Гледам, че из Интернет се вихрят всякакви спорове за произхода на Българите. Кои сме, откъде сме дошли, как сме дошли, защо сме дошли? Дали сме дошли или сме се върнали? Моето лично мнение е, че тези спорове са не само ненужни, но и вредни. В биографичната книга на Григор Симов има една глава „Славяни или прабългари – Ненужен спор”. Дълго време не бях съгласен с него. Сега съм длъжен да призная, че той е бил прав. Гледам, че някои ходят да снимат всякакви камъчета и могилки. Изследват всяко парче от керамичен съд, записват всяка буквичка, всеки знак, всяка черта и резка. Похвално. Всъщност похвално щеше да бъде, ако народът и страната ни не се намираха в такова тежко състояние.
Щеше да бъде похвално, ако земята ни постепенно и съвсем не бавно не преминаваше в ръцете на небългари. Ако българския етнос не се топеше като пролетен сняг под напора на икономическия, здравен и всякакъв геноцид. Ако цигански банди не кръстосваха цялата българска земя, причинявайки безнаказано смъртта на хиляди невинни и беззащитни българи. Ако, ако, ако… Ние изчезваме като нация, нас скоро няма да ни има. Комунисти и демократи, либерали, ционисти и всякаква паплач сложи бариера пред бъдещето на Българите. А ние сме седнали в съзерцателна поза, кръстосали сме ръце и крака и сме взели да разсъждаваме какви сме били. Пред нас постоянно поставят капани, рият вълчи ями, издигат стени с надпис „Забранена за Българи”, а ние все назад гледаме. Не че няма полза от изучаването на историята. Но това е все едно войникът на бойното поле да вземе да се захласва над природните красоти, вместо да вдигне своето оръжие и да се прицели във врага. Да, без минало няма бъдеще, но за какво ни е миналото, когато днес ни отнемат правото на Бъдеще?
Беше време за просвета. Беше паисиево време, както обичаше да казва Илия Минев. Паисий не успя да свърши своята работа. Или му попречиха да я свърши. Паисиевото време свърши. Дойде времето на Бенковски. Времето на хвърковатата, на Небесната конница. Дойде време да оседлаем конете.
През село Гурково, Ботевградско, в което израснах минава една река – Рударка. Малка река, но с широко корито, което постоянно се разклонява на отделни ръкави. Знаете ли как ловяхме риба като деца? Преграждахме някой от ръкавите, отбивахме водата и рибата оставаше на сухо. На това му казвахме „препищване”. Именно на такова препищване ми приличат днешните спорове за произхода и историята на Българите. Народната духовна енергия, особено тази на младите се отклонява в друга посока, докато Родината ни пресъхва и рибите, тоест ние оставаме на сухо. Поне така аз виждам ситуацията. Може да не сте съгласни с мен, но пак повтарям – мнението си е мое, лично и никого не ангажирам с него. Нито пък го натрапвам. Само казвам какво мисля.
Някога Гоце Делчев, ако не се лъжа бе изрекъл паметните думи: „Що да правим, като сме си Българи”. Вярвам, че тези думи са достатъчни и поне засега повече не е нужно. Българи сме и толкова. И вместо да разсъждаваме откъде сме и защо сме, поне според мен е по-важно да помислим как да се съхраним, как и утре по тези земи да живеят именно Българи, а не някои други. Иначе скоро, съвсем скоро спорът може да зазвучи по друг, различен, твърде неприятен за нас начин:
- Ей, какви бяха тези, Българите?
- Някакви си там. А нас с теб какво ни засяга.    Автор: eltimir

доста долен материал. Типично за елтимир дето сам си запали апартамента

Изтривам обидния ви коментар срещу автора на публикацията - Елтимир.
Ако имате да му кажете или пишете нещо, пишете му в неговия блог!