http://www.novinar.net/news/neizbodeni-ochi_MzA5MjsxNA==.htmlГригор Симов, който беше координатор на Дружеството за защита правата на човека, днес гледа крави в с. Парамун.
В Трънско наесен пейзажът някак боде. Право в сърцето. С това е особено подходящ за изумителната история на Григор Симов. Или Гринго, както му казва брат му Борис. Гришата току-що е прибрал кравите от паша и сред калта и сумрака на кошарите не съм сигурна видях ли наистина сълзата в светлосиньото на очите му. Или я видях по-рано, докато разговаряхме с Борис: “За едно от бягствата през границата Гринго ни каза предварително. Върви, а мама го хванала за краката и не го пуска. Отказа се... но само за две седмици.” После махва примирено с ръка: ”Да си намериш булка, Левски. Стига си се венчал все за свободата.” Да си намери, мисля си, ама затворническата му одисея е достатъчна, в Итака вече никоя да не го чака: 13 години политически затворник, шест пъти осъждан от комунистите, година с десетки опити за бягства от затвора, изселен “на ръба” на България, в Кайнарджа, заради човешките права. Сега - живее сам и гледа 20 крави в крайната махала на с. Парамун. И още куп кутрета. 

Бях срещнала Григор преди месец, случайно, на връщане от Ждрелото на р. Ерма. Тогава той влезе в крайпътната кръчма с нещо като ушанка на главата и не знам защо си помислих: ”Този със сините очи е като герой на Солженицин, като изваден от Българския ГУЛаг.” После разбрах, че той наистина е от шестимата българи, подписали апела и декларацията до Виенската конференция по правата на човека през 1986 г. След нея западните радиостанции започват да се сещат за България и дисидентите й. Около 500 човека се записват в създаденото Дружество за защита правата на човека начело с Илия Минев. Григор му е координатор. Едва по-късно се редят сцените и постановките на нежната ни революция, екопоходът, "Кристал", 10 ноември.

“С кого искаш да разговаряш”, пита служителят на американското посолство влезлия мъж. "Нямам никакви претенции. Отнася се за човешките права.” Няма и нищо страшно. Ако се случваше днес. Но годината е 1886, 19 декември. Посолствата се следят и подслушват постоянно. Григор Симов не изключва писмото директно да се окаже на някое бюро в ДС. Сам не вярва, че успява да внесе апела и декларацията за присъединяване към Виенската конференция, без да го арестуват. Текстовете съобщават, че в комунистическа България не се спазва нито едно човешко право и това обезсмисля Хелзинки. С декларацията пък се присъединяваме към Меморандума - първия общ документ на дисидентите от Източна Германия, Унгария, Чехословакия, Полша и Румъния.

“Важното беше да се чуе нещо “от и за България”, да съберат фактите и да се изнесат на Запад. Тогава мислехме, че там не знаят. А ние трябваше да докажем, че се съпротивляваме”, спомня си 23 години по-късно Григор. От посолството отива право при Едуард Генов. Уточняват как той, Божидар Статев и Стефан Савовски допълнително ще предадат подписите си, за да се присъединят към вече подписалите: Григор, Цеко Цеков и Илия Минев. Година по-късно и шестимата са сред единайсетте основатели на Дружеството за защита на правата на човека. В спомените си “Срещу течението”, разпространявани по интернет, Григор пише: “След внасянето на апела вървяхме с Едуард и Савовски и мислехме за опасностите. Казах им, че за този текст е малко вероятно да ни осъдят и че ако осъдят някого, това ще съм аз.”

Не е далеч от истината. Изнервен от мълчанието, след двайсет дни за втори път стига до американското посолство. Но този път само до вратата. Сграбчват го и за седми път го пращат на “Развигор”. А оттам - вдън земя, в Кайнарджа, Силистренско, изселен за две години. Колко ли им се е струвал опасен, та веднага обявяват селото за гранична зона. Лошата новина е, че сутрин, обед и вечер трябва да се подписва в общината. Добрата, че успява да слуша западни станции. В една от емисиите на "Гласът на Америка" говорят за него, за апела им и за Илия Минев, когото след случая държат под домашен арест. Колелото е завъртяно. И макар че перките му ще ги млатят - с репресии, арести, интернирания, внедряване на агенти на ДС в дружеството и изникналите по-късно неформални организации, неудобните вече не може да изчезнат безследно по затворите. Друг е въпросът, че бе направено достатъчно да изчезнат от главната сцена на събитията около 10 ноември. А и от демократичните листи по-късно.

