Постепенно, от случайни разговори научавах, че "на запад" хората са по-свободни, заплатите са доста по-големи, а в магазините има всичко, и най-важното, че хората могат да пътуват свободно, дори и на изток в комунистическите държави, а ние нямахме право да пътуваме на запад! 
.............................................................

 ― І част ―

Спомени от затворническите години

Кратка предистория

Дедо ми Божил е загинал в балканските войни, 1913 г., с предсмъртната въздишка: – "Еее..., моя" дечица..." (Еех, мои дечица)! Оставил е 5 сирачета, едно от които, баща ми, – тогава, само на три годинки! А аз съм роден 1952 г. и добре помня как 1957 г., дойде ред и в нашето село комунистите насила да наложат ТКЗС-то, което ще рече: конфискуване на целия селски имот и стопанско имущество, под формата на "коопериране", и превръщане на селяните, от независими собственици и грижовни стопани, в безимотни и безправни ратаи на партийните секретари!

В ония години, хората по селата често ходеха при съседите си, с повод и без повод, и почти всяка вечер се събираха, на седянка или за разговори, а наближаващото "Текьезе(се)", беше главна тема. Мъжете бяха предпазливи, но жените по-неприкрито споделяха опасенията и страховете си, че без имот, ни чака гладуване и робуване.

Тревогите и страховете на жените от махалата, от идващото бедствие, наричано, "Текьезе", аз, тогава петгодишно момченце, приемах буквално! Призракът на Текьезето, бе станал причина, неколкократно да изпадам в шок, по време на сън, от който трудно ме свестяваха! Така, веднъж ме събудили с усилие, и аз в полусън, с ужас съм сочел възглавницата и съм викал: – "Текьезеее"!

Но като разбраха, каква е причината за моя "детски" кошмар, родителите ми, бързо ме успокоиха и вече избягваха да споделят своите тревоги пред мен!

Така или иначе, наложихаТекезето! Взеха ни земята, добитъка, волската кола и плуга, и ни остана само едно женско теленце, което порасна и стана крава, и аз доста години я пасох, заедно с другите съседски момчета.

В първите години на "колективизацията", комунистите не оставяли на селяните, нито теле, нито коза, нито пчелен кошер, но към края на насилствената колективизацията, вече допускаха едно семейство да си задържи, коза или теленце! Но не от великодушие, а защото се е видяло, че без никакъв добитък, селяните немогат да преживяват.

За съжаление, и тогава, както и сега, за прехраната си, селяните разчитаха главно на това, което сами си произведат в малките градинки, и на млекото на една коза или крава!

Понеже селото ни бе измежду последните, в които бе наложено "Текезесето", и хората добре знаеха какво се случи в другите села, и беше ясно безнадеждното политическо положение в България и в света, – затова в нашто село нямаше физическа съпротива срещу пладнешкия грабеж на селския добитък, имот и инвентар, но психически, мнозина преживяха много тежки месеци и години, а некои и не го преживяха !

В наща махала нямахме електричество до 1960-та година. Тогава купихме и първия си радиоапарат, – най-големия тогава, – марка "Концерт"! В повечето къщи, вечер мъжете тайно слушаха западни късовълнови радиостанции и които си имаха доверие, коментираха новините.

Още помня как баща ми ядосано прещракваше клавишите на радиото, поради силното бръмчене и пищене на заглушителните станции. Най-тежко впечатление ми правеше, "слушането" на "Гласът на Америка". Още щом дикторът кажеше: – "Америка зове България!", – започваше такъв грохот, че повече неможеше да се разбере нито дума! Така съм запомнил "слушането" на късовълновите радиостанции и напразните надежди от онова време!?

По-бедните, като нащо семейство, свикнаха по-бързо с Текьезето, понеже не станахме по-бедни, а трудът и грижите за имота, намаляха! Помня как, щом започнеше буря или градушка, баща ми, полу на шега, а вероятно, и с тъга, казваше: – "Да му мисли, кой(то) има имот"! А имота и добитъка вече бяха почти безстопанствени!

От дете помня и "джазовата" песничка: – "Джипките на МеВеРе, откараха ни в Белене; Джъпси, джъпси, джъпси бй, – почва нов живут ..." Но макар, и от нашето село да е имало лагерист в Белене (Васил Николов), – по този въпрос се знаеше твърде малко! А Васил е закаран в Белене, само затова, че е бил старажар.

От съседното ни село Збвала, една нощ, през 1948 г., затова че комунистите ги преследвали и малтретирали, че са земеделци, 28 души вързали кмета, натоварили по малко багаж, на неколко волски коли и преминали в Югославия, а от там, по света. Нещо като в югославския филм: "С цървули по дивия запад"!

Говореше се, че в Старозагорския затвор има политически затворници, но незнаехме нищо конкретно! През шеесетте години, заради ръкописни позиви, срещу отнемането на селските имоти, в затвора лежа нашият съсед, Григор Митов Тончев (Гуча Шевбрски), който, след като излезе от затвора, скоропостижно почина!

В училище ни възпитаваха да вярваме в комунизма, и ние децата, повече или по-малко, вярвахме. И чак след осми клас, 1967-ма година, когато отидох в София да уча професията "Електрически инсталации в сгради", научих много неизвестни ми дотогава неща и започнах сериозно да се съмнявам в правотата на комунистическата ни система.

Не ме смущаваше това, че често нямах стотинки за трамвай и трябваше да ходя пеша, от училището ни, на "Руски паметник", до квартал "Левски", на другия край на София! Замислях се обаче, след като в училището ни неколко пъти идваха "лектори" да ни убеждават, колко зле били онези младежи, които са избягали на запад; – как спели под мостовете и събирали фасове.

Дотогава, почти нищо не знаех по тези въпроси и се питах: защо бягат на запад, въпреки всички рискове, и защо не бягат от запад на изток ?

След тези "лекции" започнах да се замислям за бегствата през граница и за много други, свързани с това неща. Постепенно, от случайни разговори научавах, че "на запад" хората са по-свободни, заплатите са доста по-големи, а в магазините има всичко, и най-важното, че хората могат да пътуват свободно, дори и на изток в комунистическите държави, а ние нямахме право да пътуваме на запад!

– "Ето този човек е работник, французин, и може да дойде в България на почивка", – казваше един, сочейки паркирана западна кола, до площад Възраждане!

