Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.10.2008 10:03 - Спомени от затворите 1952 - 56 г. и от "Белене" 1956 - 59 г. Христо Д. Цачев (публикува се за първ път!)
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 7015 Коментари: 3 Гласове:
0

Последна промяна: 07.12.2008 18:41


 След 9 септември 1944 г., властващите от така наречената "отечествено-фронтовска" власт, – най вече комунистите, – извършиха най-черни и позорни дела, като изнудваха чрез заплахи за убийство; каране на жертвитре да си копаят гробовете и т.н., за да изтръгнат пари и скъпоценности.

Ученическите ми години и първият затвор
Всичко това, което виждах и научавах от моите близки, ме отвращаваше и завинаги определи пътя в моя живот, на борба против комунизма, – за човечност, справедливост и възход. И пред "олтара" на тази борба, заложих моята младост, здраве и живот, като пренебрегнах всичко друго, в името на което човек се ражда: – лично и семейно щастие; създаване на поколение и т.н. В резултат, след множеството побоища по затворите, заболях от неизлечимата болест, диабет, и осакатен за цял живот, сега (1994 г.) пиша от болницата във В. Търново .
И така, – моята антикомунистическа дейност започна непосредствено след 9-ти 44 г. Аз подготвих, и заедно с моя съученик Недялко Йорданов Несторов (сега е бръснар), унищожихме всички пропагандни материали, намиращи се в училищната библиотека, които възхваляваха комунизма и О.Ф. властта.
Преди изборите 1946 г. подготвих по-малките от нас, като Георги Братованов и др. да унищожат комунистическите позиви в покрайнините на селото, а аз и Недялко Йорданов, по централната улица на селото, и дори на самата община, унищожихме комунистическите пропагандни материали, и на много места, върху тях залепихме, – да се гласува против О.Ф. и комунизма. Но накрая, техен секретен пост, от комунистите – ремсисти, – школника, Йордан Банкин и Панайот Ник. Друмчев, ни усетиха и подгониха, но ние успяхме да се укрием, заедно с материалите които бяха у нас. Но те ни познаха и на следващия ден, мен и Недялко, ни арестуваха в училището и ни откараха в общината. 
В общината, партийният секретар, Ал. Станев, ме би, за да съм кажел кой ме е научил да вършим тия работи, след което ни вкараха в мазето, където се гонеха големи плъхове. По вечеря извикаха бащите ни и ни предадоха на тях, като ги накараха да подпишат актове за по 5 000 лева глоба, но по-после, кмета Апостол Кънев, който ни беше комшия, ги анулирал, понеже комунистите, по подъл и мошенически начин, бяха "спечелили" изборите. 
През 1947– 48 г. се записах в гимназията в гр. Павликени. Хазаина ми се случи също земеделец, настроен против комунизма, и с него се разбирахме. По това време вестниците на ОФ и на комунистите пишеха злъчно против опозицията и против Никола Петков, затова аз ги изкупувах и ги накъсвах или горех, за да не тровят с пропаганда, съзнанието на трудовите хора. 
След като разтуриха "Земеделския младежки съюз" – ЗЕМС, комунистите си създадоха своя послушна младешка организация, – С.Д.М. Тогава в класа ни раздадоха заявления и други техни материали. Аза ги унищожих всичките, и затова, а и заради моите антикомунистически позиции и изказвания, – на два пъти ме привиква директорът, в кабинета си, за да ми се заканва и предупреждава, и последния път ми каза, сам да напусна гимназията. Иначе щело да стане по-лошо за мен, ако те ме изключат. Така бях принуден да я напусна.
От там отидох на язовир "Росица" и завърших строителни курсове, а по-после постъпих на работа като оксиженист – електроженист, в МТС Павликени.
"Щаб" на нелегалните земеделски организации
През 1949 г. в с. Д. Липница, аз; Личо и Христо Цаневи; Павел и Николай Милкини; Александър Чортов; Тодор Трифонов и Цанко Русев, – Горсови, – създадохме нелегална организация, за да помагаме на семействата на политическите затворници и лагеристи, и да развиваме политическа организационна дейност. По-късно аз привлякох и Здравко, и Борис Мошеви, от с. Лесичери; Марин Цанков от Бутово, и Димитър Василев Власков, от с. Недан. 
Есента на 1949 г. МВР, преследвайки моя съквартирант, влизат в двора на квартирата ни в Павликени. Аз като ги видях, заключих вратата, и успях да изгоря най-важните документи, но позивите и апелите, ги намериха. 
Арестуваха ме и ме откараха в МВР – ДС, Павликени, а тогава бях непълнолетен, на 16 години. Съблякоха ме гол и с голям бой искаха да ме сплашат и накарат да призная, но въпреки възрастта си, и че за първ път влизах в МВР, успях да запазя организацията, с цената на пропукани ребра и повръщане на кръв. След това ме откараха в затвора в Търново, където изкарах 3 месеца. Делото се гледа в началото на 1950 и ме осъдиха условно. След делот ме освободиха, и с разбити здраве, отидох на село, да се лекувам в домашна обстановка. 
Няколко месеца ме караха да се разписвам сутрин и вечер в общината. Забраняваха на младежи да дружат с мен; отправяха ми разни закани и заплахи, и т.н. 
През 1950 – 51 г., аз, зам. директорът на училището, – Серафим Ив. Горсов, Панайот Бацов, Йордан Божков, Никола Тодоров, – кантонер от Горна Липница, и др. – създадохме щаб на нелегални земеделски организации, и към него: – Таен антикомунистически нелегален комитет, – Т.А.Н.К., в който да членуват хора и с други политически идеологии. Целта беше да се организира поробеният и ограбен български народ, за нелегална борба против бруталните подтисници, – комунистите. И крайна цел, – развитие на силно горянско движение, като борбата се води на българска територия. Но ако условията се окажат трудни, – да се премине организирано, на запад, и от там да се преорганизира, за по-ефективна въоръжена борба. За тази цел, щабното ръководство взе решение да се намери начин за въоръжение, т.е. снабдяване на подходящо, леко преносимо автоматично въоръжение, за не по-малко от 1500 човека. 
По това време, Панайот Бацов попада на умело "замаскиран" агент на МВР – ДС, Борис Кадийски, от гр. Полски Трамбеш. Той е бил офицер от царската армия, но след 9-ти, 44 г. е бил завербуван за секретен сътрудник на ДС, и като такъв, е предал на ДС, доста нелегални организации, и от сливенските горяни. Предателската му дейност, ДС е камуфлирала добре, и затова дълго време е продължил да прави провали, и много народ е пострадал от него. Но аз можах да го разбера че е агент, на МВР – ДС, в момент когато извършваше предателство.
Как стана това разкритие:
Борис Кадийски, на наше съвещание, ни уверява, че въпроса с оръжието ще се уреди, и то в близко бъдще, от Гърция, като за целта, от там ще доведе човек, някой си Агъдов, който бил емигрант и завеждал такъв отдел, за въоръжаване на нелегални организации и бойни групи, за борба против комунизма. (б.р. – Това е било обикновена практика, – провокатор да предложи оръжие, за да може членовете и организаторите на нелегалните съпротивителни организации да бъдат осъдени с максимални присъди!)
