едни са подписали, след като са били измъчвани в продължение на месеци и години, в следствени арести; в лагери и затвори, а комунистите, чрез  ДС, са принуждавали жертвите си, да подписват и да доносничат !    И именно, това разграничение, е най-същественото !  
......................................

Тогава написах следната молба до Софиянски:
 
Господин Кмете,23.01.1998 г.                                                                                    

Шокиран съм от факта, че в една демократична, уж, страна, гражданин неможе без разрешение да застане с плакат в своя град и да изрази публично своето отношение или протест по даден въпрос! Като същият гражданин не нарушава обществения ред и не създава условия за нарушаване на обществения ред и сигурност; Не пречи на движението на коли и пешеходци; Като на плаката няма непристойни думи, хули или предизвикателства.

Като ви благодаря Господин Кмете, че ми разрешихте да стоя с плаката си 1 час пред бившия мавзолей, а не пред бившия партиен дом, както аз желая, – пак Ви моля да разрешите да застана с плаката си пред бившия партиен дом за срок от 1 месец. Защото така или иначе ще стоя с плаката си в София, независимо още колко пъти ще бъда арестуван.

Макар че в първата си молба към Вас описах причините за моята демонстрация или протест с плакат, пак Ви пиша съдържанието на плаката си:
от едната страна:
Господа, нямам отговор за досието ми в ДС, от 1. 09. 97 г. до сега!
– Григор Симов Божилов, 7 пъти следствен в ДС, 6 пъти осъждан, 
– 13 г. в затвора; 1 г. и 6 м. изселен – "за човешки права"!
от другата страна: ― същото, плюс, – "Моя случай не е изключение"!
         

Разбрах, че нямат намерение да ми разрешават, затова повече не ги и питах, но полицаите ме гонеха, а некои ме и молеха да се преместя от техния район. Затова отидох пак срещу народното събрание, до "Цар освободител", където бях стоял през август, и се оказа, че само там не ме гонеха, като че е "ничия територия", измежду две районни управления на МВР !? 

Беше средата на зимата, – снег и студ, а аз боелен, но решен да стоя цял месец, – за пример и за "обвинение"!  Нямаше къде да преспивам, и всяка вечер се прибирах с автобуси до село, а пътуването само в едната посока е повече от два часа!  През деня, само по 1–2 пъти, за по 5 минути, оставях плаката си побит, за да отида за топъл чай, или до тоалетна.

През цялото време докато стоях с големия плакат, – ежедневно идваха и си заминаваха, с вой на сирени, кортежите на министри и на министър-председателя, Костов.  Идваха и си отиваха чуждестранни делегации, но нито един народен представител не мина наблизо, да се заинтересува, кой и защо протестира, нито пък някой журналист посмя да се доближи, а само, хилейки се, ме наблюдаваха, иззад остъклените врати на парадния вход на събранието!  Разбира се, всички виждаха и добре знаеха, за какво става дума, но гузното им поведение издаваше истинската им същност!  

Само обикновени граждани, се спираха и ме подкрепяха.  Видя ме и Янко Янков, известен политически затворник, и председател на "Партия Либерален Конгрес".  Той се заинтересува, и от името на организациите които представляваше, написа изложения до всички главни български инстанции, с копия до посолствата на държавите подписали заключителния акт от Хелзинки.  Но отговор не се получи от никъде.  Янко Янков писа още неколко пъти, но резултатът бе нулев! 

След три седмици, край мен мина и ме позна, Петър Бояджиев, с когото се познавахме от Старозагорския затвор и който след това, фактически беше "задграничен координатор", от Марсилия, на Независимото дружество, а по-късно беше и кандидат за министър-председател от БСП.   

Бояджиев каза, че точно тези дни чете своето досие, и ще се опита да направи нещо и за мен.  На следващия ден пак дойде и каза че е уредил среща с началника на "отдел архив" на МВР, Серафим Стойков.  Така, с Бояджиев влязохме в Министерството на вътрешните работи, в кабинета на Стойков, а плаката оставих побит на обичайното място, пред паметника "Цар освободител".   Серафим Стойков обеща, че на следващия ден ще мога да прегледам досието си. 

На следващия ден, вече без плакат, пак отидох в София, и в "читалнята" на ул. Гурко, вместо досието със събираните агентурни разработки и доноси, ми предоставиха да прегледам следствените и съдебните ми дела, които аз и без това познавах, но все пак бях доволен, че са запазени! 

