Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.02.2011 23:43 - Хенри Форд: Еврейството доби пълен контрол над пресата (още в началото на 20-ти век)
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 2092 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 24.02.2011 23:49


1. Ще я яхнем пресата и ще държим здраво юздите и. По същия начин ще постъпим с всичките печатни издания, понеже каква полза има да се отървем от атаките на вестниците, ако останем изложени на критика в брошури и книги?

2. Нито едно съобщение не ще достига до хората, без наш надзор. До този момент сме постигнали това, че всички новини се получават през няколко агенции, в които се събират от всички краища на света.

3. Литературата и журналистиката са двете най-важни сили от гледна точка на образованието, затова постепенно световно нашето правителство ще стане собственик на повечето от периодичните издания.

Ако позволим съществуването на 10 частни вестника, ние ще създадем 30 наши и т. н. Но това не бива да бъде заподозряно от обществото, заради което всички наши издания ще изобилстват от най-противоречиви мнения и тенденции, като по този начин ще създадем доверие в тях и ще привлечем нищо неподозиращите ни опоненти, които ще се хванат в нашия капан и ще станат безопасни”.
- Дванадесети протокол
 

БОРБАТА ЗА КОНТРОЛ НАД ПРЕСАТА 

Първият инстинктивен отговор, който евреинът дава на всяка критика, отправена към неговата раса и идеща от неевреин, е свързан с проявата на насилие срещу него – на думи или на дела. Това съждение може да бъде потвърдено от стотици граждани на Съединените щати, които са виждали с очите и чували с ушите си.

Ако добросъвестният изследовател на еврейския въпрос случайно има свой бизнес, първото за което се сещат евреите, е бойкотът. Независимо дали става дума за вестник, търговско предприятие, хотел или драматична продукция; или пък някакъв индустриален артикул, чийто производител е възприел схващането, че “стоката му е за продан, но принципите не” – във всички случаи, когато присъстват налице някакви бизнесотношения, първият “отговор” на критиката срещу евреите е бойкотът.

Техниката се състои в това, че най-напред се започва с “преследване от шепоти”. Почват да се носят обезпокоителни слухове – все по-бързо и по-често. “Само гледайте сега как ще го нагласим!” – ето какво се говори на ухо. Евреите, които се грижат за националните телеграфни новини са възприели девиза “по един слух всеки ден”. Всички водещи новинарски агенции в Америка се контролират от евреи. А онези, които отговарят за вестниците, усвояват политиката “по една клевета на ден”.

Евреите, отговарящи за вестникарчетата по улиците (понеже цялата улична търговия е завладяна от еврейски “шефове”, позволяващи само на техните момчета да продават), им дават изрични заповеди да наблягат на определена новина, докато викат – “всеки ден по един нов вик против него!” Цялата кампания, насочена срещу критика на еврейството, който и да е той, се подчинява на заплахата “Гледайте как ще го нагласим!”

"Преследването с шепоти” и “бойкотът” са основните еврейски отговори. Те образуват костите и сухожилията на онова отношение на гоите към тях, познато като “страх от евреите”.

Бел. към изд. от 1952 г.: В резултат на “възхода”, който претърпяла “обществената” журналистика от 1920 г. насам, днес се използва изразът “как ще го смачкаме”, особено популярен в аферите на политическата преса.


 


 

БИТКАТА НА БЕНЕТ


 

Това е историята на един бойкот, продължил няколко години; и тя е една от многобройните подобни истории, които могат да бъдат разказани в Америка. След този случай е имало и други, дори по-драстични, но тук действието се развива още в зората на еврейската амбиция за власт в Съединените щати и е първата от големите битки – водена от еврейството и завършила успешно – за ликвидиране на независимата преса.

Историята се отнася за отдавна мъртвия “Ню Йорк Хералд” – един вестник, останал задълго извън обсега на еврейското влияние в Ню Йорк. Той се радваше на успешно 90-годишно съществуване, което бе прекратено през 1920 г. от неизбежното му претопяване. Беше извършил големи подвизи из областта на събирането на новини. Вестникът изпрати Хенри М. Стенли в Африка да търси Ливингстон. Той подкрепи експедицията в арктическите райони и оказа неоценимо съдействие при полагането на първите кабели по дъното на Атлантическия океан.

Репутацията му сред журналистите-вестникари от онова време бе великолепна и никой не допущаше, че новините или пък материалите в него биха могли да бъдат повлияни от нещо или купени. Но може би най-голямата му заслуга бе поддържането в продължение на много години на независимост и отбиване на дружните атаки на нюйоркското еврейство. Собственикът му, вече покойният Джеймз Гордън Бенет, велик американски гражданин, осъществил редица полезни начинания, винаги се опитваше да поддържа дружелюбно отношение към евреите в града. Очевидно не е имал никакви предразсъдъци спрямо тях.