Понеже Борис Кадийски се ползваше с голямо доверие и вяра от наша страна, ние напълно му вервахме. Не се мина много време и той, на 7 март 1952 г. довежда у нас човека "от Гърция", Агъдов. Когато веднъж се прибирам у дома, заварих в стаята си Кадийски с още неколко души, които родителите ми бяха прибрали. До тогава тока беше спрян, но скоро тока светна и аз видях "Агъдов", когото познах, че не е никакъв човек от Гърция, а е от МВР – ДС, Горна Оряховица, където преди няколко месеца бях арестуван, и същият човек съм го виждал там! 
При това положение, бях поставен в крайно сложна ситуация, но успях да запазя хладнокръвие.
От "Агъдов" разбрах, че искат да се съберем на съвещание, за обмисляне на плана за получаване на оръжието, което от Гърция щяло да се прехвърли в Родопите и от там, с техни верни хора, щели с камиони да го докарат до нас. И ние, да сме намерели скрити места за камионите, и т.н.
Излязох, уж да търся хората от щаба, за съвещание, но на Горсов и Бацов, обясних, че Кадийски ни е предал, и че "Агъдов" е човек на ДС, Горна Оряховица, и им обясних всичко.
Моите хора много се изплашиха, и в това напрежение бяхме взели неправилно решение, да ги ликвидираме веднага. Но после аз предложих да ги отпратим, уж за втора среща, – през което време, всички, които Кадийски е познавал, да минат в нелегалност, – и в края на краищата, Кадийски и фалшивият "Агъдов", да си получат заслуженото. Цялата тази операция за заблуда и отлагане на срещата, трябваше да извърша аз.
Когато се прибрах у дома, им казах, че най-важните хора в щаба, Горсов и Бацов, са заминали да мелят брашно в друго село и техните не ги знаят на коя мелница са отишли, затова ще се наложи да се чака да се завърнат. 
Чакаха у дома и на следващия ден, но те "не се върнаха и този ден". От разговорите ми с тях, можах да ги убедя за "втора среща", която да се състои на 25 март (достатъчно време за да вземем нужните мерки). Уговорихме се, че уж на тази дата ще организираме нелегално събрание, а на 23 и 24, да подготвим местата за скриване на оръжието, което да е близо до нашето нелегално събрание на ръководните органи и бойните групи. А най-късно до 23 март, Б. Кадийски щял да доведе "Агъдов", за да присъства на събранието. 
Те са си правели сметка тогава да ни ликвидират, затова ни заблуждаваха, че тогава щели да раздадат на комитетите, всичкото оръжие, което уж от Гърция щели да внесат.
Това отлагане, за нас беше голям успех, за да можем да се подготвим, и най-късно до 21 март, тия които Б. Кадийски познаваше, да минат в нелегалност, а на 23 март, ние тримата, – Горсов, Бацов и аз, като се срещнем с Кадийски и "Агъдов", те да си получат заслуженото наказание, и тогава и ние да минем в нелегалност.
Всичко това беше добре, но на 16 март, т.е, след 9 дни, става ново предателство, но този път, неумишлено.
Нашият план беше, приятелят на Кадийски, Трифон Кирилов, от с. Обединение, който преди 9 септември 44 г. като войник му е бил шофьор, да не казва нищо на Кадийски, и на 21 вечерта, да го повикаме и да му наредим веднага да минава в нелегалност. Но на 15 март, от щаба отива човек при Трифон Кирилов, и му казва, че сме предадени, и че той до 21 март трябва да мине в нелегалност, за което да си подготви прехраната на семейството, но не му казал, че именно Кадийски ни е предал. 
Така, Трифон Кирилов, като научава, на другия ден, т.е. на 16 март, понеже има голяма вяра на Кадийски, отива при него и му азва, че е станало предателство, и че всички, до 21 март, ще минат в нелегалност, и че и той щял да направи така, та Кадийски да се грижел за семейството му. 
Б. Кадийски, за заблуда, му обещал, но моментално уведомил Търновското окръжно МВР, и още същата вечерарестуват Трифон Кирилов. А през нощта, всички които Б. Кадийски познава, са арестувани. Мен ме арестуваха на 17 март, сутринта, в Павликени, когато отивах да изпълнявам организационни задачи.
Арест, следствие и Търновския затвор
Арестуваха ме на гарата и веднага ме закараха в околийското управление на МВР, град Павликени. Там жестоко ме биха в гърдите и ме ритаха където намерят. След това, с белезници ме откараха в окръжното управление на МВР – ДС, В. Търново. Там видях някои от задържаните, на които им правеха обиск. 
В Търново започнаха също да ме бият жестоко, още в самото начало, но после побоищата спряха, и почнаха да ни мъчат по други начини: – с глад, жажда, студ, заплахи, психически тормоз и т.н. 
Като приключи главното следствие в МВР – ДС, до делото ни прехвърлиха, като следствени, в затвора в Търново. В една голяма стая бяхме следствени от различни процеси, като нашият беше най-голям, – 20 подсъдими. 
Като наближи 9 септември, ни раздадоха хартия и бои, и искаха всеки да напише някакъв лозунг, като с това искаха да проверят, кой има изгледи да се поддаде ("да се поправи"), и кой не. 
Аз нарисувах голямо поле и насреща балкан. Виждаше се язовирна стена, далекопровод, тунел и влак, и в полето трактор. Прекопирах от в. Стършел, играещи младежи, и от долу написах: "Чрез свобода и мир, труд и просвета, към световен възход". За този лозунг, ме викаха при началниците и без малко щяха да ме бият, заканваха ми се и т.н. След това от ДС правиха разни подли трикове, – уж водели следствие, да сме признаели за Борис Кадийски (предателя), – къде се криел и т.н. Това бяха номера, с цел да прикрият предателя и да ни дадат най-тежки присъди. 
След това мен почнаха да ме разпитват някакви военни следователи, като ми се заканваха, че щели отново да ме вземат за следствие; да ме поставят на ток и други закани и зплахи. 
От престоя ми в следствените килии и от боя по гърдите, не бях добре със здравето. В затвора се поддържах с лекарства, но като виждах че военните ще ме върнат в ДС за следствие, бях решил да си туря край на живота. Приготвих 30 хинина и барута от 10 кибрита, и всичко това бях сложил в канчето за храна, с цел да се разтвори, но от съкилийниците ми, Никола Алърков, от Самоводене, и Никола Шишков, а също и моите съпроцесници, Серафим Горсов, Бацов и др., ме усетили и предотвратиха отравянето ми.
Делото
Делото ни се гледа през есента на 1952 г.. Понеже сме много и за назидание, да плашат гражданите, то се гледа в читалище "Надежда". Мен, Горсов и Бацов, ни осъдиха по на 20 г. (тогава вече бях навършил 18 г.). Още седем човека осъдиха на по 15, и останалита, на по-малки срокове затвор. 
Бяхме всичко 20 души, но по късно се гледа делото на д-р Маринов и Мочурови от селата Недан и Сломер, които бяха във връзка с нас.
Както по време на следствието, така и на самия процес, МВР – ДС, както и прокурора на делото, правеха най-различни недостойни и подли комбинации, с цел да се прикрие дейността на предателя Кадийски.
Когато говорех на процеса, прокурора на няколко пъти ме прекъсва, да не говоря за Борис Кадийски, за да не бъде разобличена престъпната му роля. Прокурора крещи и заявява пред всички, че лично той е издал заповед да бъде издирен и арестуван Кадийски, но имал неопровержими доказателства, че той бил избягал в Турция. А аз му казах, че ние неможем да искаме и той да бъде съден като нас, но искаме да бъде доведен на процеса, за да се изяснят някои несъстоятелни твърдения против нас, тъй като за това е настоявал лично Кадийски, – особено за оръжие, бойни групи и т.н. Замолих прокурора, като блюстител на закона, да уважи моето искане, а не да постъпва недостойно като "държавна сигурност", за да бъде прикрит Б. Кадийски, че уж бил избягал от пределите на България, и да заблуждава и хвърля прах в очите на народа, че уж лично той е наредил да бъде издирен и задържан Б. Кадийски, като "опасен конспиратор". 
