Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.12.2010 22:12 - По дирите на българските новомъченици. Лазар и богаташът в българската история през ХІV–ХІХ век
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 2132 Коментари: 2 Гласове:
1



"Някой си човек беше богат, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво. Имаше тъй също един сиромах, на име Лазар, който струпав лежеше при вратата му и петимен беше да се нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа, и псетата прихождаха, та ближеха струпите му. Умря сиромахът, и занесоха го Ангелите в лоното Авраамово; умря и богаташът, и го погребаха; и в ада, когато беше на мъки, подигна очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в лоното му и, като извика, рече: отче Аврааме, смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък. Авраам пък рече: чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар — злото: сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш; па освен това между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат оттук при вас, да не могат, тъй също и оттам към нас да не преминават."

(Лука 16:19–26)


Пет века православният българин е бил в положението на бедния Лазар. Покрит със струпеи, лежащ край трапезата на богатия друговерец и петимен да вкуси трохите щ — тъй е живял той през ония векове. И малкото му весели дни, на църковни и народни празници, често пъти са били помрачавани: тъкмо на тия светли дни, особено на Великден, всяка година са ставали помохамеданчвания. Между двете основни „народности“ в империята — мюсюлмани и християни — зеела голяма пропаст. Ония, които искали да се възкачат на богаташката трапеза, можели да сторят това като се отрекат от Христа и приемат исляма. И това сторили мнозина, подмамени от временните наслаждения и облаги на тоя свят. Ала мнозина предпочели да останат долу, в принизеното положение на рая и гяури. Друг път между страданието в истината и благуването в заблудата не е имало. Разделно време — съдбата на Лазаря или съдбата на богаташа. Сиромашия, теглила и струпеи заради Христа или бляскаво пируване всеки ден с враговете на Христа.

Но развръзката на тази история е в другия свят. Претърпелите докрай, тихо, кротко и безропотно земната участ на Лазаря се въдворяват в лоното Авраамово, в несвършващата духовна радост сред древните страдалци Христови, а потъналите в земни наслаждения „правоверни“, преизпълнени с неизкоренимо чувство за превъзходство над „гяурите“, наследяват участта на богаташа от притчата, след като приживе са получили призрачното добро на тоя свят.

Според учението на св. отци на Православната Църква, вярващите от последните времена ще се спасяват с безропотното търпене на всевъзможни страдания, скърби, унижения, които ще допълнят недостига от духовни подвизи. Не ще има преподобни отци и майки като просиялите в първите векове на християнството, но търпеливите страдалци ще бъдат прославени наравно с тях, та дори и повече. Ако разгърнем страниците на църковната ни история през робството, ние ще намерим нищожно число просияли тогава преподобни отци, главно атонски подвижници на благочестието. Не са ни известни и преподобни жени-българки от разглежданото време. Но в замяна на това, на българите под турско е бил даден друг, не по-малко велик подвиг — да живеят под мюсюлманско иго, и то не години, а векове. Неизследими са Божиите пътища.

Днешното население на България сякаш е забравило, че стъпва върху земя, напоена с кръвта на неговите бащи и майки от миналите грозни векове — кръв свята, свидна и задължаваща! А тази кръв зове. „Всичко, което знаем за този народ — пише Васил Друмев, бъдещият Търновски митрополит-изповедник, — е, че в продължение на петстотин години той е страдал, и е страдал много и тежко. Неговите врагове са искали докрай да го унищожат, да го затрият от лицето на земята; но за да се противопостави на това, българският народ е трябвало да претърпи много тежки страдания, да принесе много жертви. И Бог знае колко подвижници, колко мъченици за вяра и род са скрити от нас завинаги! Ние не знаем техните имена, нито страданията им… Историята мълчи за тях и, по всяка вероятност, ще мълчи. Може би след време ще се намери талантлив и вдъхновен поет, който поне приблизително ще изобрази съдбата и страданията на нашите предци. И дай Боже, по-скоро да се яви такъв поет“!

Тъкмо в днешните трудни времена зовът на българските новомъченици достига до нашите изстрадали сърца — до сърцата на всички, които милеят за Вяра и Отечество. И трогва тези сърца, за които и днес не стигат трохите от богаташката трапеза… А подвигът на православния българин под турска власт може да бъде оценен и разбран единствено, ако вникнем надълбоко в духовното измерение на живота под ятагана на друговереца.