Сър Хенри Мортън Стенли (1841–1904) е английски журналист, когото нюйоркският вестник “Хералд” изпраща през 1871 г. в Африка начело на успешно завършила експедиция, чиято цел била да намери обявения за изчезнал шотландски мисионер и прочут изследовател на континента Дейвид Ливингстон (1813–1873), открил през 1855 г. водопада Виктория.

Най-малкото, никога не се е конфронтирал с евреите открито и решително. Но той си остана непоколебим относно запазването на честта и независимостта на журналистиката. Никога не се е подчинявал на виждането, че рекламодателите следва да имат влияние върху редакционната политика на вестника, що се отнася до това дали даден материал да бъде отпечатан или не. По времето на Бенет американската преса беше свободна в по-голямата си част. Днес тя е изцяло под еврейски контрол.

Този контрол се упражнява с различни средства, а понякога почива само върху усещането за изгода на собственика. Обаче контролът съществува и към настоящия момент е абсолютен.

Преди 50 години в Ню Йорк имаше много повече вестници, отколкото днес, тъй като асимилацията е свела броя им до няколко “избрани”, които не се конкурират. Това положение е валидно и за други страни, особено Великобритания.

Бенетовият “Хералд”, струващ 3 цента, се радваше на най-висок престиж и бе най-търсената медия за обяви, благодарение на високия му тираж. По онова време еврейското население на града беше около 1/3, отколкото е днес, но имаше значително присъствие в обществения живот.

Това, което всеки вестникар днес знае, е,че повечето еврейски водачи винаги се интересуват живо или от публикуването на даден материал, или от неговото задържане. Нито една друга класа не чете обществената преса така внимателно, следейки за техните дела, както евреите. От самото начало “Хералд” просто възприема политиката, че не бива да позволява да бъде отклоняван от ролята му на обществен информатор. И тази политика се отразява като преимущество за другите вес-тници в града.

Когато в еврейските среди станел скандал (а в началото на века нарастващото еврейско влияние в Америка предизвикало много такива), влиятелните евреи започвали да се тълпят из канцелариите на пресата, за да предотвратят евентуални публикации. Обаче издателите си знаели, че “Хералд” не ще се спре пред нищо и пред никого. Каква полза има да повлияеш на един вестник, ако не можеш да въздействаш на другите? Ето защо редакторите казвали: “ние на драго сърце бихме се въздържали да пишем по някоя история, но “Хералд” ще я използва, затова и ние трябва да сторим същото, с оглед на интереса ни. Така или иначе, ако успеете да спрете статия на “Хералд”, ние също ще я спрем”.

Обаче “Хералд” никога не се поддал; нито натиск, нито заплахи, нито обещания за просперитет подействали. Той си отпечатвал новините.

Имало един евреин банкер, който периодично настоявал пред Бенет да уволни редактора на финансовата рубрика на вестника.

Банкерът бил в бизнеса с мексиканските облигации по времето, когато такива облигации не били особено сигурни. Веднъж, когато необичайно голямо количество от тези облигации били на път да бъдат стоварени на плещите на нищо неподозиращите американци, “Хералд” публикува съобщение за неизбежността на мексиканската революция – която вече е исторически факт. С пяна на устата, банкерът задействал всичкото влияние, с което разполагал, за да подмени екипа от финансовата рубрика, обаче не успял да засегне кариерата дори на най-младия помощник.

Друг път, когато шокиращ скандал засягал предстевител на известен еврейски род, Бенет отказал да потули случая, обосновавайки се, че ако събитието бе станало в род от някоя друга общност, е щяло да има публикация, независимо от известността на замесените лица. Във Филаделфия еврейството успяло да постигне потулване, но заради твърдата позиция на Бенет, случаят бил разгласен в Ню Йорк.

По своята същност, един вестник представлява в ръцете на читателя и търговска оферта. Има някои проблеми, които не могат да бъдат засегнати, без вестникът да се изложи на опасност от фалит. Това е така, понеже вестниците получават основната си парична подкрепа не от читателската публика, а от рекламиращите в тях. Парите, които читателят дава за един брой, не са достатъчни дори само за хартията. При това положение не може да не се държи сметка за интереса на рекламодателите, а тъй като най-главните от тях в Ню Йорк са били и си остават универсалните магазини, повечето от които обаче се притежават от евреи, близко до логиката е, че евреите често влияят върху новинарската политика на вестниците, с които имат вземане-даване.