Но аз бях уведомен от един от моите адвокати, че Борис Кадийски, задето ни е предал, е бил богато възнаграден и се намирал на почивка в курорта "Боровец". Това ми помогна да разоблича прокурора на процеса, за лъжа и недостойно поведение, дето в съюз с ДС, прикриват Борис Кадийски, за да постигнат коварните си цели. От подсъдимата скамейка му заявих, къде се намира в момента Кадийски, и за скъпо платеното му предателство, и че това, той прокурора, добре го знае. 
След като казах това, прокурора се изпоти, седна на стола си и си наведе главата, а в салона настъпи голям протестен шум. Много от адвокатите и на другите подсъдими, дойдоха и ме поздравиха за това разобличаване. Това даде голямо отражение за присъдите ни, за да няма смъртни, понеже разбрахме че са имали намерение да произнесат 4 смъртни присъди. 
И дйствително, не се минало повече от месец нашето осъждане, и Борис Кадийски се завърнал в Полски Трамбеш, дегизиран с разни превръзки по главата. По-после, заради нашия разгром, въпреки че е бил царски офицер, му отпуснаха "народна пенсия", добри служби цял живот, и т.н. И сега в момента е директор на собствения си керамичен завод. 
Когато ни осъдиха и вкараха в затвора, от ДС с най-голяма злоба ми заявиха, че съм щял жестоко да заплатя за това си държание пред съда, и въобще, за моята дейност, и че жив нямало да изляза от затвора, и т.н. 
Шуменският затвор
30 – 40 дни след осъждането ни, десетина човека от нашия и други процеси, ни прехвърлиха в Шуменския затвор. Той, за тогава се смяташе за един от най-лошорежимните затвори за политически затворници. Когато ни проверяваха багажа, на излизане от търновския затвор, ДС-то ми заяви: 
– Твоята присъда още не е произнесена. Тя ще е двадесет и първата година! Разбрах че иска да каже, – смърт, но за да не помисли че ме е уплашил, му казах: – Нищо. Където са 20, там са и 21.
Това го вбеси и ми каза: – Тебе тактически, морално и физически ще те унищожим. А аз му отговорих, че немога да разбера какво иска да ми каже, и че ще трябва да потърся в речника на Бакалов, за чуждите думи в българския език, – което още повече го вбеси и ми заяви че ме чакало 70 на 70, – скоро съм щял да разбера това. 
Действително, последното неможах да го разбера и помислих че в Шуменския затвор ще ме вкарат в килия – карцер, 70 на 70 !?
Когато пристигнахме там, попитах кофтито (затворник, помощник на надзирателите), имат ли такива карцери, и той ми каза че нямат, и че с това са искали да ми кажат, че ме чакало ковчег. 
Докато ни разпределят по отделенията, десетина дни ни държаха заедно в една килия, в наказателното отделение. До нашата килия имаше двама наказани от Белене и препратени в Шуменския затвор. Никой от билизките им не ги знаел къде се намират. Те бяха съвсем изтощени, гладни хора.
Когато са строили затвора, в стените са монтирали тръби за парно. Тръбите бяха запушени с дървени запушалки, и аз със скритото в дрехите ми ножче успях да махна едната тапа, а за другата взех от кошчето в клозета една пръчица и с нейна помощ отпуших и другата тапа. С мокра кърпичка прочистихме отворите на тръбата и от там можахме да им прекараме храна, каквато носехме от Търновския затвор. Взех им адресите. Единият се казваше Атанас Петков Янев, от с. Долна гнойница, – сега Михаилово, Врачанско или Монтанско. Другият бе Данчо от Драгалевци. По-късно успях чрез моите близки и по други начини, да обадя на техните близки.
В Шуменския затвор небеше като в Търново. В лавката, за храна се продаваше само сол. Дажбата храна беше малко и съвсем слаба. Хляба също, уж 350 грама, но беше по-малко. С колети ни разрешеваха на 3 месеца по 4 кг. храна и полодове, като храната да е половината тестена, – хляб, сухар и др. Всички затворници бяхме изтощени от глад.
Не се мина много врема и мен ме извикаха за ново следствие. Сега следователя беше от окръжно у-ние на МВР – ДС Русе. От протоколите за разпит разбрах, че се казва Димо Илиев Чобанов и доколкото си спомням, по чин беше полковник. 
Започна да ми води следствие за някаква си вражеска подстрекателска дейност, и че в етапното в Горна Оряховица сме били обработвали (агитирали) задържани младежи, как да действат против властта, и т.н. Такова нещо имаше, но го вършеха повече другите мои спътници, като Никола Шишков, Ив. Косев, Никола Алърков, и аз, донякъде, но при следствието, за да прикрия другите, признах че това само аз съм го правил. 
Следователя първо ми се заканваше, че ме е чакало най-малко 5 години вътрешна присъда и други подобни. Казах му, че ми е безразлично, защото за такива като мен, които не сме съгласни с комунизма, живота ни и извън затвора, си е пак затвор и т.н. От нашия разговор за безправието, той поомекна и накрая ми заяви, че с осъждането ми, на него чинът му нямало да се повиши, и че щял да се помъчи да не ми се образува дело. И действяително, всичко мина без съд.
Въпреки че са служители на сатаната, помнякога имат някои проблясъци на човещина, каквато този следовател прояви, по моя случай в него момент! 
След тази неприятност, както цялото щабно ръководство, така и мен, ни призоваха за свидетели по делото на д-р Маринов, Мочурови и другите, с които бяхме във връзка. Обвинението, както и при всички други процеси, ДС и прокуратурата ги бяха украсили с най-различни клевети и измислици, за бунт, преврат, тероризъм и т.н.
Когато аз говорих на процеса, направих всичко възможно да им разоблича лъжите и фантазиите, за несъстоятелните им измислици, поради което имахме доста пререкания с прокурора, който, от злоба написал придружително писмо до Шуменския затвор. 
Въпреки че д-р Маринов и всичките подсъдими, ми дадоха много храна, която едва носех, – неможах да хапна от нея, защото като пристигнах в затвора, веднага прочели писмото на прокурора и ме повикаха, уж да съм си получел писмо от близките. Свалиха ме долу, при ДС Райчев, който почна да ме бие и рита. Дойде още еди и той ми нанесе жесток побой, закани за убийство и т.н., и веднага ме наказаха в изолационното наказателно отделение. 
Вкараха ме в една килия в ъгъла на която имаше три пакета сол. Незнам каква беше тази сол, нарочно ли беше оставена, неможах да разбера, но там гладът беше много голям. За обед и вечеря ни раздаваха с една малка консервена кутия – черпак, само вода, а хлеба, вместо 350 гр. за деня, нямаше и 200. Това което ни даваха, сигурно го прецеждат, защото нямаше и троха от боб или нещо друго. С две думи, – неописуем глад. 
И аз, без да знам, че солта е враг на зрението, и въобще, на здравето, за около два месеца, съм изял солта, за да подтискам чувстото за глад. От това, очите ми заболяха, но след като ме освободиха от наказателното отделение, благодарение на една лекарка, която идваше всяка седмица от Шуменската окръжна болница, постепенно, с лекарства, очите ми се пооправиха. Според нея, е имало опасност да ослепея, защото от солта очите ми бяха много сериозно заболели.
