По разни пресмятания на островния архипелаг Белене през 1952 г. се намираха около 7-8 хиляди политически затворници и лагеристи. Изглежда и географията е искала да „услужи” на болшевишките ни управници, за да има къде по-незабелязано да изолират и унищожават своите противници. Когато бяхме на острова, не беше се появил Александър Солженицин с неговия „Архипелаг Гулаг” ( Государственное управление лагерям ), за да знаем, че и там, досущ като тук, островите по Северно море са главните места за мъчение и унищожение на мислещите не по тертипа на тираните. Затова в нашия речник тогава Персин беше българският Сибир. Най-обобщеното название на тази островна система от душегубки обаче е Белене.

„Откарали го в Белене”, като се кажеше за някого, все едно, че е отчислен от живота. Трябва да се съжалява, че доброто и в целостта си невинно население на селото, сега град Белене, незаслужено носи името на този кошмарен факт от нашата най-нова история – островните мъчилища.

Стоим и гледаме надписа на сводестата извивка на портала на лагера. „Когато врагът не се предава, го унищожават”. Каква разлика с този надпис, дето е отпред: „Затворът не унищожава, а възпитава”.

Големият остров, на който бяхме, е около 45 хиляди декара площ, с вековни върби и тополи и е средище на цял архипелаг от други острови. Името му е Персин. Бараките бяха просто като овчи кошари, стените – плетени от пръчки и измазани с кал, покривът – също от плетени леси и покрит със слама, двуетажните нарове – също от леси и нещо като сламеници върху тях.

На изкопно-насипните работи на дигата беше същински ужас. Освен самото ни докарване и откарване от обекта, придружено от бой, викове „по-бърже” и стрелба по всеки отклонил се и две крачки встрани, но и ужасната норма от 4,80 куб. метра пръст на човек и откарването и на 300 метра по дигата, която от ден на ден се вдигаше все по-високо. От повдигане дръжките и тласкане на количките, ръцете така ни боляха и трепереха, че изобретихме така наречените хамути – ленти от плат или кожа, които премяташ зад врата си. Двата им края се спускат край ръцете, накрая завършват с клуп, в който се навират дръжките. Така част от тежестта на ръцете се поема от раменете. Някои успели да пишат на домашните си и започнаха да получават хамути като за коне – хубави, кожени, изработени от занаятчии сарачи по конски муниции. Тези египетски робски атрибути станаха известни на населението, та ги забраниха, но ние ги слагахме под ризите и краищата се спускаха из ръкавите, само и само да облекчим някак си непосилния труд.

А като върхов израз на циничната гавра с хората е заставянето им да възпяват своята „вина” и да се признават като „сгрешили пред народа”. Преплитайки крака към убийствените трудови обекти да отварят гладни устни, за да пеят „Маршът на лагеристите”:

„Сгрешили пред народа, тук дойдохме,Във ТВО духа да възродимИ с устрема на новата епохаСоциализъм светъл да строим.Прелом, прелом в душите и сърцата,Със този лозунг създаваме благаВ рудници дълбоко във земята,В стопанствата, сред житните нивя.С труд корав вината ще изкупим,С просвета своя дух ще възродимИ като нови граждани ще встъпимВ пътя на народа ни любим.И когато ний отново пак свободниСпечелиме народната любов,С устрем ще градим страната родна,Предвождана от вожда Димитров!”

Лагерите, ТВО – трудово възпитателните общежития, са нещо съвсем различно от затворите. До лагери прибягват почти само тираничните режими и то е знак, че народната съпротива срещу властта е такава, че не се побира в затворите, използвана от предишната. Лагерите са показател за масовизация на противниците и допринасят за тяхната консолидация. Особено тук, на островите срещу град Белене. Защото въпреки бодливата тел, водните ровове, стражевите кули, граничарските кучета и всичко това, опасано от широките, дълбоки дунавски води, всеки ден за работа по хилядите декари на острова плисваше пороят от хиляди гладни и измъчени хора. И защото те с труда си трябваше да пълнят огромния бюджет на репресивния апарат, неизбежно имат достъп до пособията за този труд – кирки, лопати, сърпове, мотики, брадви, докато в затвора дори хляба можеше да си режеш само с изострена от цимента дръжка на лъжица или с парче тенекийка от консервна кутия, старателно укривани и често изземвани. Контактите и опознаванията между хилядите, които не можеха да се ограничат, достъпът до пособия и сечива за труд, правеше тези хиляди една страшна за властите сила. Затова и управниците с извънредна и назидателна жестокост смазваха всеки опит за протест и организирана съпротива, а страхът на властващите ставаше убийствен кошмар за затворници и лагеристи.

Из „Записки за българските страдания 1944 – 1989 г.”

Автор  Петко Огойски   Издателска къща „Феномен”, София 1995 г. Книгата може да закупите от тук.

Автор: avitohol

се говори вече за този ад!
Дали се разчита на преклонната възраст на потърпевшите, или на късата ни памет!?
Честит празник, прочее!:)