Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.09.2010 11:44 - Виктор Суворов, "ОСВОБОДИТЕЛЯТ". Автор: genadi2000
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 2327 Коментари: 1 Гласове:
0

Последна промяна: 04.09.2010 16:31


Стотици милиони хора по времето на Ленин и Троцки, на Сталин и Берия, на Маленков и Хрушчов смятаха, че служат на родината си, на своя народ. Допуснали сте грешка, другари, служили сте на врагове на вашия народ, служили сте на мерзки, нищожни хорица, на предатели и шпиони.

Предговор към първото руско издание
  Ленин е бил враг. Но не обикновен враг, а подло, коварно, дълбоко законспирирано вражище. Само хвърлете поглед на обкръжението му, на онези, с които си е пиел бирата в женевските кръчми или се е криел по колибите. Всички те: Зиновиев и Каменев, Троцки и Томски, Риков и Радек, Бухарин и Крестински -в действителност се оказали нищожества, гнусни предатели, подли вредители (и "случайно" всичките са евреи! бел. Г.С.). Всички те до един причинили на нашия народ колосални щети. Но можали да го сторят единствено защото се озовали на върха на една от нищо неограничена власт. И кой ги изтеглил там? Ленин. След време се наложило всички Ленинови "мерзавци" да бъдат изтребени: един с куршум в тила, друг с алпийска брадвичка по черепа. "Зловонна купчина човешки измет" - така най-справедливият в света съветски съд квалифицирал най-близките Ленинови съратници. Какъв тогава е бил Ленин? Той бил центърът и върхът на тази купчина. Многобройните съдебни процеси неопровержимо доказали, че всички те - извършителите заедно с Ленин на революцията - били агенти на чужди разузнавания. Какъв тогава е бил Ленин? Той бил главатарят на тази гнъсна шайка, шпионски резидент. Сталин е бил враг. Изобщо не искам да хабя хартия, за да го доказвам. На своите исторически конгреси комунистическата партия го доказа на цял свят. Освен това Сталин също бил главатар на врагове и предатели. Самият той изтребил хиляди врагове и шпиони от най-близкото си обкръжение - и пак не можал да изтреби всичките. Наложило се най-близкият му приятел и съратник Берия и шапката му да бъдат ликвидирани след неговата смърт. Но и онези, които ги ликвидираха, впоследствие също се оказаха врагове на партията ни и народа, мошеници, развратници, присламчили се кариеристи, безпринципни интриганти и волунтаристи, за които чак те е срам да си спомниш. Стотици милиони хора по времето на Ленин и Троцки, на Сталин и Берия, на Маленков и Хрушчов смятаха, че служат на родината си, на своя народ. Допуснали сте грешка, драги другари, служили сте на врагове на вашия народ, служили сте на мерзки, нищожни хорица, на предатели и шпиони. Изпълнявали сте явно престъпни заповеди на врагове на вашето отечество... И после настъпи друга епоха. Разгониха всички тарикати и кариеристи и на върха на властта се изкачи великият политик, велик пълководец, велик борец за мир, председател на Съвета на отбраната, носител на Ленинската награда за укрепване на мира между народите, маршал на Съветския съюз, четирикратен герой на Съветския съюз, герой на социалистическия труд, кавалер на висшия военен орден "Победа" Леонид Илич Брежнев. Тъкмо в този момент аз дойдох в Съветската армия. Всички обичаха Брежнев, и аз го обичах. Всички викаха "ура", и аз виках. И после, като усетих, че нещо не е наред, забягнах. Сега става ясно, че това е било правилно решение. Излезе, че Леонид Илич действително е бил политик от ленински тип, тоест връх и център на купчина зловонна човешка измет, главатар на престъпна шайка, тънеща в разкош и корупция, след като е довела страната до икономическа безизходица. Някои се чудят на моята проницателност: как тъй съм успял да разбера, че Брежнев е мошеник - по времето, когато всички го обичаха? А в това няма нищо изключително. Аз просто го бях изчислил. И ако ти, драги ми читателю, сега служиш на новите комунистически лидери, чуй предсказанието ми: ще дойде време, и то много скоро, когато онези, на които служиш, ще заемат място в дългата колона на враговете на нашия народ. Не вярваш ли? Тогава лично се заеми със статистика. Разрови архивите на републиката, в която живееш, надникни в архивите на родния си град или село, на полка, в който служиш, на завода или колхоза, където работиш, и ще видиш, че всички, управлявали от Лениново време насам, са били врагове. Това личи от протоколите на техните събрания и конгреси, от броевете на вестник "Правда ". Между другото и "Правда" открай време са я издавали врагове. Срещу бюрото ми виси огромен портрет на Ленин. Присвил лукавите си очички, вождът чете "Правда". Дори само заради това, че чете антисъветски писания, вождът заслужавал да му теглят куршума: в ония години "Правда" се издавала от заклетия враг Бухарин. Ленин е проявил пълна липса на революционна бдителност и политическо късогледство, четейки и хвалейки онова, което му пробутвали враговете. Навремето, когато бях комсомолец, аз от любопитство събрах сведения за всички ръководители на тази организация и разбрах, че организацията винаги се е намирала в ръцете на врагове: Оскар Ривкин и Лазар Шацкин, Смородин и Чаплин, Милчаков и Косарев, Шелепин и Тяжолников - всички те в края на краищата се оказвали чуждестранни агенти, авантюристи и мошеници. Влязох в партията и, воден от същото любопитство, събрах сведения за всички, които са носили титлата "член на Политбюро". Излезе, че в тази мръсна шайка равнището на самоубийствата е по-високо, отколкото във всяка друга социална група на нашата планета, включително и сред парижките проститутки. Влязох в армията и с ужас открих, че я е създал най-върлият враг на пролетариата - Леон Троцки. Където и да ме отведеше съдбата, аз постоянно се озовавах в организации на врагове и предатели. Открих, че всички, които са над нас, още от Лениново време, в последна сметка задължително се оказват врагове. За да не изпълнявам престъпните им заповеди и да не навреждам на моя народ, аз забягнах от враговете. За своя живот, за страната си и за нейната армия съм написал няколко книги - и продължавам да пиша. "Освободителят" е първата сред тях. Тя бе издадена на английски език през 1981 година. След това се появи на много езици, дори на японски. Отдавна прекоси "желязната завеса" и се върна там, откъдето аз избягах. Издадоха я на полски в нелегалните печатници на свободна, непокорена Полша, четат я в Унгария и Чехословакия. Сега най-сетне излиза и на руски. От много години чакам този момент: писах книгата си преди всичко за онези мои сънародници, които без да подозират дори - все още се управляват от техните врагове. Свято вярвам, че ще настъпи ден, когато нашият народ ще се освободи от властта на враговете си. Вече знам, че хиляди мои съотечественици рискуват живота си, за да съборят час по-скоро режима им. В това, мисля, имам дял и аз. Виктор Суворов Лондон, септември 1986 г.     