След смъртта на Сталин, режимите в затворите малко поотслабнаха, и на лавките започнаха да докарват и друго за ядене, а не само сол, а хляба, от 350 грама, го дигнаха на 500. 
В Плевенския затвор
По това време закриха Шуменския затвор и нас ни пръснаха по другите затвори. За Плевенския затвор изпратиха, най-вече младежи, и то повечето със земеделски убеждения. Оказа се че това концентриране на земеделците, не беше никак случайно, а с коварна целенасоченост, за да могат младите последователи на земеделската идея да бъдат по-лесно обработвани от добре замаскирани политически величия, – станали агенти на ДС и работещи в полза на комунистическите цели, за лява О.Ф. насоченост. Така започнаха да замъгляват съзнанието на младежите и да ги убеждават, че 9 септември е "светла дата" за България, за българския народ, и за БЗНС; че до девети България се била управлявала от фашисти, и че т.н. "народен съд" е бил справедлив и правилно е съдил враговете на народа, и т.н. По най-недостойни и подли начини ги инспирираха да воюват против най-твърдите и верни привърженици на БЗНС, последователите на Стамболийски, Гичев и Муравиев.
БЗНС, ръководен от Думитър Гичев, остана верен на земеделската идея, за свобода и демокрация и за естественото право на селските стопани, да притежават и стопанисват земята и имота си, – право, което комунистите и техният ОФ, погазиха и с това обрекоха предимно селския български народ, на робуване, духовен гнет и "пролетарска" мизерия. И Именно този БЗНС, не стана съюзник и трамплин на коварните комунистически домогваня, както направиха отцепилите се от БЗНС – т.н. "Пладняри", които, за голямо съжаление, с участието си в болшевишката уловка ОФ, помогнаха на комунистите да овладеят и укрепят властта си, и да наложат своя мракобесен диктаторски режим. Комунистическият параван "ОФ", с участието на земеделците от БЗНС "Пладне", на 9 септември, свали с преврат, не фашистко, а най демократичното българско правителство на БЗНС, ръководено от земеделските водачи, Коста Муравиев и Димитър Гичев. Именно, това земеделско правителсво извади българия от тристранния пакт, целейки спасението на България (която по това време, вече е била обречена на болшевизма на Сталин, от така наречените, "велики сили"). 
Но деветосептемврийският комунистически преврат помрачи всички надежди за мир, свобода, демокрация и нормален, човешки живот. Вместо това, комунистите заляха страната ни със сълзи и кърв, с безмозъчна жестокост и садизъм, като още в първите месеци на своята власт, по най- жесток и зверски начин, избиха десетки хиляди невинни българи,– с колове, кирки и брадви! На много места, невинните жертви, са били живи изгаряни или живи заравяни, като преди това, дивашки са били вързани и стягани с бодлива тел! 
Ето това донесоха в България, съветските комунисти и българските им помагачи от ОФ, – като гадния московски шпионин Кимон Ггеоргиев, и още много други изчадия на сатаната, като него. 
В плевенския затвор, режима не беше като в Шуменския, но все пак беше строг, и за най-дребни работи, наказваха и нанасяха побои на наказаните. Мен ме наказаха с карцер, задето разобличих криминален затворник, син на полковник Войников, – съден за стари деяния, от 9 юни 1923г., задето убивал и с кабели удушвал земеделци, по деветоюнските събития. Та неговият син беше докаран между политическите затворници, за да върши подлости и шпиониране. 
Като ме вкараха в карцера, който беше срещу смъртните килии, първо изляха в килията ми две кофи вода, уж че килията била мръсна (това беше постоянна практика зимно време). За два дни успях да събера водата, като скъсах джоба на панталона и с него попивах водата, и я изтисквах в тоалетната кофа, която сутрин и вечер изхвърляхме, като ме изкарваха до тоалетна. На Втората вечер през нощта, надзирателите садисти, щракват с ключовете и отварят вратата на един осъден на смърт. Аз помислих че ще извеждат някого за разстрел и с помощта на клечка от метла подигнах капачката на шпионката на моята врата. Разбрах че не изкарват никого, а по този начин си правят удоволствие и развлечения, плашейки чакащите своя край, осъдени на смърт, но надзирателите са ме усетили. Дойдоха при мен и започнаха по най жесток начин да ме бият и ритат в слабините. Скачали са по мен, незная колко време, защото съм изпаднал в безсъзнание, и сутринта като се свестих, слабините (яйцата) ми бяха подути, – целия бях в кръв и повръщах. Много силно ме боляха гърдите, а от болките в слабините, едва се движех, когато ме изкараха до клозета. 
След като излязох от карцера, ходих до затворническия лекар, който каза, че положението ми е много зле, но неможел да ми помогне с лекарства, защото нямало. Можах да се обадя на моите близки и те ме снабдиха с ценните за тогава лекарства, "паск" и "римифон". Уредили чрез някоя позната лекарка от тубдиспансера в Плевен, да ме изиска от затвора, за преглед, и ми изпише лекарства за лечение. Родителите ми ходили при началника на затвора Борислав Тодоров, който в сравнение с другите началници, като н-ка по политическата част (колара на смъртта) и ДС-то Тодоров, беше по-добродушен и човечен. Той уважил молбата на родителите ми и бях закаран с белезници и двама охраняващи ме милиционера, но стигнах само до оградата на диспансера. Дойде надзирател и под предлог, че нямали достатъчно хора за охрана, не ме допуснаха до лекарката и веднага ме върнаха в затвора. 
Здравето ми се влоши. Лекарят на затвора ходил при началника Борислав Тодоров, да го замоли, да ме изкарат поне в дърводелната на затвора, та поне на чист въздух да съм, защото имах вече признаци на туберкулоза, а и подуването и болките в слабините ми вещаеха мрачно бъдеще.
Изкараха ме на работа в дърводелната, но здравето ми се влоши доста и дори тази работа неможех да върша, и само благодарение на лекарствата от моите близки, можах да се спася, – без тях ме чакаше най-лошото. 
По него време ДС вършеха най-различни подли задкулисни комбинации; идваха следователи от търновското МВР-ДС, да ми правят следствие, че уж по време на следствието съм укривал някои членове, които са членували при нас. Също така, че уж в момента съм поддържал връзки с нелегални организации, като в с. Страхилово и др., което бяха измислици, но го правеха за техни коварни цели. Идва и комисия от София, която привиква много затворници, и мен също. Питаха ме какви връзки съм бил поддържал с Югославия, понеже като ни съдиха, зада ни отежнят положението, ни приписваха най-различни обвинения, – стандартни измислици на следователите.
Пред комисията заявих, че несъм поддържал никакви връзки с Югославия, и че това са фантазиите на ДС. Те, тогава ми казаха, че такива обвинения сега са били в моя полза, за да ме освободят от затвора. Аз пак им заявих: – Може да е така, но истината е, че не съм поддържал никакви връзки с Югославия, но щом това сега е в моя полза, то такива обвинения имах само аз, в нашия процес, а другите бяха съдени само по един член. При това положение, сега тях ще освободите ли? А те казаха: – Сега само тези които имат и такива обвинения, свързани с Югославия, – каквито имаш ти. 