От следственото дело за "Откритото писмо – апел", дадох заявка да ми копират десетина страници, за което се плащаше по 20 стотинки на страница, а на "улицата" се плаща по 4 ст.  (Един от протоколите ми за разпит в ДС, е поместен по-горе в този блог)

  Разбрах, че само това ще е ползата от протеста ми до тук, и след като поради измамата от страна на началника на архива на МВР, вече бях прекратил, за един ден, протеста си, реших че няма да има особен смисъл да продължавам да мръзна из София, във февруарския студ,.

             Някъде по това време, ходих и до редакцията на в. "Демокрация", и къде ли не, но никъде неискаха да публикуват нищо!  И само със съдействието на Георги Жеков, във в. "Анти", на 31 януари публикуваха част от "молбата" ми до Софиянски, но без най-съществения, първи абзац.   От тогава, издателството на "Демокрация и Анти", наричам, – издателство "Анти-демокрация"!   

А понеже с това ще обидя много от читателите на "ПРО  &  АНТИ", –  пояснявам, че:  в този вид, и с тази издателска политика, публикуваните в Анти, материали, спомени и мнения, достигат само до много ограничен кръг, отдавна изолирани и умишлено маргинализирани групи и личностти, в които създават измамно чувство, че "всичко се публикува и всичко се знае", а всъщност, до огромното мнозинство от българските граждани, тези факти въобще, ама въобще не достигат !?  

             Но все пак, малко са вестниците в България, които публикуват истини за нашето минало, затова по-нататък в тази книга, си позволих да препиша, почти дословно, статията на Едвин Сугарев и Недко Петров: "ГЕНЕЗИСЪТ НА КОНТРАБАНДНИТЕ КАНАЛИ", публикувана във вестник  "Про &  Анти".

             Веднага след безрезултатните ми протести с плакат, написах изложение, от което, тук преписвам само трета страница: 

                   ... Господин министър на Вътрешните работи, – от разговорите ми със стотици репресирани, от разговорите ми с колеги от затвора, и от личен опит, се убедих, че Законът за достъп до документите на бившата ДС, въобще не се изпълнява, по отношение на репресираните лица, като:

1.  На разработваните от ДС, но неосъждани, стандартно се отговаря, че за тях не е събирана информация в бившата ДС!

2.  На осъжданите по дела на ДС, въобще не се отговаря, или им се дават за прочит, не досиетата им, със събираната за тях информация, а съдебните и следствените им дела, които не попадат под разпоредбите на закона за досиетата!

3.  Специално приготвената читалня на ул. Гурко е винаги празна, като в нея средно на ден влизат по двама – трима души, а местата са 26!  Така че, и дума неможе да става, че неможело да се смогне да се обработят всички желаещи да си видят досието!

       По неофициален път се свързах с началника на архивите на бившата ДС,  г-н Стойков, който "уреди" да си прегледам досието на 10. 02. 98 г.   Не се изненадах, когато вместо досието ми, със събираната  по агентурен път информация, ми представиха моите съдебни и следствени дела!

       ГОСПОДИН  МИНИСТЪР  НА  ВЪТРЕШНИТЕ  РАБОТИ,  ако в най-скоро време не ми се даде достъп до досието, ще считам че:

  1)  ПОЛИТИЧЕСКАТА ПОЛИЦИЯ НА БКП – "ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ",  САМО Е ПРЕИМЕНУВАНА В "НАЦИОНАЛНА СЛУЖБА ЗА СИГУРНОСТ"!

  2)  ВИСШАТА НОМЕНКЛАТУРА НА БКП И ДС, СА ПОДЧИНИЛИ И ПРИСПОСОБИЛИ ДЪРЖАВАТА НИ, КЪМ СВОИТЕ ПРЕСТЪПНИ ИНТЕРЕСИ !

  3)  У НАС ВЕЧЕ ТЪРЖЕСТВУВА МАФИЯТА, ПРОИЗЛЯЗЛА ОТ,  И ОРГАНИЧЕСКИ СВЪРЗАНА С,  БКП  И  "БИВШАТА" ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ !
Политическата полиция на БКП, – Де Се

       В такъв случай няма да имам друг разумен избор, освен да подам молби за ПОЛИТИЧЕСКО УБЕЖИЩЕ до всички страни, подписали "Заключителния акт от Хелзинки", от Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа, чрез посолствата им в София, пък макар и този мой отчаян акт да остане само един символичен протест срещу беззаконието, наложено у нас, от уж "бившата ДС".

