни отделиха в малка килия за двама и вече бяхме по цял ден заключени! Изкарваха ни по един час на "каре", в квадратния вътрешен двор с павета; обграден от четирите страни със сгради. На карето кацаха гълъби; ние с Гошо ги гледахме, и веднъж, началника на затвора, който предитова ми беше удрял шамар, каза ехидно:

– "Бугарчета, – да бяхте и вие като тези гълъби, да литнете, а?" Защото знаеха, че нашата мисъл бе само как да избягаме!

Започнахме да се тревожим, защото присъдата ни, от 20 дни затвор, вече изтичаше! Тогава ни съобщиха, че ще има следствие за кражбата ни в последната черква, край Бела паланка! Ние още първите дни правехме всичко възможно да предизвикаме дело, но чак сега, това беше факт. В тази черква бяха ходили на оглед, но за другата, край Пирот, за наше съжаление, не пожелаха да се заинтересуват.

Целяхме да изпросим присъда от неколко години затвор, за да имаме повече време да търсим възможност да избягаме, или нещо друго да измислим, но в никакъв слуай да не се връщаме в България!

Крайно интересно бе делото ни за кражбата! След като ни осъдиха на по една година затвор, областният вестник "Нъшкье нувине" под заглавие: "На разбивачите две години" (Обијбчима, двй гудине), между другото, писа и това:

"За първ път в съдебната практика, прокурора и обвиняемите бяха на една страна и заедно искаха по-голема присъда! А когато съдията прочете присъдата, – и двамата подсъдими, извикаха: – Мбло, сэдия, – мбло!"

А Гошо, наистина извика така.

Тази статийка бях изрязал, но в следващия затвор ми я взеха, при обиск! Това което писа вестника беше верно. Но имаше и други куриози: – Назначеният ни, служебен защитник пледираше за условна присъда, и когато, за да ни оправдае, се опитваше да каже нещо в наша защита, – Гошо извика: – "Не го слушайте, он лаже"! А ние се държехме така, защото ако ни осъдят условно, веднага ни връщаха в България!

Докато бяхме в Нишкия затвор, през него минаха още неколко бегълци от България. Един от тях излизаше на работа с другите затворници и се бе опитал да избяга, но го хванали и го пребили от бой! Видяхме го да лежи окървавен на карето, до стената, откъм входа на затвора! Дали се казваше Симо Григоров или нешо подобно, не помня, но беше от Плевен!

След като ни осъдиха, за нас по-важно бе в кой затвор ще излежаваме присъдата, и ще има ли някакви шансове за бегство!

В Нишкия общински затвор изкарахме около 3 месеца, докато излезе окончателната ни присъда, и щяха да ни местят в Сремска Митровица, където събирали всички чужденци.

Двамата милиционери, които щяха да ни конвоират, бяха избрали успешна тактика! След като ни претърсиха абсолютно щателно (защото Гошо говореше, че ще скрие игла за отваряне на белезниците), вързани един за друг с белезници, ни закараха в ресторанта на гарата! Черпиха ни по едно пиене и взеха една бутилка за из път! В купето на влака извадиха бутилката, и не след дълго, Гошо беше пиян. Помнеше, че трябва да бягаме, но правеше само смешни опити, за удоволствие на Милиционерите! Бяхме вързани един за друг и аз сигурно не съм го гледал "одобрително", щом единият милиционер, самодоволно каза на другия, сочейки към мен: "Тоя ще го пребие, стигнат ли в Митровица"!

Затвора в Сремска Митровица бе много голям. Около месец бяхме в приемната, която бе отделна сграда, вероятно най старата, от комплекса затворнически сгради. Там пак си изкарах боя, защото веднъж не бях чул звънеца за ставане и един по-злобен надзирател, само това е чакал. Тогава ми взеха и изрезката от нишкия вестник!

Докато бях още в приемната, при някаква възможност, се видяхме с моя комбина от кремиковския затвор, Петър! Той избяга от Кремиковци, година и нещо преди мен, но след като минал границата, убил човек, за да не го заловят, но пак го хванали и го осъдили на смърт! А понеже според югославския закон, нямал навършени 21 години и не бил пълнолетен, а на непълнолетни не издаваха смъртна присъда, – затова, заменили присъдата му на 20 години затвор! От Сремска Митровица, пак се опитал да избяга през канализацията, но го измъкнали от каналите и го били жестоко!