По онова време заветната и гореща амбиция на еврейството била да изберат евреин за кмет на Ню Йорк. Бил издебнат моментът, когато водещите партии преживявали криза и “избутали” своя човек. Приложеният метод е много характерен.

Съобразявайки факта, че вестниците няма да дръзнат да откажат диктовката на съдържателите на универсални магазини, евреите пущат едно “строго секретно” писмо, което разпращат до собствениците на нюйоркските вестници, настоявайки да бъде подкрепен кандидатът за кмет евреин. Вестникарите изпаднали в затруднение. Няколко дена се съветвали как да постъпят.

Всичките поддържали мълчание по темата. Тогава редакторите се обадили по телеграфа на Бенет, който бил в чужбина и той проявил характерната си смелост, с която бил известен. Отговорил на своите хора: “Отпечатайте писмото”. Така то било публикувано в “Хералд”, с което арогантността на еврейството била изложена на показ, а нееврейският Ню Йорк задишал поспокойно и аплодирал тази постъпка.

Вестник “Хералд” пояснил откровено, че не можел да подкрепи кандидат с частни интереси, понеже служи на интересите на обществото. Обаче еврейските водачи се заклели да отмъстят на вестника и на човека, осмелил се да разкрие тяхната игра.

Те, всъщност, отдавна не харесвали Бенет. “Хералд” наистина бил “общественият вестник” на Ню Йорк, но Бенет спазвал правилото само имената на действително известни хора да се публикуват. Старите вестникари и днес още разказват забавни историйки за усилията на новозабогатели евреи да проникнат до страниците на вестника.

Цялата “война” кулминирала в един спор между Бенет и Натан Щраус – германски евреин, чиято фирма била позната под името “Р. Х. Мейси и Компания”, а името Ӝ идело от шотландеца, който я създал и от чиито наследници Щраус я добил.

Последният бил нещо като филантроп в гетото, но историята се развила така, че Бенет не успял да го изкара чак такъв филантроп и това довело до поява на лоши чувства. Последвала дълга весникарска война, повод за която станала пастьоризацията на млякото – всъщност глупава дискусия, която никой не взел на сериозно.

Евреите, разбира се, застанали на страната на Щраус, като техните говорители огласяли небосклона с хвалебствия по негов адрес и с проклятия по адрес на Джеймз Бенет. Последният бил описван в най-черни краски – най-вече като “преследвач” на един достоен евреин. Нещата стигнали дотам, че еврейството се възползвало дори от влиянието си в средите на градската управа, чрез която прокарвало свои решения.

Щраус, разбира се, отдавна бил престанал да рекламира своя бизнес чрез “Хералд”, макар иначе да отделял много средства за реклама. Сега мощните елементи на нюйоркското еврейство се съюзили, за да нанесат съкрушителен удар на Бенет. Еврейската политика “Владей или разруши!” се проявила с пълна сила и му обявили война.

Еврейските рекламодатели като един оттеглили офертите си.

Предлогът бил, че “Хералд” проявява неприязън към еврейството. Истинската причина обаче било желанието им да “смачкат” американския вестникар, дръзнал да бъде независим от тях.

(Важно е да се отбележи, че през дългите години след тази първа “хранителна война”, бизнесът по “заменяне” на натуралните храни с разни други се е развил и добил световни мащаби, а той се контролира главно от евреи.)

Нанесеният удар бил зашеметяващ. На практика това означавало загуба от 600 хиляди долара годишно. При това положение всеки друг вестник в Ню Йорк би фалирал. Евреите знаели това и кротко зачакали сгромолясването на човека, когото избрали за свой враг.

Обаче Бенет бил боец! Освен това познавал еврейската психика може би по-добре от всеки друг неевреин в града. Той отвърнал на удара по един изненадващ и неочакван начин.

Доскоро възловите позиции за реклама в неговия вестник се ползвали от евреи. Бенет незабавно ги предложил на нееврейски търговци при изключително изгодни условия. Такива, които преди се гъчкали по задните страници и тъмните ъгълчета, изтикани там от богатите евреи, сега заели най-добрите места и изскочили на преден план. Един от търговците неевреи, който се възползвал от новата ситуация, бил Джон Уонамейкър, чиито големи рекламни обяви оттам насетне станали най-забележителните във вестника на Бенет. Тиражът не спаднал и страниците за реклама отново били препълнени. Добре планираната катастрофа не се състояла. Вместо катастрофа, се получила твърде комична и изненадваща ситуация. Нееврейските търговци на Америка се радвали на великолепната услуга от страна на тази ценна рекламна медия, докато търговците-евреи не били представени в нея. Последните не устояли да гледат този грозен спектакъл – как търговията на гоите процъфтява – и се върнали при Бенет, молейки го да рекламират при него отново.