      Аз не съм космополит и България ми е скъпа "но истината ми е по-скъпа"!  Убеден съм, че истината е най-добрият избор за всички, включително и за България!

      Прилагам копия от:   1. Открито писмо – апел

                                             2. Декларация от НДЗПЧ

                                             3. Молба до Софийска община                                   17.02.1998 г

             Някъде около 1 май, получих "отговор" на това изложение.  В отговора изреждаха присъдите ми и споменаваха само, че 1989 г. в МВР Трън, ми било регистрирано "Дело за оперативна разработка" (ДОР), с псевдоним "Язовец", по линия "опит за бягство зад граница", което 1990 г. било унищожено, – и толкова!? 

             Явно, и този "отговор" бе само една лукава подигравка, защото:  за какво "бягстов зад граница" може да става въпрос, когато тогава вече бях отказал да замина на запад, с официално издадения ми паспорт !?   А и кой ще им повярва, че от 1970 – до 1989 г. не съм бил следен и разработван от ДС, и не съм имал досие, когато точно през това време е цялата ми дейност, заради която, ДС ме е осъждала 6 пъти, и освен 13-те години затвор, дълго бях изселен заради "откритото писмо" за човешки права!?  

  След този "отговор" на МВР, съставих и ряазмножих един комплект документи, в 12 страници, от всичките писани дотогава изложения, и ги разнесох по редакциите на вестниците и на другите средства за информацая.  В комплекта документи, включих: 
1.  –  "Откритото писмо – апел", от 1986 г.   
2.  –  " Открито писмо – апел",  за в. "Демокрация", от 91 г.

3.  –   Декларация на членовете на НДЗПЧ, от 98 .

4.  –  "Молбата"  до Софиянски, от 23. 01. 98 г.

5.  –   Изложението до министъра на МВР, от 17. 02. 98 г., и други материали!

              Подобни "свитъци" разнасях многократно по редакциите на вестниците, с копия до всички държавни инстанции, и до западните посолства!  Но нито нещо бе публикувано, нито имаше реакция от държавните инстанции!   Само, след всеки мой "рейд", с рзададени по редакциите, материали, – от МВР публикуваха по едно кратко "съобщение" във  "Труд", че, еди колко си души вече са прегледали досиетата си, но било трудно и ставало бавно, и тем подобни.

             Така, въпреки множеството материали, които разнасях по редакциите, по темата за досиетата не бе публикувано нищо.  Чак  5 месеца по-късно, на 29 юли във в. Континент, Тошо Пейков успя да публикува статия за истинското положение със закона за досиетата, а на 21 август, във в. Труд, по повод дадените ъ лично от мен, неколко месеца преди това, материали, – излезе статия на Румяна Братованова, "Досиетата, – смалената епопея на забравените"   В нея, освен моя случай, се споменаваха и некои от висящите въпроси, по темата за досиетата.

             Но вместо това да бе начало на обсъждане по тази така важна тема, то, това бе краят! 

Безрезултатните пресконференции

за неизпълнението на закона за "досиетата"

             Веднага след като се убедихме, че никъде нищо не се публикува, – по инициатива на Янко Янков и Тошо Пейков, – на 4 март проведохме пресконференция за да дадем повече гласност за неизпълнението на закона за архивите на ДС, и в частност, за моето досие!  Раздадох и много материали, – същите, които преди това бях разнасял по редакциите, но средствата "за информация" продължаваха да ни игнорират!

              Есента на същата година, Стефан Чанев, стар легионер, по-известен като директор на "агенцията за чуждестранна помощ", заедно с група политически затворници, също проведе такава пресконференция.

             От всичките тези пресконференции, проведени в агенция Балкан", никъде не бе публикувано нищо, нито дори бе споменато за тях!  На тези пресконференции се събирахме само ние – политическите затворници, а журналисти, ако въобще идваха, присъстваха само като "свидетели". 

              За да е напълно ясно, че става дума за целенасочена цензура, пак подчертавам, че все още никъде не е публикувано и "откритото писмо – апел", което 1977 г. бе прочетено на "Виенската конференция за сигурност и сътрудничество в Европа", и което фактически, постави началото на "Независимото дружество за защита правата на човека", и на организираното "дисидентско" движение в България, въпреки че заедно с предоставяните на медиите, документи, винаги прилагах, и "откритото писмо"!

