Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.12.2008 23:10 - По следите на убитото момиче от снимката. Габриела Цонева 'Миналото в мен'
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 1990 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 09.12.2008 23:52


А баба плачеше, закрила лицето си с ръце. Дори тогава, едва научила се да чета, знаех, че така се плаче само за нещо, което е загубено завинаги. "Умряла ли е?" – питам. А баба плаче и казва – "Убиха я…"

 ........................................................................

 

откъси от:  http://gabrielle.hit.bg/Past%20In%20Me.html

 

... “Бабо, защо плачеш?” – съм попитала навярно. А тя, свлечена, седеше върху пръстта на гроба и каза: “За леля ти Ценка… плача…” и продължи да плаче… 

Тогава за първи път чух името на леля Ценка. Най-малката бабина сестра. Не знам кога разбрах, че момичето от снимката на стената е тя, най-малката сестра. Винаги бях мислила, че това е баба на младини – толкова много си приличаха 20-годишното момиче и 55-годишната жена.

А баба плачеше, закрила лицето си с ръце. Дори тогава, едва научила се да чета, знаех, че така се плаче само за нещо, което е загубено завинаги. “Умряла ли е?” – питам. А баба плаче и казва – “Убиха я…”

 

            Разказва баба, потънала във времето. Стара е вече баба и очите й са стари – помътнели от годините и от сълзите…

 

“Защо се занимаваш с политика. Гледай си уроците!” Външно спокойно, а вътрешно със страх се кара каката (баба ми) на малката сестричка. А момичето гледа с големи, още детски очи право в очите на Райна. “Как можеш спокойно да приемаш да наричат тати “кулак”? Тати, който цял живот е работил?” Недоумение, мъка и възмущение има в очите на детето-девойка.

 

... Ученичка в гимназията, в която учех. После – задочно осъдена на смърт. И предадена. Този факт научих преди два дни от баба. За предателя на Цветана Попкоева е била предвидена награда. А щом има награда за предателя, намира се и предател. 50 хиляди лева е струвала тя, бабината сестра. Много или малко, не мога да преценя колко е струвала съвестта на предателя. Защото държава получава тялото на предадения и съвестта на предателя. За 50 хиляди лева “те” са купили живота на тази, от която са се страхували…

 

Убили са я “те”. За Първи май. Така каза баба. Просто и естествено – “Убиха я за Първи май.” И си помислих – върбови клонки се кършат за Връбница. Яйца се варят и боядисват за Великден. За Коледа се коли прасето. А за Първи май… Убиха я за Първи май.

 

            Дете бях още тогава, когато разбрах, че докато ние, пионерите, достойна смяна на Партията учим стихотворения и пеем песни за Първи май; докато нашите родители, славната работническа класа, резервата на нашата Партия се трудят и преизпълняват планове в чест на Първи май; докато ние всички манифестирайки славим деня на труда… други, най-верните, най-достойните синове на Партията, убиват в чест на Първи май. 

 

 “Пиши – казва баба. Тези, които я познават – да си спомнят. Тези като тебе, които нищо не знаят, да знаят. Да знаят какви времена бяха.”

 

       ... И слушам човека срещу мен. Още има болка в очите му. И някаква замечтаност. За безвъзвратно отминалото време, за времето, когато хората още били хора. За времето, когато надежда вече нямало, но достойнство още имало.

 

  Вечер е. Слушам. Прошарен мъж на средна възраст, с живи очи, с тънки ръце, силни и изразителни ръце. Васил Медведев.

 

            …Излязох в нелегалност, защото организирах в Русе младежки групи. Това не бяха точно нелегални групи, защото живеехме по домовете си, учехме или работехме, но бяхме във връзка с нелегалните и… Всеки момент можеха да ме арестуват.

 

            И аз отново питам – “защо”. Защо нелегални групи – на какво се надявахте, какво искахте, против какво точно се борехте?

 

            И светлите очи ме гледат през барикада от 40 години, през барикада от терор, мълчание и безнадеждност.

 

            “Просто не можехме иначе”, казва човекът и отново потъва във времето.

 

И после – в Белене.    Убиват за назидание.

 

… Аз бях на трети обект. Копаехме пръст. А около нас, навсякъде… навсякъде из острова имаше вишки. Това са високи дървени конструкции, с широко гнездо най-отгоре, в което има часови с автомат. Вишките са разположени на 100-200 метра една от друга, в зависимост от местността… Всичко се вижда. Копаем, по цял ден копаем… и нямаме вода. А Дунава тече край нас, до нас… Взех едно канче и гледам – щом часовият погледне в друга посока – придвижвам се към водата… На отиване успях, напълних канчето, пих вода. А на връщане – куршумите запищяха покрай мен. Стреляше часовия, с автомат. Като по чудо се спасих. Но съм виждал как убиват… пред очите ми Китов, началникът на лагера, уби човек – с автоматен откос, през кръста. Падна като сноп… Избиха елита…

 

Най-страшно било, когато двама се опитали да избягат през зимата на 1953-54. Дунав бил замръзнал и те решили да бягат по леда. Увили се в бели чаршафи и запълзели по снега. Духнал силен вятър и отнесъл чаршафа на единия беглец. Видели ги. Настигнали ги и… Завързали ръцете им с тел и ги приковали към леда. Стояли така цяла нощ. Ръцете измръзнали и ги ампутирали. После ги изпратили в други затвори.