Щом като е така, аз пак им казах, че обвинението ми, е в резултат на инсценировка и следователски фантазии, и щом няма да бъдат освободени еругите, и аз отказвам да бъда освободен от затвора. Тогава началника на комисията каза; – Щом е така, това го напиши писмено! 
Взех един лист и го написах, което много го раздразни и ми каза, че ме чакало много затвор; нямало съм да изляза от тук, и че съм щял да лежа повече от 20 години, и ред други закани. 
Но въпрки всичко, на 12 май, 1956 г. след априлския пленум, освободиха много затворници, – освободиха и мен.
След затвора
На портала,надзиратели ми направиха проверка на багажа и дойде началника на затвора Борислав Тодоров, и инспектора от отдел затвори, Войновски, който запита надзирателите, намерили ли са нещо скрито в багажа. Надзирателите отговориха, че не са намерили. Тогава той ме запита, имам ли някакви писмени материали, които да съм скрил и искам да ги изнеса? Отговорих му, че първо несъм очаквал да ме освобождават от затвора и не съм имал никакви материали да крия. 
Тогава Войновски ми каза: – "Ти неможеш да бъдеш по-голям конспиратор от нас". И ме накара да отворя дървения си куфар, в който беше багажът ми; натисна с палец приспособлението, от късата страна на куфара, което бях направил за да скривам от честите милиционерски тараши, някои мои писмени работи и моливи, за да не ги скъсат като ги намерят. Аз наистина криех някои писмени материали; Войновски ги извади и ме попита: Това каквое? И нареди да ме поставят в карцера, но началника на затвора почна да чете какво съм написал и скрил, и каза на Войновски: – Това са негви записки по агрономия, животновъдство и некои рецепти за билково лечение, и няма нищо политическо. Прегледа ги и Войновски; даде миги и ми каза, че нямало да ме накажат в карцера, но щом съм с такава глава, да съм правел скривалища, то не след дълго съм щял пак да вляза в затвора; че трябвало да съм се оправел, и да съм имал предвид, че властта им била много силна и който не се съобразявал с това, го чакало затвор, и нещо повече! 
Като излязох от затвора, на село продължих дасе лекувам, но билките, най-вече в слабините, където са ме ритали най-много, започнаха да се увеличават и постъпих в павликенската болница. Скоро след това ме извикаха на военна комисия, но поради сериозното ми "заболяване", ме освободиха от военна служба, по болест, като непригоден.
Докато бях на село, идваха двама души, от Търново, като единият се представи че е нещо като редактор, а другият не се представи, но явно беше от ДС. Този който се представи за редактор на вестник, ме запита: Сега като съм излязъл на свобода, видял ли съм някакви промени, направени от властта, като благоустрояване и т.н. Отговорих му, яе нещо особено не съм забелязан, но от национален мащаб, явно се върши някакво строителство на фабрики и заводи. А той ми каза, че много от водачите на БЗНС, са направили декларации, с които хвалят строителството, което се извършва; осъзнават си грешките и осъждат противонародната си дейност, а аз какво съм мислел по този въпрос? Не желая ли и аз да направя такава декларация, за да я отпечатат в техния вестник. 
Отговорих му, че в това за което съм се борил и каквото съм желаел да стане за нашия народ в България, няма нищо противонародно, и затова не мисля да правя подобни декларации. А другият каза. че ще дойде време да съм пишел такава декларация и щял съм да ги моля да я отпечатат, но щяло да е късно. А аз им казах: Дано по-скоро дойде такова време, когато действително ше имаме свобода, законност и справедливост, и тогава наистина ще направя такава декларация, с която да похваля властта. 
Те се ядосаха и казаха, че каква по-добра свобода, законност и справедливост, от тази която имаме!
Използвайки моето освобождение, понеже бях с 20 годишна присъда, а други с по-малки присъди, от моя процес, бяха още в затвора, то от ДС по най-подли и коварни начини действаха против мен, като организираха всичките си агенти и целия си партиен актив, да настройват хората против мен, като целенасочено разпространяваха внушения и клевети против мен. 
За тази подла дейност на ДС, ме уведомиха мои хора. А Атанас Марков, веднъж като слезе от рейса, дойде при мен и ми каза: Христо, сега идвам от ДС. Накараха ме да подпиша втора декларация, с която се задължавам да говоря против теб, пред хората където работя, – в бръснарницата, ресторанта и другаде, че си бил станал агент на ДС и затова са те пуснали от затвора, и хората да се пазели от теб и т.н. Но аз въпреки че съм подписал декларация, не желая и не мисля да говоря такива идиотщини против теб, но те ме заплашиха, че ако не върша това, щели да ме съдят и да ме вкарат в Белене. Кажи ми какво да правя? 
А аз какво да му кажа? Ако не им изпълнява поръченията, те ще извършат нещо лошо против него, – затвор, лагер и т.н. Казах му: Като видиш че има техни хора, пък, говори каквото искаш. Съжалявам само, защо не го попитах, кога е подписал първата декларация, и защо. 
За такава подла дейност против мен, са принуждавани, не само бай Атанас, но и много други. 
Не се мина много, отидох в Павликени в паспортно бюро и исках да ме отпишат в адресната регистрация, като ги излъгах че отивам на работа в мини Перник, но ми отказаха и след доста телефонни разговори, ми казаха да отида при началникака на околийското МВР. 
Отидох при околийския и той ме запита, защо съм искал да ида чак в Перник, и аз му отговорих, че искам да съм по-надалеч от подлите действия на Търновското и вашето МВР, и му описах какви слухове разпространяват против мен. 
Той се стресна и каза, че МВР с такива работи не се е занимавала. А аз му казах: Ти не вярваш в Бог и природна сила, но въпреки всичко, закълни се пред тях, в името на децата и внуците си, че вашата служба не се занимава с такива подли дейности против мен. Казах му, че трими човека, ваши агенти са ми довреили и са ми разказали, как са били инструктирани да говорят пред хората, на обществени места, че уж съм станал ваш агент. 
Той ме запита, кои са хората които са ми казали това, но аз му казах че никога и при никакви обстоятелства няма да ви кажа, и пак му казах: – Закълни се че не вършите такава сейност против мен! Той постоя малко, мълчалив, и ми каза, вярно че инструктираме някои хора да говорят и разпространяват такива неща, но всичко това ние правим в твоя полза, защото ти си много буен и имаш много връзки и приятели, и за да не можеш пак да почнеш да действаш конспиративно против властта, за което вече ще те чака неминуема смърт, – то, с цел да те предпазим, затова караме хората така да говорят, с цел да не ти вярват другите и да се страхуват от теб. Така няма да можеш да се занимаваш с конспиративна дейност против народната власт. 
Казах му, че това може да го разправя на някой глупак и наивник, а не на мен. Аз много добре разбирам подлите и коварни цели на действията ви. Тогава той се ядоса и каза, че повече няма да говорим и че няма да ме отпишат от адресната регистрация, и да напускам кабинета му. И разбира се, веднага го сторих, защото ситуацията беше много напрегната и можеше да ми се случи нещо лошо. 
Заминах си пак на село. Селските властници започнаха да мр предупреждават да не съм дружел с младежите, защото съм им тровел душите с моите вражески възгледи и пропаганда. След това започнаха пряко да заплашват тях, да привикват техните родители и да ги предупреждават за лоши последици, че няма да ги допуснат да учат, и т.н., ако продължават да дружат с мен. 
За да улеснят и засилят подлата дейност против мен, почнаха да разпространяват, че уж съм имал някаква книга от английското разузнаване, и уж се мъчели да я хванат, като доказателство против мен, за да ме съдят. 