На неуморния борец за мир, председателя на Съвета на отбраната, четирикратния герой на Съветския съюз, герой на социалистическия труд, кавалер на висшия военен орден "Победа", лауреат на Международната Ленинска награда "За укрепване на мира между народите", блестящ автор, маршал на Съветския съюз Леонид Илич Брежнев посвещава настоящия си скромен труд Авторът   КАК СТАНАХ ОСВОБОДИТЕЛ   Партията е нашият кърмчия... Централният комитет на партията взе решение рязко да се повиши производството на селскостопанска продукция. И се заеха сума умни глави да мислят как да се претворят решенията на партията в дела. Мислеше и първият секретар на нашия областен комитет. А заедно с него мислеха и вторите секретари, и третите секретари, мислеха съветниците, консултантите и референтите. Честно казано, задачата е простичка. Климатът у нас, в Украйна, е досущ като във франция. Черноземът ни е цял метър дебел. Мазен чернозем, като нищо можеш да го мажеш на хляба вместо масло. Тракторите в колхозите ни чет нямат, а агрономите са още повече. Но работата е там, че полза от рекордните реколти ние нямаме никаква! Нищо от тях не ни влиза в джоба! Съгласи се, че другояче не може и да бъде. Ако за нашия труд ни даваха поне десет процента от това, което сме произвели, за нула време да бяхме забогатели. По-богати и от чиновниците, дето ни пишат инструкциите, щяхме да станем. Да, ама това е неравенство, социална несправедливост. Освен туй, ако наистина ни пуснеха по десет процента, щяхме да затрупаме страната с жито и да се получи свръхпроизводство. Не, по-добре е да не си доядеш, отколкото да преядеш. Затова партията реши рязко да увеличи селскостопанското производство, ама така, че ние, селяните, да нямаме сметка от това. Дълго мисли нашият секретар на областния комитет, И най-сетне измисли. А може някой да му е подсказал: "Торове!" Бива. Решиха да увеличат производството на торове в местния химкомбинат. Комбинатът дава продукцията си на държавата, но ако се разкрият резерви, ако се икономисат суровини и енергия, ако се работи ударно, тогава... В химкомбината свикаха митинг. Тръбачите издуват бузи, тръбите лъщят, вятърът развява червените байраци, работническата класа държи речи. Речено - сторено. Цяла зима икономисваха. А на 22 април излязоха на трудов съботник и произведоха хиляди тонове тор от икономисаните суровини. По решение на митинга всички тези скъпоценни тонове трябваше да се раздадат безплатно на околните колхози. Нека има реколта! Нека разцъфти родината като пролетна градина. Пак засвири химни оркестърът, пак се държаха речи. Столични кореспонденти зашетаха с апарати, а вечерта за химкомбината ни и по радиото говориха, и по телевизията го показаха. Секретарят на областния комитет пък изпрати рапорт, а вестниците взеха да го хвалят и настойчиво да препоръчват на останалите да възприемат челния опит. Всички химкомбинати в страната тържествено се заклеха също да се заловят да икономисват и да повишат реколтата със спестените суровини. Отминаха трудовите празници - след тях се заредиха делниците. На другата сутрин от химкомбината се обадиха право в областния комитет: какво да правим с торовете? Всички резервоари са пълни с надпланова продукция. Ако тя не се извози незабавно, комбинатът ще престане да работи. Той е като крава, трябва да се дои навреме. Производството не бива да се прекъсва - за такова нещо премии не се получават. Надплановата продукция не може да се даде и на държавата - не са запланирани железопътни цистерни за извозването й. А в комбината в това време пристигат нови суровини - тях къде да ги дяват? От областния комитет се обадиха в районните комитети, оттам - в управите на колхозите: вземайте си подаръка, хем по-бързичко. Новината, че на колхоза ни безплатно са му отпуснали 150 тона течни торове, не зарадва нашия председател, не го развесели. Заповядано му е да си вземе подаръка в срок от 24 часа, и толкоз. А в колхоза ни имаше седемнайсет камиона, от тях -три цистерни. С едната возехме мляко, с другата - вода. За превозване на торове май не са подходящи. Оставаше само една Цистерна - за бензин. Това беше съвсем старо камионче, ГАЗ-51, от ония, дето вратите им бяха не железни, а от шперплат. До града са 73 километра. Като се има предвид състоянието на нашите пътища, това означаваше пет часа за отиване и пет за връщане. Цистерната побираше тон и половина. А шофьор на този камион бях аз. - Слушай, Витя - ми казва председателят. - Ако не спиш 24 часа, ако акумулаторите на твоята таратайка не се скапят, ако радиаторът не гръмне от парата, ако не ти заяде скоростната кутия, ако не затънеш в калта, за едно денонощие ще направиш два курса и ще докараш три тона. Но ти за 24 часа трябва да направиш не два курса, а сто! - Ясно - рекох - Има и още нещо - казва той. - Зле сме с бензина. За три курса, то се знае, ще ти дам бензин, а останалите деветдесет и седем ги направи както знаеш. Ако щеш, със задника си го тикай твоя камион. - Ясно - рекох. - На теб разчитам, Витя. Не направиш ли стоте курса - ще ме изволнят. Това го знаех. Председателя ни никой не го обичаше. Това пък той го знаеше. Натиреха ли го обаче, щяха да пратят още по-лош. Това не го искахме - нещо, което той също го знаеше. - Всичко ли е ясно? - Не, не всичко. Да речем, че направя сто курса... без гориво, ама тия торове къде да ги дяна? Председателят хвърли озадачен поглед към широкия колхозен двор. Наистина, къде? Ленин взел, че се родил през април, затуй надплановата продукция се произвежда на ленински съботници именно през април. Кога трябва да се тори земята с въпросния подарък, не бяхме съвсем сигурни, но във всеки случай не през април. Тогава къде ще я държим? 