Основата на всяко общество е семейството. Всички проблеми изначално тръгват оттам, респективно възможностите за развитие също са свързани със семейната институция. Семейството е гръбнакът на средната класа (и на обществото, като цяло).
Грижата за него или прекалената намеса от страна на институции или неправителствени организацаии водят до девалвирането на идеята за семейна общност, до разрушаване на традиционния морал, до девиантни форми на социализация и възпитание на новите поколения.
Унищожаването на един модел, обаче не води до намирането на нов, на по-добър, а дори напротив. Свидетели сме на негативни тенденции по отношение на семейството, а оттам и на опасни последствия, които ще се проявят в бъдещето.

 Опасностите пред семейството

Помните ли първа глава от „Под игото”? Чорбаджи Марко и цялата фамилия на двора. Отиде ли си безвъзвратно тази патриархална идилия?! Споменавам го заради предложението, родители на провинили се деца в училище да полагат обществено-полезен труд. 
От години в публичното пространство се настоява за сурови административни санкции към родители, които например крещят пред децата си и ги обременяват психически. Те фактически остъществяват дискриминация към своите наследници.
Децата днес придобиват все повече права, а родителите губят техните едно след друго. Възниква въпросът доколко е морално държавата да се меси в живота на едно семейство. Къде е границата?
Може да се приведат различни примери: дъщеря ви се съблича в час пред половината клас. Интернет е пълен с клипчета от мобилни телефони правени в училище и виждате детето си качено там. Ако й ударите шамар, заради лековатото й поведение, попадате в лабиринт от институции, които ви обясняват колко „сбъркан” сте и че ще трябва да понесете отговорност.
С една дума пред родителя има само един избор: да бъде наказан (или да бъде пасивен наблюдател).
Веднага възникават няколко въпроса.
На първо място, откъде започва ролята на родителя и откъде ролята на  държавата?  Защо ако детето прави нещо нередно и родителят, например, му се скара на висок тон ще го наказват, като че ли е престъпник или хулиган?
Ако държавата или мрежата от неправителствени организации могат по-добре от родителите да възпитат поколението им, то тогава защо ни е семейството? Алтернативата е изграждане на общи лагери, по модела на Платон, и там всички да предават децата си за отглеждане от държавата.
Подобна идея изглежда прекалено нереалистична, но самото и въвеждане в темата помага за по-доброто разбиране на опасните тенденции, които се залагат в тази област  днес.
Важната и отговорна роля на възпитателните институции у нас - училища, университети, църкви изостава чувствително.
 От една страна притисната от „новия” морал от друга от постоянно насаждан страх от нарушаване на различни права, от евентуални прояви на дискриминационност, страх, грешки и т.н.

Растящият брой дискриминации днес

Семейството и индивидът все повече се оказват въвлечени в постоянно разтящ брой дискриминации, които определят поведение, говорене, действия. Основните видове дискриминация (сексизъм, расизъм, ейджизъм) от средата на миналия век в началото на ХХI век стават част от огромна група непрестанно възникващи нови видове.
Стига се до крайни форми на търсене на дискриминационност във всяка форма на социално-политическия и всекидневен живот на обществото. Появяват се понятия като:  лукизъм (на английски lookism, от look – външен вид), което е дискриминация на база външния вид на човека според нормите за „красиво/грозно”; ейбълизъм (на англ. Abelism, от able – способен), което е дискриминация спрямо хора с увреждания и предпочитания на хора без такива; сайсизъм (на английски sizeism, от size – размер, мярка), което е дискриминация на база човешкото тяло и приемането на дебелите хора; хайтизъм (на английски heightism, от height – ръст, височина), което е дискриминация на базата на ръстови характеристики и т.н.
Търсенето на дискриминационност буквално във всичко се превръща в огромна индустрия с цели мрежи от неправителствени организации, бюрократични институции, медии.