От такива примери разбирах, че не ни разрешават да пътуваме на запад; не ни позволяват да слушаме западни радиостанции, и недопускат да имаме какъвто и да е контакт със "запада", за да сме изолирани и да не научим истината за огромните предимства на живота в демократичните държави! Тези факти бяха почти шок за мен, защото се оказваше, че през всичките години са ни лъгали, и в училището и в държавата, а ние сме им вярвали!

Така, от дочути разговори и от дребни, на първ поглед, факти, в мен бързо се преобръщаха внушаваните ни дотогава, идеологически клишета и представи, и постепенно осъзнах, че нетрябва да се примирявам и да се подчинявам на тази лъжлива, и явно, злонамерена система! И както в приказката за "голия цар", – само от нeколко такива дребни факти, истината започна да се сглобява, и ако не всичко, то основните неща ми ставаха ясни!

Бяха ни внушили, че комунистическата система е много мощна, а това си беше верно, – затова, за некаква съпротива, не бях и помислял. Предполагах, че мнозинството от българите не ги притесняват толкова тези въпроси, но аз нямах намерение да се примирявам и затова реших, и аз да се опитам да избягам, – където и да е на запад, – което съвсем не значи, че по-малко от другите обичам и уважавам близките си, родния край и България.

След като завърших професионалното училище, по ел. инсталации, започнах работа в "Софстрой", и ме настаниха в работническо общежитие. В стаята, в която бях разпределен, пребиваваше и един юрист от Етрополе, на когото по политически причини забраняваха да работи по професията си, и вместо това, всеки ден разтоварваше по два камиона цимент! Това ни разказваше самият той. В същата стая изживяваше дните си и последният жив участник в "Илинденското възстание"! За голямо съжаление, името му не помня, но помня, че този илинденски възстаник е обиколил много страни в Европа и ни разказваше, че на "пиаците", където се събират търсещите работа емигранти, – най търсени за тежка работа, били българите! А това споменавам, понеже комунистите, които ограбиха и запустиха България, цинично обвиняват българите, че били мързеливи.

Първо бегство през границата – 1970 г.

Че ще бягам на запад, реших, 69-та година, когато бях на 17 години. Между другото, 16 -17 годишен, заедно с моите приятели – съученици от село, бяхме започнали да пийваме и аз неколко пъти се бях напивал. Пеех с ясен глас, по селските кръчми, младежки; македонски и особено, сръбски песни, които от шеесетте години, насам, са много популярни в западна България (От тогава помня и шеговития "девиз": – "Само Левски и сръбска музика"!). Но след като реших да бягам, се поосъзнах и прекратих пийването, главно, поради опасните идеи, които вече имах!

Първото бегство предприех в началото на Май, 70-та година, като исках да премина през Югославия и да стигна до Италия или Австрия, а от там, евентуално, в Канада, където смятах да работя и да уча "електроника", понеже се увличах по радиотехниката.

От слушане на сръбски радиостанции и от народните им песни, а и от близостта на диалекта ни със сръбския, бях понаучил сръбски, което ми даваше известен кураж да предприема това рисковано бегство. Знаех, че граничните патрули минават покрай границата, само от време на време, и е по-вероятно да не ги срещна. Знаех и за секретни постове, стоящи в засада, но считах че е по-вероятно те да са разположени на по-леснодостъпни и оживени места. Затова, повече се опасявах от евентуални сигнални ракети, каквито бях чувал, че се залагали, и които се задействали при докосване на опънати ниско над земята жици.

От нашето село, границата е на по-малко от десет километра, през невисоки ридове, но проблема е, не толкова преминаването, колкото доближаването на границата, зщото aктивисти на "партията" и местни селяни, бяха инструктирани да съобщават за всеки непознат!

Ето как се проверяват и "инструктират" овчарите и живеещите в крайните села, селяни: При човека, когото искат да "проверят", отива агент, който се преструва че иска да мине границата, и ако "проверяванят" не го обади на властта, – загазва! Така граничните райони се прочистват от нелоялни на комунистите, местни жители, и остават само "дресираните"! Затова, последните километри към границата се преминават, или нощно време, или през най-големите гъсталаци!

Тръгнах към границата привечер, но под връх "Завалска китка" вече стана напълно тъмно, и попаднах на непроходими търнаци. Включих за кратко, едно малко фенерче, но след минута, то престана да свети, затова отложих напредването към границата и излязох на върха, за да мога сутринта, от високото да преценя накъде да тръгна. Тревата беше мокра, затова накърших току що разлистващите се клонки, и върху тях преспах, до съмване.

Другия ден, по светло доближих, границата и в тъмната нощ я преминах, северно от село Врабча, Трънско, и на около два километра след границата, в тъмнината и през гъсталаците, слязох в една долина с река, а покрай нея, черен път. Тръгнах по пътя, макар че посоката в която ме водеше, на североизток, ми се видя "съмнителна", но знаех от картата, че в този район няма река, която да отива от сръбско, към границата, и както вървях, очаквах скоро реката да свие на ляво, към Сърбия! Такава рекичка обаче имало, но не бе отбелязана на картите! Сгреших, че не повярвах на компасчето си, което неосех, а се подлъгах по съзвездието "Голямата мечка", която бях свикнал да виждам вечер, на северозапад. Но, явно, сутрин тя се изместваше на североизток, и затова така се подлъгах!

Изгря месечината и както вървях, реката наистина сви наляво, но аз вече съм се движел близо покрай границата, по черния път по който патрулират югославските граничари! Отсреща, ярко светеха улични лампи на едно българско село, а в югославската част на този край, нямаше ток (По-късно разбрах, че селото, чиито светлини се виждаха отсреща, е "Несля" или "Невля").

Тъкмо се успокоих, че вече се движа в правилна посока, когато двама души извикаха: – "Стой, стой"! Грееше месечината, а граничарите се бяха спрели под сянката на едно дърво и там ме изчакваха, затова не ги виждах. Невярвах да са граничари, понеже незнаех че съм близо до границата, и в първия момент помислих, че са селски патрули и продължавах да вървя към тях, за да видя какви са, и да знам как да реагирам. Граничарите обаче, отстъпваха назад и продължаваха да викат, стой, стой! И чак като излязоха заднешком от сянката на дървото, видях насочените пушки и едно много голямо куче, – се спрях.