По това време, председателя на ТКЗС, който бе и служител на МВР-ДС, а тогава беше и "народен представител", – много подъл, зъл, и коварен, но всевластен сатрап и дерибей, – ме вижда като изкарвам конете на поляната и разговарям с мой приятел, поета Димитър Горсов, – идва при мен и най злобно започна да ми се заканва, че ме чакало, и то, в скоро време, смъртно наказание, – куршума! 
Не останах дължен на заканите му, което го накара да трепери от злоба, но изглежда пистолета му в момента не беше в него, та да задоволи яростта си.
Виждайки, че покрай мен, ДС с помощта на свои агенти, и комунистите, ръководители на селото, създават много сложна и напрегната ситуация, и въпреки че със здравето, и не бях отчислен от паспортната регистрация, – с мои приятели заминахме за "Баташкия водносилов път", с цел да постъпим там на работа, при мои близки и познати, от село, които работеха там. 
Там бях назначаван на 11 места, било като общ работник, електроженист, и т.н., но щом разбереха, че съм назначен, веднага ме уволняваха, по тайно нареждане на МВР и "партията". 
Там работеше мой познат, инженер – пиротехник, – пирата, много добър човек, който ми бе преподавал в строителните курсове, 1948 г. след изключвамето ми от гимназията, – сега същият ръководеше прокарването на тунела на Баташкия водносилов път. Замолих го да ме приеме на работа в некоя негова бригада, и той понеже ми знаеше политическото положение, , – ми каза: Христо,ако влезеш в тунела на работа, знам какво може да стане с тебе, затова не искам да те назначавам. Ще ти давам всеки месец по 50 лева, от мене, но не и да влизаш вътре. Ще ти дам някоя външна работа, например да обръщаш вагонетки, които се спискат по наклона, и щом спрат, ти да ги обръщаш, за да се изсипват камъните. И все пак трябва да внимаваш да не работиш на тъмно, защото покрай теб нещата са лоши!
Работих известно време като такъв, но не се мина много, – обръщах една вагонетка, а други по-нагоре бяха задържани, и аз неможах да разбера как е освободена една, и в момента на обръщането, друга вагонетка ме блъсна и аз попаднах в болницата за лечение. 
След като излязох от болницата, доста време стоях без работа и живеех при моите познати, селски, Стоянчо и Славка Минчеви. След това заминах за София и след неколко дни ме арестуваха! 
Лагерът на остров "Белене" 1956 – 59 г.
На 3 ноември 1956г., на трите врати, на главния вход на "Висшия партиен дом" в София, залепих три еднакви плаката, с размери: 1, – на 1.20 м., със следния текст:
ДА СЕ ОСИГУРИ СПОКОЕН И СНОСЕН ЧОВЕШКИ ЖИВОТ
ЗА ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ ГРАЖДАНИ !
ДА СЕ ДАДЕ ПЪЛНА И БЕЗУСЛОВНА АМНИСТИЯ
НА ВСИЧКИ ПОЛИТИЧЕСКИ ЗАТВОРНИЦИ !
На този ден Унгария скъса с "Варшавския договор"!
След като ме арестуваха и вкараха в сградата на партийния дом, първо ми направиха обиск. Тогава почнаха да скачат с токовете на обувките си, по пръстите на краката ми, да ме блъскат в гърдите, а след това ме закараха в един голям кабинет. 
Там бяха трите плаката и трима човека, като единия беше генерал. Човека със светлия костюм, ме запита: Какви са тия плакати и къде са другите хора? А аз му отговорих, че исканята написани на плакатите са ясни. В това време генерала каза, че са били хванали половината хора, да съм признаел за другата половина! Обърнах се към него и му заявих: Щом сте успели да хванете половината, помъчете се да хванете и другата половина! Човека със светлия костюм, който явно беше най-главният на следствието (по-късно разбрах, че е бил "зам министър на вътрешните работи", по ДС), пламна от злоба и ярост, бавно тръгна към мен, повтаряйки: – "Да се опитаме да хванем и другата половина ... ! Да се опитаме да хванем и другата половина!" 
– Помня само, че два три пъти, ме удари в слепоочието, с юмрук. Повече незнам. Като се свестих, разбрах, че един ми е надигнал главата, като ме дърпаше за косата, и държеше под устата и носа ми, голяма кърпа, за да предпазва килима от кръвта, която течеше. 
(б.р. – Цачев допълнително ми разказа и следната полукомична подробност: "Въведоха милиционера, който охраняваше входа и го питат: – "Ти защо не го арестува бе?" А милиционеръттговори:  –"Ами... вие не видяхте ли камионите с картечници и войници "?) . 
След това ми поставиха белезници и с джип ме откараха в следствения отдел на ДС, който се намираше в софийския затвор. Там ме вкараха в една килия, през която минаваха 20-30 см. дебели тръби от парното и беше много горещо. – Имах чувството, че изгарям и дробовете ми се пръскат от горещината, и липсваше въздух! 
Там ме държаха десетина дни, през което време многократно съм изпадал в безсъзнание от голямата горещина и задухата. Следователите ми бяха идиоти! Сменяха ги няколко пъти, като единия от тях, не разбрах как се казва, беше по-човечен и пред мен дори изказваше възмущение от властта за трудния живот в България, и т.н. Незнам дали така мислеше или това казваше с някаква цел, пред мен. 
По едно време, около два месеца след арестуването ми, следователя ме извика в кабинета си и ми даде очилата, които Георги Кумбилиев ми счупи, при боя в партийния дом, и ми каза, че щели да ме освободят и много да съм внимавал, къде какво говоря.
И действително, привечер ме освободиха, като ме накараха да се подпиша че съм си получил всичките вещи, и в колко часа ме освобождават от ареста. Аз смятах че с това правеха някакви трикове, с цел да ме проследят, или нещо друго! И така излезе.
Заминах за "Баташкия водносилов път", където работех, за да си взема багажа, а след това мислех да си отида на село. Но пак ме арестуваха и ме откараха отново в София. От етапния арест, заедно с други 10-15 човека, ни откараха в Белене, като от софийското етапно, само мен и Александър Пършев, от София, ни вързаха един за друг с белезници, и така ги стегнаха, че до Белене ръцете и на двама ни, се подуха и силно ни боляха. 
Прекараха ни през един понтонен мост и около 12 км. вървяхме пеш, до втори обект. Лагера беше ограден с бодлива тел, като на всеки 80-100 м. имаше вишки, кучета и силна въоръжена охрана. Дадоха ни стари окъсани войнишки дрехи и по две изтъркани одеала. Бараките бяха плетени от пръти и измазани с кал, а покрива, със стари турски керемиди, като на много места бе продънен и сутрин върху нас имаше сняг. Наровете бяха на два етажа, също плетени и покрити с папур. 
Особено лете, неможеше да се спи от дървеници и комари, които ни смучеха кръвта. Храната беше помия, колкото да се каже че ни дават някякво ядене. Хляба уж 500 грама, но нямаше и 400. 
От начало, близо година ни лишаваха от всякаква кореспонденция, колети и т.н. После разрешиха да получим от близките, по 4 кг. храна и 4 кг. плодове, на три месеца, и доколкото си спомням, – по 8 лв. на месец и по едно писмо. 