150-те тона воняща отровна течност? - Виж какво - казва ми председателят, - тръгвай веднага за града и виж какво правят хората. Да не мислиш, че партията само нас ни е насадила на пачи яйца? Другите колхози имат същия проблем на дневен ред. Гледай какво ще правят хората и прави същото. В нашата област все ще се намери някоя умна глава, която да реши гатанката. Нашенци са талантливи хора. Желая ти успех - и без победа да не се връщаш. Не победиш ли, ще ми откъснат главата, а аз ще откъсна твоята. В това не се съмнявай. Че аз да не би да съм се съмнявал?   Опашката пред комбината е дълга. Камиони от всякакви марки, всякакви на цвят. Едно ги сродява - до един са очукани. Аз колхозните камиони ги познавам от цял километър. Те като просяците инвалиди бият на очи в тълпата. А тук цяло сборище просяци. И ЗИЛ-ове, и техните предшественици - сталинските ЗИС-ове; на един на мотора му пише "Автозавод им. Молотова", на друг - просто "Горьковский автозавод" Но всичките са мръсни. Работата спори. Чевръсто наливат тоновете в нашите цистерни и затова опашката бързо се скъсява. Само че стават едни чудеса: току-що камионът инвалид си тръгна натоварен, а след малко го гледаш, вече е сколасал да се върне и да се нареди най-отзад. Крила уж няма. Каква е тая пъргавина? Какви са тия скорости? Или специален път са им асфалтирали? Както и да го асфалтират, до най-близките колхози все едно не можеш да стигнеш и да се върнеш за десет минути. Дойде ми и на мен редът. За две минути ми наляха цистерната догоре. Регистраторът вписа първите тон и половина на родния ми колхоз. Изкарах колата през портала, но вместо към колхоза - лепнах се за бензиновоза пред мен. Каквото той, това и аз. А той прави същото, каквото правят всички: от портала на комбината наляво и надолу към брега на Днепър, пуща маркуча в реката и източва тора в нея. И аз като него. И всички наоколо - също. Десетки курсове, стотици камиони, хиляди тонове. Ширва се по водата петно - ама огромно, - лъщи на слънцето като злато. А риба - свят да ти се завие. Я, колко богат бил Днепър на риба! Докъдето ти стигат очите - сомове по петнайсет-двайсет килограма, щуки с остри муцуни, тлъсти платики. Ако не беше химията, изобщо нямаше да разберем колко богати са реките ни! Да се не нагледаш. Само че нямаме време за любуване на гледката. Работата не чака. По обед довтаса милиция. Блокираха целия район. Нас, шофьорите, ни скупчиха на едно място. Пристигна черна "Волга". Във "Волга"-та голям началник, с чанта. Затиска си носа с кърпичка. И има защо: вонята от тоя тор те блъска в носа като чук, иде ти да си купиш кърпичка и да си затиснеш носа. Покрай големия началник се завъртя един по-дребен началник, също с чанта, също с "Волга", само че неговата "Волга" не е черна, а сива и пораздрънкана. Единият началник дава на другия обяснения. След някое време и двамата началници си заминаха, а с тях се измете и милицията. Стоим и не знаем - да си продължаваме ли работата или не. А от комбината дотърча още един началник, още по-дребен. Размахва ръце, псува, вика да сме си продължели работата. Излезе, че шофьорите бяха измислили правилното решение. Пък можеше ли да има и някакво друго? Ако надплановата продукция не се експедира навреме - комбинатът ще спре, цялата френска техника ще се повреди, а за нея сума пари са давани. Тогаз ще се наложи да махнат секретаря на обкома. А подир големия началник ще изхвърчат и всички по-малки началници. Затуй, след като се посъвещаваха, началниците решиха повече да не занимават голямото началство и да не си навират носовете в проблемите на селското стопанство. Нека всичко си върви, както е вървяло досега... Вечерта ми сипаха в цистерната последните тон и половина и тях ги подкарах вече не към реката, а към моя роден колхоз. Прибрах се по тъмно. Намерих председателя (него лесно можеше да го намери човек, той не излизаше от кабинета си), докладвам му, че съм изпълнил задачата. Председателят не започна да ми задава въпроси, да се впуща в подробности. Животът отдавна го бе научил да не се интересува как завършват хрумванията на партията в областта на селското стопанство, - А в цистерната ми има още тон и половина... тях къде да ги дявам, Васил Данилич? - Давам ти ги, Витя. Ако река, и без твоите торове ще поставям рекорди. Само че за какво са ми? Така се разбрахме. Ако бях излял тора в нашия ручей, историята щеше да свърши дотук. Но ми дожаля: мое си е, свидно, с труд изкарано. Закарах тора в моята градина и до сутринта го разлях с една кофа, разплисках го. Скоро във всичките комшийски градини се показаха кълнове, в моята - не. Градинката ми като на всички - колкото една педя. Много зловонна течност бях наблъскал в земята и тя не приела подаръка ми. Ами сега? Как ще изкарам зимата? Това, което ми даде колхозът, няма начин да ми стигне. Да избягам от него не мога - колхозниците са без паспорти. А без паспорт нито подслон, нито работа някой ще ти даде. Ако речеш да се ожениш - пак ще удариш на камък. Ти остави другото, ами без паспорт селянин в никой хотел няма да го пуснат, и със самолет не му е разрешено да лети. Кой ще те пусне в самолет без паспорт? Ами ако излезеш терорист? И не си мисли, че това е прищявка на съветските комунисти. Това е жизнена необходимост. Щом искаш да установиш равенство между хората, ще ти се наложи да въведеш драконови мерки срещу селяните. Ако направиш хората равни, ще започне масова миграция на селяните в градовете, където работният ден е ограничен, където дават отпуск през лятото, където животът кипи. Но ако повечето селяни отидат в градовете, твоята държава на всеобщото равенство ще умре от глад. За да предотвратиш това, трябва или да се върнеш към свободния пазар и да се примириш с неравенството, или да държиш селяните в селата насила, с антиселско