– "Одбкле си", питат. – "Из Бэгарскье", отговорих. – "И си прйшао"? – "Прйшао сам", казах.

Тогава заредиха пушките, и с "гуре рэкье", пред тях, та до заставата, като в тъмното газехме през поточетата, пресичащи черния път! Ако кучето им, наистина, не беше по-големо от мене, щях да се опитам да бягам, но в случая прецених, че нямам шанс!

В заставата ме държаха до сутринта. Войниците разговаряха с мен и ми съчувстваха, а помежду си говорят: – "Трябвало е да бяга, – няма стрелят! А друг каза: – "Утре в милицията ще го бият"! И сигурно затова, утре ден, като ме вкараха в милицията в Цариброд, и като ме попитаха нещо, – понеже дотогава не бях влизал в милиция, – започнах малко да заеквам! Съвзех се за секунди, но от тогава започнах да имам известни затруднения, при произнасяне на по-сложни думи!

Бях непълнолетен, затова, още същия ден ме предадоха през Калотина, на българските граничари, и с ръце в белезници на гърба, пренощувах в умивалнята на заставата в Калотина.

Следващия ден пренощувах в една от арестантските килии в Драгоман, и там написах: "По-добре лъв в клетка, отколкото овца на паша"! (И този надпис, по-късно, виждах още два пъти!)

От Драгоман, вероятно на следващия ден, с арестантска камионетка "пристигнах" в София.

В Държавна сигурност - "ДС", на улица "Развигор" № 1 

За онези, които не са минали по този път, описвам накратко условията и порядките в ареста на "Държавна сигурност": Направо с камионетката слязохме в един подземен гараж. От гаража, по тесно и тъмно стълбище, два етажа по-нагоре, ме изведоха в осветени коридори с червени пътеки, като на всеки ъгъл на коридорите имаше червени въртящи се лампи! При влизане в коридора и на всеки ъгъл, милиционерите командват: – "С лице към стената!"; грубо ме сбутвт; щракват ключа на въртящите се лампи; оглеждат зад ъгъла и ако няма никой, тръгваме, до следващия ъгъл, като единя милиционер върви пред мен, а другия, след мен! Влязохме в една стая, където ми изваждат всичко от джобовете, записват ми данните, събличат ме гол, карат ме да се наведа, за да ми погледнат задника, и ми дадоха да облека някакви стари военни дрешки!

От тази приемна стаичка се влиза директно в ареста, но мен вероятно са ме водили първо при следовател, защото помня, че след това пак, минахме през коридора и спряхме пред една врата със "шпионка". Пак командват и ме бутат, – "С лице към стената"! След малко вратата се отваря и тръгваме по дълъг около 10 метра, тъмен коридор – тунел. Този "тунел" всъщност е вътрешен коридор, разделящ арестантските килии на два блока. На края на тъмния коридор, пак през такава врата, влизаме в следствения арест на "ДС". Ареста е на най-горния етаж на сградата, като в същата сграда, но вероятно, на долните етажи, е и четвърто районно управление на МВР.

Килиите бяха 35, с размери, около 1,50 на 2,50 метра, като по-голямата част от пода е повдигната като нар, на който има два душека и само до вратата има свободно място около 50 см., където стои кофа за "тоалетни нужди" и пластмасова дамаджана за вода. До тоалетна ни изкарват за по минутка, само сутрин и вечер. В килиите през деня се разрешава да се лежи, само два часа след обед, когато надзирателите извикат: – "Легай", и след около час, – "Ставай". Часовници няма. Можеш да седиш или стоиш, но времето минава изключително бавно и бързо те наляга умора и изтощение, а след неколко дни, и глад!

Храната беше "за неработещи затворници" и се докарваше от Централния затвор. Горе-долу, след седмица огладняваш яко, а след две, започва да се чувства и силна скомина в зъбите и венците, поради липсата на витамини. Който има пари, следователят "може" да разреши, ако си е признал всичко, – да му се купува и малко допълнителна храна. През ден ни извеждаха за по 5 минути, на "разходка" на покрива, който бе покрит с ламарина и ограден със стена и мрежа, така че се виждаха само покривите на неколко по-високи сгради.

В 7-ма килия бяхме с едно турче от Попово. Тяхната група е била задържана край Пирот. По-късно вкараха при нас и друго момче от Дупница, и той за бегство. Килиите бяха 35, като винаги, почти всички бяха пълни, което личеше по светещите малки прозорчета, над килийните врати.

Прекарах един месец в следствения арест на ДС, на "Развигор"1. По принцип, условията в българските следствени арести бяха многократно по-лоши отколкото в затвора, но все пак, сравнително цивилизовани, в сравнение с предишни години! (Но няма сравнение, примерно, със следствените арести в тогавашна Югославия, където на арестантите всяка седмица се разрешава свиждане и храна. А у нас, следствените, все едно са живи погребани в продължение на месеци, а некои, и години. Нито свиждане, нито вест от близките, а за храна от вкъщи, да не говорим. Така че, както по отношение следствените арести, така и във всичко друго, – колкото по-добре бе в Югославия, в сравнение с България, – още по-добре бе, по-на запад, в сравнение с Югославия! Тази "градация", съществува и днес, и всеки който пътува на запад, ще я усети)

По време на това следствие в ДС, на въпроса на следователя: Съжалявам ли и сбъркал ли съм, че съм тръгнал да бягам през границата, – отговарях, че съм сбъркал и съжалявам, – за да получа по малка присъда! — "Съжаляваш че са те хванали"! – Допълваше ме следователят, защото беше очевидно!

Може да се каже, че имах късмет, защото само година-две преди моето бегство, т. е. до 68 година, присъдите за бегство са били, – до 15 години затвор! Тогава е сменен старият наказателнен кодекс, и за бегство вече "даваха", – само до 5 години.

Бях непълнолетен, т.е. не бях навършил 18 години, и затова, след приключване на следствието щяха да ме карат "по етапен ред" до затвора за непълнолетни в Бойчиновци. С арестантска "катафалка", без прозорци, ме откараха до старата Централна гара. Там заедно с други затворници и арестанти, пренощувах на голия под, в "етапното" на гарата, като хлеба, дето ми дадоха за петуването, ми послужи за възглавница!