Измеренията на българското новомъченичество притежават епическа широта. Животът на християните под мюсюлманска власт сам по себе си е мъченичество. И споменът за това мъченичество е отчасти запазен в откъси от пътеписите на чуждоземни пътешественици, прекосявали българските земи в разни времена от ХV до ХІХ век. Ето, например, един характерен откъс от пътеписа на Егор Петрович Ковалевски „Балканите. Ниш. (1840)“:

„На устата на българина няма нито песен, нито усмивка, няма сълзи в очите му, нито друга мисъл в главата му освен грижата за насъщния. … Той не желае нищо, защото от опит знае, че всичко, което принадлежи на българина, е собственост на турчина, неговия господар. Още като е бил дете, пашата или аянинът насила са взели от къщи, изтръгнали са от ръцете на баща му и майка му неговата сестра, защото е била хубава. След време баща му минавал покрай един гавазин, който си правел кефа на улицата, и закачил и преобърнал наргилето му. Турчинът извадил пистолет от пояса си и убил непредпазливия роб. Майката изпаднала в отчаяние, всяка нощ идвала на гроба на мъжа си да плаче и да го оплаква — денем турците не разрешават на българите да показват нито радостта, нито мъката си. На женския плач отвръщал лаят на кучетата, които във всеки турски град се ползуват с по-голямо право на гражданство, отколкото раята. Това нарушавало спокойствието на пашата. Тъй като обичал забави от всякакъв род и се перчел с остроумието си, той заповядал да подхвърлят нещастната жена на кучетата. По-големият щ син, изтръгнат накрая от своята апатия, се хвърлил сред глутницата разярени кучета, за да спаси поне изтерзания труп на майка си, но това явно било недопустимо прегрешение за изпълнителите на волята на пашата и те обесили бунтовника. От цялото семейство останал само нашият беден овчар: той бил още дете, когато го изгонили от бащиния му дом и цялото му наследство било взето в хазната на пашата и улемите. Момчето било непривлекателно и бедно, кой ще му обърне внимание! А тъй като в Турция никой не закача кучетата и бедните, то израснало спокойно сред тях. Като достигнало зрялата си възраст, съумяло да покаже, че е останало честно, макар и инстинктивно, и хората му поверили своите стада. И защо му е след всичко това жена, семейство, състояние, щастие? Турците ще му ги отнемат. Ако случайно желанието и страстта биха се промъкнали в сърцето му, те биха ги изтръгнали. Живота на християнина турците щадят само тогава, когато за него той е мъка и наказание“. (1)


Да устоиш, да преминеш през такъв живот, без да изгубиш и предадеш вярата на дедите си, без да се поддадеш на обстоятелствата, създадени именно за да бъдеш въвлечен в друговерието — разгадката на този подвиг не е по силите на материалистическата историческа наука, чийто релативистичен инструментариум не може да достигне по-дълбоко от праха и сухите кости на безвъзвратно отшумелите времена. За да разберем този подвиг на устояване във вяра и род, нужно е да гледаме на него с очите на онова християнско съзнание, което е опазило нашите бащи и майки през мрачините на робството.

В що е епическият характер на българското и на балканското въобще новомъченичество? По протяжността на времето си, по обхвата на участвувалите в него, това новомъченичество ни разкрива удивителната твърдост на православната вяра у предците ни. За нея приснопаметния търновски митрополит Климент говори в своето „Слово в Неделя на Православието“ (2):

В продължение на много векове, както знаете, нашият народ беше тъпкан, унижаван, лишаван от всякакви човечески права, лишаван от правото да се учи и да се моли Богу на езика си, да се нарича с името си… Писмеността му потъпкана, книжнината му унищожена, съзнанието му смазано, сам той изложен на всевъзможни теглила, биде докаран до крайно изнемощение и отъпение… Всичко беше насочено към твърде грозната цел — да се затрие от лицето на земята името на народа ни. И за по-сполучливото постигане на тая ужасна цел върху какво най-много се насочваха и трупаха всичките тия грозотии през толкова тежки и жестоки за нас векове? — Върху вярата на българина! Знаеха, вижда се, неприятелите на народът ни, че докогато той си пази вярата, дотогава никакви жестокости и неволи, никакви тъмници и окови, никакви бесилки не могат подкопа и унищожи името и съществованието му, та затуй приемаха с радост всички тия българе, що отстъпваха от бащината си вяра, и ги обсипваха с правдини и богатства, правеха ги големци и властелини, а тъпчеха немилостиво тези, които си оставаха верни на бащината вяра.