законодателство. Аз бях привърженик на материалното равенство и затова бях готов цял живот да карам без паспорт, да не летя със самолети и никога да не отсядам в хотели. За сметка на туй пък всички са равни. За сметка на туй няма експлоатация на човека от човека! Проклетият тор и онзи, който го бе измислил, ме принуди да търся нов път в живота, да се нагодя по някакъв начин. В армията трябваше да ме приберат чак идната пролет. Как да изкарам дотогава? Изборът не беше голям: можех да вляза в затвора - там хранят безплатно. Можех да стана офицер, там също хранят безплатно. Можех, то се знае, да крада и в колхоза. Само че в колхоза всичко е наше, всичко е общо и работническо-селската държава бди да не крадем собственото си имане. Не можеш да откраднеш кой знае колко, ще те опандизят. Така че краденето и влизането в затвора за мен не бяха два различни пътя. Това беше един и същи път. Но той беше лек и аз реших да тръгна по него само ако не сполуча да изляза на по-трудния. А това наистина не беше лесно. За да стана офицер, първо трябваше да стана гражданин на собствената си страна, да получа по някакъв начин паспорт. Казват, че в СССР било много трудно да получиш задграничен паспорт, често на хората цял живот не им стигал да си го издействат. А вътрешен паспорт опитвали ли сте се да получите? Задграничен паспорт трудно се получава, но законът, конституцията са на твоя страна. Пиши протести, обявявай гладни стачки, може пък и да ти провърви. А как да получиш вътрешен паспорт, ако законът е срещу теб? Ако на теб такава привилегия просто не ти се полага? Ако просто си съветски селянин, ако не те водят за гражданин на собствената ти страна? Ако си поставен на едно равнище с кравите и свинете, на тях също им забраняват да летят със самолети и не ги пущат в хотелите. Дори куче можеш да возиш в самолет, а селянин не бива. Като всеки съветски селянин аз бях извън закона, за мен законите ставаха валидни само ако трябваше да ме накажат. И все пак независимо от всичко реших да си постигна целта. Това е дълга история. Шантажирах председателя на колхоза, лъжех председателя на селсъвета, свалях секретарката му. Тази история не искам не да я разказвам, ами дори и да си я спомням. Получих паспорт. Но и след това той не беше напълно законен. Предстоеше ми да го сменя срещу официално издаден от държавата документ. В противен случай всеки момент можеха да ме уличат в незаконно присвояване на гражданство на страната, в която дедите ми са живели хиляда години и никога не са прекосявали границите й. Постъпих в Харковското гвардейско танково командно училище. Там ми взеха паспорта и ми дадоха вместо него червена военна книжка със звезда, със сърп и чук. Сега вече никоя сила не можеше да ме върне обратно. От Съветската армия няма връщане. Така започна военният ми живот. Посещавал съм най-големите военни полигони на Съветската армия и съм участвал в нейни грандиозни маневри и учения. Служил съм в 287-а Новоград-Волинска учебна мотострелкова дивизия. В състава на 24-та Самаро-Уляновска Желязна мотострелкова дивизия освобождавах Чехословакия. Служил съм в щаба на 13-а армия и в щаба на военен окръг. След завършване на Военно-дипломатическата академия се озовах в Главното разузнавателно управление на Генералния щаб и няколко години работих на длъжност набавящ офицер на ГРУ в Западна Европа...   В тази книга разказвам само за три години от живота си: последната година в училището и първите офицерски години. През 1966-а с група курсанти от Харковското танково училище за кратко време се озовах в Киевското танкотехническо училище. В момента, от който започва разказът ми, бях в наряд на контролно-пропускателния пункт. След безсънната нощ спях.     ЧАСТ   ПЪРВА   АРЕСТЪТ   Контролно-пропускателният пункт на Киевското танкотехническо училище     - Наборе! - Какво, бе? - Такова! Ставай. Затуляйки се от заслепяващото слънце, аз се стараех да отсроча момента на събуждането. - Цяла нощ съм бил на пост, по устав ми се полагат три часа сън. - Полага ти се грездей. Ставай, ти казвам. Всички сме арестувани. Съобщението за арестуването не ми направи абсолютно никакво впечатление, само ясно осъзнах, че цели час и половина от компенсацията за безсънната нощ за мен са безвъзвратно загубени. Седнах на твърдата кушетка. Разтърках челото и очите си с юмрук. Главата ми се цепеше от недоспиване. Прозинах се, протегнах се до изпукване на ставите, въздъхнах дълбоко, за да пропъдя окончателно съня, и както въртях глава, за да си раздвижа врата, попитах: - Колко ни лепнаха? - На теб пет. - Късметлия си ти, Витя. - Пък нас със Сашко с по десет денонощия ни одрусаха, а Андрюша, сержанта, с цели петнайсет. - Шибано е да си сержант във военно училище: пет рубли повече получаваш, а те чукат за двайсет и пет. - Хей, чакай, а къде ми е автоматът? - сепнах се аз. - Всичко вече е в ротата: и автоматите, и паласките, и щиковете. Сега старшината ще донесе вещевите и продоволствените книжа, ще ни изкъпят, ще ни острижат нула номер и -напред! В основната стая на контролно-пропускателния пункт спешно викнатите от занятия първокурсници приемаха документацията, брояха папките с инструкции. Техният сержант делово и съчувствено слушаше нашия, кимайки съжалително с глава. - Не откъсвах очи от него и командата изревах колкото ми глас държи, и момчетата чевръсто отвориха портата, и го гледаха вторачено като лъвове. Ама на, за едното нищо ми лепна петнайсет денонощия, а на юнаците по десет. Нейсе, Коля, служи! Нашите момчета от караула дойдоха да ни вземат и под конвой ни поведоха да се острижем и - към студената баня.   