Когато на 10-ти Май, тръгнах към границата, гората в трънско още не бе се разлистила, понеже сме по на високо, а когато с влака преминавахме през искърското дефиле, около 10-ти Юни, отдавна вече бе лято и гората бе зелена. И понеже съм израсъл сред природата, – заради тази пропусната пролет, ми стана тъжно, но трябваше да свиквам! А когато стигнахме Бойчиновци и влакът, забавил ход, преминаваше покрай затвора, – от вида на високите огради с бодлива тел, и внушителните вишки, каквито бях виждал само по филмите за концлагерите, ми потекоха сълзи, които с мъка се опитвах да скривам от конвоиращите ни милиционери!

Първоначално ни настаниха, за около седмица, в приемната, която представляваше стая с войнишки (затворнически) легла. В етапното в София и по пътя, вече ми бяха разказали за некои от "порядките" в Бойчиновския затвор. Управата си беше упълномощила измежду затворниците, по-големи и по-безскруполни момчета, които да са отговорници с червени ленти на ръце, и с групи "помощници" около себе си, биеха когото си искат. В Бойчиновци се "изтърпяваха" присъди до 18 годишна възраст, а навършилите 18, ги преместваха в другите затвори. Но "отговорниците", ги държеха там, до навършване на 20г.

Така, отговорника на приемната, един ден отключва наща врата, нахлътва с тайфата си и заради някаква уж изчезнала му цигара (а пушенето бе забранено), започна да бие наред. Накараха едно момче да се наведе и го удариха през кръста, с тежка патерица! За "ритуала" с патерицата, вече ми бяха разказали още в София, а на мен ми се видя доста абсурдно, но ето че беше факт. Мен ме удариха изненадващо с юмрук в стомаха и ми изкараха въздуха. Този, който ме удари, ме попита: – "Удари ли те някой?", а аз, чак като можах да си поема малко въздух, отговорих: – "Не"!

При постъпването ни в Бойчиновци, ни раздадоха изключително мръсни затворнически дрехи, – явно никога непрани! От тях веднага хванах екзема, от която се отървах постепенно, чак след неколко години. А по-късно се убедих, че това, с непраните дрехи, не беше нормалната практика по затворите, но ето че имаше и такива случаи.

След десетина дни, прекарани в приемната, ме разпределиха в кухнята Там още първия ден, заместник готвача и "отрядния председател", биха с маркуч останалите момчета, работещи там, затова, че той, – заместник готвача, предишната вечер бил забравил да изключи един електрически казан !? Мен ме пропуснаха, като нов! А главният готвач, – възрастен, около 65 годишен затворник от Монтана, въобще не се намесваше.

След този случай обаче, дали по внушение на администрацията или просто за сплашване, същите двама, с помощта на още неколко от битите преди това момчета, – на два пъти биха и мен, с юмруци, без никакъв повод, като от един от юмручните удари, получих аритмия (нарушаване ритъма на сърцето), която спря трудно, след часове.

"Заместник готвача", със сини хищни очи, като на тигър, беше от Плевен, а "отрядния председател" на кухнята, с червената лента, беше от Гара Пирин, и мисля че се казваше Асен!

До делото ми оставаше седмица, затова гледах да не реагирам, за да не дам повод да ме съдят и за криминално престъпление, но си казах, че ако ме осъдят на затвор, при тези условия, ще трябва задължително да се отбранявам, – ако трябва, и с нападение! Подобно поведение никак не ми беше по харахтера, но тези "правила" налагаше администрацията на затвора в Бойчиновци, по т.н. съветска "Макаренковска система" за "превъзпитание" на малолетни и непълнолетни затворници, при която, младежите – затворници, се бият, едни други, а управата задкулисно дирижира всичко!

За делото ми, ме закараха по етапен ред, до Перник, а от там със закрита катафалка (Уазка), без да зная къде ме карат, се озовах в съседното ни село Филиповци, където в киносалона бяха подготвили "публичен процес", и даже, – "обществен обвинтел", – местен партиен секретар!

Може би, поради липсата на обвинителни аргументи и поради присъствието на многото хора, – като непълнолетен, ме осъдиха на 8 месеца – условно. Върнаха ме пак по етапен ред до Бойчиновци и на следеващия ден ме освободиха. Така се отървах, само с два месеца и половина, прекарани в ареста и затвора, но и за момент не съм помислял да се отказвам от идеята и целта си! Въпрос на не дълго време беше, да направя следващ, по-решителен опит!

Второ бегство – 1971 г.

 

Остатъка от 70-та година и началото на 71-ва, минаха в безуспешно търсене на възможности да се подготвя по добре. За съжаление, не намерих начин да осигуря, нито по-добри възможности, нито повече информация, нито пари, за следващ по-успешен опит!

Предстоеше есента на 71-ва година да влизам в казармата, но нямах никакво намерение, нито да нося червена петолъчка на челото си, нито да служа за въоръжена охрана на комунистическата система!

Една сутрин на село дойде милиционер, с призовка: – утре да се явя в МВР Трън! Не знаех за какво ме викат, но понеже не бях подстриган според тогавашните партийни норми (виж снимките), реших да тръгвам за границата, защото не желаех за пореден път милиционерите да се гаврят с мен, понеже преди този случай, два пъти ме бяха задържали на улицата и ме стригаха насила, – веднъж в София и втория път в Брезник, а съм бил свидетел на такива случаи и с други момчета!

Нямах никаква готовност да тръгна веднага, затова отидох до София да си взема заплатата от "Софстрой", където работех като ел. монтажник. Но вместо очакваните 60 лева, получих 30! – Много малко за каквато и да е "подготовка". Вечерта, както и преди първия опит за бегство, се отбих в София при моя братовчед Пламен. Само на него казах, че тръгвам за границата. Той на шега или сериозно, ми предложи да ставаме горяни (въоръжени групи, съпротивлявали се на комунизма, в началото на 50-те години)! Отговорих му, че това ще е лудост, понеже при техниката с която разполагат комунистите, а ние нямахме нищо, – много бързо ще ни изтребят!

Така мислех и казах тогава, но скоро щях да променя мнението си!