Тази проповед — действително дълбок прорез на духовния облик на нашия народ, на духовното измерение на неговата история — си остана единственият опит да се даде православна философска преценка на страданието ни под петвековно робство. От самото слово на митрополит Климент се вижда, че съзнанието за опазена чрез много страдания вяра е било присъщо на повечето българи от времето около Освобождението. „За тях Православието е не само вяра, но и свято народно знаме“, можем да кажем с думите на руския писател Всеволод Владимирович Крестовски, посетил България в 1877–1878 г. (3)

Като истински носител на духа на своя народ-мъченик, задълбочен богословски прорез на турската епоха в балканската история прави и сръбският Златоуст, светител Николай (Велимирович). Когато говори за новомъчениците на Балканите, св. Николай говори не за отделни личности, а за народи-мъченици. Негова е заслугата да се постави въпросът за балканското новомъченичество на подобаващата му историческа широта. Неслучайно родното място на св. Николай, селцето Лелич, е люлка на няколкостотин сръбски новомъченици, избити от турците.

В едно от своите литературно-философски произведения св. Николай (Велимирович) изобразява съдбините на Балканските народи в края на ХІV столетие. Книгата „Царски завет“ ни дава християнския отговор на въпроса: защо балканските народи падат под османско владичество; защо погиват православните царства? Пресъздавайки житието на св. княз Лазар (4), светителят влага в устата на сръбския мъченик въпросите, които са вълнували десетки поколения балканци, а чрез думите на княз Лазаровия събеседник — пратения от Бога ангел (вестител), дава на питащото царско сърце духовни и, бихме казали, епични по широтата си отговори. Тук ще приведем откъс от тая книга:

„…Лазар малко помълча и зададе следния въпрос: кажи ми, свети небесни вестителю, защо моята държава е осъдена на погибел?

Вестителят от високите небеса му отвърна:

— Затуй, княже, че е остаряла. По логиката на сътворените неща всичко в тая ваша вселена, щом остарее, трябва да отмине и да бъде заменено с нещо ново. Виждам, че тия думи те озадачават. Виждам, понеже гледам през душата ти с всички нейни мисли и чувства, които неизменно я изпълнят и вълнуват. Такава сила имаме ние, гражданите на духовното царство, да виждаме в душите като през прозрачно стъкло. Нас не ни занимава тялото, направено от земя — изменчива, трошлива и преходна, и взорът ни не се задържа върху него. В земното тяло ние гледаме на онова, което принадлежи на нашата държава, на небесата. Онова, що е нам сродно и един ден ще сподели нашето безсмъртно жителство — то ни занимава. Ето сега ти с почуда думаш в себе си: как тъй държавата ми да е остаряла, докато толкоз други царства, дето два или три пъти по-дълго съществуват на земята, не са остарели, нито са на гибел осъдени?

Трудно плътта се съгласява с духовното. Мъдрувайки по плът, човеците оценяват старостта по време, а духовно мислещите духове изчисляват старостта според вътрешната сила. Вечно млад може да се нарече само Всевишният, Безсмъртният, Вечният. Не само времето, но и вечността преминава над главата Му, без да вбразди в лицето Му ни една бръчка. И ние, Неговите Ангели, от сътворяването си сме също тъй млади — макар да сме сътворени преди всички човеци — млади сме, защото имаме в себе си Него, Неговия Свети Дух и защото чрез Него живеем, чрез Него дишаме, от Него се храним и в Него се радваме. А всичко, що се изпълва с нещо друго, освен Него, що дири живот вън от Него, що се стреми към удоволствия вън от Него, и що се храни с мъртва храна — то бързо старее и умира. От духа, който е в сътворените същества, зависи техният живот и младостта им: от духа — стареенето и смъртта. Според духа у един народ се решава неговата съдба, неговото устояване или неговото падане.

Сред човеците най-много приличат на Ангелите отшелниците и постниците, сиреч онези души, които са взимали най-малко от земята за поддържане на своето тяло, но денонощно са се хранили с Неговия Дух, с Духа на вечния живот и вечната младост. И техните души са били тъй мастити и силни, че са могли и телата им да поддържат в сила и дълготрайност, по-големи от тези на човеците със слаб дух, които загрижено са хранили своите тела и души единствено със земя.