Повечето и не искаха да са в това войнство. За Григор е сигурно: “Не исках да се бутам”, уточнява днес. Но в едно интервю казва за Едуард Генов: ”Той беше умен, образован, интелигентен човек.Трябваше да стане поне народен представител. С два инфаркта е и се изгуби по Америка. Бай Илия Минев вече не е сред нас. Цеко Цеков също рядко идва в България.” Григор решава да остане тук. Макар че през 1988 година с каквото усърдие 13 години го мачкат по затворите - Кремиковския, Софийския, Старозагорския и Ловешкия, с още по-голямо се заемат да го изгонят от родината. И международен паспорт му издават, и изпращане на гарата му устройват.

Три пъти бяга през границата и един – от затвора. След всяко бягство Григор отнася нещо за спомен: аритмията, зъзненето, лекото проточване на някои думи. Храченето на кръв е след третото бягство, от поредното “посрещане” на заставата в Калотина. Там е най-якият бой. Млатят го наведнъж десетина момчета, граничари, но дебелият ефрейтор е непостижим. Преди това свойски му разказва, че е много уморен, защото току-що заровили едно германско семейство. Но явно лъжел за умората, биел бодро и жестоко.

“Но за затворите по-добре да чуете другите”, отново бяга от сцената Григор. Спомня си любимия израз на Илия Минев: ”Ужас и безумие”, и разказа как два пъти го изнасят мъртъв, в книжен чувал, но и двата пъти се съживявал, преди “циганинът да го зарови”. ”Ето така - сгъват те на две и в чувалчето”. В Седмо отделение на Софийския затвор пък, като се наскачат на гърдите ти или те пребият с тежки кабели, те вкарват в студения варел, в умивалнята. От него черпят и за тоалетните. Умно. И пестеливо. Като кучешката колиба край Бобов дол, за която разказва Бай Коста. Използвали я за карцер - дни наред “стоиш” прегънат, а за естествените ти нужди - два провесени чорапа, които зимата стават на висулки и подрънкват зловещо по дървото. “Мислил ли си за отмъщение?” е единственото, което успявам да процедя, за да не извикам. “Не. Мислил съм да събера професионалните биячи от затворите и да направя филм: Боян Мечката, Шахо Циганина, Станимир... Всичките, които са се престаравали до смърт (в случая това не е идиом). Може пък да им олекне. След затвора намерих вярата в Господа и съм сигурен, че всяко насилие е стрела към самия теб. Може би решението е лустрация, но и за нея е късно - няма да засегне икономическите корени и сеячи. А на изпълнителите гледах като на неодушевени предмети”, уточнява Григор.

Ако Гришата се съгласява да говори, то е защото истината трябва да се пази. Да не излезе, че напразно са страдали. А и заради младите: “Преди по затворите ни вземаха здравето, а сега им изпиват мозъка, с нов терор - от голотия, мръсотия и безмисловност. Как да си наредят пъзела.” Своя Гришата си го е наредил. Убеден е например, че никога няма да бъдат отворени досиетата, и го е разбрал още когато СДС е на власт. Три пъти стои на мълчалив протест пред Народното събрание с плакати - веднъж още докато се кове законът за досиетата, после, като е “готов и нескопосан”, и третия път - по повод 10-годишнината от 10 ноември. Никой не му обръща внимание. Или по-лошо - започват да го гонят. Накрая, като стига до архивите, парадоксът е шамарен. Няма досие. Така и пише на плаката си, с който всяка сутрин си хваща автобуса от Парамун, та до Народното събрание, месеци наред: ”13 години политически затворник, 6 пъти осъждан,1970-1985 година изселен заради “човешките права”, координатор на Дружеството за правата на човека - нямам досие!?”

“Истината на фактите е една. Тя е като жълтото на тази покривка. Често е по-различна от субективната истина, която можем да въргаляме, колкото си искаме, с часове”, уточнява Григор. Просто трябва да си отваряме очите. Той и затова е запазил своите. Като млад, в момент на отчаяние, след третото бягство решава да ги избоде. Написва и декларация: ”Декларирам, че ще си извадя очите в знак на протест за това, че вече седем години съм в затвора само защото искам да напусна България.”
“Господ ме пожали. Приспа ми се страшно, ето така, както бях подпрял пироните от двете страни на слепоочието си. Целият в пот. И Бай Илия, с когото бях в килията, и той се изпотил, гледа ме и не може да помръдне. Разбира се, можех и да се самозапаля, но си представях как сляп, ако остана жив, ще разказвам за престъпленията на комунистите”, спомня си в книгата Григор.