             Януари 99 г., Петър Гогов и Георги Жеков, поели инициатива, на нарочна пресконференция да представят Илия Минев.  Поканиха и мен, но се оказа, че инициативата им е спонтанна и не беше подготвено нищо.  Минути преди да започне пресконференцията, се поствави въпроса, – кой да я води?  Човек от гр. Банкя, настояваше, той да води пресконференцията.  Казах това на бай Илия, и го попитах: – кой да води пресконференцията, и той каза: – "Ти, ти"!   Така, в последния момент, без никаква подготовка и план, трябваше да импровизирам като водещ.  

             Но все пак, мисля че протече добре.

             Но и тази пресконференция бе отмината с "пълно мълчание".  А най-лошото е, че никой от нас не направи поне една снимка за спомен, от тази, а и от другите пресконференции!   Агенция "Балкан", в която провеждахме пресконференциите, правеше видеозаписи на всички пресконференции, но те и да пазят записите, едва ли ще ги покажат!

             На следващия ден, след тази пресконференция, пак се събрахме, понеже беше предвидено честване на поредната годишнина от основаване на "дружеството", но "честването", си беше почти "излагация", понеже, освен че нямаше никаква подготовка и дневен ред, – нямаше и водещ! 

             По време на  това честване, написах следната декларация: 

   Декларация – политическа оценка

              Ние, участвалите в честването, проведено на 16. 01. 99 г. в салона на КТ "Подкрепа",  по случай 11 години от създаването на  "Независимото дужество за защита правата на човека в България",    —  ДЕКЛАРИРАМЕ:                                       

       —    Вече е напълно ясно, че и този път са излъгани надеждите на българския народ, за една свободна, демократична и правова България! 

       —    Вътрешната политика на днешните, уж демократични управници, малко се различава, от управлението на БСП! 

       —    Борците за демокрация и човешки права, по времето на комунизма, отдавна са изтласкани от всички подстъпи към властта и днес мизерстват!

       —    Във всички държавни институции, като:   Президентството, министерствата и комитетите, и особено МВР, – на всички нива, – на служба са същите комунистически кадри,  –  от шофьорите и метачките, до началник отделите!

       —    Както и при управлението на Жан Виденов, и днес няма нито един осъден за разграбването на България!

       —    Оказа се, че и днешната "демократична" власт, продължава да покровителства червената мафия, която ограби България и която поддържа фрапиращото беззаконие, корупция и престъпност!

       —    Приетият закон за достъп до архивите на ДС, бе така извъртян, че послужи само да прикрие и легализира служещите от десетилетия, тайни и явни агенти на комунистическата ДС, и само се пусна слухът, че архивът бил вече, едвали не, отворен!

       —    Упълномощени да проверяват за наличието на досиета, са същите, които с престъпни методи и за престъпна власт, трупаха този огромен архив!

       —    За нас е ясно, че това Народно събрание, няма да отвори архива на комунистическата Държавна сигурност; няма да спре разграбването на България и няма да донесе благоденствие за мизерстващото мнозинство от българския народ!

-----------------------------------------------------------------------

             Но докато писах и редактирах декларацията, повечето от присъствалите на честването, вече си бяха заминали, затова не я прочетох, а редактирания ръкопис, остана в известния политически затворник, Байко, който обеща да го препише на машина. Тук поместеният текст, е от останалата в мен чернова.  Помествам го, за да  документирам моето и на повечето мои колеги, отношение към политиката на управляващия тогава, СДС. 

Проект за  "Дружество на политическите затворници"

             От пресконференциите за досиетата, вероятно най-разгласена бе, пресконференцията на Чанев, защото на нея се събрахме повече от 100 души.   По време на тази пресконференция, неуспях да взема думата, за да обявя на събралите се колеги, идеята за учередяване  на "Дружество на политическите затворници – за взаимопомощ и взаимодействие".  Подобна организация беше жизнено необходима, особено за няколко от моите приятели, – едни от тях, тежко болни, други стари и безпомощни, а иначе, всичките мизерстващи!   Затова, наскоро след пресконференцията, посетих Чанев в неговия апартамент и му показах проекта си за дружество.  Той взе присърце идеята и преписа ръкописа на своя компютър, а аз вече бях разпратил ръкописния проект, до неколко мои приятели: 

"Дружество на политическите затворници"

—  за взаимопомощ и взаимодействие  —

         1.  Дружеството обединява непримиримите борци за свобода, демокрация и национално възраждане, – политическите затворници на комунизма в България.   Тези, които на дело доказаха верността си към националните и общочовешките ценности и идеали !