В "приемната" на киевския гарнизонен арест чистотата беше ослепителна. Извикваха ни по списък, в който аз бях се случил пръв. - Другарю младши лейтенант, гвардейски курсант Суворов се явява за излежаване на наказание в гарнизонния арест! - Колко? - Пет денонощия арест! - За какво? "Тю, да му се не види!" - мина ми през ум. И наистина, за какво ме наказват? Младши лейтенантът с необикновено широко лице и учудващо къси крака нетърпеливо ме пронизваше с оловните си очички. - За какво? - повтори той. - Съвсем не знам! - А кой те арестува? - Съвсем не знам! - С моя помощ ще научиш - благо ми обеща младши лейтенантът. - Следващият! Влезе моят сержант. - Другарю младши лейтенант, гвардейски сержант Макеев за излежаване... - Колко? - попита го суратестият. - Петнайсет денонощия арест! - Кой ги наложи? - Заместник-командващият окръга генерал-полковник Чиж. - За какво? - Охранявахме контролно-пропускателния пункт на училището. - Аа... - с разбиране се усмихна младши лейтенантът. Той много добре знаеше, а и трите армии в окръга знаеха табиета на генерал-полковник Чиж да арестува наряда на КПП. Казват, че арестувал само нарядите на КПП, но ги арестувал винаги, при всяко посещение на което и да е училище, полк, батальон, дивизия, на всеки полигон, стрелбище, склад - на каквото и да било; навсякъде, където минавал през контролно-пропускателен пункт, задължително арестувал целия наряд. И определял стандартни срокове: на началника на смяната петнайсет денонощия арест, на бодърстващата смяна - по десет, на спящите - по пет. Това продължаваше от години. И трите армии, и многобройните самостоятелни части, подразделения, военни учреждения и организации подозираха, че заместник-командващият мечтае за някаква непредвидена от устава церемония на посрещане, но какво точно му се иска, никой не можа да се досети през всичките години на неговото пребиваване на този висок пост. На прага на приемната се появиха двама звероподобни ефрейтори и приемането започна. - Десет секунди... Съблечи се! Ботушите, коланите, калпаците, шинелите - всичко мигновено полетя към пода. И ето че застанахме както майка ни е родила пред суратестия. - Кръгом! Наведи се! Разтвори! - Младши лейтенантът от Съветската армия изследва задниците ни. В ареста не бива да се пуши и заклетите пушачи понякога увиваха половинка от цигара в хартия и се изтарикатяваха да я вкарат в ареста в задниците си. Тази хитрост отдавна е известна на арестантското ръководство и се пресича незабавно и безмилостно. Звероподобните ефрейтори междувременно привършиха краткия, но извънредно старателен оглед на хвърлените ни на пода дрехи и ботуши. - Петнайсет секунди... Обличай се! Ако са те арестували не в града, а в част или в училище и имаш стандартната подготовка: продоволствените и вещевите книжа, стригането, банята - намери пет минути, за да си смениш ботушите с по-големи. Тъй като знае какво те чака, всеки ще ти даде своите. Като вземе твоите, по-малките, той ще страда може би не по-малко от теб, търпеливо очаквайки завръщането ти. Но големите ботуши са спасение в ареста. Ако с мъка нахлузваш ботушите си, няма как да сколасаш през ония секунди: Облечи се!!! Съблечи се!!! И петте денонощия арест могат да се превърнат в десет, та дори и в петнайсет. Това явление е съвсем нормално и се нарича "допълнителна дажба", или ДД - за по-кратко. - Документите - на масата! - Ефрейтор, съберете коланите! В ареста всички живеят без колани, за да не се обесят. Вярно, историята на киевския арест знае един много предприемчив, изобретателен човек, който в единична килия, където няма нищо освен завинтен за пода стол, отпрал подгъва на гимнастьорката си и измайсторил късо и тънко, но много здраво въженце. Всичко това той извършвал много предпазливо, почти под постоянното наблюдение на извеждачите, които денонощно патрулират в коридора. След това направил примчица, чийто край вързал за крака на стола. Десетина минути се търкалял по пода, за да затегне примката. И все пак се обесил! - Пари, часовник? Не, такива неща в ареста не вземаме, часовника все едно ще ти го вземат, а после ще ти дадат чужд, повреден. И няма на кого да се оплачеш. - Значки, отличителни знаци? А бе, мамичката ви, защо сте с гвардейски знаци? Какъв е тоя карнавал? - Другарю младши лейтенант, курсанти сме от Харковското гвардейско висше танково командно училище. - А за какъв дявол се мотате из Киев? - Докарахме техника за Киевското танкотехническо училище. Приемането на техниката се проточи и за да не седим без работа, ни сложиха в наряд: едни в кухнята, други на КТП, а ние се случихме на КПП... - Ефрейтор Алексеев! -Аз! - Най-напред всички тия гвардейци да идат на дръвцата. - Слушам, другарю младши лейтенант! По асфалтирания, необикновено чист двор ни заведоха до малко стопанско дворче, заградено с много висока тухлена стена. Първото, което ме смая, беше ослепителният ред. Нарязаните вече дърва бяха подредени толкова грижливо, че краищата им образуваха почти полирана стена. Всяка цепеница се отрязваше по еталон - 28 сантиметра, и отклонение от 3-4 мили-метра се смяташе за брак, който жестоко се санкционираше. Цепениците, естествено, утре все едно щяха да влязат в печката и тази точност на нарязването им на никого не беше нужна, но редът си е ред. Дървата, които ни предстоеше да нарежем и наредим със същата точност, бяха докарани преди ден-два, но въпреки това не бяха струпани на камара, а подредени с неописуема любов и дори изкусно, бих казал. Преди всичко бяха сортирани по дебелина: най-дебелите отдолу и след това все по-тънки и по-тънки, най-отгоре - най-тънките. Онези обаче, които ги бяха сортирали, на всичко отгоре явно са притежавали изтънчен художествен вкус, след като бяха взели под внимание и цвета на стволовете: отдясно - най-тъмните, след това постепенен преход наляво до чисто белите. И ето че ни предстоеше да разтурим това произведение на изкуството, да нарежем и нацепим всички дърва според еталоните и пак да ги подредим. Другото, което биеше на очи, беше едно коренище със съвършено невъобразима форма, проснато насред двора и наподобяващо какво ли не, само не и дърво. Човек не можеше да повярва, че природата е в състояние да създаде такава фантастична плетеница от въжета или маркучи, или нещо друго много гъвкаво. Независимо от цялата сложност, придаваща му вид на кълбо змии, кютюкът в същото време запазваше много висока якост на всичките си елементи. Коренището лежеше там явно от десетилетия, за което говореха хилядите стари и нови следи от зъби на трион. Всички, които проявяваха опърничавост, неосъзнали докрай къде са се озовали, получаваха задача да осигурят