И все заради тази истина около дружеството успявам да се срещна и с Цеко Цеков - политзатворник от най-тежкото Седмо отделение на Софийския съд, който на две-три години отскача веднъж до България. От 89-а е в Америка - прокуден заедно с Едуард Генов. ”В затвора имаше много политически. Понякога се влизаше за крива дума срещу системата”, спомня си Цеко Цеков, който се сприятелява с Григор и Илия Минев в Старозагорския затвор. "За мен важното беше кой какво направи след затвора. И в този смисъл Бай Илия Минев и Григор са ми учители. След като написа Апела до Виенската конференция, Гришата идва при мене и вика: "Виж, аз съм обиколил много политически, направил съм проучвания. Деца имаш - мисли." След това разбрах, че е говорил с много политзатворници, но те се страхували да подпишат. Аз бях първият, който подписа апела. После - Илия Минев. Знаех, щом Гришата го предлага, значи го е премислил. Нас ни освободиха, него го изселиха. Дружеството учредихме на 16 януари 1988 година. На това събрание Григор явно не можеше да присъства, а Илия Минев по съображения за сигурност не дойде. Но и двамата бяха вписани сред учредителите. Избрахме Илия Минев за председател, а мен - за секретар. После се знае - внедриха в дружеството агенти. Разцепиха го. Накараха ни да се съмняваме един в друг.”

“Нане, Нане”, нарежда Гринго на една от кравите. Гледам сухата му фигура и си представям онова малко селско момче, което до две години сучело от майка си. Даже услужливо й носело столче да седне. На пет пък направо се поболяло от идващото бедствие, за което всички говорели: ”Текезьето”. ”Тогава няколко пъти на сън изпадах в шок, сънувах чудовището. После, като юноша, заболях по свободата. Видях лъжата и че всички бягат от Изток на Запад, а никой-обратното.” Днес трудно може нещо да шокира Григор. Може би защото е разбрал, че свободата се намира, и пътят, и истината, но не от Запад или каквато и да е посока на картата, а от Горе. Кръстил се е след затворите.

 
*Съдбата на Григор Симов (Гринго) е в основата на документалния филм в две части, който журналистката Ваня Манолова снима по повод 20-годишнината от 10 ноември. "Тези, които бият камбаната, обикновено не водят шествието." Мисълта е на Ж. Ж. Русо и е проверена в годините, но може би тъкмо това се оказва "добрият сценарий" за тяхното спасение, коментира авторката. В крайна сметка всеки си има роля в историята, тя го привиква в даден момент. И го избира по чистото му сърце. "Нахлузилите" роля рано или късно ще останат "голи", но това е друг филм на живота, с много по-дълъг "сценарий".

********** 

Нямам какво повече да допълня освен това. За тази песен ме подсети моя приятелка във Фейсбук - Бойа Бърнс!

http://vbox7.com/play:96a0010d

    Автор: galinabg

Тази история трябва да бъде прочетена ....и запомнена!

Гриша, радвам се, че те познавам. Моля Господ да ти даде много дълъг живот! Заради истината, а тя е за младите, т.е. за бъдещето.

Макар в тази статия да е казано сравнително малко, и естествено, не много точно, все пак е успешен опит за "повдигане" на забранени теми и забранени личности. А има толкова много да се каже, да се опише и да се издирва! Докато още не е станало безнадеждно късно!

Григор, дори и половината да е истина... без думи...
Искам да кажа, напиша, попитам, разпитвам, ама не идва...
Разкажи ни някой път, ако искаш... и да се надявам,че ще събера сили да го прочета

Гриша, радвам се! Ама как можах да я пропусна тая статия, та трябваше Гошо Касабов да ми пише за нея и да я намеря? Най-после нещо свястно написано. Копирах я и в моя сайт. Нека я има на повече места.
bapha, не само е истина, но има и още неразказано. Най-лошото обаче е там, че кошмарът не е свършил, и че преследванията срещу такива като Гришата продължават. Мисля, че беше през 1999 година, във всеки случай при управлението на Иван Костов, когато Григор Симов го арестуваха само за това, че искаше да си види досието. А и сега в момента му създават неприятности. Но най-важно е тази толкова дълго укривана, изопачавана и мачкана истина най-после да види бял свят. Защото на лъжата е нужно да побеждава всеки път, но на Истината е нужно само веднъж да победи.