От София до село се прибрах към полунощ, с автобус (миньорката), в същия ден, в който ми връчиха призовката, и без да се отбивам в нас, продължих напреко през планините, към сръбската граница. План нямах, просто трябваше да мина границата и да се придвижвам през Югославия, на риск и на късмет, – пеш, на автостоп и с товарни влакове, – до Австрия или Италия. А единственото на което разчитах, бе, че разбирах сръбски!

Границата преминавах, и първия и втория път, за два дни! Първата нощ се придвижвах до където мога да стигна в тъмното. Чаках да се разсъмне и тръгвах отново. През деня се придвижвах през гъсталаците, по-близо до границата, и вечерта тръгвах, внимателно и на риск ! Тогава, 1970 - 71-ва година, още не бяха започнали изграждането на високата ограда от бодлива тел с ел. сигнализация, – т.н. "Кльон" –, и границата беше само една разорана леха, широка неколко метра.

Преминах я около полунощ, на същото място, както и първия път, северно от с. Врабча. До известна степен падината низ която се спусках в сръбско, ми бе "позната" от първия опит, доколкото в тъмното виждах само силуетите на най-близките дървета. Вървейки почти опипом, минах покрай една махаличка, където ме посрещнаха с лай, глутница кучета. Поукротих ги тихо и продължих, но стана абсолютно тъмно и повече неможеше да се върви, а трябваше и да почина, но беше мокро навсякъде. Вървях като се ориентирах само по наклона на местността. Минах през една портичка на някакъв двор и се сетих та я откачих, и я занесох на петдесетина метра, и там върху нея поспах, докато се развидели. Рано сутринта стигнах реката, която ме заблуди първия път, но сега не тръгнах по черния път покрай нея, а само я пресекох и тръгнах напреко през планината. Зад билото излязох на друг черен път, който минава по високо плато, някъде източно от Погановския манастир, и след неколко часа слязох на шосето Цариброд – Пирот, мисля че, на разклона за село Желюша. А преди това, хвърлих работните дрехи, които бях облекъл върху "официалните", за да не се изцапат.

За неколко часа стигнах пеша Пирот, като по шосето имах едно премеждие: Срещна ме милиционер с мотоциклет, а малко след това ме задмина и спря пред мен на двадесетина метра. Гледаше ме, но аз бях добре облечен, продължавах да си вървя спокойно и си придавах напълно безгрижен вид! Погледа ме малко, запали мотора и си замина!

Динари нямах и се опитах да продам неколкото есенции ("мирис", както им казваха сърбите), които носех. Уж се търсели в Сърбия, но продавачките в един магазин, на главната улица в Пирот, ми ги купиха, само за да ми направят услуга! Носех и туристическа кама, която набързо продадох за 7 динара, на едни деца на улицата.

Така с около 15 динара в джоба, което правеше около 2 лева, – намерих автогарата, купих си билет за автобуса до Ниш и вечерта бях вече там, но за по-нататък, пари нямах!

По тъмно, излязох от Ниш, пеша, по посока на Белград. Мисля, че на табелата в Ниш пишеше: – "Београд 200 км". Вървях неколко километра, но нощно ходене пеш по главен път не беше никак удачно. Неможех да опитам автостоп, защото в тъмното се виждаха само фаровете на идващите коли, и неможеше да се разбере каква кола идва. Така можех да стопирам милиционерска кола! Също, ако ходя продължително време, ще направя впечатление на евентуална патрулна кола, защото нормален човек не би се движел десетки километри пеш, нощно време! Неможех и да легна или седна да почивам край пътя, защото бе валял дъжд! За тези неща мислех, докато ходех покрай асвалта. Тогава чух локомотивни свирки, от към другата страна на Ниш и си помислих, че ще е по-добре да опитам с товарните влакове, отколкото да клеча до сутринта, прикрит край пътя. Но трябваше да се върна обратно през центъра на Ниш, защото на излизане от града минах по мост над Нишава, а друг мост в страни едвали имаше!

Върнах се обратно, и на една улица, посред нощ, във вече безлюдния град, за беля се спрях пред една витрина с радиоприемници и "уоки-токи" радиостанции, понеже бях любител радиотехник. Може би с това съм привлякъл вниманието, може би не, но разбрах че съм надценил "слободията" в Югославия, когато двама милиционери ме засекоха на следващото площадче! Поискаха ми лична карта и аз им дадох българския си личен паспорт. Единия го прегледа и четейки печата с датата на адресната ми регистрация, помисли че това е граничен печат и ми върна паспорта, като мислеше че съм минал легално границата. Попита ме обаче: – "Имаш ли пари?", – и аз, без да помисля, казах, – немам (което беше фатална грешка)! Отведоха ме в милицията и ме оставиха при дежурниуя, до сутринта.

Утре ден ме вкараха в стая при двама следователи. Разказах им на сръбски, какъв ми е случая и за къде съм тръгнал, и единия възкликна съчувствено: – "Григоре! Какво да те правим?" И си говореха помежду си: – "Сега съдията ще го осъди на 10 дена затвор! (Сякаш става дума за 10 години). Няма пари да си плати затвора! А и да му спрем некоя кола, да го закара до границата, – ще искат пари!"

Накрая ми дадоха някакъв лист и ми обясниха да отида при съдията, на еди-коя си улица, за да ми напише присъдата !? Намерих съдията, дадох му листа, който не бях и погледнал, и докато той, в неговата стая "пише присъдата", в коридора разговаряме със служителките. Едната вика: – "Ядна му майка, сбда се бръне" (сега се тревожи)! И ме съветват да ида на гарата, да се кача на некой влак, и да се крия от кондукторите! Събраха помежду си малко пари и ми казват: – Тези пари няма да ти стигнат за билет, но поне за хлеб да имаш!

Излезе съдията, подаде ми "присъдата" и каза: Сега иди накъде искаш, но се пази от милицията, да не те хванат пак!

Отидох на гарата, видях набързо кога има влак и понеже имаше доста милиционери и щяха да ме познаят, защото много от тях ме бяха видели сутринта в сградата на Милицията, веднага излязох и тръгнах към товарната част на гарата, да видя как е там. Но и там имаше милиционери, а аз си нямах никаква представа за реда на една товарна гара, защото в трънско няма влак! Затова се отдалечих в една градинка, купих си списание за маскировка и седнах на една пейка.