дръвца, тоест да нарежат кютюка. След час някой от ръководството идваше да провери как върви работата, учудваше се, че още нищо не е свършено, и налагаше наказание. На всичко отгоре задачата се възлагаше само на един човек, никога на двама едновременно; и на този един му се връчваше дълъг, гъвкав, но изключително тъп трион, с който могат да работят само двама. Когато влязохме в двора, някакъв мургав войник напразно се опитваше да направи поне една резка. Прибраха го след двайсетина минути като нежелаещ да работи. В зависимост от настроението на ръководството действията на горкия дървар могат да бъдат квалифицирани по всякакъв начин - от нежелание да работи и пререкания с ръководството (ако се опита да докаже, че това е невъзможно да се направи) до икономически саботаж и категоричен отказ да изпълнява заповедите на командването. След такава формулировка началникът на ареста или заместниците му могат да сторят на клетника каквото им скимне. А на този кютюк му е писан дълъг живот, сигурен съм, че и до днес той си е там и някой несретник напразно се опитва да го нареже. Прехапал е устна, очите му са се налели със сълзи, лицето му е съвсем отнесено... а времето изтича...   Пристъпвайки към рязането на дървата по еталона 28 сантиметра, научихме още една интересна подробност. Бяхме се наканили всичко да нарежем, нацепим и наредим цепениците по дебелина и цветове и чак тогава да изметем всички стърготини. - Ааа, тая няма да я бъде! Тук важат нашите правила! Винаги трябва да има ред! И започнахме. Отрежеш една цепеничка - събери стърготините - с ръце. Отрежеш втора - пак събери всичко. А метли нямаше. А часовият междувременно водеше ли, водеше опърничавите до кютюка един по един: я нарежи дръвца, братле!   Към седем часа дворът започна да се изпълва с глъчка. Взеха да пристигат камионите с арестанти, които през целия ден бяха работили на студа на безбройните обекти; един в танкоремонтния завод е мъкнал вериги, друг е разтоварвал композиции със снаряди. Премръзнали, мокри, гладни, изморени до смърт, всички след пристигането си се строяват, защото след работата предстоят занятия - три часа без почивки. В общия строй натикаха и нас; от този именно момент започва да тече времето за арестанта, целият работен ден преди този момент не е нищо повече от сутрешна гимнастика. Киевският арест знае само два вида занятия: строева подготовка и тактика. Тук не споменавам политическата подготовка, защото тя не е всеки ден, а само два пъти седмично по два часа, и не вечерта, а сутрин преди работа, но за нея ще стане дума по-нататък. А засега строевата и тактиката. Час и половина строева е абсолютно изнурително занимание. Близо сто арестанти в колона по един в кръг, по периметъра на двора, не вървят, а дънят със строева стъпка, навирвайки крака до немислима височина. В двора освен арестантите няма никой: нито началници, нито часови. И пак се тресе от мощното им трополене. Само от време на време някой от щатните звероподобни ефрейтори ще надникне през вратата: - Ей ти, клепоухият, не ти бе, ти! Гледал ли си филма "Обикновен фашизъм"? Ха тъй. Ама твойта строева стъпка далеч не е като на хората от филма! Я потренирай малко на място. "Клепоухият" трябва да отиде в центъра на кръга и да удря крак на място така, че коленете да излитат едва ли не до гърдите му. След такова нареждане всички, които продължават да маршируват по периметъра на вътрешния двор, удвояват старанието си. Работата е там, че в центъра на двора асфалтът е малко по-нисък, отколкото по краищата, това е лична инициатива на другаря Гречко от времето, когато той бил само командващ Киевския окръг. Идеята е проста и гениална - когато вали дъжд или се топи снегът, насред двора винаги има голяма локва. Лятно време, когато няма дъждове, там пущат вода под предлог че поливат двора. Онзи, който се озове в центъра на двора, трябва да марширува насред локвата. А ако в нея се съберат четирима-петима души, тогава те не само прогизват до ушите, но и хубавичко намокрят всички останали, маршируващи наоколо. В ареста няма къде да си изсушиш дрехите и го отопляват само денем, докато арестантите са на работа, а надвечер, когато се прибират в килиите, печките (радиатори там няма) отдавна са студени. "Гречковия басейн" го изпитах на собствената си кожа през март, когато денем снегът се топеше, а нощем свиваше студ. Строевата подготовка се провежда всеки ден, без да се прескачат съботите, неделите и празниците, каквото и да е времето и каквато и да е температурата, както впрочем и всички други "мероприятия". Час и половина строева подготовка при нашето стандартно темпо 60 крачки в минута прави 5400 крачки и всеки от нас се старае максимално да си вдига краката и непоносимо да си изпъва бомбето на ботуша, защото на никого не му се отива в центъра. Заради това строевата подготовка се нарича "индивидуален зачот". А след него идва ред на "колективния зачот" - на тактиката. Тактиката за разлика от строевата подготовка се гради не върху личния страх на всеки, а върху социалистическото съревнование между колективите и затова е значително по-изморителна от строевата. Цялата тактика се свежда до един тактически навик - до пълзенето под телени заграждения, тоест така, че и главата, и цялото ти тяло да са максимално притиснати до терена, в нашия случай - до асфалта. Ръцете и краката трябва да се движат чевръсто, а цялото тяло да се гърчи като тялото на гущер. И тъй, пълзене. Всяка килия сега е пехотно отделение. - Ориентир - брезата. Отделение, към ориентира пълзешком... НАПРЕД!! Секундомерът се спира, когато допълзи последният от отделението, и ако времето на отделението се окаже незадоволително, последният вечерта ще яде пердах в килията, защото в социалистическия свят биенето, а не битието, определя съзнанието. - Да, времето не е лошо. - Окаляните, мокри от пот, запъхтени арестанти, изплезили езици, се усмихват. - Но се налага да не зачета времето на отделението: ей онзи хубавец много си виреше задника, все се опитваше да ходи на четири крака. На хубавеца няма да му се размине нощният пердах, загдето е изложил колектива на килията в социалистическото съревнование. - Я, отделение, да опитаме още веднъж. На изходния рубеж бегом...