         2.  Създаването на това дружество се налага поради всестранното изолиране и обричане на мизерия и унижения, на доказалите се борци за демокрация, – от уж демократичната ни власт!   Учередяване на подобно дружество е още по-наложотелно, поради пълното бездействие и безличие, на двата (казионни) съюза на репресираните, които излъгаха надеждите на безбройните жертви на комунизма !

         3.  Целта на дружеството е, всячески да съдейства за оказване на крайно нужната юридическа, медицинска, социална и материална помощ и подкрепа, на отхвърлените и игнорирани български политически затворници.   Ясно е, че и днес, 10 години след "демократичния" десетоноемврийски преврат, на нас все още гледат, като на "врагове на народа", вездесъщите власти и сппециалните им служби !

                От помощ и подкрепа отдавна се нуждаят преживелите по 10, 20 и даже 30 години, из комунистическите затвори и лагери, – претърпели безброй мъчения и унижения, борци против комунистическата диктатура !               

                За осъществяване на горните цели, е нужно:

         а).   Привличане на юристи и лекари, на влиятелни интелектуалци и общественици, – имащи желание да допринесат за облекчаване участта на ненужните днес, борци за свободна и демократична България !

         б).   Изнасяне пред обществото и пред компетентните наши и международни органи и организации, на красноречивите факти за миналото и настоящето, на "бившите" политически затворници !

          в).   Дружеството ще помага и съдейства за установяване на трайни връзки, между мизерстващите, и по тази причина, изолирани един от друг, бивши политически затворници, – за обмен на идеи и мнения, и за политическо взаимодействие !   Дружеството ще организира срещи, на които да се чуе и нашият глас, в пост–комунистическата ни, мафиотска държава, – нашата родина !  – Гласът на доказаните родолюбци, – българските политически затворници !

---------------------------------------------------

             В края на април, в апартамента на Стефан Чанев, по негова покана, се събрахме 6 души: – Чанев, Ганчо Савов, Янко Янков, Румен Панков, Коце Иванов, и аз. 

             Съставихме инициативен комитет;  насрочихме учередително събрание за 5 май, което бе след около седмица, и упълномощихме Чанев, да пусне обява във вестник и да ангажира помещение.  След  два-три дни звъннах на Чанев, да чуя докъде е стигнал, – и разбрах от близките му, че ... е починал!

             Съмнявам се, а и неговите близки също, че внезапната смърт на Чанев, е естествена, защото освен че подкрепи и се ангажира с тази инициатива, – дотогава Чанев бе издал и две книги:  – "Открито писмо до моите агенти"  и  "Шесто за нас, и ние за шесто", а третата му книга, – "В огледалото на досието",  остана неиздадена в компютъра му !

             А тук ще цитирам едно лаконично мнение на Чанев, изказано по следния повод:

 —  Знаех че Чанев е легионер, и му споменах, че по мое мнение, повечето легионери са подписали да сътрудничат на ДС,  уж "по патриотична линия", а той веднага отговори:   – "Всички, всички са подписали" !  

             Невярвам всички да са подписали, но така или иначе, подписалите (независимо от кои партии), – са много, а неподписалите и несътрудничилите на ДС, –  малко!  Затова е важно, кои от подписалите, реално са навредили некому.  Но все пак, има огромна разлика между подписали и неподписали, и между сътрудничили и несутрудничили.  А най важното е, че едни са подписали, след като са били измъчвани в продължение на месеци и години, в следствени арести; в лагери и затвори, а комунистите, чрез  ДС, са принуждавали жертвите си, да подписват и да доносничат !    И именно, това разграничение, е най-същественото ! 

            Но за съжаление, и Илия Минев, във вестника си, – бр. 37, от 1993 г., пише, че не било нужно да се отваря архивът на ДС !?   В статията му, "Кой е този лидер от СДС", Бай Илия твърди: "Напълно достатъчно е да се съберат делата и документите на отделните политически лица, и по тях да се прецени дадената личност, на коя страна е".

             Да, "делата и документите" са най-важни и показателни, но все пак, са едната страна от истината!  Но не по-малко важни са "делата и документите", записани в архива на ДС!   Без тези документи, винаги ще има съмнения и подозрения, – кои са били правозащитници и борци за демокрация, и кои са се представяли за такива, а са сътрудничели на ДС ? 