Уж криех със списанието лицето си, но след около час, дотичаха запъхтени двамата следователи и викат: – "Къде си бе, цял ден те търсиме? Началника ще ни оволни заради тебе!" Отведоха ме пак в милицията. Там ме пребъркаха и ме попитаха: – "Откъде са тези пари?" Казах им, че са ми ги дали жените в съда, – но те, явно не ми повярваха и единия следовател, каза иронично: – "Заради сините очи... са ти ги дали ?"

Озовах се в "Нишкия общински затвор". Прочетоха ми присъда за 10 дни затвор, – незнам дали от листа, който ми даде съдията, защото не го бях и погледнал. Но това, вече нямаше значение!

Така започна затворническата ми одисея

 

В нишкия общински затвор изтърпяваха присъди осъдените по бързата процедура, за дребни престъпления, с присъди до 3 месеца. През деня ги извеждаха на работа и аз обикновено оставах сам. Оглеждах и пробах на здравина решетките на прозорците на коридора, които гледаха към двора на един адвокат, но сигурно не съм бил първия, защото през този затвор са минали доста българи, неуспели бегълци като мен! Не ме изкарваха на работа, понеже вече бяха имали доста случаи на опити за бегства на други българи, и то съвсем наскоро.

В източна Сърбия, не зная откога и по каква причина, викаха на всеки българин, – "Братко"! Така се обръщаха и към мен, както затворниците, така и надзирателите!

Знаех и предполагах какво ме чака, ако ме върнат пак в България, но за десетте дена неможах нищо спасително да измисля. На десетия ден, с белезници и с влака, до Цариброд ме конвоира, само един милиционер, но нямах реална възможност за бегство, а само изхвърлих от джобовете си, останалите ми пари и компаса, за да си намаля неприятностите в ДС. На следващия ден ме върнаха в България.

Там, някакъв офицер, може би полковник, ме удряше и риташе, и затова, че съм имал голяма коса, с ръчна машинка за стрижене, ми направи "път" или "кръст", през главата! Пренощувах в умивалнята на заставата в Калотина, на една табуретка, с вързани с белезници ръце, на гърба, а граничарите се изреждаха на прозорчето да видят докарания "диверсант" (Така шепнеха помежду си)!

През нощта, за да пия вода, си прехвърлих ръцете с белезниците, отпред, през краката, и така можах да отвия крана на чешмата. След което пак по същия начин ги върнах отзад. 
Следваше ареста на граничното управление в Драгоман, и пак в "ДС" София"!

Неколко дни бях сам в килия, после вкараха един германец с големи бакембарди и осанка на Барон! На следващия ден, когато го обръснаха и подстригаха "по социалистически", от "Барона" нямаше и следа! Тогава знаех само неколко немски думи, но с още десетина общоизвестни международни думи и термини, успявахме малко да се разбираме. Оказа се, че Курт Май Вальт е собственик на колбасарско магазинче в западен Берлин, в което и работел. Още помня адреса му: "Щъглетцер Дам, – хэнданд зйкс (106)". Залюбили се с източногерманка и решил да я измъкне при него в западен Берлин, през България и Югославия, – в скривалище в колата си, – но ги хванали! 
– "Сега, моя магазин ще фалира", – каза той!

По късно, не го видях в затвора и незная какво е станало с него.

Веднъж или два пъти седмично, надзирателите минаваха по килиите с една кошница книги и даваха по една книга за четене. Имаше неколко книги и на немски, и моя съкилийник написа с клечка, в началото на книгата, "невидимо" писмо до своята любима, и после подвикна внимателно на германката, следващия път да вземе книга! Така, след седмица, когато пак минаха с книгите, Курт получи отговор и разцелува страницата с тайното писмото!

В килиите летно време, поради горещината, поради липсата на проветрение и от смрада на "тоалетната кофа, – беше много задушно". Затова германеца често се принуждаваше да вика: – "Луфт, луфт! Нихт луфт!" (Въздух, въздух! Няма въздух!) А на мен ми ставаше смешно, понеже ми звучеше, като: – "Нема лабаво!"

Когато дойдоха да изведат германеца на разпит и както беше редът, отварят със силно трясване, големото резе, и го питат тихо: – Нбме? (Име?) – "Мбйвбльт", отговори той. Но милиционерите не разбраха дали е същия, спогледаха се, удариха вратата, пошушукаха отвън и пак отварят със същия въпрос: – Наме? – "Майвальт", отговори пак германеца, и те пак удариха вратата, и отново шу, шу, шу, отвън, и пак отварят и го питат: – Наме? Защото само тази дума знаеха. Този път германеца си каза пълното име, и го изведоха!

За себе си, мога твърдо да кажа, че никога и при никакви обстоятелства, не ми е минавало през умa, да се откажа от стремежа си да избягам на запад! Затова, върху плексигласовото табло с правилника за вътрешния ред, с телче отчупено от метлата, която ни даваха за една минута сутрин, за да пометем килията, – написах: – "ПЪТЯТ Е НАЧЕРТАН, ЦЕЛТА Е ЯСНА!" С което иронизирах и известния тогава комунистически лозунг !

И този път следствието в ДС, на ул. Развигор 1, трая един месец и ме преместиха в 7-мо отделение на Софийския централен затвор. Седмо, както по-късно разбрах, е прочуто наказателно отделение, където изолират осъдените на смърт, наказаните с карцер, и политическите затворници! Политическите държаха в седмо, докато им излезе окончателната присъда и после ги превеждаха в Стара Загора, но известна част, по съображения за изолиране, оставяха в седмо или ги пръскаха и по другите затвори.

Трябва да се знае, че по времето на комунизма, не признаваха официално, че има политически затворници, но "осъдени за престъпления против НРБ"! А бегълците през граница, се водеха "авантюристи" и в затворите ги държеха при криминалните!

В килията в седмо бяхме 5 - 6 души, всичките за бегство. Спомням си, че едно от момчетата беше от Дупница, и един случай, при който по случайност ми се размина много як бой! А случаят бе такъв: В съседната ни килия имаше изолирани, т.н. "запечатка", и от нашата килия с канап, с тежест накрая, се опитваха да им подадат цигари през прозореца. Но понеже между двата прозореца имаше ламаринена водосточна тръба, при залюляването, за да стигне до другия прозорец, тежестта се удряше в тръбата и тропаше. След неколко подобни опита, милиционерите или "старшините", както им казвахме в затвора, отвориха внезапно вратата на килията ни, а в този момент, аз на свой ред, бях на решетките на прозореца, опитвайки да прехвърля пратката! Отведоха ме в празна килия и първо ме питаха откъде съм? – "Имаш късмет", – каза единия милиционер, като им казах, че съм от трънско! И наистина, там не се шегуваха. От килията чувахме всеки ден, как свистят и плющят палките в коридора или в други килии, а тогава палките на "народната милиция" бяха "телескопични", изваждаха се като антена и на края имаха оловна пръчка с топче, покрити с гума!