Заварихме още един българин, – от Ловеч, който бил там от 6 години! Името му забравих, защото оттогава минаха 30 години, но случаят му е такъв: (Май беше военен) При опит да избяга на запад, стигнал до юго-австрийската граница. Там го засекли югославски войници, които били на учение. При престрелка, той ранил един войник, и го хванали. След нахлуването в Чехословакия, на войските от Варшавския договор, написал от затвора в Югославия, "протестно писмо", срещу участието на България в окупацията на Чехословакия, за което, в България задочно го осъдили на още 20 години!

Споделих с него, че ние с Гошо или ще избягаме от затвора, или ще трябва да "изкараме" допълнителна , вътрешна присъда, за да не ни върнат в България.

– "За какво ви е вътрешна присъда", каза той? 
– "Ще чакаме политически промени", отговорих. 
– "Аз ги чакам 6 години, но няма" !

През цялото време го залъгваха, че нама да го върнат в България, но разбира се, го излъгаха! Между другото, той беше забравил български и говореше само на сръбски!

В България се знаеше, че за един върнат беглец, комунистическата ни власт, дава на Югославия, от 300 – до 1000 кг. телешко месо! А от югославяните научих, че за върнат румънец, Румъния давала, – вагон царевица!

Тази престъпна търговия с избягали роби, продължи десетилетия, а за хилядите стремящите се към свобода, бегълци от комунизма, това означаваше смърт или многогодишен каторжен затвор! Всичките тези ужасии нямаше да се случат, ако комунистическа Югославия не връщаше политическите бегълци, от окупираната от "Съветския съюз" и насилствено комунизирана източна Европа !

Сега се сещам и за още един показателен случай: Във Войводина, където се намираше затвора ни, има голямо унгарско малцинство и една трета от затворници бяха унгарци, и понеже аз съм беглец, – един унгарец ми разказа следния случай от детството си:

Живеел на село, а някъде наблизо имало затвор или лагер: – "Една сутрин, като влязох в плевнята ни, заварих десетина полуразсъблечени жени и момичета, които сушеха мокрите си дрехи. Те били заловени бежанци от Унгария. Държали ги в близкия затвор, преди да ги върнат обратно. От затвора избягали през канализацията, та затова били мокри и изцапани. — "Най-възрастната от тях, ме прегърна и ме помоли да не казвам на никого за тях. Избери си, – казва, – "да любиш" която искаш от нас, но не ни издавай! Аз и посочих най-малката, а жената каза: – Еее, моля ти се, недей нея, тя ми е дъщеря"! ... 
Но така или иначе, жените били отново заловени !!

Политическото ми ограмотяване!

Поради много по-голямата отвореност на Югославия към запада, тамошната преса бе несравнимо по-обективна и богата на външнополитическа информация! Когато българските вестници бяха само от 4 страници, в Югославия, и общинските ежедневници, бяха многостранични свитъци.

В Нишкия затвор прегледах и прочетох всички събирани в килията стари вестници и списания. А в Сремска Митровица имаше и читалня със всички вестници и списания, където, щом имаше възможност, четех. Така че, ако до тогава имах само откъслечна представа за политиката на запада, – там научих почти всичко за основните политически партии и за отношението на всяка от тях към "съветския блок". И от тогава, преценявах западните демократични партии и техните лидери, по "пробния камък": — отношението им към "Съветския съюз"!

И общо взето, – разбрах, че "делото на давещите се, си е тяхно дело", и че американците, с които ни "плашеха" комунистите, – всъщност, нямаха никакво намерение "да идват", макар че, хората у нас, щом се чуеха взривове или рев на самолети, – си викаха, един на друг, полу на шега: – "Наще идат"! А че никак не беше шега да кажеш – "Наще идат", – показва следният случай, за който наскоро ми разказа един познат от трънско: – "Возехме се в трамвая с един приятел и над нас мина ниско самолет. Приятелят ми, каза: –"Наще идат!", и на следващата спирка го прибраха! Видях го отново, чак след три години"!!

От югославското военно списание "Фронт", научих, че преди втората световна война, България е произвеждала свои бойни самолети ДАР и ЛАЗ ! По-важното бе, че научих за леките, изстрелвани от рамо, противосамолетни ракети, – съветските "Игла" и американските "Стингър". Това, и други технически новости, като очилата за нощно виждане, например, ми даде основание да вярвам, че е възможна, не само символична, но и ефективна партизанска борба, против комунистическата военна империя ! Разбира се, реална партизанска борба, би била възможна и ефективна, само при подходяща международна обстановка и с политическа подкрепа от запада, а тези условия не бяха налице, нито тогава, нито по-късно!