             Защо днес, тези прехвалени "патриоти" от ДС, не излязат с гордо вдигнати глави, и да кажат с какво са допринесли на националната ни сигурност?  Трябва ли постоянно да се припомня, че комунистическата "ДС", и националната ни сигурност, са две противоположности?!   И ако не друго, нека поне си припомним, политиката на БКП и нейната ДС, спрямо българите в Пиринска Македония, където, по нареждане на БКП, затваряха, измъчваха и убиваха всеки, отказал да се отрече, че е българин!  А и всеки в България, по онова време, който се е осмелявал да произнесе или напише, известния тогава, лозунг:  – "За Българтия", – е бивал пребиван, убиван, или вкарван в затвора.  А днес, гонителите на българите – комунистите, – лицемерно и безсрамно са се нарекли:  "Коалиция за България" !?

             С колеги от затвора, с които поддържах връзка, продължих да правя опити да се съберем десетина човека, за учередяване на така нужното ни дружество, но мнозинството мои познати и приятели от затвора, са от провинцията, и едни, като Цачев, бяха тежко болни и неможеха да пътуват, а други нямаха никакви средства даже да дойдат до София.   Скоро след това, и аз останах без средства, – и така, тази идея остана нереализирана.

"Речник  на дисидентите"

             На 30 – 31 октомври, 99 г., от "Дружество ГРАЖДАНИН – Център за изследване на антикомунистическата съпротива и на дисидентството в България", ни поканиха на "Международна конференция и кръгла маса, на тема:  "РЕЧНИК НА ДИСИДЕНТИТЕ"!   От българска страна, главен представител, домакин и организатор, бе Михаил Неделчев.  За пряко участие в дискусиите на "кръглата маса", освен други, бяха поканени, Любо Собаджиев и Ганчо Савов, а останалите бяхме само слушатели. 

             Шефът на тази инициатива (финансирана от САЩ), един поляк, между другото каза, че те не се интересували, кой е бил от "ДС" и кой не!?  Което ще рече, че искаха да узаконят агентите, представяли се за "дисиденти", – и явно целяха да ги подредят на първите места в проектирания речник!?   Разбира се, нямаше да имам нищо против, ако служители от ДС, са участвали в опозиционните групи, и искрено са се е стремяли да променят тогавашния режим, но без да скриват своето минало.   А друг е въпроса, какво се разбира под натрапеното ни от запад, определение, – "дисиденти"!?

             И понеже към края на конференцията се видя, че вероятността да ми дадът думата, да кажа неколко изречения по този въпрос, е минимална, – Собаджиев обеща, че ще ми отстъпи правото си да се изкаже пред конференцията!   Но организаторите така усукаха дневния ред, че не дадоха думата, нито на Собаджиев, нито на Ганчо Савов!   Но все пак, милостиво разрешиха, който има да каже нещо, – да го даде в писмен вид!   Затова се наложи да седна и на коляно да напиша това което исках да кажа, но неуспях да допиша и редактирам краткото си изложение и се наложи да им го предам по-късно, чрез Ганчо Савов, в приблизително следния вид:

(Вместо изказване)  Изложение, написано на коляно,

пред конференцията по "Речника на дисидентите" 

             Днес е ясно, че дисидентството се разви като ефективно движение, след като започна да използва само законни форми на протести и изяви.  По начало, тоталитарните комунистически режими не спазваха, а и не бяха в състояние да спазват и собствените си зкони и конституции!   Така, вместо да отричат и не признават "комунистическата законност", борците против комунистическата диктатура, наблегнаха на спазването на вътрешните държавни закони и изпълнението на международните договорености.

             Парадокс ли е обаче, че и днешната демократична власт в България, не спазва и не изпълнява някои от собствените си закони?   – Закона за "досиетата", например!

             През 1997 г., най-после, се прие някакъв, макар и импотемтен закон за архивите на ДС,  и аз, като осъждан 6 пъти, и прекарал в затворите 13 г., по политически причини, – а след това, един от организаторите на "Независимото дружество за защита правата на човека", и негов координатор,в периода, 1988 – 89 г., – поисках и продължавам да настоявам да прегледам досието си, и да преснимам по-важните за мен страници, както е по закон! Но поне за сега, няма никаква вероятност това да се случи!

           Линк към книгата "Срещу течението" http://www.4shared.com/account/file/75229281/ff5d77da/Sreshtu_techenieto__2_.html?sId=grCDIIn1E02QBSbG