Така бойкотът засегнал на практика повече бойкотиращите.

Бенет приел за разговор всички, които отишли при него, без да покаже и най-малка доза неприязън. Еврейските търговци искали да възстановят предишните си позиции, но той им казал “не”. Те настоявали упорито, спорили, обаче Бенет всеки път отвръщал отрицателно. Предложили му повече пари – все същото. Добрите позиции вече били заети.

Бенет триумфирал, но победата му струвала скъпо. Докато той оказвал съпротива, евреите ставали все по-могъщи в Ню Йорк и скоро били осенени от идеята, че да контролираш журналистиката в града, означава да контролираш мисленето на цялата страна.

Чрез различни комбинации, броят на вестниците бил намален. Адолф Окс, евреин от Филаделфия, се сдобил с “Ню Йорк Таймс”. Скоро той го превръща във великолепно издание, но такова, чиято цел е да служи на еврейството. Тъкмо високото качество на “Таймс” като вестник го прави толкова значим като еврейски орган. В него евреите биват настойчиво хвалени, защитавани и превъзнасяни, а подобно внимание на другите раси не се оказва.

После се появил Хърст – опасен агитатор, понеже не само давал глас на неверни неща, ами и го правел спрямо грешно избрана класа. Той се оградил с котерия от евреи, сводничил им, работил с тях на принципа “дупе и гащи”, обаче никога не казал истината; не ги “издал”.

Настъплението на еврейството да контролира пресата било мощно и не е престанало до ден днешен. Старите имена, добили величие заради славните си редактори и американската си политика, постепенно се изгубиха.

Един вестник бива основан или от великолепен редакционен колектив, в резултат на което става изразител на волята на една могъща личност, или бива институционализиран, що се отнася до политиката му, и се превръща в комерсиален. Във втория случай шансовете му да има живот, по-дълъг от този на своите създатели, разбира се, са по-големи.

"Хералд” представляваше Бенет и след неговата смърт беше неизбежно голямо количество от силовия му заряд да изчезне.

Напредвайки с възрастта, старият собственик се опасявал, че след смъртта му вестникът може да попадне в еврейски ръце, защото знаел, че те отдавна му се “точели”. Знаел също, че евреите са смачквали, а сетне заграбвали и възстановявали в угоден вид много медии, дръзнали да говорят истината за тях, а сетне се перчели със своите завоевания.

Бенет обичал “Хералд” така, както се обича дете. Той така подготвил завещанието си, че вестникът да попадне в ръцете на един собственик, а постъпленията от него да се вливат във фонд, в полза на хората, които са работили, за да направят “Хералд” онова, което бил. Старецът починал през май 1919г. Еврейските врагове на вестника стояли както винаги нащрек и отново оттеглили рекламите си, надявайки се, че може да предизвикат продаването му. Те знаели, че ако “Хералд” стане губещ, попечителите няма да имат друг изход, освен да го продадат, нарушавайки волята на Бенет.

Обаче в Ню Йорк се появили среди, които почнали да усещат опасността от еврейската преса. Те осигурили определена сума за купуването на “Хералд” от Франк А. Мънси.

Сетне обаче, за всеобщо учудване, Мънси променил утвърдилото се име на вестника и го кръстил “Ню Йорк Сън”.

С това бенетовата рожба била затрита. Хората, работили под предишното име, или се разпилели по света, или се пенсионирали, или починали.

Макар евреите да не успели да добият реално собствеността върху “Хералд”, те поне най-сетне успели да изтласкат от пътя си още един нееврейски вестник. По-късно насочват усилията си върху това да постигнат контрол над няколкото останали вестника и днес победата им вече е пълна. Но в случая с Бенет тази победа била едно финансово тържество над мъртвец. Моралната победа удържал той, докато бил жив. Тази морална победа все още принадлежи на неговия “Хералд”. Бенет на практика показал какво могат да извършат независими, безстрашни умове, подкрепяни от хора, които си разбират от работата и я вършат с любов. Той демонстрира какво може да се постигне, ако тези хора получат подкрепата на будните и дейни американци неевреи. “Хералд” е обезсмъртен в качеството му на последния бастион срещу еврейството в Ню Йорк и Америка изобщо. Днес евреите са много по-силни господари на журналистическото поле в града, отколкото в която и да е европейска столица. В действителност, из Европа често се появяват вестници, които дават истинска информация за евреите. В Ню Йорк такъв няма нито един.

И това положение ще се запази, докато американците не се пробудят от дългия си сън и не погледнат със строго око на своето национално положение. Един само поглед ще бъде достатъчен, за да разпознаят своите ориенталски завоеватели.




Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 28318007
Постинги: 4287
Коментари: 7547
Гласове: 8239
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031