МАРШ!!! Ориентир - брезата! Отделение, пълзешком към ориентира... НАПРЕД!!! Само че този път времето е по-лошо. Няма как, ще потренираме още. В края на занятията началникът на ареста или заместникът му прави равносметка. На последната в класирането килия най-напред съобщават името на онзи, заради когото тя сега ще си пати, а подир туй следва командата: - Ориентир - дъбът... Дъбът - това значи, че ще трябва да пълзят право през центъра на плаца, право по ледената вода, право през водната преграда, изобретена от гениалния пълководец. Добро въображение е имал другарят Гречко!   Войниците от Съветската армия ги хранят по-зле, отколкото всички други войници в света, и първия ден в ареста, след като е изкарал цял ден гладен на студа, след немислимите натоварвания, свикналият с всичко войник все пак не може да надвие отвращението си към онова, което е прието да се нарича вечеря в ареста. Той още не е готов да възприеме факта, че трябва да яде не от отделна, па макар и кучешка паница, а от обща тенджера, където са сипали бъркоч, смътно наподобяващ супа или чорба от кисело зеле. И докато в него се борят гладът и чувството на отвращение, се разнася кратка команда: "Стани!!! Излизай за строяване!!!" Така подир краткото гнъсно мероприятие, именувано вечеря, идва ред на вечерната проверка.   Под тавана на коридора в студената мъглица мъждукат жълтеникави крушки. Арестантите са строени. Арестантите не се помръдват. Вечерна проверка!!! Арестантите чакат команда! И след бързата проверка командата се раздава: - Десет секунди... Събличай се!!! Откъде се взема тая чевръстина?! Смайващо е, но на стотина души напълно им стигат 10 секунди, за да се съблекат чисто голи. Вярно, че всеки арестант дълго и старателно се е подготвял за тази команда. Още по време на вечерята той скришом е разкопчал по едно копче на ръкавите, за да може при командата да разкопчее не две копчета, а едно. Всички копчета на яката на гимнастьорката само изглеждат закопчани, а всъщност ръбчетата на копчетата вече са потънали донякъде в илиците, само да дръпнеш яката и петте копчета се разкопчават едновременно. Голямо нещо е опитът. Всеки войник знае десетки такива хитрости. - Първата редица, три крачки напред, ходом - МАРШ!!! Втората редица, КРЪГОМ!! И двете редици са долепили лица до срещуположните стени на коридора. Голи. По бетонния под вятърът разнася редки снежинки. - Наведи се!!! РАЗТВОРИ!!! И докато копоите ефрейтори претърсват захвърлените на пода гимнастьорки, клинове и мръсни партенки кажи-речи като на съветска митница, капитан Мартянов, началникът на ареста, или заместникът му младши лейтенант Киричек провежда свещения ритуал на огледа на нашите задници. Операцията е отговорна: ами ако някой по време на работа е вдигнал от пода гвоздей, пренесе го в задника си, а нощес си разреже с него вените на нара, денем постовите непрекъснато го наблюдават, а нощем, макар килиите да са осветени с ослепяваща светлина, колко му е да стане беля; или ако някой си е натикал в задника фас и нощес тайно го запали? Тази операция изисква особена сръчност и ефрейторите до нея явно не ги допущат, нека се ровят из мръсните долни дрехи, тук само офицер от Съветската армия може да се справи! - Петнайсет секунди... ОБЛИЧАЙ СЕ!!! Развеждат арестантите по килиите и започва ходенето по нужда. Арестът не е затвор. Тук не е разрешено да се държи в килията отходна кофа. Тъмничарите разполагат с много време за въздействие върху затворника. А ръководството на ареста е ограничено във времето, затова, естествено, се стреми максимално "да насити програмата" и да използва всякакви или дори всички естествени човешки потребности с възпитателна цел. Елементарните физиологични нужди са въздигнати в ранг на възпитателно въздействие и задоволяването им се провежда под зоркия надзор на ръководството. След развода на арестантите по килиите им конвоят и постоянният състав на ареста, понякога включително и лично началникът, заемат постовете си и процедурата започва. Щракайки с ключалките, в килията влизат ефрейтор и двама конвойни. Арестантите са строени и изравнени като на парад. Ефрейторът без желание забива мръсен пръст в гърдите на първия: -Тръгвай!!! Арестантът се втурва, търчи по коридорите и стълбищата. Часови има на всички ъгли и завои. - По-бързо! - По-бързо! - По-бързо! А арестанта няма защо да го подканват, той знае, че всеки миг заради недостатъчната му скорост могат да го върнат обратно, понякога от самата мечтана врата. - Май нямаш голям зор, миличък, я кръгом, в килията!!! А насреща ти следващият вече хвърчи по стълбищата, та чак петите му святкат. След като привърши с една килия, ефрейторът с конвоя заключва вратата и тръгва към следващата килия. Често пъти ефрейторът може да забрави да изпрати в клозета един-двама от килия или да "прескочи" цяла килия. Но няма на кого да се оплачеш. Защото всичко се извършва без нарушаване на съветските закони. Категорично твърдя, че в съветските арести не се нарушава нито една буква на закона. Нека разгледаме, да речем, изхождането: най-демократичната в света съветска конституция гарантира на всички правото на труд например. Но къде другаде освен в ареста можеш да се насладиш до насита на това право? Или, да речем, правото на образование. Щеш не щеш, но три часа на ден трябва да посветиш на строевата и тактическата подготовка, а освен това два пъти седмично има политическа подготовка. Не е ли образование това? Или, да речем, правото на почивка. Возят те всеки ден до работа или от работа, почивай, кой ти пречи, или нощем на нара си почивай чак до ставане, чак до 5,30, ако, естествено, нощес не те привикат в съответствие с положението за правото на труд. Обаче за естествените нужди в конституцията и във всички други закони абсолютно нищо не пише. Затова не искай нищо свръх конституцията! Или си против нашия съветски ред? - Конвой, при мен!!! И най-сетне след изхождането идва онова, за което арестантът мечтае цял ден от първия миг на събуждането си: "Отбой!" Пак щраква ключалката, отново в