Нас политическите лагеристи, ни държаха отделно, преградени с бодлива тел от т.н. "хулугани". Между тия хулигани, по-голямата част също бяха политически, но понеже преди това не са лежали по затворите и лагерите, с политически обвинения като нас, – затова ги отделяха, за да се дава вид, че няма много политически лагеристи! А те с нищо неможеха да докажат, че не са хулигани, криминални и т.н. В България няма законност, човечност и морал! Това е то комунизма! 
На около 400 – 500 метра от нашия лагер, беше лагера на жените, – също като нашия, ограден с бодлива тел, вишки, кучета и добре въоръжени милиционери. Доколкото можехме да разберем, там имаше около 600 жени, чийто режим и живот, също беше трагедия! – Откъснати от живота, побоища, смърт и т.н. 
"Празнуване на нова година"
В помещението бяхме около 170 човека. Имаше една иззидана печка, отгоре с дебела ламарина, но тя нищо неможеше да затопли, понеже на много места покрива беше пропаднал, небето се виждаше и върху нас навяваше сняг. Но върху печката поне можехме да си затоплим вода в кутии от халва. 
Понеже беше голям глад, когато копаехме пръст за дигите, събрахме разни грутки, като малки картофчета, и по този начин можахме да съберем няколко кг. Доктор Сиво Чапаров, от Стара загора и д-р Сивинирски (?), които гледаха добитъка, можаха да ни донесат за нова година, и малко царевични зърна. Сварихме ги и по този начин посрещахме нова година, като за всеки раздадохме по две три супени лъжици грутки и по 1 лъжица царевични зърна. 
В помещението не бяха случайни хора. Имаше свещеници, министри, депутати, офицери, генерали, лекари, адвокати и др. Аз бях един от най-младите лагеристи и като такъв, най-вече аз варех "продуктите". След като раздадохме поравно на всеки, към 11-12 ч., от големите мъки към семейства и близки, неизвестността на съдбата и т.н., – без никой да е организирал, всички почнаха да пеят разни църковни и новогодишни песни, които продължиха почти цяла нощ. Това вбеси надзирателите и администрацията, и на следващия ден някой ни е наклеветил (Разбрахме, че един от тях е Милко Домозетов). Нас ни извикаха и ни съблекоха голи, по долни гащета и ризи с къс ръкав, и ни вкараха, през зимата, в карцера, покрит с турски керемиди, през които снежинките прелитаха. Бяхме наказани: – аз, Страти Димитров, от с. Ново Паничерево бургаско, Стойко Коричев, от Ст. Загра и Иван Титев, от с. Галата – варненско. И четиримата бяхме по убеждение земеделци. Обвиниха ни че уж ние сме били организатори на това "тържествено" посрещане на нова година, което не беше верно. В карцера, голи, гладни, върху цимента, наказани за 28 денонощия, действително щяхме да умрем и четиримата. Но по неизвестна божествена сила, или по случайност (незная, но Бог ни помогна), на следващия ден, един от главните надзиратели ни отключва за да ни изкара за клозета, и като ни вижда голи в заимния студ и снежната виелица, разбира че така скоро ще загинем. Като се прибрахме в карцера, почна да ни пита, кой от къде е. Последен аз му казах, че съм от Долна Липница. Оказа се че същият води жена от моето село и шурея му беше навремето наш човек – земеделец. Този надзирател е бил някакъв шеф в Ловеч, по търговията, но нещо се провинил по партийна линия и за наказание го докарали надзирател в лагера, с цел да се "осъзнае и поправи". Така той ни съжали и ни каза, че в съседния карцер било пълно с папурени рогозки. Каза ни да вземем една рогозка и да я постелем на цимента, за да може върху нея да лягаме, но ни предупреди, че ако случайно дойде някой от началниците и види рогозката, то ние да не го издадем, че ни е разрешил да я вземем, защото и него тогава го чакало най-лошото. Аз обешах да кажа, че аз съм взел рогозката без надзирателя да види. 
Този надзирател, казваше се Фильо, обеша да поиска от неговите колеги да им вземе дежурствата, докато изкараме 28-те дни карцер, като се престори, че уж след това имал важна работа и те пък тогава да го заместват. Каза ни още, че докато е той дежурен, ще гледа да ни донася мако повече храна от кухнята, под различни предлози. И така, при условията при коити бяхме поставени, това ни спаси от гладна и бяла смърт, чрез замразяване! Благодарение на този надзирател, Фильо от Ловеч, ние останахме живи и сега мога да опиша този случай! 
Не се мина много време, след това ни наказание, и мен пак ме вкараха в карцера, без да ми казват за какво, а то било, понеже съм получил обвинителен акт за поставените плакати на партийния дом. Вкарали са ме в карцера, за да немога да се обадя на някой адвокат; на моите близки; да направя възражение и т.н. Чак в деня, когато щяха да ме конвоират за делото в София, – в карцера дойде надзирател, да ме кара да се подпиша на призовката, че съм получил обвинителния акт, в деня когато ме карцираха, а не в момента когато ми се връчва! Отказах да подпиша. Началника на ДС, Борис Митев, който бе причина, много хора да загинат в Белене, каза на надзирателя: – "Остави го! Като неиска да подпише, ние ще пишем че сме му я предали и той е отказал да я подпише! Но щом се върне от делото, една нощ ще го изкараме и ще го залепим на оградната мрежа!" Демек, при опит на бегство съм убит.
Делото за плакатите
Въпреки заплахите, аз не подписах. Изкараха ме от карцера, накараха ме да се омия и обръсна, и веднага ме конвоираха до София, за делото, което щеше да се гледа на следващия ден в съдебната палата. 
Когато ме вкараха на съдебното заседание, влязоха доста млади хора, които били студенти, – слушатели, за такива и други дела. Щом се качих на подсъдимата скамейка, съдийкта започна да ми чете обвинението. Аз я прекъснах и исках да се отложи делото, за да мога да си подготвя защитата; да направя възражение; да пиша някои свидетели; да си взема адвокат, който добре да се запознае с делото и т.н. Прокурора не ми уважи исканята, което стана причина да влезем в пререканя с него. Аз го обвиних като прокурор, – блюстител на закона, – че не си изпълнява както трябва служебните задължения; че елементарните ми законни права не се спазват; че всичко това което правят е незаконосъобразно, и затова протестирах! Накрая стигнахме до споразумение, преди да си дам съгласието че ще отговарям на въпросите на съдията и на прокурора, то, аз да задам на прокурора няколко въпроса и той да ми отговори на тях! 
И така, – първо го запитах: Признава ли фашизма, за една от опасните диктатури на света? Той каза, че е така и че те, комунистите, са били в авангарда на борбата против фашизма. А аз му казах, че антифашисти са Де Гол, Аденауер, Айзенхауер, Чърчил и т.н., и че когато фашизма е опоустошавал Европа, то Москва и комунистите, вместо да се вдигнат на борба против фашизма, – имаха с тях, пакт за приятелство и взаимопомощ, и не си мръднаха пръста в защита на тия народи! Прокурора започна да беснее и започна да ме пита какви са другите ми въпроси, а те бяха: – "През времето на фашизма, имало ли е правосъдие"? Той отговори, че фашизъм и правосъдие, са две несъвместимости! А аз му казах: Диктатурата ви, и правосъдие, са две несъвместимости! 