Темата дискриминация като начин на употреба

Процесът на присъединяване на България към Европейския съюз налага въвеждане на европейските институции в структурата на държавата. Такава институция е създадената през  2005 година  Комисия за защита от дискриминация.  Създаването й става на база приетия през 2003 година Закон за защита срещу дискриминацията (ЗЗСД).   Целта на този орган е превенция на дискриминация, равен достъп до възможности независимо от пол, раса, възраст. В европейската директива изрично на три места е написано, че комисията е „независим орган”.   В България той се образува и начело на него застава представител на една политическа сила, което не предпоставя независимият и обективен характер на взетите решения.  Това крие опасност от използването на комисията за тяснопартийни и користни цели.
Докато в началото на прехода в обществото съществува една крайна и безконтролна свобода по отношение на говорене и действия на дискриминационна основа,  то в неговите последни години се наблюдава отиване в другата крайност на постоянно налагане на темата дискриминационност със силна емоционалност на моменти граничеща с истерия.
Подобно изпадане от една крайност в друга не разрешава съществуващите проблеми, а създава нови.  Компрометира се идеята за реалната дискриминация, една от които е ейджизмът, възрастовата дискриминация (отношенията стари-млади). Стига се до диктат на малцинството, което налага исканията си чрез институционален натиск, преекспониране на темата, търсене на международна подкрепа, прекалени претенции.
За това допринася до голяма степен и силно субективния характер на определяне на дискриминацията. Как се доказва крещене от родител към дете? С камера вкъщи свързана с полицейското управление, с показанията на разстроен тинейджър, попаднал под влияние на някой наркодилър, който безнаказано (или покровителствено от една друга институция) се върти около училище, със свиделството на съседа, който ви мрази заради място за паркиране... Примерите са безкрайни! 
Налагането на санкции заради поглед, жестове, думи е опасно явление, което има дълготрайни последици.
Крайностите стигат до формулировки като въвеждане на законодателни промени и санкции поради осъществен „домашен психологически тормоз”. Нещо, което е почти недоказуемо, не подлежи на дефиниция и представлява прекалена намеса от страна на държавата и различни граждански организации в живота на семейството.
В този контекст се насажда своеобразен обществен страх не толкова от действията, колкото от думите. Ролята на политици, родителите, учители например се превръща в умение да не казват нищо, да внимават какво говорят, да не назовават проблемите с истинските им имена, да следват принципа на обтекаемост и витиеватост във всяка своя публична изява.
 Откровените политически разговори се провеждат в непублична среда, в тесен кръг, с друга лексика и при съвършено различен дневен ред.
 Тази тенденция изкривява обществените отношения и деформира политическия диалог. Двете нива на комуникация (частно и публично) понякога са не просто различни, а са коренно противоположни.
Пример за негативното влияние на безконтролната употреба на темата с дискриминационността представлява опита на Съединените щати - страната в която този дебат се води най-отдавна и има реализирани множество законодателни инициативи за преодоляването на проблема. 
Съдебната система там, през първото десетилетие на ХХI в.,  е буквално блокирана от граждански дела по всякакъв повод, някои от които стигащи до абсурдност и съставлявщи  до  90% от всички дела в света. 

Политически коректното говорене

Въпросът за дискриминациите е пряко свързан с друг голям политически въпрос на съвремието – за политически коректното говорене.
При него традиционно използвани от столетия думи се приемат за дискриминиращи и за употребата им се предвиждат наказания.
Основният проблем тук е създаването на две реалности. При едната общественици (политици, чиновници, културни дейци, преподаватели, работодатели и т.н.) говорят пред медиите и пред определени аудитории по един начин, заради страх от санкции, а при другата във всекидневното общуване със семейството, приятели, съпартийци, симпатизанти компенсират този страх чрез изразяване на друго мнение и използване на друг език. 
Това води до разрив между публичното говорене и езикът на гражданите.
Политически коректното говорене е до голямата степен и психологически проблем. В психиката нищо не се губи, само се трансформира.
При подобно шизофренично състояние се изгражда атмосфера на лицемерие и фалшивост, които служат като основа за протичане на подмолни социални процеси с дългосрочен обществен и политически ефект.

    *    *    *

     Упадакът на морала днес е следствие и от прекомерната намеса на държавни институции и различни неправителствени организации в семейството и разрушаването на неговите патриархални ценности.
Големият губещ от цялата ситуация ще бъдат нормалните средностатистически семейства, в които наред с останалите проблеми (социално-икономически) бавно се прокрадва и насаждан институционален страх.
Мъжът трябва да е мъж, жената - жена, а детето да е дете. В този ред и без сменени роли. В система обхваната от идея за дискрминационност, от политически коректно говорене, от сменящи се роли, от разпадащ се морал, от фрустрации и т.н., перспективите за развитие са по-скоро песимистични.
Единственият регулатор на семейството може да е традиционният морал. Само чрез него може да се отгледа едно здраво поколение, което да пренесе страната напред в развитието й. Само чрез него могат да се преодолеят и демографските проблеми на нацията.


Статията е публикувана в сборника: Демографската катастрофа, изд. Ахат, Русе 2010, съставител и научен редактор проф. Петър Иванов

31 August 2010  

Вижте и: Владимир Буковски: "Политическата коректност" – "Задава се нова оруелска епоха"