килията се появява ефрейторът с конвоя. Килията е строена и старшият по килия докладва на всемогъщия, че сме готови за отбой. Следва едва доловима команда, само слабо помръдване на устните, разбирай го както знаеш. Но килията го разбира. Зад гърбовете ни на около един метър са дъсчените нарове. По командата, която възприемаме по-скоро с поглед, отколкото със слух, и десетимата, както стоим гърбом към наровете, извършваме умопомрачителен трик: скок заднешком на наровете. Нито да се групираш, нито да замахнеш с ръце нямаш нито време, нито място: всички стоим в строя, притиснати един до Друг. От това именно положение се извършва скокът назад, към неизвестността. Един дявол знае в какво ще си блъснеш главата: в ръба на дъсчения нар при недостатъчен отскок, в тухлената стена, ако се престараеш, в лактите и черепа на ближните при точен скок. При това най-неприятното е, че изобщо нямаш време да се извърнеш с лице към голите дъски, поради което е абсолютно невъзможно да смекчиш удара, който в този случай винаги е внезапен. Тракане на глави, сподавен писък, но всеки замръзва в позата, в която се е допрял до нара. Жестока болка в рамото и абсолютно непоносима в коляното. Ако не си се забил главешката, пак добре. Глухата тишина внезапно се разкъсва от грохота на тела в дъски, тренират съседната килия: май на ефрейтора техният отбой не им е харесал кой знае колко. А на нас ще ни се размине ли днес? - Ставай - командата се произнася с пределно тих глас и цялата килия от хоризонтално положение се оказва във вертикално. Дори миг не е отминал - всички стоят изпънати, препасани, подравнени, готови да изпълнят всяка задача на партията и правителството! Явно са ни вдигнали заради онзи дебел войник с авиаторска униформа. Личи си, че е от щабните писари, проклетникът, нощес ние ще го потренираме! Ще го научим да изпълнява команди! - Отбой. Пак грохот на тела и сподавени стонове. Пак цялата килия се вцепенява в положението, в което десетте тела са се докоснали до наровете. Тю да му се не види! Тлъстият писар не е долетял! Отскокът му е бил мощен, само че тялото му е твърде тлъсто за войник. Той здравата се е цапардосал с хълбока в ръба на дъските и е замръзнал в тая поза. Ръцете изпънати, трупът на нара, само че краката му висят навън. По лицето му - ужас и страдание. Има да страдаш нощес, шопаре! Да знаеш само какво те чака! Междувременно краката на дебелия писар малко по малко се свличат надолу, неумолимо се приближават към тухления под. Войникът събира целия остатък от силите си, за да се опита, без да мърда рязко, да прехвърли тежестта на тялото си върху нара. Ефрейторът търпеливо изчаква завършека на това балансиране. Цялата кръв се качва към лицето на дебелия, той изпъва врата си и цялото си тяло, като се старае да издърпа незабележимо краката си. Няколко мига ни се струва, че неговото изпънато като линийка тяло ще изтегли леко сгънатите крака, но в следващия момент краката пак започват да слизат надолу и накрая ходилото му меко докосва пода. - Ставай... Не ти ли се спи бе, братле? Командва ти се отбой, всички си лягат като хората, а на теб хич не ти се спи. Караш ме да тренирам хората заради теб. Щом е тъй, ела, аз ще те повеселя... отбой. Командата се подава тихо и внезапно, ефрейторът си мисли, че сме загубили бдителност. Но ние тези номера отдавна ги знаем. Трудно ще ни преметне. Мощен скок на деветте тела, грохот и вцепеняване. Щраква ключалката и аз мигновено заспивам, долепил буза до нерендосаните дъски, полирани от хилядите тела на моите предшественици.   В ареста няма сънища. Само дълбоко пропадане, само пълно изключване на целия организъм. През цялата нощ в килиите не гасят заслепяващата светлина. Наровете са голи. Пролуките между дъските са широки три пръста. Студено е. Завиваш се само с шинела си, който ти се разрешава да подлагаш и под главата и хълбоците си. Шинелът е мокър. И краката ти са мокри. Не усещаш глада - все пак е изминал само първият ден.   Арестът не е затвор. В затвора има колектив - добър, лош - но колектив. Второ, в затвора държат хора, които поне веднъж са въстанали срещу законите, срещу обществото, срещу режима. В ареста - наплашени войници, измешани с курсанти. А курсантите са хора, които доброволно се готвят да станат най-безправната група в обществото - съветски офицери, с тях могат да правят каквото си щат. Всички, с които съм лежал там и с които съм имал възможност после да обсъдя всичко видяно, единодушно са на мнение, че режимът във всеки от хилядите съветски арести може да бъде затегнат още повече без какъвто и да било риск за съпротива от страна на арестантите. Особено в големите градове, където курсантите са мнозинство.   Събудих се посред нощ, но не от студа и не от страхотната воня на деветте мръсни тела, натикани в съвсем малка, непроветрявана килия. Не, събудих се от нетърпимо желание да посетя клозета. Когато си премръзнал, това е нормално. Половината килия вече не спеше. Подскачат, потропват. Най-големите оптимисти тихо, през шпионката увещават извеждачите да се смилят и да ги заведат до клозета. Извеждачите обаче са неумолими. Защото знаят какво ги чака за излишна либералност. В ареста няма отходни кофи, защото той не е затвор, а военно учреждение. И го посещават висши началства. За да им е приятно на тези началства, отходни кофи не се използват. Теоретично е предвидено, че извеждачът (тъкмо оттам произлиза наименованието му) трябва от време на време да извежда арестантите един по един до клозета. Тази мярка обаче може напълно да подкопае цялото възпитателно въздействие
................

Source: http://123.dir.bg OCR and spellcheck: Vladislav Vassev     Превод от руски Борис Мисирков

 


Тагове:   Освободителят,


Гласувай:
0



1. анонимен - Всички
05.09.2010 17:09
Всички книги на Виктор Суворов си заслужават четенето. Те представят една наистина невероятна (в началото) и неоротдоксална картина на историята на ВСВ.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 15668483
Постинги: 3954
Коментари: 6980
Гласове: 7983
Архив
Календар
«  Юли, 2022  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031