По това време се случи аферата с "Гюнтер Гийом", съветник на западногерманския канцлер, Вили Брант. Гйом бе разкрит че е комунистически агент и бе арестуван. От тази афера, а и от всичко което вече знаех, останах с убеждение че и самият Брант, а и социалдемократите, въобще, – са комунистически агент, защото, освен всичко друго, дотогава не бях чул, нито прочел, да са казали и дума против СССР и комунизма!

А условята в затвора в Сремска Митровица, бяха доста по-добри, в сравнение с българските затвори. В основната сграда от затворническия комплекс, помещенията бяха за по 100, 120 души, като всеко крило на етажа, бе цяло помещение. Леглата бяха разположени на два етажа, покрай двете стени, а по средата дълъг ред маси с пейки покрай тях. Пода бе асвалтов и се забръсваше всеки ден с нафта, а не с вода! Умивалнията и тоалетната бяха в дъното на помещението и бяха достъпни през цялото денонощие! Освен това, имаше и бойлерче за топла вода!

Чаят "трепач" и връщането ни в България

Веднъж Гошо каза, че ако се накиснат в гореща вода два пакета цигари и престоят, не помня колко дни, и след това "водата" се изпие, се получава жълтеница (или симптоми на жълтеница)! И понеже жълтеницата е заразна, най-вероятно ще карат "болния" в болница, а от там, естествено може да се избяга по-лесно!

Реших да опитам. Така и така, реален шанс за бегство нямаше. Не помня колко дни киснаха цигарите, и на местоработата си, почнах да пия "чая трепач"! Сигурно подобен чай, само с една цигара е вреден, а какво остава, с 40 ?!

Още с първите глътки усетих, че това чудо, много пари и стяга устата и гърлото, и макар да бях решен да го изпия, без да се замислям, все пак си помислих: Ако изпия целия буркан, или ще се отровя, или изобщо няма да мога да ходя, а камо ли да бягам! Тревожното парене в стомаха, ми помогна да се откажа, макар и с малко закъснение, от неразумния експеримент, и колкото можах, повърщах за да намаля пораженията от ужасната отвара!

Слава Богу, в следващите дни не забелязах никакви последствия, но покрай машината, на която работех, и зад която повръщах, цял месец се носеше ужасна смрад!

Вече минаваше година и присъдата ни свършваше! Почти се бях отказал от варианта, да си издействам по-голема присъда, поради отрицателното мнение на по-стария затворник от Ловеч, а и затова, че трябваше да извърша реално престъпление, за да заслужа присъда, примерно от 5 години, каквато ми беше нужна! Оставаше варианта, да нападнем и обезоръжим конвоиращите ни към България милиционери, в някакъв напълно отчаян и обречен "щурм", но въобще не можехме предварително да знаем, каква ще е реалната обстановка, за да имаме какъвто и да е план и готовност! В такива случаи, се разчита на всяка случайна възможност!

В цеха за тракторни и автомобилни джанти, в който работехме в затвора, направих "кама" от парче ръчна ножовка! Ножовките им бяха твърди и златисти на цвят, но много чупливи, – което разбрах по-късно!

Получихме цивилните си дрешки, които предишната година ни бяха дали колегите от Нишкия затвор, и аз скрих камата в чорапа, под десното си стъпало! Трябваше да отидем, – от сградата, в която ни дадоха дрехите, и ни снимаха, – до основната сграда в рамките на затворническия комплекс, като ме съпровождаха двама надзиратели. Но за беля, още с първите крачки ...    




Гласувай:
0
0



1. grigorsimov - Извинение от автора!
26.10.2008 21:17
Съжалявам, че "постингът" не поема целия текст и се налага да се публикува в отделни заглавия!
Този разказ продължава в заглавието "Принудително връщане в България"
Линк към книгата 'Срещу течението' http://www.4shared.com/account/file/75229281/ff5d77da/Sreshtu_techenieto__2_.html?sId=grCDIIn1E02QBSbG
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 14945598
Постинги: 3857
Коментари: 6840
Гласове: 7746
Архив
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930