Тъй е, княже, с отделните човеци, тъй е и със събранията от сродни човеци — с народите. Престаряла е вече твойта държава и трябва да падне. Не пада тя от старост по време, но поради отровата, която е поемала и е натрупала в себе си. Тая отрова я е накарала да остарее и да се сбръчка като старица. Душите на сръбските боляри са се преизпълнили със земя. Затуй Божият Дух ги е изоставил и се е подслонил в душата народна. Но димът на страстите, който е прогонил Светия Дух от болярството и който, излизайки от ада, е пропил духа на падналото естество, е почнал да се стели и у народа. Надвиснала бе опасност тоя зъл дух да превърне в земя, в пепел, да умъртви и душата народна. Само велик страх, подобно на бурен вятър, можеше да отгони тоя смраден дух и да спаси народа Божий от погибел. Тъй че, за да се спаси душата на твоя народ, трябва да погине държавата ти. И сами сръбските светци, ведно с първенеца свой свети Сава, се молиха и измолиха от Всевиждащия Бог да допусне погиването на временните придобивки на техния народ, само и само да се спаси душата народна от вечна смърт.

И тъй, не тъгувай, мъдри княже, твоят избор е в съгласие с намерението на Промислителя и е радост за всички сръбски светци. С твоя завет ще се пази и опази твоят народ. С твоя завет ще се хранят и поят поколения наред. Ще изчезнат натровените боляри, а заедно с тях и димът, който разлага и умъртвява душите. Ще погинат само злобните препирачи, а с тях и злият пример, що даваха на народа. Ще настане страх, сиромашия и тъга — а тези три неща откъсват човешките души от земята и ги притеглят към небесата. В своя дом народът ще се почувствува като в чужбина и ще подири дом на небесата. Ще опере душата си от земното и ще я освободи от грубата телесност, угоена от духа на падналото естество и от духа адски. И ще се преобрази твоят народ в народ духовен и прозорлив, дълбок в мислите си и висок в прозорливостта си, непобедим в своята вяра и надежда. Той може и да стане последен в очите на останалите земни народи, ала ще бъде пръв пред погледа на безсмъртните небесни духове. И ще те благославя твоят народ, княже. Защото твоят завет за избора на Царството небесно ще му бъде облекчение в мъките и лъч светлина в мрака на робството.“ (5)


Това навярно е най-възвишеното, най-изчистеното от всякакъв нехристиянски, небиблейски примес тълкувание на историческата трагедия на Балканите от ХІV–ХV век. Подобно на християните от първите векове, нашите деди от „тъмните“ тия векове са били изправени пред неумолимия избор: да останат верни на Христа или да продадат сетното си и най-голямо богатство — светата православна вяра, — за да пируват бляскаво заедно с враговете Христови. Свеждайки очи от историческите процеси, с които се занимават хората на науката, към низините народни, гдето съдбата на всяка една християнска българска душа е по-вълнуваща, по-трогателна от всяка научна трактовка на епохата, ние неминуемо откриваме в периода ХІV–ХІХ век една нова ера на мъченичеството — и подобна на древната, но и твърде различна от нея. Гледайки на историята тъкмо „от ниското“, през плачещите очи на народа-страдалец, светител Николай намира основание да говори за неизброимо множество мъченици, пострадали от мюсюлманите: „мъченици — селяни и занаятчии, мъченици с архиерейски омофор и свещенически епитрахил, мъченици във воеводска риза и в монашеско расо“ (6). В същото време, от птичи поглед сякаш, светителят съзира през вековете „безбройни полкове от свети православни души, които не може ги побра ни един земен календар и които всички са вписани единствено в небесния календар, в книгата на вечния живот. Всички те са били поругавани, заплювани и бити от враговете на честния Кръст, както Христос - от юдеите. Всички те, носейки кръста си, са отишли на своята Голгота, с трънен венец на главата, отвсъде обкръжени с омраза, облечени в тръни, отхвърлени от света … За Христовото име са пострадали от Изток до Запад, в името Христово са победили и Изтока, и Запада. – Изтока, в лицето на турския ислям и монголското многобожие, Запада – в лицето на еретическия папизъм.“

http://pravoslavie.domainbg.com/11/bulgarski_novomucenici/podirite_1.html





Гласувай:
1



1. анонимен - София. . София. . Трябва да се отъ...
12.12.2010 23:15
София.. София.. Трябва да се отървем от София.. Кога става София - софия? Масонска работа! Масонския град!
цитирай
2. анонимен - ЧЕТЕТЕ !!!
16.12.2010 15:42
МЪДРОСТ (СОФИЯ ), СИЛА И МИР е свещенната троица в Българското учение -
http://www.ivanstamenov.com/2010/09/2218/
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 28315593
Постинги: 4287
Коментари: 7547
Гласове: 8239
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031