Пето отделение – дърводелната
и разказът за "лагера край Ловеч"

В седмо стоях само докато получа обвинителния акт и ме преместиха в пето отделение на СЦЗ. Пето и шесто отделения заемаха двете тавански крила на затвора. Имаха предимството че са най-високо, и че прозорците бяха ниско, на нивото на очите, като в нормални стаи, и се виждаше известна част от София, на запад от затвора. В килиите на другите отделения, прозорците бяха много високо и се виждаше наистина само "късче небе". За да надникнеш през тях, трябва да подскочиш, да се хванеш за ръба на прозореца и да се набереш на мускули, а и да не те види надзирател! Освен това, на всички килии от источната страна на затвора, в каквато бях първоначално, прозорците бяха закрити с ламарина, за да няма никаква видимост!

В първата ми килия в пето отделение, повечето бяхме за бегство и под 20 годишна възраст, и естествено поне половината ни разговори бяха на такава тема. Имената на Триест, Нова Горица, на Снежана и Марибор, намиращи се на границата между Югославия, Италия и Австрия, се споменаваха често!

Във втората килия, в която ме преместиха, срещнах още по-интересни хора! Единият беше "Душата", криминален с благ характер, изкарал до тогава 32 години затвор, от които 7, преди 9-ти 44-та г. По важен бе другият човек, от Гара Пирин, но името му не съм запомнил. Той е бил лагерист в известната сега Ловешка кариера и ни разказваше за преживяното там!

– Не го слушай, – подшушна ми друг, – той не е политически, а е за кражба на цимент! Но за мен бе важно това което разказваше и което научавах за първи път!

(Пиша това, което съм запомнил! )

– "Вкарват ни през портала и гледаме група лагеристи с нови тояги. Ппомислих, че са ходили на "разходка" до гората и са ги отсекли, – разказваше бившият лагерист, – но като ни почнаха с тоягите, къде кого стигнат, и с бой, ни гониха чак до бараките!"

А биячите са били криминални рецидивисти, и те лагеристи, но назначени от управата за биячи, – убийци! Лагеристите в Ловеч са били криминални или набедени за такива. Най-известен бияч, от лагеристите – убийци, е бил циганина Шбхо. Когато бях в Софийския затвор, и той беше там. Колко лагеристи е убил не се знаеше! На вид бе "жива" отрепка, – направо дрипа. Той не излизаше от затвора за да не го убият и когато му свършва поредната присъда, веднага извършваше някакво дребно престъпление и още същия ден го връщаха в затвора, където за благодарност, властта му пазеше мизерния живот!

Зверските убийства са извършвани не само от назначените лагеристи, те са били само помощници, но най-вече от надзирателите! Един от тях е бил Вутов, който бе надзирател и в Кремиковския затвор, когато бях там, 71 - 73 година! За него бивши лагеристи казваха, че стъпвал върху гърба на лагеристите и с дръжка от кирка, разбивал главата на поредната жертва! Убийства са извършвали и самите началници на лагера, – дори установили цял ритуал!

За друг надзирател в лагера, – руснака Ковальов, кротък човек, който също беше след това в Кремиковци, – не съм чул и немога да кажа нищо лошо!

Утрепаните са слагани в чували и карани с камион до Белене, на остров Магарец, фактически, за храна на свинете!

За по-голяма гавра, надзирателите започнали да раздават сутрин чувалите на набелязаните за деня жертви, да си ги носят сами до кариерата, и се знаело, че комуто дадат чувал сутрин, вечерта ще го донесат в него, убит!

По думите на моя съкилийник, този лагер е бил закрит, след като един лагерист успял да избяга от лагера и да стигне до Югославия, а югославяните го предали на ООН! Други казваха, че комунистически големец изпратил за "превъзпитание" сина си в лагера и там набързо го убили, та затова решили да затворят лагера! – Може би и двете версии са верни, а може и да са легенди!?

А какво е било състоянието на въпросния избягал лагерист, та да има такъв силен ефект на запад, може да се добие представа от следното:

– "В лагера нито имаш време, нито възможност, да се събличаш или къпеш. Затова като закриха лагера и стигнах в къщи, трябваше да ми разпорят панталона, за да може да се отлепи от краката ми! От ударите с тояги, краката се разраняват. Постепенно отичат и се залепват плътно за панталона! В бараките лежехме на дървени рафтове, на два етажа. Вечер лягаш като труп, и сутрин ставаш. Не си гледаш нито крака, нито ръце!"

Работата на лагеристите е била да къртят, да натрошват и да товарят с ръце камъните във вагони. Лагеристите е трябвало за един час да натоварят влакова композиция, а през цялото време, ги биели с тояги!

Това съм запомнил от този бивш лагерист, но разказът му, бе "преломен" за мен!

Ето и едно важно допълнение към темата за Ловешкия лагер, от "партиен документ":

И Н Ф О Р М А Ц И Я

За резултата от проверката на режима в трудовата група край Ловеч

Преди известно време в ЦК на Партията се получиха сигнали за наличието на много тжък режим и груби извращения в трудовата група край Ловеч.

По решение на Секретариата на ЦК, комисия в състав: Борис Велчев, Чапостол Колчев,Никола Ангелов и Съботин Генов извърши проверка, която потвърди, че сигналите са верни.

Една предварителна бележка

Трудовата група (до 10. VIII. 1961 год. – трудово–възпитателно общежитие) е създадена веднага след разформирането на трудововъзпитателните общежития в страната, през 1959 г.

Писмено решение за това няма, но на ръководството на МВР е възложено да организира такава група. А правилник за режима в лагера има едва от месец февруари т.г., след получаване на сигналите в ЦК.