Запитах го още: През 1933г. във фашистка Германия, имало ли е правосъдие или не? Той ми заяви, че с отговора на втория ми въпрос, смята че ми е отговорил и на този, третя, и ме попита със стиснати зъби, имам ли други въпроси! Казах му, че имам, но първо искам да се изкажа във връзка с отговорите му, и действителността. Казах му: – Вие казвате, че фашизъм и правосъдие, са две несъвместимости, и че през 1933г. във фашистка Германия, не е имало правосъдие. През 33.г. фашистите в Германия, съдеха Г. Димитров, Попов, Талев и др., в обвинение, че са извършили голямо престъпление: – запалването на Райхстага. И въпреки всичко, на подсъдимите им е дадена възможност да имат адвокати, и то от чужбина; На делото да присъстват техните близки, и т.н. А сега вие комунистите, когато мен ме съдите, и то 30 години по-късно, – когато човешката култура и право, трябва да са на по-голяма висота; когато само преди една година имахте "Априлски пленум" и отчитате за грешки, маса престъпления дето са извършвани, като невинно са вкарвани хора по затворите, лагерите и т.н, – то сега, не се спазват елементарните ми права! Нито адвокат, нито подготвена защита, нито свидетели, нито близки, да видят и разберат, как беззаконно ме съдите за нищо! Не че съм палил или събарял сгради, а само защото съм искал, – "да се създадът условия за целия български народ, да живее спокоен и сносен човешки живот"! Това какво престъпление е, и по какъв безправен начин ме съдите? – Ето какво е вашето правосъдие! 
Прокурора взе да ме прекъсва. Нямало да ми позволи, подсъдимата скамейка да съм я правел на трибуна за вражеска пропаганда, и т.н. 
Случило се е така, че съдийката която ме съдъ през 1949г. в Павликени, като малолетен и маловръстен, – заради позивите, – сега същата пак ме съдеше в София! Аз не я познах, но самата тя ми припомни. И когато влизах в пререкания и спорове с прокурора, понеже виждаше че съм прав, тя каза че ще впише в протокола, че не са ми били спазени законните права и ако не съм доволен от присъдата, можел съм да я обжалвам. 
От държанието ъ, и от погледа, разбрах че иска да ми даде минимална присъда, и аз се съгласих да се гледа делото. И действително, тя ме осъди на една година затвор, като ми призна предварителния арест. Фактически аз я бях излежал и следваше да ме освободят от Белене, – но при комунузма няма право и законност! Въпреки че ме осъдиха на 1 година, ме държаха 3 години, докато се закри лагера в Белене, – на 4 септември 1959 г.!
След делото ме върнаха в лагера на о. Белене. Не се мина много и началника на ДС – Борис Мутов, ме вижда че си пера дрехите на мястото където беше определено за пране, – до клозетите, и ме запита: – Цачев, защо тук си переш дрехите? Отговорих му, че нали тук е определеното място за пране. – "Така ли се отговаря?" И нареди на надзирателя Минко Цоков, да ме вкара в карцера и ми съблече дрехите.
Наказанието ми беше, "за нищо", защото той е намислил да ме накаже, и каквото и да бях му отговорил, или ако бях мълчал, пак щеше да го стори! Това беше само повод! 
В карцера, надзирателя Минко Цоков, ме накара да се събличам. Аз отказах! Борис Мутов беше вън до карцера и извика "зам. четния" Жабаров, – криминален лагерист – касоразбивач, а в лагера беше бияч на лагеристи. Като дойде Жабаров, ме ритна в стомаха. Аз от болка се свих и през това време те са скачали върху мен, защото бая време, – целия ден, и през нощта, съм бил в безсъзнание! 
Сутринта съм се свестил и като ме изкараха за клозета, лагеристите видели че целия, и дрехите ми (то какви дрехи, – къси гащи и риза къс ръкав) са кървави, и обадили на нашите полит. лагеристи! 
Така се е случило, че на следващия ден е идвал някякъв инспектор от София и е привиквал някои полит. лагеристи за "разговор" или за разпит. Викали са и бившия министър-председател Коста Муравиев, и на вътрешните работи – Христо Стоянов. Двамата са протестирали от несправедливото ми карциране и от жестокостта на началника на ДС, – Б. Митов. Този инспектор дойде в карцера с полковник Куманов. Като ме вижда целия кървав, ме попита за какво съм наказан. Обясних му за случая, така както си беше, и му казах, че това е нещо обикновено и е редовна практика на Бор. Митов. И че той винаги може да намери повод, когато реши да вземе здравето и живота на някого! 
Този инспектор постъпи човешки. Накара ме да напиша обяснение, – кое как е било, за да ме накаже н-ка на ДС Митов, и ме освободиха от карцера.
Като излязох от карцера, бай Коста Муравиев и Христо Стоянов, – бившите министри от кабинета на Ал. Стамболийски, ми казаха как са се застъпвали за мен, пред този инспектор, и как са изказали своите възмущения и протести, против своеволията на някои от началниците, по отношение на нас лагеристите! 
Наказателната бригада!
След това, в лагера направиха "наказателна бригада"! В нея първоначално бяхме 15-20 човека, а в последствие останахме 10-12. Това бяха Коста Муравиев, Христо Стоянов, Крум Неврокопски, Сашо Пършев, Манол Журналов от Пловдив, аз, и още няколко души. Отделиха ни в наказателната бригада, не че имаме някакви нарушения на правилника на лагера, а за да плашат с нас, останалите лагеристи. Например, докато в лагера нормата беше: Да се изкопае и иснесе с тарги на дигата, на разстояние 100 -200 м. – по 5 кубика пръст, на човек, – то в наказателната, нормата бе – 10 кубика! Понеже не ни даваха колички, а с тарги носехме пръстта, – трябваше да се групираме по двама, и така двамата трябваше да изкопаем и пренесем, – 20 кубика! 
Естествено, това беше нещо невъзможно, но с това плашеха другите. – Това е болшевишка тактика на управление. За да се подчиняват и изпълняват, хората трябваше да има от какво да се страхуват! За цивилизацията, заплаха бяха лагерите, затворите и убийствата, а за лагеристите, – наказателните бригади, карцерите, убийствата и т.н. Понеже неможехме да изпълняваме нормата, то винаги имаше поводи да ни наказват. Най напред ни наказваха с намаление грамажа на хляба, а след това почнаха да ни карат и през нощта да работим: – Като; Пълнене на понтоните с вода; Помпане от двете ръчни помпи на ръка и прекарване с колички и бурета в тях, – по 100 литра вода. Ако не бягахме с количките, разни криминални биячи ни биеха със сопи, а когато бягахме, – водата от буретата се плискаше, и пак ни биеха, – защо пък сме разливали водата! И в двата случая, боят ни беше сигурен. 
Така, цели два месеца, денонощно ни караха да работим ! Денем не ни биеха, а вечер, това бе нещо обикновено! Аз съм



Тагове:   спомени,   път,   Белене,


Гласувай:
0



1. grigorsimov - Пояснение:
29.10.2008 10:10
За съжаление, целият текст от спомените на Цачев неможе да се побере в един постинг, затова е разделен на две части.
Втората част е озаглавена: "3 години в лагера Белене 1956 - 59 г..."
цитирай
2. анонимен - Поздрав от Атила
07.11.2008 14:25
Братко, не е зле да посетиш този сайт www.bg-nacionalisti.org и ти гарантирам че там ще можеш да публикуваш всичко което има анти-комунистическа насока без да се претисняваш ot cenzura. Мога да те уверя братко мили, че в този форум комунисти, няма защото биват незабавно банвани без да им се дава обяснения.
цитирай
3. анонимен - www.atila.blog.bg
07.11.2008 14:29
www.atila.blog.bg
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 28316724
Постинги: 4287
Коментари: 7547
Гласове: 8239
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031