 

И си спомням думите на Тодор: “Когато влязох в затвора, мислех, че съм най-младият. Но имаше и по-млади. Годините минаваха и все по-млади идваха.” А Васил Медведев казваше: “Когато бях в затвора срещнах хора от всички краища на България… Там ми разказаха и за сражението на връх Чумерна. Имало е повече от 200-300 горяни.

 

Гледам ученическата й снимка – спокойно лице на дете. Тръгнах към нея, не стигнах до нея.

 

    Виси на стената снимка на момиче. Аз цял живот знаех, че “те” са я убили, защото тя е била срещу тях, срещу властта им…

Тръгнах към нея с тези, които са били срещу тях, срещу властта им, и разбрах, че са били много, че са били хиляди, че са били навсякъде – първи в България, първи в Европа, първи в Империята на злото.  Разбрах, че са обичали земята си, народа си и свободата… че “просто не можели иначе”… не можели да се подчинят… и да бъдат… роби… Те тръгнали срещу системата и знаели, че ще бъдат смазани, и тръгнали… и били смазани… И комунизмът се възцарил в България.

 

Ясен е гласът на Георги Шаламанов. Изправен е гръбнакът му… Ридания разкъсаха думите му…   

... За последен път видях Ценка на 31 май, или 1 юни… Беше хубав ден, в самото начало на лятото. Всичко беше зелено, свежо и младо, отвсякъде бликаше живот… Така я запомних, млада, в самото начало на живота си, с бликаща жизненост... Тя сама ме посрещна, сама ме изпрати. Ръкувахме се, разделихме се.
 

С баба сме двете, в старата къща. Седим една срещу друга. Тя ме гледа – упорито, съсредоточено. Аз държа тетрадката в ръцете си. и започвам да чета в началото – нашия общ спомен. Чета и сълзите са стегнали гърлото ми. Чета и не искам да погледна към баба – страх ме е. Чета. После тя си пое дъх – дълбоко, рязко и шумно – като давеща се. Давеше се – в сълзите си. Млъкнах – чувствах се мръсна и жестока – защо разравях стари болки? А баба каза “Чети!”. С овладян глас, спокойно и настоятелно. Тя искаше да чета. И продължих – през гърло, стиснато от сълзи. Не смеех да я гледам, но знаех, плачеше. Сълзите се стичаха по старото й лице, мокреха ръцете й, с които ги бършеше, мокреха блузата й, в която попиваха. Не издържах, млъкнах. “Не мога.” А тя с овладян глас, тихо и настоятелно каза : “Чети, аз трябва да чуя… не ми обръщай внимание.” Гласът й трепереше, заплака. Искаше ми се да хвърля тетрадката, да избягам , да се скрия. И никога, никога повече да не си играя с времето, със спомените, с болката, заключена в тях. А баба продължи да говори през сълзите, спокойно и твърдо : “Пак се върнах там и ми стана мъчно за нея, за всичко… Мъка и тегло – това ни остана от комунизма.” И думите й бяха присъда.

 

            Продължих да чета – високо и ясно – за да ме чува. Аз и баба, в старата къща.

 
.............

 

…Още тогава мъжът ми търси гроба й навсякъде – не го намери. Ходи в гората, при гара Разпределителна. Чуваше се, че там ги убивали. Носеше лопата и копаел, където мястото приличало на гроб. Но я нямаше… Направихме панихида. Поп Димо я опя…

 

            … И очите й пресъхват и продължава да говори : “Пари искат да ми дават за нея. Не им ща парите. Сестра ми да върнат.”


 

            Изгубих я - в началото на лятото на 51-ва, по пътищата към Търговище. 22-годишна, завинаги изхвърлена от простото човешко съществуване… Без дом, без връщане назад… Намерих я за миг отново, чрез очите на баба и дядо, на Васил Михов – видели я в камионетката, с вързани ръце… в мъглива вечер, в края на февруари, 52-ра. Видях силуета й в село Смирненски, през зимата на 1951-52, чрез разкази, разказани на тези, които ми разказваха за Времето. И една огромна празнина от половин година, за която още не съм намерила кой да ми разкаже… И един празен гроб… Времето стои пред мен, като стена…




Тагове:   мен,   момиче,   миналото,


Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 13901771
Постинги: 3723
Коментари: 6700
Гласове: 7622
Архив
Календар
«  Декември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031