В нея е трябвало да се изолират от обществото най-опасни престъпници – крадци, мошеници, пияници, развратници и пр., мъже и жени, с много престъпления и присъди, лежали не един път в затвори и лагери, с една дума непоправими нетрудови елементи, които се изпращат без срок и без присъда, за поправяне при най-тежък режим.

От създаването на групата (от 170 души, докарани от ТВО Белене) през нея са минали над 1200 души. От тях 810 са пуснати на свобода като неправилно задържани, 150 души са умрели и 223 мъже и 31 жени се намираха в лагерите край Ловеч и с. Скравена, Ботевградско, по време на проверката.

Какво по-конкретно констатирахме

За режима:

В трудовата група, в продължение на повече от две години, до момента на получените в ЦК сигнали, е съществувал най-тежък режим.

а/ задържаните, разпределени в звена, бригади и чети, са работили главно на каменни кариери, при извънредно висока трудова норма /примерно, на един човекоден – начукване и превозване на 15 вагонетки или 11 куб. Метра камъни, която постоянно е повишавана.

Това е налагало да се работи без работно време, почти без почивка и при най-голямо напрежение, като постоянно се тича, т.е. При работен режим, непосилен даже за хора изключително здрави физически.

б/ другият най-съществен белег на тежкия режим е бил физическото насилие.

Всеки новодошел в групата е получавал най-малко 10 – 15 удара с гума, пръчка или тояга, с оглед бързо да се „аклиматизира“.

Всеки, който работел бавно (независимо от причините), или не изпълнява „нормата“ си, също е подлаган на бой с пръчки и тояги, в процеса на работа, и след това.

Особено жестока е била разправата с онези, които са правили опит за бягство.

Изобщо, боят е бил единственото средство за респектиране и принуждаване на въдворените да работят.

До средата на 1961 година боят е нанасян от служителите на МВР, включително и от началника на групата, майор Гогов.

След това физическата разправа с видворените е възложена на звеневите и бригадните, излъчени от тяхната среда, които със старание стигащо до садизъм са изпълнявали тази своя единствена задача.

в/ въдворените са живеели при крайно мизерни условия: слаба храна, лоши помещения, без медицинска помощ, без контакт със своите близки........................................                                                
                                (централен партиен архив)

Дойде време за делото ми. Закараха ме пак в килиите на МВР Перник, и на следващия ден, в съда. Било е Август, 71 година, защото съдията ми честити, че на следващия ден, 19 август, навършвах 19 години.

Като ме попитаха, накрая, – "Признаваш ли се за виновен", – отговорих: – "Пред закона, – да, но пред съвестта си, – не"! Осъдиха ме на 3 години и 6 месеца; добавиха условната ми присъда от първото бегство, и определиха обща присъда, от 4 години и 2 месеца! Тогава, на 19 годишна възраст, четрите години, ми се виждаха като 40 ! Затова веднага се настроих, в никакъв случай да не излежавам тази присъда, – което значи: – Бегство от затвора или смърт!

Пето отделение, работехме в дърводелната. Там се произвеждаха канцеларски бюра и легла. Още първите дни ми посочиха на коя греда е обесен Никола Петков, но тогава не знаех кой е той! А на "карето", по-стари затворници показваха едно високо дърво, което било посадено от Александър Стамболийски!

Започнах работа в "кройчици" (машинния цех), като неколко дни помагах на различни машини, а скоро ме оставиха да работя сам на една "веригопробивна" машина, с която се правеха правоъгълни дупки в дървени детайли. Работата не беше тежка, и ако бях осъден за някакво престъпление, което, повече или по-малко, оправдаваше такава присъда, щях да си я "излежа". Аз обаче, не приемах да живея в комунистическа България, която считах за затвор, камо ли да кротувам години в затвора, само затова, че исках да напусна страната!

Наскоро след присъдата, бях вече "скроил" план за бегство от затвора! Ето как: Машината на която работех бе до стената на цеха. Измежду тухлите на немазаната стена се виждаше външния зид на затвора, на разстояние неколко метра! Този факт, естествено, ме накара да помисля за възможноста да се прокопае тунел! Работата можеше да се маскира по следния начин: Край всяка машина, на която се обработват по-дребни детайли, беше скована примитивна маса, за подреждане на детайлите. Някои заворници се бяха изхитрили и бяха обковали отстрани масата със шперплат, така че можеха незабелязано да подремнат под нея, когато няма работа. Набързо сковах и аз свой "шкаф", но опрян до стената на цеха, с цел да служи за прикритие на "капака" на "тунела"! Пода беше застлан с павета и мислех, под прикритието на шкафа, да извадя едно "каре" от паветата, да скова капак, да подредя паветата върху капака, така че, когато е поставен на мястото си, и поръсен с малко дърводелски трици, въобще да не личи! Така, капака с паветата можеше да се отмести и да се копае, а при сигнал, да се постави на място и маскира с дърводелските трици, каквито имаше в изобилие. Трици и талаш, постоянно се изнасяха от цеха и покрай тях можеше евентуално да се изнася и изкопаната пръст, и да се маскира някъде в двора (Но това надали щеше да е възможно, защото по-големо количество пръст, едва ли щеше да има къде да се маскира). Ясно ми беше, че идеята е "юношеска" и вероятността за успех е незначителна, но не исках да се примирявам и подчинявам на отредената ми от престъпната власт, съдба!

Точно по това време научих, че онези от нашето отделение, които не са нужни в производството, щели да ги "превеждат" за кремиковския затвор. Бях подочул какви са условията в Кремиковци и знаех, че повечето затворнически бригади работят извън лагера, в завода, и реших че от там ще е доста по-лесно да се избяга.

Затова и аз започнах, както неколко души отдавна правеха, да не работя както трябва. Цивилните началници на цеха ме увещаваха да работя, понеже дотогава бяха доволни от мен, но като мина седмица, – и аз получих известие, че ме превеждат за Кремиковци.

В другата част на дърводелната, в шесто отделение, излежаваше присъда, също за бегство, – Свилен, от село Глоговица Трънско. Между двете дърводелни нямаше преграда и можехме да се виждаме. Той вече беше изкарал неколко години в затвора, затова доколкото можеше, ми помагаше и ме съветваше. (продължава в "част 3-та..."
 

Линк към книгата "Срещу течението" http://www.4shared.com/account/file/75229281/ff5d77da/Sreshtu_techenieto__2_.html?sId=grCDIIn1E02QBSbG